При други обстоятелства овобождаването на финансовия министър Владислав Горанов щеше да е израз на огромно политическо лицемерие, но днес показва нещо много повече – неистовия стремеж на Борисов да оцелее и готовността му да пожертва абсолютно всеки. Само дни след като човекът постигна единствения международен успех за ГЕРБ за всичките 10 години управление на партията (дали е успех за България, ще покаже историята), финансовият министър пада курбан за оцеляването на Борисов.

Между другото, не за първи път. Преди седем години Бойко отстрани друг министър на финансите (Симеон Дянков) на основание негови характеристики, заради, които преди това го хвалеше с години. Накрая просто каза, че е дотегнал на народа.

В българската преса съществува практика в началото на мандата на всеки министър за него да се правят очерци, в които той се представя като много готин, умен и стабилен. Това си е чисто подмазване – човекът да говори на медията, а ако може и някога някъде с нещо да помогне. Горд съм че в кариерата ми съм писал очерци са трима финансови министри (Симеон Дянков, Калин Христов и Петър Чобанов) и нито веднъж те не бяха подмазвачески. Още по-грозна обаче е практиката на същите медии – при напускане на даден министър да го изпращат според общите нагласи, вместо да погледнат обективно на постигнатото от него и нещата, за които трябва да отговаря.

Днес по Горанов кал хвърлят точно онези, които се чудеха как да му се докарат и да му угодят. В контраст, по-надолу ще опитам да споделя обективни наблюдения за вече бившия финансов министър.

Съвременното изкуство ни предлага два ориентира, с които ще сравня новия бивш министър на финансите. Книгата и филм на Майкъл Добс „Къща от карти“ и комедията „Да, господин Министър“ са добри отправни точки.

В „Къща от карти“ има един недоволен Чийф уип (най-близкият по смисъл превод е председател на парламентарна група), сърдит, че след спечелване на изборите не получава мечтания министерски пост. Започва да играе собствена игра на корупция и машинации, оплитайки партията и в крайна сметка, измествайки премиера. По пътя си не се спира пред нищо. Франсис Ъркхарт е безсрамен и безпощаден социопат, последователно и методично плетящ кошницата си докато стигне върха на държавната власт.

В противовес Сър Хъмфри Апълби е Permanent Secretary (постоянен секретар е най-високопоставеният държавен служител във всяко министерство), който не губи работата си, когато на власт дойде ново правителство с нов министър. В България на теория това са директорите на дирекция, но постоянният секретар в Англия е по-скоро заместник-министър.

Сър Хъмфри никога не е пожелавал да стане министър или премиер, но въпреки това винаги е искал да управлява и предопределя действията на политическите си господари. Същата манипулативна игра Сър Хъмфри играе и когато става секретар на премиера, което е най-високопоставеният пост за държавен служител в цялото Обединено кралство и на практика е нещо като „шеф на всички чиновници“ – класа, която политиците не закачат. Тя съществува и при консерватори, и при лейбъристи. Истинските пазители на познанието как се управлява държава (според тях самите), които „помагат на всеки политик да изглежда в очите на избирателите, че изпълнява обещанията си, упражнявайки своята власт, ако междувременно не пречи на чиновниците да вършат истинското управление“.

Владислав Горанов и Франсис Ъркхарт ги свързва факта, че преди 11 години Горанов също беше пренебрегнат. Когато ГЕРБ вървяха към първия си мандат и министър на финансите стана Симеон Дянков, той всъщност беше посочен от кръговете, които се крият зад Кристалина Георгиева. Горанов обаче не спря да инвестира в по-далечното си политическо бъдеще.

Макар хората да не го разбраха, Горанов и Дянков не бяха приятели. Всъщност, дори не баха близки. Мога да се огранича, като се позова на разговорите между Горанов и Ваньо Танов, които изтекоха през 2011 година. Това обаче нито ще е достатъчно за да служи като аргументация, нито ще е коректно. Няма ресорен журналист, който да не знае, че Дянков винаги е разглеждал Горанов като заплаха. Неговият заместник му „връзваше бюджета“ на ресорен език. Симеон Дянков не знаеше как функционират държавните служби, които харчат, нито тези, които събират приходите. Не знаеше как функционират данъчните закони. И за това се нуждаеше от някой като Горанов, но винаги знаеше, че заместникът му, може да вземе неговото място. Идеята беше Дянков да се грижи за нещата на макрониво, докато Горанов отговаря за техническата част. Освен това той общуваше и с данъчните, и с митниците, че и с бизнеса.

Дянков се превърна в лице на космическата глупост бюджетен дефицит да се бори със спиране на плащанията към изпълнители на обществени поръчки. Едно, защото дефицитът така или иначе съществува, като се мери на начислена основа (единственият приет измерител в Европа и еврозоната) и две, защото икономиката се съсипа. Което е още по-важно, позволи се на кръгове, близки до властта да си напазаруват евтини вземания от държавата (с голяма обзценка) и само месеци по-късно да постигнат спекулативна печалба, когато държавата започна да плаща.

Знаеше ли Симеон Дянков, че създава бизнес на привилегированите фирми, няма да разберем със сигурност, но е факт, че това стана, точно докато той управляваше. Същото се случи и с контрабандата на цигари. Дянков подкрепи вдигането на акцизите двойно повече от договорената с Европейската комисия стъпка и така през 2010 година обложените количества цигари бяха с 40% по-малко от тези през 2009 г. Когато Борисов се хвали, че е свил контрабандата, винаги трябва да му се напомня, че неговото управление я създаде. И единственото логично обяснение за тригодишния прозорец, през който в бюджета не влизаха милиарди от цигари, е корумпираността на хора около него.

Общо взето, между 2009 и 2013 година фискалната политика на ГЕРБ сътвори множество вредни за държавата неща, и единственият въпрос е дали го правеше за да се обогатят кръговете от фирми, или от чиста глупост. А докато се случваха безобразията, Симеон Дянков бе тяхно лице, докато Владислав Горанов се приемаше като уравновесният човек зад идиота от Вашингтон.

На техния фон Влади, или Владко, както го наричаха в държавната администрация, се запомни само с два гафа – изтеклия разговор с Ваньо Танов, където деликатно сипва сол в раната на шефа си, и срещата с Делян Пеевски в столично заведение. Както една колежка някога му каза: „нямаш представа какъв късметлия си, че хората мразят Дянков за твоите грешки“. Доколко беше права, и до днес опитвам да си отговоря.

А какви бяха грешките на Горанов?

Почти няма промяна в данъчното законодателство, която да не е инициирана или одобрена от Владислав Горанов, преди да се поднесе на Симеон Дянков и Бойко Борисов. Изключение е намалението на осигуровките с два пункта в първия бюджет на ГЕРБ, което само година по-късно с половин уста управляващите отмениха.

Данък „Колиба“, Данък „Уикенд“, Данък „Лихва“ – всички онези действия, които целяха да се увеличи базата за данъчно облагане, вместо да се повишат ставките, са резултат от работата на Владислав Горанов. Ако Симеон Дянков е отговорен за безрезултатното свързване на касовите апарати с НАП, то това касае само първите четири години управление на ГЕРБ. Останалите пет години са си маркирани от Горанов. За този тип провали обаче не научаваме текущо, а само, когато се прокрадне информация, че някой с години е успявал да надхитри системата.

Пример за това са фабриките за спиртни напитки, в които през 2018 година изведнъж се намериха кранове за отичане, за които митниците не знаят. Точно както и за държавните такси на лотариите на Васил Божков.

Промените в Наредба Н18, инициирани във втория управленскимандат на Горанов също се сочат като пример за влошаване на бизнес средата, чрез скъпа и безполезна бюрокрация. Горанов обаче заслужава признание, че поне опита да ограничи колосалните обеми на скритите обороти в този бизнес. Лобито на ресторантьори, кръчмари, собственици на барове и дискотеки в лицето на Българската асоциация на заведенията обаче в нито един момент не съумя да убеди обществото, че има друг начин да се намали безобразното укриване на обороти в техния бизнес.

