Повод за този текст е изказването на Росен Плевнелиев от вчера против ревизирането на приватизационните сделки. При поредния си гастрол, този път пред БиТиВи Росен Плевнелиев обяви инициативата на съпартийците си за антидемократична.

Казаното обаче се разминава сериозно с думите му от август 2014 година, когато назначи второто си служебно правителство – това на Георги Близнашки. Тогава президентът Плевнелиев показа, че е за отваряне на „досиетата КТБ“, защото  тях щял да приключи преходът.

Добре е бившият резидент да обясни каква е разликата между КТБ и множеството държавни предприятия, продадени според популярните схващания сериозно под реалната си стойност. Или между КТБ и овладяването на фирмите от субекти, които нямат общо с работническо-мениджърските сдружавания, или между КТБ и проспаното съсипване на фирмите в нарушение на постприватизационните ангажименти? На тези въпроси Росен Плевнелиев сякаш сам дава отговор, посочвайки, че ако държавата иска да се занимава с безобразие, то може да разследва фалита на КТБ. Да разбираме ли обаче, че това е косвено признание за безобразната приватизация, и че единствената причина да не се рови в нея е отминалата давност? Плевнелиев не спори по въпроси за добросъвесността на един или друг политик, за неизбежността и обстоятелствената принуда. Говори за давността.

Явно човекът се вълнува само от текущи престъпления, но не и от такива, които са се случили малко по-отдавна. Не трябва обаче да се съмняваме в принципното му желание да има наказани престъпници. Просто не трябва да са нашите престъпници. Интересно е да си спомним и какво според собствените му спомени Росен Плевнелиев бил написал на лозунг за митинга на 10 ноември 1989 година, на който се оказа, че не е стъпвал.

Това, че лозунгите се виждат на митинг няколко дни по-късно, може да означава, че или Росен Плевнелиев си ги е ползвал за многократна употреба, ходейки както на демократични, така и на социалистически митинги. Сигурно е, че той иска виновници да бъдат осъдени, но не ако от престъпленията им е минало време.

Безпринципните извъртания на някогашния президент не приключват. Все още са живи спомените за ветото, което Росен Плевнелиев наложи върху актуализацията на бюджет 2013. Мотивите му бяха, че актуализацията идва рано, че залага повече разходи, както и че прогнозира по-малко приходи, а разликата предвижда да се покрие с емисията на нов дълг.

Три години по-рано, през май, а не през юни актуализацията на бюджет 2010 е готова. Обсъждането й в парламента започва в началото на юни, но че ще има актуализация става ясно още през април по време на срещите на правителството със синдикати и бизнес организации. Тогава се постига съгласие, че само актуализация ще направи възможно държавата да се разплати със строителните фирми, чийто контрагент се явяват пътната агенция и регионалното министерство, което провежда инфраструктурната политика.

Въпреки че като регионален министър Росен Плевнелиев сам е участвал подготовката и изпълнението на актуализация със същите характеристики, но с много по-големи допълнителни разходи и много по-сериозно намаление на приходите, през 2013 година вече като президент той налага вето. Защо? На власт е правителството на Пламен Орешарски, и защото след актуализацията на бюджета на ГЕРБ ще се случи онзи фискален тласък, след който икономиката расте вече четири години.

Между другото, сериозна част от актуализацията на бюджет 2013 също трябваше да отиде за разплащане на държавни просрочия, но това слабо вълнува хронично жомящия пред неудобната реалност Плевнелиев. Но за да стане това ясно, трябва да се пренесем година по-късно. Отново през август 2014 година, отново при сформирането на служебния кабинет Близнашки.

Разликата е, че отново на власт е кабинет на „правилните хора“ и актуализацията на бюджета отново става позволена тема. Статистиката в Министерство на финансите обаче достатъчно ясно показва, че актуализацията с вето от 2013 година оставя държавата с по-малки просрочия, отколкото актуализирания бюджет за 2014 година. Самият Плевнелиев мълчи и за пика на държавните просрочия от времето, когато беше министър. Това за него са неудобни теми.