Владислав Горанов ще бъде отговорен за всеки провал на Комисията за финансов надзор. Неин председател е приятелят му и бивш шеф на НАП Бойко Атанасов. Заместник-председател е Мария Филипова, бивш служител във „Финансите“, която Горанов първо прати в Комисията по хазарта, а след това и в КФН. Още преди Бойко Атанасов – през 2016 година Горанов наложи своята заместничка Карина Караиванова за шеф на регулатора и я оттегли луксозно в Европейската банка за възстановяване и развитие, след кто избухна скандала с фалита на кипърския застраховател „Олимпик“.

Ако някога нещо подобно се случи с български застрахователи, които системно бавят плащане на щети, причинени от техни клиенти в чужбина, не трява да се забравя, че финансовият надзор е отговорност именно на Горанов. И отчасти на Менда Стоянова, в лицето на друг заместник-председател – Диана Йорданова. Поне докато това ръководство не се смени.

Да не забравяме и гафа с пропуснатите приходи от Държавната комисия по хазарта.

Под повърхността

Не по малко интересни са действията на Владислав Горанов, които остават незабелязани.

Например, през 2012 година, но като заместник-министър, той атакува намеренията на шефа си Дянков да отслаби фискалните резерви на България, докато намалява публичния дълг. Пик в тази малоумна инициатива на Дянков е идеята падежиращите облигации от времето на Милен Велчев да се платят с пари от приватизацията на Енергийния холдинг и със спестеното в Сребърния фонд.

През първото тримесечие на 2012 година Горанов прескача началника си, защото е уверен, че греши. Среща се с премиера зад гърба на министъра и му обяснява колко опасно глупава е идеята та шефа му и защо е опасна за финансовта стабилност.

Сработват и други сили и накрая дори Европейската централна банка казва на Дянков, че върши глупости. В резултат, през лятото на 2012 г. се тегли нов облигационен заем. И пак, по дянковски, данъкоплатецът е ощетен, но това е друга тема. В този момент Горанов се показва като човек, който е склонен и способен да действа задкулисно, ако щете подмолно, но от това произлезе полезност за държавата.

Mind your language

Хапливият му език също трябва да се отбележи, защото говори много за бившия министър на едно по-непознато ниво.

Когато депутати от левицата защитаваха спестяванията на пенсионери от облагане с данък, министърът им каза, че „на онзи свят пари няма“. На лобито на капиталовия пазар Горанов отвърна, че той е също толкова важен, „колкото и пазара на череши в Кюстендилско“.

От заплахата към репортер на социалистическата БСТВ до всеобщата му арогантност по отношение на журналисти по време на брифингите в условия на карантина, Горанов показва и друга страна на своя характер, на която да се обърне внимание – надменност и цинизъм.
Но той просто не спира до там. Изказванията му за „маргинали“, „недъгави“ и прочее, както и общата неохота да финансира социални мерки за хора с уврежадиня, показват, че министърът до някаква степен е лишен от емпатия и състрадние.

И това също си има източник, макар и да е труден за откриване.

Британският психолог Ник Дюфел посвещава повече от 25 години в изследване на психологическите травми, понесени от мъже, които са израснали в интернати. В Англия това е привилегия и наказание на богаташките деца. „Итън Колидж“ е може би най-известната гимназия за богаташки момчета, чието завършване означава почти сигурно влизане в Оксфорд или Кеймбридж, а след това и в управленския елит на страната. Нейните възпитаници са формирали елита на Великобритания с векове. Излъчвали са премиери (включително Борис Джонсън и Дейвид Камерън), министри, шефове на службите, артисти и т.н.

Според Ник Дюфел Дейвид Камерън и Борис джонсън са неспособни да изпитат състрадание и емпатия. Причината е, че те са жертви на „привилегированото изоставяне“ от родителите им в училище, където трябва да се оправят сами, във възраст, когато нормалните деца се обръщат към родитеите си за съвети и напътствия. Дюфел отдава агресивността и склонността им да тормозят хората именно на раните, които носят в себе си от юношеските години.

Дали Владисав Горанов крие някаква травма, която го е превърнала в това, което е, едва ли ще разберем. Но и друго е вярно – българската политика е достатъчно травмиращо занимание сама по себе си. А щенията на така наречения бизнес елит нямат граници.

Всички финансови министри след Милен Велчев (доколкото не го познавам достатъчно) са циници до мозъка на костите си. Но какви иначе могат да бъдат, когато разполагат със същия достъп до класифицирана информация и разузнавателни доклади, както премиера и президента, с разликата, че много по-често се сблъскват с обектите на разработка.

Когато бизнесмен си поиска данъчно облекчение за своя бранш, или се оплаче, че Банката за развитие не му дава или разсрочва заем, или потърси благосклонно законодателство, той често се обръща към финансовия министър. Ако има връзки го прави в директна среща. Ако няма, го прави под формата на публични събития в рамките на някоя работодателска организация, в която членува. Общото е, че винаги се стига до там, че да иска нещо от финансовия министър, а той знае, че цената са разходи, или загубени приходи от хората, които облага с данък.

Дори и да не иска, финансовият министър е длъжен да провери човека преди да се срещнат. Има ли неплатени данъци, уличен ли е в схеми за укриване на данъци, замесен ли е в пране на пари. Ако са умни, министрите си носят тази информация и я използват под формата на саркастични коментари, които прикючват разговора. Ако са глупави като Симеон Дянков, ще обвинят (неправилно) журналиста Кирил Вълчев, че не плаща данъци и осигуровки. Всеки според интелекта си.

Ако някога сте разговаряли с опитен полицай или психолог, сигурно сте забелязали, че тези хора сякаш ви четат. Не защото са лоши или двулични. Просто в работата си, те са свикнали от казана дума не просто да вземат нейното значение, но също и скритият мотив на изричащият да я произнесе. Същото е и с финансовите министри, седнете ли да говорите по работа. Те по задължение са подготвени и понякога може човек да им е като прочетена книха.

Арогантността спрямо журналистите идва от факта, че много колеги се репчат, без да познават нито въпроса, по който го питат, нито механизмите за неговото решаване. Друг финансов министър в прав текст се скара на колеги, когато се оказаха неподготвени за темата на пресконференцията и ги помоли както той се готви за да е адекватен пред тях, те също да се постараят и да покажат ниво следващия път.

Арогантността спрямо хората от капиталовия пазар? Това е единственият сектор, където печалбите от сделки не се облагат с никакъв данък. И въпреки това представителите му постоянно искат от държавата да им създава бизнес – тоест да приватизира през борсата. Но когато трите най-големи енергийни компании придобиха публичен статут само за да се продадат на по един конкретен купувач, не се чу някой да възразява.

Да, лицемерието и наглостта са твърде много. Дали Горанов може да показва повече класа и да не си създава врагове с острия си език? Навярно да. Дали му е необходимо? Животът ще покаже.

Скандалите

Скандалът с Васил Божков и комуникацията, за която избягалият бинесмен твърди, че е автентична, а Горанов не отрече категорично, също разкриват черти на министъра.

За годините ми като журналист съм се наслушал на коментари от различни политици за бизнесмени „не съм го виждал“, „не сме се срещали“, „не го познавам лично“. И в контраст на всички тях, Горанов сам си каза, че се е веждал с Васил Божков, с Валентин Златев, с Кирил Домусчиев, братята Бобокови, Иво Прокопиев и кой ли още не.

Десет години преди тези смели думи, Горанов се срещна и с Делян Пеевски. Макар и до днес да се говори, че именно депутатът от ДПС е неговата ракета носител, водещото в случая е друго. Няма как премиерът да не е знаел както за срещите, така и за съдържанието им, а и за резултата от тях. И ако не бяха одобрени, министърът щеше отдавна да е бивш такъв. Но той не беше отстранен въпреки, че цяло десетилетие се свързва с Делян Пеевски и се е виждал стози, или онзи бизнесмен.

Срещите му подсказват и нещо друго. Владислав Горанов не се е пазил, по време на тези срещи. Допускането на компрометираща толефонна комуникация с Васил Божков говори за нещо много повече. Всъщност, Владислав Горанов, не е допускал, че може да му се случи нещо подобно, защото неговите началници и пазители са толкова могъщи, и го пазят защото разчитат на него. Или просто, защото той знае твърде много за тях и не могат да си позволят да го уязвят.

Голямата грешка на финансовия министър е, че считайки се за недосегаем от поитическата система, забрави за съда на общественото мнение и коварството на неговите събеседници. Един аутсайдер, какъвто е към момента Васил Божков, използваше Горанов за да омаскари, или по-лошо, да разкрие истинската същност на цялото управление.

До тук нямаше да се стигне, ако Горанов е бил по-предпазлив, по-дискретен и разчитащ на посредници. Целият му стил на живот – от достлука с братя Домусчиеви, през устройването на семейството си в апартамент за милиони, за който не плаща, показва усещането на министъра за принадлежност към един нов елит. Допълнение е, че той не желае да се крие. Напротив, оставя всеки да забележи този стил на живот.

Повечето министри позволяват стила им на живот да се види косвено само веднъж годишно, в данъчните им декларации. В останалото време от годината, те (поне мъжете) избягват дори облекло, което подсказва, че струва четирицифрена сума. Изключението, Цветан Цевтанов вече го отнесе. Отнесоха го и далеч по-дискретните Цецка Цачева, Делян Добрев. Защо Владислав Горанов не го относе по-рано? Моето обяснение е, че бе станал твърде важен за хората, които са го издигнали.

Вместо заключение

Най-грагичното в цялата история е, че Владислав Горанов е най-доброто, което ГЕРБ можаха да извадят като политик. Той е от малкото, които си дават сметка колко може системата да се напъва, преди да се разруши. Създаде новия Закон за публичните финанси. И се гордее, че така е направил системата по-устойчива, че е оставил наследство като държавник. И това е вярно. Завеща на България и членство в чакалнята на еврозоната (за добро или за лошо).

ГЕРБ го приеха на млади години. Вече беше изявен талант, но именно те му дадоха шанс да влезе в голямата игра. Той им се отплати и през цялото време се държа като най-високата класа в ГЕРБ. Но това, че Горанов е най-доброто на ГЕРБ, не е достатъно.

Фискалната политика на първия кабинет “Борисов“ беше пълен провал. Към това се допълва и фалита на Корпоративна търговска банка, която се разграби между 2009 и 2013 година.

Когато Пламен Орешарски дойде на власт през 2014 година, заедно с финансовия си министър Петър Чобанов, показаха на ГЕРБ как се раздвижва икономиката. Признаха дефицити и за 2013 и за 2014 година. Изтеглиха вътрешни и външни заеми. Разплатиха просрочените задължения към бизнеса. Спряха да бавят възстановяването на ДДС. Направиха инвестиционна програма за половин милиард лева. Свиха и ДДС измамите с въвеждането на засилен фискален контрол и обратното начисляване на ДДС за зърнените продукти.

Когато ГЕРБ се върнаха на власт в края на 2014 година, запазиха всички тези постижения. Само умножиа инвестиционната програма по четири и я насочиха към саниране. После почнаха с още от същото – провал в контролните мерки за сивата икономика и чист отказ да ги прилагат освен ако не става дума за притискане на една или друга фирма. Отказ от реформи, безпринципно финансиране на гласовити лобита.

Подобно на партизани, слезли от Балкана през септември 1944 година, ГЕРБ взеха властта през 2009 година. Последва най-близката до разбиранията за „народен съд“ саморазправа. Операции, арести, поставяне на хората на колене, сплашване на медии, издатели, активисти, масово подслушване.

С десетилетията партизаните загладиха косъма. Научиха се да се обличат, да започват храненето с най-външния прибор пред себе си и с всяко следващо блюдо да взимат тези, които са по-навътре. Създадоха школа за управници (АОНСУ), най-големите връзкари (но и най-перспективните) се пращаха да учат в чужбина. За 45 години се окопаха във властта на всички нива – регулатори, полиция и местни власти, политика (във всички партии). Това стана чрез посяване на управленски елит, чиято замяна просто беше трудна.

Когато БСП отстъпи властта, през 2009 г. социалистите изглеждаха като интелектуални титани в сравнение с ГЕРБ. Заседанията на парламентарните комисии, а и пленарните заседания, протичаха в условия на унищожителни критики от левицата. За да не изглеждат жалки, ГЕРБ симулираха надменно мълчание и то на най-високо ниво – самият министър на финансите Симеон Дянков. До днес не се научиха, че асфалт плюс бетон не прави отлично управление и за това го повтарят като мантра. Присмехът на Румен Овчаров е нещо, което трудно се забравя. Най-вече, защото беше основателен, като се има предвид стоящата насреща неподготвена претенциозност.

Ако утре ГЕРБ загубят властта и минат в опозиция, те няма да са интелектуални гиганти спрямо следващите управляващи. Всъщност, може и да бъдат, но не защото са интелектуално извисени, а защото нивото на политиците в опозицията също спадна тревожно.

За тези девет години на власт, ГЕРБ можеха да се подготвят по невероятен начин за отговор на днешната коронакриза. Но времето беше пропиляно. Вместо да се натрупат резерви, България продължи самоцелно да поддържа славата си на нискозадлъжняла икономика. Човещината в социалните услуги отсъства. За пет месеца държавата не се погрижи да адаптира обезщетенията за безработни, така че да обхванат и така наречените „маргинали“. Да се защитят необразованите от освобождаване „по взаимно съгласие“. Да сметне в кои сектори директната интервенция е най-голяма и в кои безсмислена.

Вместо да използват властта си за да създадат капацитет, те консумираха властта. Не е учудващо, че днес дори агресивните контраобвинения срещу опозицията, показват колективна вцепененост. Монолозите, с които премиерът се изявява в медиите без да позволява въпроси, все повече нагазват в абсурдността. И никой в ГЕРБ не смее да му каже: „Шефе, стегни се! Говориш като пияна жена с половия си орган.“ Някога преди изборите през 2009 г., ГЕРБ омайваха журналистите. Днес търсят подновяване на парламентарните скамейки с телевизионни журналисти, чиято слава съзнателно създадоха, уреждайки ги във водещи телевизии.

Закачването за основния „водопровод на Европейския съюз“ не са единтвен шанс за България, но са шанс на ГЕРБ да намерят решение и да се съхранят. Защото за миналите 11 години не изградиха това, което можеха, ако не бяха заети да консумират властта си. За 11-те години на власт ГЕРБ така и не осъзнаха, че през 2009 г. в тях се концентрираха надежди не за реваншизъм „срещу комунистите“, а за подобряване на управлението. За 11 години те не разбраха, че не е достатъчно да са не по-лоши от БСП. Че от тях се очакваше да бъдат истинска европейска партия, а не само на думи.

В тази организация Горанов е най-високата класа. И това го прави трагичен образ на големите надежди.

Това показва в новия си брой списание „Икономист“, който ще бъде в търговската мрежа от утре. Икономията в бюджета се забелязва след съпоставка между данните в доклада към бюджет 2017 и ревизията на брутния вътрешен продукт (БВП), която националната статистика направи в първата половина на октомври.