Неудобни почти колкото и отношението му към природата. През 2012 година Росен Плевнелиев наложи вето върху промени в Закона за горите, които трябваше да направят подарък на един ски концесионер и олигархичната групировка, която го притежава. Само четири години по-късно, в края на мандата си Росен Плевнелиев се появи в друг курорт, чиято ски зона се контролира от същата олигархична групировка и му направи реклама. Въпреки, че за тази ски зона все още се чака произнасяне от Върховния административен съд дали не е разширена в нарушение на законодателството. И че вече пет години държавата се чуди как да промени закона, така че най-после ВАС да узакони проведента сеч, но със задна дата. Много принципно, господин президент.

Явно правилото, което Росен Плевнелиев следва, е да прави и говори точно обратното на това, което е правил и говорил по-рано. Водещ за него не е принципът, а отстоянието на коментирания субект от самия него и отношенията, в които той се намира с коментирания субект.

Какво премълчава Росен Плевнелиев

Ако някогашният президент искаше да покаже принципност и истинска критичност към бившите си колеги в ГЕРБ, можеше да посочи, че ревизията на приватизацията е опит ГЕРБ да напомнят, че не са единствената партия, разяждана от корупция и лоши практики. Че за Делян Добрев Иван Костов е имал Евгени Бакърджиев. Че на фона на Искра Фидосова БСП имат Георги Гергов. Че на фона на безбройнит калинки, ДПС с години поддържат битовия лукс на Сабрие Сапунджиева. Примерно. Че ако Ахмед Доган наистина има вила на брега край Бургас, то държавният авиоотряд е возил футболистите на Бойко Борисов.

Отчаяната борба на ГЕРБ да напомнят, че не са с нищо по-лоши от тези преди тях, които днес ги атакуват, сякаш се превърна в лакмус за това кои са били клиенти на криминалната приватизация. Днес срещу идеята на ГЕРБ скачат предимно лица, които са собственици на приватизирани активи, или са близки до политиците, които осъществили раздържавяването. Основният аргумент пък е давността.

Въпреки всичките му прегрешения, единственият, който зае принципна позиция по въпроса, може би беше самият Иво Прокопиев. Той директно застана на страна на приватизаторската класа, която представлява и заяви, че това днес са работещи бизнеси, които дават работа и не трябва да се съсипват (преразказът е смислов).

През 2011 година видяхме един доклад на ГЕРБ затова дали държавата е спечелила от превалутирането на държавния дълг, което направи Милен Велчев. Документът беше пълен с условности и поради това нито един извод не беше твърд и аргументиран. Това обаче умело послужи на Симеон Дянков за пореден път да скрие несъстоятелността си като финансов министър за две седмици, занимавайки ни с нещо отминало.

Ревизията на приватизацията би била нещо много хубаво, ако се направи като изследване от историци и икономисти и служи като урок за бъдещето. Проведена от ГЕРБ с поръчкови промени в конституцията, ще е повод да се рекетират предприемачи, да се откупуват за стари грехове и след това с новоиздадена индулгенция да продължават до следващия път. Това са истински аргументи, които Росен Плевнелиев не желае да изрече, защото ще се изправи директно срещу класата, която го постави за пет години в президентската институция.

За социалните групи от обществото, които са получатели на държавни средства, и за бизнесите, които разчитат основно на обществени поръчки, новината е повече от добра. Но за всички останали това означава преразпределение с риск от създаване на бюджетни дефицити и натоварване на българите с нов дълг или данъци.

Най-общо обещаните допълнителните разходи може да се поставят в две категории – текущи и инвестиционни. За разлика от минали години, когато правителствата спестяваха от публични инвестиции, сега това поле за маневриране ще бъде силно ограничено. Неизбежни например са плащанията за новите изтребители за военната авиация и за новите бронирани машини за Сухопътни войски. Строителството на конкретни пътни участъци като довършването на магистрала „Хемус“ и скоростния път от София до Видин, който е ключов както за експорта на български стоки, така и за управленската програма на новата коалиция.

Текущите разходи също се делят на неизбежни и евентуални. В първата влизат увеличението на минималните пенсии и двойното повишаване на учителските заплати. Във втората се нарежда по-сериозната индексация на останалите социални разходи (включително други пенсии), която ще се случи само ако бюджетът може да си го позволи.