Според нея през 2015 година БВП е нараснал с пет милиарда лева, а не с 2.5 милиарда каквато бе старата оценка и която е използвана в макрорамката за бюджет 2017. Така излиза, че още през 2015 година икономиката е достигнала размер от 88.5 милиарда лева, и през тази година той би трябвало да е с поне 1.5 милиарда лева по-голям, ако очакваният годишен растеж е 2.5% и няма сериозна дефлация (виж графиката). В макрорамката обаче правителството базира всичките си планове на старата оценка, което предполага 88 милиарда БВП за тази година вместо най-малко 90. Така подценена се оказва и прогнозата за размера на реалната икономика догодина, като ефектът за публичните финанси най-вероятно ще е събирането на извънредни приходи над планираното. Те обаче биха могли да се предвидят още сега, тъй като ревизията на НСИ е от 12 октомври, а проекта за бюджет бе оповестен две седмици по-късно.

Въпросът в случая е дали прогнозата на финансовото министерство нарочно е занижена, или става дума за грешка в сметките на правителството. Първото може да бъде обяснено с опит на финансовия министър да озапти апетитите за харчене на колегите си. Подобна практика се наблюдаваше и в годините преди кризата, когато всяка година приключваше с по-голям от планирания излишък. През 2017 година обаче се планира бюджетен дефицит и преизпълнението на постъпленията само ще свие размера му, и то ако кабинетът устои на изкушението да харчи.

Този подход обаче и ма и отрицателна страна. Тя се изразява в липсата на дебат какво е най-правилно да се прави със събраните средства – как ще е най-ефективно те да бъдат изразходвани, или напротив трябва да се върви към ограничаване на публичния сектор и ускорена фискална консолидация. Признаването на тези приходи би намалило и необходимостта от теглене на нови задължения от страна на държавата, каквито в роектобюджета се прогнозират на 1.2 милиарда лева.

Според изтомник във финансовото министерство ревизията на НСИ е техническа и касае факторите за растежа, но не оказва влияние върху приходите и поради това прогнозата на правителството остава точна, дори и да не е с последни актуални данни.

В следващите редове предлагам своя интерпретация на онези неща, които Владислав Горанов каза по-завоалирано (двете части на самото интервюто може да се прочетат тук и тук).

След като от 2009 до 2013 година той бе заместник на Симеон Дянков (доказал вредността си) и се налагаше да реализира чужди намерения, днес Владислав Горанов обяснява защо самоцелното преследване на балансиран бюджет дори с риск да се съсипе икономиката е изоставено като политика. ГЕРБ прогнозират бюджетен дефицит за целия си мандат и това е обрат, който се нуждае от обяснение с повече дълбочина от брътвежите на депутатки като Диана Йорданова и Десислава Атанасова. А именно, обяснението на министъра е, че бюджетът не пречи на развитието на икономиката.

Това е косвено признание, че бюджетният дефицит понякога се явява инструмент за правене на политика и понятието не трябва да се приема като табу, или мръсна дума. Последното често се подминава от десните популисти, които разглеждат публичните финанси като счетоводен баланс, който не е и не трябва да отчита състоянието на икономиката.

Друго достижение на интервюто е, че макар и косвено финансовият министър признава, изричането на фактологически неистини от страна на министър председателя Бойко Борисов. Говорейки с условности Владислав Горанов не упреква директно началника си, но и не оспорва твърдението, което съдържа въпроса ми, че премиерът говори неверни неща.

Втората част от отговора съдържа елемент на демагогия, с упреците към тройната коалиция, защото дори и при нейното управление изричането на лъжи от висши държавници да е било налице, то не беше толкова масово, колкото днес и през първото управление на ГЕРБ.

Не на последно място, има видим контраст между отговорността, с която опозицията затаи тишина и в продължение на месец не критикуваше Симеон Дянков, докато подготвя облигационната емисия от лятото на 2012 година, и хулиганското поведение на опозиционния депутат Бойко Борисов, който обясняваше че ако Пламен Орешарски и Петър Чобанов не подадат оставка, държавата ще фалира, а хората ще теглят панически парите си от банките.

Последното се случи именно когато облигационният заем от 2014 година се изтегляше от международните пазари и маркира истинската безотговорност на днешния премиер, който показа, че няма против държавата да се срине, стига той да е начело на нейните руини.  Въпроси в тази посока също не липсват в първата част от интервюто.

Министърът заслужава поздрави, затова, че признава масовостта на демагогията и превръщането на лъжите в нормаленинструмент за политическо дебатиране. Това е нещо много токсично, защото размива представите на хората за реалното състояние на държавата и посоката, в която се води, и ако откровените лъжи ще се отстраняват, първо трябва да се констатират като проблем.

По косвен начин финансовият министър признава и други лоши практики в първото правителство на ГЕРБ, а подобна откритост рядко е присъща за министър в днешно време.

Друга специфика на политическото говорене в България е, че се избягва посочването на директна връзка между парите, които държавата харчи и необходимостта те да бъдат обезпечени с приходи, заемни средства, или някаква комбинация от двете. В условия като днешните, когато фискалният резерв е близо до допустимия си минимум, наличието на бюджетен дефицит очертава няколко алтернативи. Вдигане на данъците с цел увеличаване на приходите, свиване на държавните разходи, или дългово финансиране на бюджетните дефицити.

По този повод финансовият министър дава да се разбере, че той е против вдигането на данъчната тежест, докато има резерви за подобряване на събираемостта в приходите. Заявява също, че е решен да финансира предстоящите дефицити със средства, заети от международните пазари. Позиция, с която не всеки е съгласен, но която вече е ясно очертана и освен, че може да се критикува, тя обвързва нейните нициатори с отговорността за провеждането й.

Съществена част от интервюто е посветена на Българската банка за развитие и новите начини, по които тя се използва за провеждане на държавни политики. Заеми за придобивания на държавни дружества, кредити за преструктурирания на други публични (в смисъл държавни) компании и ред други действия, които напомнят повече за провеждане на политика от кейнсиански тип.

От отговора на финансовия министър става ясно, че финансовата институция ще се използва практически за всичко, което не противоречи на закона и мисията й. Интересно е и друго изказване, в което, приемайки общинското дружество Център за градска мобилност за голяма компания, Владислав Горанов косвено маркира и възможността Българска банка за развитие да отпуска кредит на големи предприятия.

Последното е основна опорна точка на всички, които критикуват банката, най-вече, когато нямат сериозно основание, но желаят да попаднат в центъра на медийното внимание, или да притиснат нейното ръководство и надзор. Думите на министъра ясно показват, че кредитирането на едрия бизнес от страна на банката за развитие не е нито забранена, нито  непозната практика и следва да се разглежда като част от общата икономическа политика. Дали има увереност, че един заем ще бъде върнат, опира до преценка на ръководството на банката. Но ако мениджърите на институцията са поели отговорност, заявявайки, че кредитоискателят е надежден, няма причина заемът да не бъде отпуснат, още повече, когато сделката отразява и правителствени приоритети.

Последен акцент в интервюто се поставя върху промените в Кодекса за социално осигуряване, касаещи втория стълб на пенсионната система и Комисията за финансов надзор. Инициативата на финансовия министър. Отговорите показват, че по стара традиция в България за всяка инициатива се тръгва с три пъти по-големи амбиции, за да може на края да се постигне поне малка, но същствената част от първоначално поставените цели.

В случая, министърът показва готовност да отстъпи  от почти всяка идея, стига да бъде убеден, че реализацията й няма да причини загуби на осигуряваните. Редут, който Владислав Горанов е решен да отстоява, е ограничаването на възможностите за инвестиции на пенсионните фондове в свързани компании.  Последното може да стане повод министърът да признае грешка и текстове, които предпоставят масови разпродажби на портфейли с общински облигации включително при условията на загуба за осигурените, да отпаднат.

Най-скандалното нещо, предложено от министерството  е спестяванията натрупани по личните партиди на осигурените лица, след като навършат пенсионна възраст, да се прехвърлят в техническите резерви на пенсионните фондове, и да престанат да бъдат лични средства на осигуреното лице. Това означава личните партиди да се заличат и средствата по тях да не могат да се наследяват.

Официалната причина  за тази промяна е, че личната  партида повече няма да е изложена на риска  да се обезцени заради едно, или друго лошо вложение. Клиентът със сигурност ще получи това, което е било изчислено към дата на пенсионирането му. Освен това фондът щял да се подсигури със средства, в случай, че пенсионерът живее по-дълго от прогнозираното към момента, когато се определя размера на пожизнената  му пенсия. В този случай фондът „изтегля късата клечка“  и е задължен със собствени средства да плаща пенсията на човека, дори когато натрупаното в личната му партида се изчерпи.

Според Министерство на финансите  така се гарантира  стабилността  на пенсионните фондове и сигурността на пожизнената втора пенсия.  Това, което остава недооценено е, че с премахването на личните партиди и възможността за онаследяването им, на практика вторият стълб също става солидарен и хората губят мотив да спестяват в него. А точно внушението, че вторият стълб е „умряла работа“ това правителство опитва да прокара откакто е на власт. Още през декември 2014 кабинетът изпрати няколко сигнала, че не вярва  в устойчивостта на капиталовата пенсионна система и опита да я реформира като позволи на хората да прехвърлят парите си от пенсионните фондове в Сребърния фонд, и впоследствие в НОИ. Причините за това не бяха малко:

– През 2007 година започна срив на фондовата борса и голяма част от спестяванията се обезцениха

– Съществува риск пенсионни фондове да са инвестирали свои средства в свързани с техните
собственици  и мениджъри дружества в ущърб на интересите на клиентите си

– Съществува риск голяма част от инвестициите да са в неликвидни позиции на български публични дружества  и евентуалният опит  за продажбата им  да предизвика спадове на конкретните акции и загуби  за фондовете

В резултат, дори Европейската комисия предупреди, че заради комбинация от горните причини се притеснява, да не се наложи държавата да спасява пенсионни фондове, или най-малкото  техните клиенти, когато след половин десетилетие започнат да се изплащат първите пенсии, формирани във втория стълб. Представените днес промени взаимно си противоречат, защото със забраната на инвестициите в свързани компании (ако се реализира правилно) ще се постигне практическо прочистване от лоши инвестиции.

С премахването на онаследяването на втората пенсия обаче ще се подкопае смисъла на втория стълб и вместо оздравяването му, може да се постигне неговото закриване. Заради това противоречие между двата вида промени финансовото министерство не показва само  да има идея какво точно цели. Много вероятно е истинските намерения да се изяснят с течение на времето истинските намерения да се изяснят. Така представен пакетът с промени ще предизвика множество критики, а практиката е показала, че в такива случаи част от идеите отпадат. Въпросът е кои неща ще отпаднат – тези, които оздравяват втория стълб, или тези, които го обезсмислят.

По този начин ще субсидирате услугите по ВиК в другите общини от областта. Но запазете спокойствие – не сте сами. Освен Община Берковица в България ще има още 21 общини, на чиято територия водоподаването ще поскъпне за да може евентуално да поевтинее при техни съседи от съответната област. Това е „страничният ефект“ от промените в закона за водите, Споразумението за сътрудничество с Европейската комисия и водната стратегия, които предвиждат общините и техните водоснабдителни дружества да се обединяват в Асоциации по ВиК, за да могат да кандидатстват за финансиране с проекти по Оперативна програма „Околна среда“. Съгласно промените, всяка от 28-те области ще създава асоциация по ВиК, в която ще участват общините от областта и техните водоразпределителни дружества.

Тази асоциация ще избира един оператор на водопреносната система в цялата област (обикновено операторът на града областен център). Водоснабдителните дружества ще му предоставят активите си по договор, приличащ на концесионно споразумение, а след това операторът ще възлага на същите водоразпределителни дружества да оперират активите си, но вече от негово име. Разходите за водоподаване ще се консолидират на ниво област и жителите на всички общини ще трябва да плащат единна цена, с която да покрият тези разходи. Естествени печеливши ще са местните власти, където водоподаването е най-скъпо, а загуби ще понасят жителите на онези общини, където водата е била най-евтина.

Причина за това окрупняване на водните оператори е договорка между държавата и Европейската комисия, според която всяка област ще осъществява единна политика по планиране и инвестиции в пречистване на води, доставката им до потребителите и последващото отвеждане. Решението е резултат от хаотичното строителство на пречиствателни станции и проекти по обновяване на ВиК мрежи, което постави много общини в тежко финансово положение.

Неспособни да управляват големи инфраструктурни проекти, в миналия програмен период редица общини допускаха грешки, които им костваха финансови корекции и задлъжняване, за което днес търсят помощ от правителството и то като кредитор от последна инстанция е принудено да плати сметката. Най-знаков е примера с община Сопот, чийто предишен кмет Веселин Личев инициира строителството на пречиствателна станция, чийто капацитет надхвърля нуждите на града, а след като стана ясно, че Брюксел няма да възстанови 4.5 милиона от направените разходи, през 2014 година заплаши да се самозапали пред Министерство на финансите.

На пръв поглед държавата наистина няма друг разумен изход и ако не иска в някой бъдещ момент отново да плаща накуп фактурите на провалени общини, ще трябва да вземе превантивни мерки. Въпросът е дали въпросните 22 общини, не може да избегнат поскъпването. Част от ВиК дружествата на тези общини са печеливши и включването им в по-голям оператор ще е директно субсидиране на по-големите местни власти, където ВиК услугите са губещи.

Сегашният модел на окрупняване крие няколко предимства. Ще се отнеме възможността за общинска корупция (без да премахва рисковете при по-мащабни проекти), и хаотичното изграждане на пречиствателни станции ще престане. Административният капацитет на ВиК асоциациите ще е значително по-сериозен отколкото на отделните общински дружества и това е предпоставка за по-малко нередности и финансови корекции. Единствената неяснота е защо разходите по водоподаване на местно ниво трябва да се консолидират, вместо всяка община сама да прави ценообразуване за водоподаването.

Това въздържа кметовете на 22 местни администрации да предложат включване към асоциациите по ВиК, като в момента чрез Националното сдружение на общините искат държавата да промени механизма на асоцииране. Според източници, присъствали на разговори с вицепремиера Томислав Дончев, към момента правителството не желае да допуска промени. И докато комуникациите между сдружението на общините и правителството продължават, на местно ниво присъединяването към Вик асоциациите напомня на присъединяването към ТКЗС. Принципът е доброволен, но подбутването отвластта (в случая централната) е сериозно.

Депутатът от ДПС Петър Чобанов съобщи, че е присъствал на среща при управителя на Област Монтана, на която кметът на Берковица е бил подканван да подкрепи такава идея пред общинския съвет. За момента обаче градоначалникът пасува, защото знае каква ще бъде реакцията на Берковчани. „Сегашната цена на водата в Берковица освен конкурентно предимство, е предпоставка и за социалната сигурност в града и затова не трябва да се допуска Берковица да субсидира водоснабдяването на други общини, без да има някаква насрещна компенсация“, обясни Петър Чобанов.

Самият кмет на Берковица не пожела да коментира казуса. Кметът на Троян Донка Михайлова обаче потвърди, че нейната община също е приканена да се включи в аналогичен тип асоциация, но на Област Ловеч. Тя обясни, че ако общинското водоразпределителното дружество стане част от асоциацията, водата за жителите на Троян ще поскъпне с 60% от сегашните 1.49 лв. за кубичен метър на 2.39 лв. за кубик.

Общината вече е изпълнила два проекта за подобряване на водоснабдяването – един за пречиствателна станция и един за подновяване на водопреносната система, в резултат на които вече 85% от жителите на града получават водата си по обновена водопреносна и канализационна мрежа. По тези проекти обаче общината има да обслужва заеми и средствата си набавя именно от местното водоразпределително дружество. Ако то бъде присъединено към новия оператор, приходите му ще се насочат към него. Така загубата за община Троян ще е двойна – цената на водата за жителите ще се повиши, а обслужването на съществуващите задължения ще бъде затруднено.