Асфалт и пак асфалт

Като най-сериозен управленски ангажимент се очертава строителството на пътна инфраструктура. Причината е, че за довършването на магистрала „Хемус“, бърз път от София до Видин, както и до Калотина няма да има европейско финансиране и сметката ще трябва да се плати изцяло с национални средства. Изключение е възможно, ако се постигнат икономии при строителството на магистрала „Струма“, но това е малко вероятен сценарий.

При постигната в България досега средна цена от 4 милиона евро на километър първокласен автомобилен път (магистрала или четирилентово шосе) само довършването на магистрала „Хемус“ и свързването й с Русе, Ловеч и Велико Търново би струвало около един милиард евро. Между 300 и 400 милиона евро би струвал пътят от София до Видин, главно заради участъка между Ботевград и Мездра.

Освен тези ключови пътища новата „двойна коалиция“ обещава и строителството на тунел под прохода Шипка. Неговата цена би била около 20 милиона евро за километър, а в пакет с шосетата, които трябва да свържат тунела със сегашната пътна инфраструктура, общата стойност на проекта би надхвърлила половин милиард евро.

Изчисленията са на Любомир Дацов, който беше зам.-министър на финансите два мандата. Според него подобно мащабно строителство формира обща цена от 2 милиарда евро, което прави 4% от брутния вътрешен продукт. „Няма как държавата да намери такива ресурси, като се имат предвид всички останали ангажименти, които трябва да изпълнява. Това би означавало или част от тях да се изоставят, или да се потърси някаква форма за публично частно партньорство, при която частни компании да построят дадени участъци и да ги поддържат срещу събирането на ТОЛ такси“, коментира Любомир Дацов.

Всъщност никой не оспорва необходимостта от тези инфраструктурни проекти. Проблемът е, че заради дългогодишното им забавяне тяхната реализация вече е крайно належаща, а осъществяването ѝ в пакет изисква стягане на колана в други разходни сфери, за да се държи под контрол общият бюджет на държавата.

Военните

Втората най-сериозна задача е да се реши окончателно въпросът с доставката на нови изтребители за военновъздушните сили. Цената, която се споменава в публичното пространство за самолетите „Грипен“ (най-вероятния избор на управляващите), е около 1 милиард лева. Отделно към тази сума трябва да се добавят плащанията за въоръжение и най-вероятно общият разход ще е значително по-голям. Част от тази тежест ще бъде смекчена заради офсетната програма, чрез която се очаква част от цената да се върне в българската икономика, но тя първо ще трябва да се плати от управляващите и след това ще започне да носи икономическа активност и растеж.

Добрата новина при този разход е, че инвестициите за обновяване на въоръжените сили ще бъдат включени в общите разходи за отбрана, които сме длъжни да правим като членове на НАТО. Ангажимент на всяка страна членка е да харчи 2% от брутния си вътрешен продукт за отбрана всяка година. В момента страната ни спазва това задължение наполовина. Много е вероятно това да продължи в началото на мандата и да бъде една от бюджетните икономии, като България достигне изискваните 2% в последните години от евентуалното пълно управление на бъдещото правителство, което се поставя като главна задача пред новата коалиция от лидерите на участващите партии.

Обратното – да се достигнат изискваните от НАТО 2% от БВП още през тази и следващата година, ще струва допълнителни два милиарда лева на бюджета. Те може да отидат за друго въоръжение, за заплати или за подготовка и учения на военните, както и за мисии по опазване на границата, но разходът си е разход.

Учители и образование

Много сериозен изглежда и ангажиментът за удвояване на заплатите в сферата на образованието. Общо учителският персонал наброява повече от 100 000 души и вдигането на възнагражденията им само с 10% от началото на тази година повиши разходите с малко над 100 милиона лева. Това означава, че двойното им повишаване ще струва допълнителен един милиард годишно. Подобна сума най-вероятно ще бъде по-малко от един процент от брутния вътрешен продукт след четири години, когато е крайният срок за изпълнение на ангажимента, но е обещание, от което трудно ще може да се избяга.