„Принудени сме да избираме дали да нарушим интереса на жителите на Троян, или този на жителите на другите седем общини в Област Ловеч“, обяснява Донка Михайлова. Според нея засега държавата не прилага принципа на моркова и тоягата, а единствено на тоягата, което усложнява изхода от затрудненото положение. Най-оптимално решение според нея би било асоциацията на ВиК операторите да действа на консолидационен принцип, когато става дума за планиране и координация на инвестиционните проекти, но за ценообразуването на услугата по водоснабдяване да прилага на местен принцип и постъпленията от ВиК Троян да не субсидират водоподаването за Ловеч, например.

„Предпроектните инвестиционни проучвания за четирите региона на България все още не са готови и правителството разполага с достатъчно време да  убеди Брюксел, че консолидация е възможна само на ниво инвестиции, без да се налага и споделяне на разходите по доставка на водата. Такива преговори няма да забавят процеса по изпълнение на проектите, нито пълното усвояване на средствата, но е важно правителството  да прояви воля“, коментира експерт по европейските фондове, следящ комуникацията с Европейската комисия.

Оказва се, че кабинетът разполага с пълната власт да реши проблема, но поскъпването на водата в 22 общини може да понижи цената й като цяло за 28-те административни области. В този случай жителите на ощетените общини ще бъдат скрити от общата статистика, която ще отчете поевтиняване на водата.

Първо най-тревожното

В последните 3 години бяха емитирани общо пет дългови емисии със срочност между 7 и 12 години. Затова и до 2028-ма година на България се струпват седем години, в които ще трябва да се изплащат дългове над 1 милиард лева. Това означава, че ако бюджетът не се обърне на излишъци, почти със сигурност държавата ще се принуди да тегли нови заеми, с които да погаси теглените днес дългове. В името на честността, от тази статистика трябва да се извади предстоящия падеж за 2.6 млрд. лв. догодина, защото дългът ще се погаси със средства, изтеглени през тази. Самата ситуация може може да се оцени по графиката на списание „Икономист“, в което предупредих за риска от падежната структура на новите дългове.
Най-безотговорното теглене на заем в близкото ни минало е емисията на Симеон Дянков от 2012 година, която бе пласирана със срочност от само седем години. Това осигури ниска цена по обслужване на дълга, но падежът му се пада в период, когато държавата не е настроила публичните си финанси към балансиран бюджет и средства за погашението му няма.

Общото  между заемите от последните години е, че се пласираха на пазара в условия на рекордно ниски лихви, но падежират във време, когато държавата едва ли ще е балансирала бюджетите си и ще трябва да се рефинансират с нови дългове при по-високи лихви. Последното бе казано само от професор Христина Вучева пред „Канал“ 3, пък ако ще да се приема за контролиран от Делян Пеевски.

А сега за манипулациите

Най-потресаващата манипулация за новите заеми бе публикувана в сайта уебкафе. Тя съдържаше следните дезинформации:

– Правителството на пламен Орешарски е удвоило държавния дълг за годината си управление
– ГЕРБ не носят отговорност за това, че кредитният рейтинг на България е в графата „боклук“ според агенцията Standard & Poor’s
– фалитът на Корпоративна търговска банка е вина само на правителството на Пламен Орешарски
– Новите заеми се теглят само за да покриват стари заеми

Горните твърдения не са верни, просто защото не съответстват на реалността. При управлението на Пламен Орешарски държавният дълг нарасна, но в пъти по-малко от цитираното удвояване. Освен това не всички заеми бяха теглени от неговото правителство, а от ГЕРБ, който управляваха в половината от годината, ако се приеме, че и служебното правителство бе прокси на ГЕРБ.

Ако ГЕРБ не са отговорни за понижаването на кредитния рейтинг през 2014 година, защо той не бе повишен през миналата година, и защо след като „лошите“ Орешарски и Чобанов раздуха дефицита, добрите управляващи от ГЕРБ не го свиват втора поредна година.

Относно Корпоративна търговска банка бе ясно, че тя се източва още докато на власт бе първото правителство на ГЕРБ, макар и в оставка. От тогава датира първата статия на „Капитал“, която сигнализира за кредити към свързани компании, чиято обща стойност превишава близо два пъти капитала на банката.

Последното невярно твърдение, че с новите заеми единствено се превъртат стари задължения също не е вярно. От планираните 18 милиарда заеми за теглене в началото на мандата на това правителство, близо две трети са с цел рефинансиране на стари заеми, а останалата част, около шест милиарда е за покриване на текущи бюджетни дефицити. И за тези дефицити отговорност носи правителството на ГЕРБ. Тук не става дума за това дали бюджетните дефицити  са винаги и задължително лоши. Напротив, те са инструменти за водене на политика. Водещото е, че дефицитите и заемите, с които се покриват и ще се покриват са за политики на ГЕРБ и предишното правителство не е отговорно за действията на днешния кабинет.

Кой е най-изгодният заем

В статията, с която „Капитал“ отрази облигационните емисии от миналата седмица пък бе споменато, че 2016 година е втората, през която България успява да си осигури кредитен ресурс при изгодни условия (нещо което се случва, когато пазарите имат доверие на управлението).
Това обаче не е съвсем точно. Първо, изгодните условия за нови заеми са налице от 2012 година, когато при ниска доходност облигации пласира Симеон Дянков. Второ, най-изгодният външен дълг, теглен от Българската държава, бе реализиран през 2014 година, именно от „лошото“ управление на Пламен Орешарски.

Показателно за този факт е, че тогава бе реализирана най-ниската добавка (рискова премия) по български дълг, над средния ливен суап на междубанковия пазар – само 160 базисни пункта (1.6 процентни пункта).

Толкова нисък спред по български дълг не е постиган дори и по българските облигации с по-къса срочност, които бяха емитирани през 2012 г., 2015 г. и 2016 г. И той бе реализиран в прозореца от време след поставянето на КТБ  под специален надзор и ден преди паническото теглене на влогове да наложи ПИБ да затвори за един следобед. Този заем бе изтеглен, когато днешният премиер Бойко Борисов (тогава лидер на опозицията) плашеше с фалит на държавата и ясно показва кои държавници се ползват с по-високо доверие от финансовите пазари.

Философският смисъл на промяната е, че така правителствата ще имат право да преразпределят до 40% от създаденото от националната икономика. Постъпленията от еврофондовете и други донорски програми, ще бъдат допълнителен разход над 40-те процента и официално няма да се включват в сметката, когато се обсъжда колко преразпределя държавата.

Чисто методологически това наистина са средства, иззети от икономиките на други държави членки в ЕС и поради това не трябва да се броят като преразпределение на български доход. По подобен начин е устроена и класификацията на Европейската комисия за преразпределение, чрез публичния сектор, но в политическото говорене у нас всеки избира онзи поглед върху разходите, който в най-голяма степен пасва на тезата, която защитава.

Опозицията и някои десни партии включват еврофондовете в оценката за преразпределение, като повод да поискат свиване на държавното присъствие в икономиката, а партиите във властта уточняват, че еврофондовете не са нещо, отнето от българския бизнес и домакинства.

Скритите последствия от поправката

Сама по себе си промяната в чл. 28 поражда много въпроси. Тя ще позволява на правителствата да харчат повече, но от къде ще идват парите за тези разходи. При текущото състояние на данъчната система и капацитета на приходните агенции да събират данъци, за тази година се очаква в бюджета да влязат толкова средства, че иззетото от националната икономика да е 33% в отношение към Брутния вътрешен продукт. За догодина пък от националната икономика се планира да бъдат иззети 34.5%.