Пенсии

Другият голям разход, който на пръв поглед има по-поносими размери, е увеличаването на минималните пенсии. Ангажиментът на управляващите е да повишат най-малките пенсии. Това са тези, които попадат в диапазона между минималната пенсия за осигурителен стаж и възраст, която е 165 лева, и прага от 200 лева, за който коалицията се споразумя. Изчисленията на Националния статистически институт показват, че такава мярка ще струва 23,5 милиона лева месечно, което прави 282 милиона лева допълнителни разходи на годишна база. Това е около 0,3% от брутния вътрешен продукт и изглежда незначително на фона на всички останали разходи.

Подобно увеличение само на минималните пенсии обаче би довело до недоволство сред осигурените и натиск за повишаване на всички останали пенсии. Обратното би било лош стимул и би отказало хората да се осигуряват, след като видят, че няма значение колко реално внасят в бюджета под формата на пенсионни вноски, след като държавата може да променя размера на последващото плащане само с едно решение, и то не в полза на всички.

Евентуално прилагане на същия коефициент на индексация (21%) за всички пенсии ще означава допълнителен разход от 140 милиона месечно, или 1,7 милиарда през 2018 година, което е близо 2% от БВП. Освен че изглежда нереалистично, управляващите не казват нищо за подобен сценарий.

Обещаваното от тях увеличение на останалите пенсии най-вероятно ще остане само на думи. Преизчисляването на парите на възрастните хора, които са се пенсионирали преди 2009 г., се обвързва със спестявания, които държавата ще постигне от разкриването на фалшивите инвалидни пенсии. Това, за което не става дума, е, че при сегашното законодателство инвалидните пенсии са обвързани с минималната пенсия за осигурителен стаж и възраст. Нейното увеличение би означавало да се повишат и те, или техният размер да се отвърже от минималната пенсия. Последното би било пълен абсурд и скандал, защото лишава от права най-уязвимите българи, смята бившият социален министър и депутат от ДПС Хасан Адемов.

„Има общо шест вида инвалидни пенсии. Ако минималната пенсия бъде увеличена, същото ще се случи и с инвалидните пенсии, които се получават от почти половин милион души. Не е сигурно дали, когато са давали обещания, новите управляващи са имали това предвид, или смятат да развържат размера на инвалидните пенсии от този на минималната пенсия”, казва Адемов. Това е аргументът му да твърди, че всички мерки, обещани от ГЕРБ и националистите в областта на социалната политика, попадат някъде между неясното и невъзможното.

Какво пропускаме

Сметката дотук включва разходи, които управляващите трябва да направят заради публичните обещания, които са дали, и заради ангажимента най-после да започнем да харчим за отбрана толкова, колкото всяка друга страна, членка на НАТО, е поела ангажимент да харчи.

Извън тези планове остават разходите по програмата за саниране. Двойната коалиция планира да разшири обхвата ѝ и до тухлени и еднофамилни жилища. Ако правителството продължи да харчи по милиард на година, както досега, това ще са допълнителни три милиарда отвъд тези, за които ни е известно досега.

До момента управляващите все още не са извършили плащанията си по санирането, което се е случило дотук. Първият милиард по програмата е във фискалния резерв като наличности в извънбюджетна сметка, а вторият милиард, за чието влагане е поет ангажимент, още не е заделен. Така дори абстрахирайки се от въпроса дали това е най-справедливият и ефективен начин да се подпомагат домакинствата, остава голямата въпросителна кога и как средствата ще бъдат платени на Българската банка за развитие. В момента тя е буфер в отношенията между общините и строителните фирми, но в един момент институцията ще се нуждае от ресурс, за да изпълнява дейността си.

Равносметка

Извън всичко дотук, както всяко друго правителство, така и двойната коалиция ще бъде принудена да балансира между исканията за допълнителни средства във всяка от областите на държавното управление, която не е изрично посочена като приоритет в предизборната кампания или при сформирането на новия кабинет.

Какво има насреща като приходи? Според пролетната макроикономическа прогноза на финансовото министерство през всяка от следващите три години в номинално изражение брутният продукт ще расте средно с по 5 милиарда лева. Ако държавата запази преразпределението през бюджета на средните за последните години равнища между 36% и 38%, тя ще увеличава бюджетните си приходи с по 1,8 до 1,9 милиарда лева годишно. Това е около 20% по-малко от очакваното увеличение на разходите за всяка от разглежданите години, като се вземат политическите ангажименти без обективно неизбежните допълнителни плащания. Ако се добавят и те, излиза че без допълнително ограничаване на сивата икономика правителството ще отбележи още четири години на бюджетен дефицит. Според Любомир Дацов средният дефицит, който държавата може да регистрира през следващите години, ако управляващите следват ангажиментите си, ще бъде около два милиарда лева. „Това означава поемането на най-малко осем милиарда лева допълнителен дълг в рамките на един пълен мандат“,е заключението на Дацов.