Така държавата се поставя в ситуация, че на теория е възможно националният бюджет да приключи с дефицит от над 5% от БВП, ако правителството извърши разходи до максимално позволеното, а в същото време не промени нищо в приходната страна на бюджета.

На национално равнище това може и да не предизвика сътресение веднага, защото еврофондовете се броят като приход и осигуряват на бюджета постъпления от близо 3% спрямо БВП. Така се оказва, че по националната методология държавата може и да не отчита свръхдефицити, защото те ще са под 3% от БВП.

За Европейската комисия обаче подобно развитие може да послужи като червена лампа, защото ще покаже, че в нормативно отношение се отваря пространство за структурни дефицити – тоест предварително допуснато равнище на разходи, което очевидно не може да се финансира със съществуващата приходна система.

Какво още може да се направи

Според експерти по публичните финанси законът може да се подобри в много отношения, именно в правилата за разходите и след това по отношение на бюджетното салдо. Бившият заместник-министър на финансите Любомир Дацов, който бе избран в състава на новосъздадения фискален съвет изтъкна като лично мнение, че ограничителят за разходите е неправилно утановен, не заради конкретната стойност на допустимите харчове, а защото защото виси без контекст.

Много по-правилно според него би било да се заложи правило, което позволява дефицит да се прави само за държавни инвестиции, което би означавало като се извадят капиталовите разходи общата сума сума на плащанията, бюджетът да бъде балансиран. Това би означавало, че дефицит се създава единствено заради разходи, които генерират заетост и натрупване на капитал.

Другото, което липсва на закона е глава, която регламентира като цяло държавните инвестиции. Оценката за необходимостта от тях, разпределението им по сектори и структурирането на финансиране за тези инвестиции. „Тук не става дума за мега агенция, която да прави обществени поръчки, а за звено, което да определя от какви инвестиции се нуждае държавата“, обясни Любомир Дацов.

Най-важно според него обаче е да се разпишат много по-прецизни правила за програмното бюджетиране и ефективността от разходите. Също така, според него трябва да се заложи и задължителен преглед на публичните разходи, който да се прави на секторно ниво на всеки две години.

Едно от възможните обяснения е, че чуждестранните инвеститори традиционно търсят по-висока доходност за българския дълг, отколкото българските. Това се видя през 2012 година, когато Симеон Дянков, първият финансов министър на ГЕРБ емитира облигации и продаде цялото количество на чужди инвеститори. Само за няколко месеца те препродадоха две трети от емисията на български компании и по този начин реализираха спекулативна печалба, която можеше да остане в хазната.

Този пример показва, че е нормално чуждият купувач на облигациите да иска по-висока доходност. За да бъде оправдано ексклузивното пласиране на облигации само за един инвеститор обаче, той не трябва да продава облигациите и да реализира спекулативна печалба от тях. Направи ли го, обществото ще има всички основания да подозира, че правителството е подарило над един милион евро на чуждестранна финансова институция, която се пази в тайна.

Друга хипотезата, при която действието на финансовото министерство може да се разглежда като добросъвестно е, ако е пуснат фандък на въпросния глобален инвеститор като част от уговорка да купи още облигации при следващо голямо предлагане, което може да се осъществи при по-неблагоприятни пазарни условия от сегашните.

Дали тези хипотези се потвърждават ще научим в следващите месеци от месечните бюлетини за държавния дълг, в които се вижда каква част от емисията се държи от чужди и местни инвеститори. Също и от новите предлагания, които със сигурност ще се случат догодина.

Във всеки случай едно е напълно сигурно. Държавата като най-голям емитент и като като играч, който задава правилата, продаде облигации без търг. Това е нарушаване на правилата, спазвани с години и изпраща сигнал за бъдещето, че някой лобист може просто да свърже конкретен фонд или банка с правителството и тя да се сдобие с облигации, които би могла сама да препродаде.

Интересно е и дали Европейската комисия няма да излезе с коментар за защита на конкуренцията и непозволената държавна помощ.

Така освен, че правителството губи репутацията си на предвидим играч, създава и спекулативен профил на самия дълг. Представете си, че се случи някакъв сериозен шок на международните пазари и доходността по държавния дълг на източноевропейските държави се повиши. На фондовите борси, това ще означава облигациите да се търгуват с дори по-голям отбив от номиналната си стойност. Ако инвеститорите имат здрави нерви, ще задържат облигациите в портфейлите си. Ако обаче се поддадат на притесненията, ще започнат разпродажби и увеличеното предлагане допълнително да понижи котировките, съответно да повиши доходността по облигациите.

Същият проблем възникна през есента на 2008 година в разгара на световната финансова криза. Понеже държавата разполагаше са 10 милиарда лева фискален резерв тя направи серия от обратни изкупувания на циркулиращите тогава глобални. Така бе пратен сигнал, че правителството разполага с резерви за да обслужва задълженията си и облигационерите не трябва да се притесняват за инвестициите си в български дълг.

Е, ако преди 7 години беше нужна световна криза за да се стигне до спекулации с български дълг, а през 2012 година Дянков сам ги насърчи, днешният финансов министър също е пред дилемата – ще бъде ли запомнен като пазител на националния интерес, или като поредният дядо Коледа, правещ подаръци само за Уолстрийт.

Нашата реалност е друга

Всеки бюджет е финансов план за това как правителството ще упражнява управленската си философия. От него трябва да видим колко държавата ще похарчи за всяка отделна политика, какви резултати иска да постигне с въпросните си политики и каква комбинация от текущи приходи и теглене на заеми ще избере за да пречи най-малко на частния сектор.

И от този бюджет виждаме философия на популизма, магистралите и прикриване на разрастващите се дефицити в държавните фирми.

В този процес Министерство на финансите е балансьор между исканията за пари на отделните министерства и правилата за благоразумие, според които не трябва да се допускат прекомерни бюджетни дефицити и задлъжняване на обществото.

Най-големият проблем на бюджетната процедура е, че показва една и съща идейна безпомощност, както в управляващите, така и в опозицията. Днес е петият ден, след като проектът за бюджет 2016 бе огласен, и доминиращата критика е, че държавата ще продължи да увеличава разходите си и ще изостави съкращаването на персонал в публичния сектор. Към тази теза, изказвана от десните медии и либертариански настроените неправителствени организации, се присъединиха критиките на социалистите, че такъв бюджет води България към гръцки сценарий – разбирайте прекомерно задлъжняване, дългова криза и повишаване на данъците за да се плащат грешките на минали правителства (сякаш не бяха именно социалистите тези, които завиха към увеличаване на дефицитите).

В това повърхностно говорене никой не попита здравния министър колко души по-малко ще се разболеят от рак, сърдечно-съдови заболявания или туберколоза в следствие на мерки по превенция, които той е инициирал. Не се задава въпросът и колко приблизително ще се подобри лечението на вече диагностицираните заболявания. В доклада за бюджета на функция „зрдавеопазване“ се отделя само една страница (84-та), а единственото число е това на общите разходи, които държавата планира да похарчи.

Повишаването на заплатите в средното образование, промотирано повече от финансовия министър вместо от образователния, се представя като средство за привличане и мотивиране на преподаватели с по-високи качества. Кодирано на чиновнически език, се споменава за евентуално подобряване на материалната база. Например да се поддържат училищни автобуси за отдалечените и планински населени места, за оборудването на лаборатории, интерактивни класни стаи и условия за практически занимания. Това трябва да стане, чрез увеличеното финансиране, което пък ще дойде от повишаване на стандартите за заплащане за различните дейности и отделните ученици. В доклада към бюджета на функция „образование“ са отделени цели три страници и там има (макар повърхностно и неразбираемо) обвързване на намеренията с конкретно финансиране.

Скритите дългове

Това, което и управляващи и опозиция опитват упорито избягват да коментират, са скритите дефицити, които един ден ще надвиснат за покриване на данъкоплатците. Дълговата спирала, за която предупреждава Румен Гечев няма шанс да причини криза от гръцки характер поне още 30 години, ако правителствата поддържат бюджетни дефицити близки до средните от последните пет години. Това е така, защото отношението на публичния дълг към брутния вътрешен продукт е по-ниско от 30%, а в Гърция проблемите започнаха, когато дългът надхвърли 150%.

Загрижеността на Гечев е фалшива и  защото не споменава онези едва прикривани дупки в енергетиката и отбраната, които един ден ще надвиснат за плащане на данъкоплатците.

Азбучно правило е, че социална политика се провежда чрез разходната част на бюджета. Това означава, че ако държавата иска да помогне на уязвими обществени групи, тя трябва да набере средства, които след това да разпредели върху онези, които се нуждаят от тях. Заради либертарианските мантри за колкото може по-ниско преразпределение на богатство през бюджета обаче, адекватна политика по доходите не може да се провежда.

Като резултат, социалният мир се поддържа чрез ниски цени на електроенергията, които причиняват загуби на държавните енергийни компании и водят до задлъжняване, което в момента все още се покрива. Тази задача обаче става все по-трудна и първият сигнал за това е, че наскоро Българският енергиен холдинг (БЕХ) получи отказ за финансиране, ако не кандидатства със съпътстваща държавна гаранция.

Освен БЕХ, подобна финансова катастрофа предстои, или вече се е случила в Български държавни желензици (там има спорен опит за частично решение), Центъра за градска мобилност на София, Топлофикация „София“ и още много други. За повече от милиард лева е и дупката във фонда за извеждане от експлоатация на блоковете от АЕЦ „Козлодуй“.

Тези проблеми не могат да се прикриват още дълго, защото дори и проблемните фирми да получават банкови заеми, ако не се инвестира в тяхното преструктуриране, един ден фалитът им ще стане неизбежен. И тогава държавата ще трябва да избира между това да се разпродадат активите на държавните фирми, или да ги спаси, като представи сметката за плащане от данъкоплатците.

И ако Румен Гечев бе наистина загрижен за обществото или поне за онази част от него, която гласува за социалистическата партия, когато говори за дългова спирала, трябва да спомене и скритите задължения. Отговорът на десницата, все още липсва. Като в типична битка от древността, в която първи се хвърлят най-слабо подготвените и излишните части, първи закрилник на бюджет 2016 се оказа депутатът от „Синьо Единство“ – Мартин Димитров. А затова, че доводите му в защита на бюджета са повече от фалшиви всеки може да се убеди. Първо, БСП катастрофирали държавата и допуснали фалита на КТБ, така че трябвало да мълчат, след това в бюджет 2016 имало стъпка на консолидация и най-смешното – плоският данък бил някаква гаранция за стабилност.

Това, че в думите му липсват елементарна задълбоченост и и конкретика не трябва да буди изненада, той толкова си може. Но ако от Реформаторския блок искат да покажат, че са нещо по-различно от патерица на ГЕРБ и смокинов лист пред коалицията „Бойко-Пеевски“ (по Иван Бакалов), ще трябва да изоставят вечното си оправдание, че без съдебна реформа нищо друго не е възможно и да започнат да дават идеи и в другите области.

В противен случай, фалитите на държавни фирми ще причинят ликвидни проблеми на бюджета дори и при ниско равнище на държавния дълг (може би дори в следващите пет години) и тогава не е много сигурно кого ще може да обвинява Мартинчо Димитров.

Бойко си е Бойко

Относно премиера и неговата визия думите са излишни. Навярно Бойко Борисов потрива доволно ръце, че запази за партията си лесния сектор на инфраструктурата, а остави на коалиционните партньори горещите картофи на социалната политика, здравеопазването и отбраната. Така дори няма да звучи жалко, като споменава магистралите подобно на онзи гимназист, който на изпита по ботаника учил само за краставицата. Днес той има свои министри, с които да хвали и коалиционни министри, които да подхвърля на хората, когато недоволството ескалира.

Такава оценка трябва да притеснява бизнеса и домакинствата, защото означава, че държавата трябва да преструктурира публичния сектор или ще бъде обречена на перманентно задлъжняване, което в един момент неизбежно ще изиска и увеличаване на данъчната тежест. Но какви са конкретните сигнали.

Дефицитът е много по-голям

Европейската комисия е коригирала оценките на българското правителство за бюджетния дефицит през 2014 година и вместо 3%, както го докладва кабинетът, той е 5.8%, съобщи Министерство на финансите. Причината се дължи на средствата, които държавата предостави на Фонда за гарантиране на влоговете в банките, за справяне с последствията от фалита на Корпоративна търговска банка. И макар наказателна процедура за прекомерен дефицит да не се очаква, тъй като влияещият фактор е с еднократен характер, сигналът е притеснителен.

Актът на европейската комисия казва горе долу следното „приемаме, че кредитът от държавата към фонда за гарантиране на влоговете са загубени пари и ги третираме като разход. Ако някога се върнат, то ще се отчетат като приход за конкретната година“. Или с други думи – държавата и обществото плащат за неефективния банков надзор, които допуснаха Цветан Василев да издигне пирамида насред центъра на София с парите на държавните фирми, а след това завлече и редица вложители от частния и домакинския сектор.

През следващата година ще има риск държавата отново да участва в стабилизиращи операции и потвърждение на това схващане индиректно прави и финансовият министър Владислав Горанов. Във интервю за Капитал от септември той потвърди, че бюджет 2016 ще бъде така подготвен, че правителството да разполага с ликвидни резерви, с които да се намеси, ако стрес теста на банките покаже необходимост от стабилизационни мерки.

Заделянето на средства за стабилизиращи операции обаче изяжда пространството за провеждане на политики, благоприятстващи растежа. Резултата вече го видяхме, след като в началото на годината финансовият министър поиска от парламента да му разреши изтеглянето на 16 милиарда нови външни заеми.

Сивата икономика остава почти същата

В нотификацията си Европейската комисия посочва, че очаква през тази година брутният продукт да достигне 86.28 милиарда лева, след като пролетната прогноза бе за 83.58 милиарда лева. Това означава, че или икономиката расте по-бързо от очакваното, или цените се покачват и с това нарастват приходите от ДДС. Само от увеличението на Брутния вътрешен продукт обаче могат да се обясни увеличение на бюджетните проходи с 850 милиона лева в допълнение към вече заложеното увеличение в закона за бюджет 2015 и така на практика почти не остава ръст на приходите, който да се обясни с по-ефективно противодействие на контрабандата.

Събираемостта на ДДС расте с темп изпреварващ увеличените приходи от акцизи, а в предишна публикация обърнахме внимание, че при ДДС влияят и еднократни фактори с политически характер.

Изводът, който спокойно може да се направи е, че през последните месеци премиерът абсолютно неоснователно се тупаше по гърдите с въображаеми удари по сивата икономика. Това, което не може да ни успокоява е, че държавата става все по-уязвима на еднократни шокове с голям магнитуд. Доказателството се видя миналата година, когато трябваше с изтеглянето на извънреден заем за да се гарантира, че проблемите в КТБ няма да се пренесат върху цялата банкова система.

Задлъжняването на правителството и следователно на обществото обаче не вървят успоредно с реформиране на публичния сектор, което да създаде буфери извън чисто кредитните инструменти, а пасивността на правителството е сигнал за популизъм и безотговорност, в едно с толериране на олигархията.

За това обаче бившият финансов министър Симеон Дянков мълчи въпреки охотата, с която дава интервюта и поучава обществото. Той е сред основните виновници за уязвимостта, в която се намира България, защото през целия си мандат водеше политика по покриване на бюджетните дефицити със средства от фискалния резерв, вместо със заеми. Така от една страна подсигури ниски лихви по държавните кредити, което се приписва като негов личен успех, но заложи проблеми пред следващите правителства, които подхождат към пазарите от много по-слаба позиция.