Никое правителство в последното десетилетие не е идвало на власт с подобен размах на обещанията за харчене. Първият кабинет на ГЕРБ постоянно опитваше да балансира държавния бюджет, вторият дойде с обещание за стабилност след управлението на Орешарски. Дори обещанията на правителството на БСП – ДПС бяха по-премерени – за бързо възстановяване на ДДС и за спиране на просрочията в заплащането на изпълнени обществени поръчки. Последващите действия на правителството „Орешарски“ доведоха до по-големи разходи и задлъжняване, които не бяха предварително обещани.

Главният икономист на една от петте най-големи банки в България коментира, че страната върви по пътя на Полша и след едно десетилетие може да има публичен дълг между 60 и 80% от брутния си вътрешен продукт. „Разликата ще е в това, че в Полша дефицитите и дълговото финансиране се използваха за социална сигурност и пазарни реформи, а в България ще се случват хаотично и без видими ползи за обществото“, е мнението на банкера.

Още по-краен в изказването си е бившият финансов министър и бивш депутат от ДПС Петър Чобанов. Според него няма начин новото правителство да изпълни всички поети ангажименти, без да се стигне до системна политика на бюджетни дефицити и нова порция задлъжняване.

От ГЕРБ за момента предпочетоха да запазят официално мълчание. Бившият председател на бюджетната комисия Менда Стоянова, както и бившият (а най-вероятно и бъдещ) финансов министър Владислав Горанов не направиха коментар. Неофициалното мнение на участник в преговорите между ГЕРБ и патриотите е, че финансовата стабилност ще бъде поставена на първо място и няма да се допусне прекомерно задлъжняване. Освен критики за неизпълнени обещания последното дава възможност на националистическите партии или част от тях да торпилират управленската коалиция в удобен за тях момент.

Оригиналът на статията е публикуван в последния брой на списание „Икономист“

Интересно дали списъкът включва налагането на вето на бюджета, на демократично избрано правителство, който включва фискални показатели в нормите на абсолютно всички европейски критерии. Дали списъкът включва отричането на Плевнелиев от негови собствени действия и постоянната проява на двойни стандарти. Дали тези три страници включват лъжата на президента за това какво е правил на 10 ноември 1989 година? Или отказа му да наложи вето върху промените в закона за ДАНС, в следствие на които бе възможно Делян Пеевски да бъде номиниран, при положение, че за всички бе ясно защо се променя законът. Включват ли трите страници и рекламното видео, което президентът направи за един ски курорт, който се контролира от един олигарх, който си има и банка. Природата около този курорт днес се съсипва в името на интереса на олигарх, но едва ли ще научим за това от трите страници. Тези примери може да приличат на дреболии, но много ясно илюстрират природата на този президент и може да осигурят призма, през която да съдим за мотивите при останалите му действия.

Очевидно е, че човекът иска да изтъкне гледната си точка, виждайки че от утре, поне за известен период, ще е господин никой и няма да му се спестят и обвинения за нещата, които е извършил. Дотогава обаче президентът се лее в различни български и чуждестранни медии, произвеждайки отново типичните си бисери. Само преди дни австрийският вестник „Дер щандарт“ обяви, че Плевнелиев трябвало да бъде слушан. И след това, човекът се появи в БТВ и „часовете“, като не се знае на още колко места ще отразят оттеглянето му в следващите 5-10 дни. Общо взето добра пи-ар акция, стига тя да служеше на нещо смислено, а не на един президент, който постоянно балансираше между двете си мисии – да обслужва Бойко Борисов и да вкара България в конфликт с Русия

Може би е тъжна ирония, но „Дер щандарт“ е вестникът, в който Цветан Василев обичаше да дава интервюта и да се хвали, че държал 20% от Българската икономика. Явно чуждите медии обичат да публикуват мненията на политически ангажирани олигарси, или на техните марионетки, колкото и да са нелепи. Но нека видим какви неща наприказва все още държавният ни глава, преди да напусне работното си място.

И още

Освен натрапчивото самохвалство и спорните заключения Плевнелиев е прав, че след няколко поколения ще има база за преценка, която няма да е поляризирана колкото днешната, но далеч не е сигурно дали ще бъде хвален. Най-важното му изказване обаче бе в обръщение до Доналд Тръмп. В него, заедно с още още цяла плеяда лилипути, Плевнелиев опитва да дава акъл. И най-силна реплика от писмото до новоизбрания американки президент звучи така:

Очевидно има повтарящ се поведенчески модел, при който всеки провален, или най-малкото спорен чиновник, намира медия, в която да се похвали със свършеното от него, когато дните на работното му място изтекат. Същото нещо направи преди няколко месеца и Стоян Мавродиев, когато бе ясно, че ГЕРБ ще го сменят.

Човекът стигна дотам да обяснява как сам и доброволно си тръгвал, защото човек не трябвало да изкарва много мандати на едно място (та той изкара само един). И освен задължителните заклинания в прослава на вожда Борисов, той също опита да се похвали така, както никой друг не може.

Изтънченост и класа от всякъде. Двама достойни строители на модерна България, чиито примери как се напуска държавното управление със скромност и класа, дълго ще светят на бъдещите поколения.

В следващите редове предлагам своя интерпретация на онези неща, които Владислав Горанов каза по-завоалирано (двете части на самото интервюто може да се прочетат тук и тук).

След като от 2009 до 2013 година той бе заместник на Симеон Дянков (доказал вредността си) и се налагаше да реализира чужди намерения, днес Владислав Горанов обяснява защо самоцелното преследване на балансиран бюджет дори с риск да се съсипе икономиката е изоставено като политика. ГЕРБ прогнозират бюджетен дефицит за целия си мандат и това е обрат, който се нуждае от обяснение с повече дълбочина от брътвежите на депутатки като Диана Йорданова и Десислава Атанасова. А именно, обяснението на министъра е, че бюджетът не пречи на развитието на икономиката.

Това е косвено признание, че бюджетният дефицит понякога се явява инструмент за правене на политика и понятието не трябва да се приема като табу, или мръсна дума. Последното често се подминава от десните популисти, които разглеждат публичните финанси като счетоводен баланс, който не е и не трябва да отчита състоянието на икономиката.

Друго достижение на интервюто е, че макар и косвено финансовият министър признава, изричането на фактологически неистини от страна на министър председателя Бойко Борисов. Говорейки с условности Владислав Горанов не упреква директно началника си, но и не оспорва твърдението, което съдържа въпроса ми, че премиерът говори неверни неща.

Втората част от отговора съдържа елемент на демагогия, с упреците към тройната коалиция, защото дори и при нейното управление изричането на лъжи от висши държавници да е било налице, то не беше толкова масово, колкото днес и през първото управление на ГЕРБ.

Не на последно място, има видим контраст между отговорността, с която опозицията затаи тишина и в продължение на месец не критикуваше Симеон Дянков, докато подготвя облигационната емисия от лятото на 2012 година, и хулиганското поведение на опозиционния депутат Бойко Борисов, който обясняваше че ако Пламен Орешарски и Петър Чобанов не подадат оставка, държавата ще фалира, а хората ще теглят панически парите си от банките.

Последното се случи именно когато облигационният заем от 2014 година се изтегляше от международните пазари и маркира истинската безотговорност на днешния премиер, който показа, че няма против държавата да се срине, стига той да е начело на нейните руини.  Въпроси в тази посока също не липсват в първата част от интервюто.

Министърът заслужава поздрави, затова, че признава масовостта на демагогията и превръщането на лъжите в нормаленинструмент за политическо дебатиране. Това е нещо много токсично, защото размива представите на хората за реалното състояние на държавата и посоката, в която се води, и ако откровените лъжи ще се отстраняват, първо трябва да се констатират като проблем.

По косвен начин финансовият министър признава и други лоши практики в първото правителство на ГЕРБ, а подобна откритост рядко е присъща за министър в днешно време.

Друга специфика на политическото говорене в България е, че се избягва посочването на директна връзка между парите, които държавата харчи и необходимостта те да бъдат обезпечени с приходи, заемни средства, или някаква комбинация от двете. В условия като днешните, когато фискалният резерв е близо до допустимия си минимум, наличието на бюджетен дефицит очертава няколко алтернативи. Вдигане на данъците с цел увеличаване на приходите, свиване на държавните разходи, или дългово финансиране на бюджетните дефицити.

По този повод финансовият министър дава да се разбере, че той е против вдигането на данъчната тежест, докато има резерви за подобряване на събираемостта в приходите. Заявява също, че е решен да финансира предстоящите дефицити със средства, заети от международните пазари. Позиция, с която не всеки е съгласен, но която вече е ясно очертана и освен, че може да се критикува, тя обвързва нейните нициатори с отговорността за провеждането й.

Съществена част от интервюто е посветена на Българската банка за развитие и новите начини, по които тя се използва за провеждане на държавни политики. Заеми за придобивания на държавни дружества, кредити за преструктурирания на други публични (в смисъл държавни) компании и ред други действия, които напомнят повече за провеждане на политика от кейнсиански тип.

От отговора на финансовия министър става ясно, че финансовата институция ще се използва практически за всичко, което не противоречи на закона и мисията й. Интересно е и друго изказване, в което, приемайки общинското дружество Център за градска мобилност за голяма компания, Владислав Горанов косвено маркира и възможността Българска банка за развитие да отпуска кредит на големи предприятия.

Последното е основна опорна точка на всички, които критикуват банката, най-вече, когато нямат сериозно основание, но желаят да попаднат в центъра на медийното внимание, или да притиснат нейното ръководство и надзор. Думите на министъра ясно показват, че кредитирането на едрия бизнес от страна на банката за развитие не е нито забранена, нито  непозната практика и следва да се разглежда като част от общата икономическа политика. Дали има увереност, че един заем ще бъде върнат, опира до преценка на ръководството на банката. Но ако мениджърите на институцията са поели отговорност, заявявайки, че кредитоискателят е надежден, няма причина заемът да не бъде отпуснат, още повече, когато сделката отразява и правителствени приоритети.

Последен акцент в интервюто се поставя върху промените в Кодекса за социално осигуряване, касаещи втория стълб на пенсионната система и Комисията за финансов надзор. Инициативата на финансовия министър. Отговорите показват, че по стара традиция в България за всяка инициатива се тръгва с три пъти по-големи амбиции, за да може на края да се постигне поне малка, но същствената част от първоначално поставените цели.

В случая, министърът показва готовност да отстъпи  от почти всяка идея, стига да бъде убеден, че реализацията й няма да причини загуби на осигуряваните. Редут, който Владислав Горанов е решен да отстоява, е ограничаването на възможностите за инвестиции на пенсионните фондове в свързани компании.  Последното може да стане повод министърът да признае грешка и текстове, които предпоставят масови разпродажби на портфейли с общински облигации включително при условията на загуба за осигурените, да отпаднат.

В още по-широк смисъл, министър председателят даде да се разбере също, че неговото правителство няма идея как да постигне икономии от разходите, чрез повишена ефективност, без да се затруднява функционирането на публичния сектор, или да се съкращават социални разходи. Тоест, Бойко Борисов призна, че правителството му не може да провежда реформи и, че единственото, което той разбира под дясна политика е да не повишава данъците. Това, че има бюджетни дефицити и задлъжнялостта ще расте, а някой друг трябва да плаща е въпрос, който може да му бъде зададен с пълно основание при някоя от следващите публични изяви на премиера.

И най-вероятно ще се случи отново в контролирана телевизионна среда, при удобен телевизионен водещ. Важното обаче е едно – духът напусна бутилката и вече открито се говори за бюджетните дефицити като за средство на водене на политика. Това дава шанс да се заговори колко точно дефицит и заради какви точно мерки да се допусне дефицит. Без такъв разговор, действията на това правителство са copy paste на политиката, която водеше кабинетът „Орешарски“.

От него Борисов видя, че харченето може да предизвика растеж, и когато получи втори шанс да управлява бързо се отрече от идеите на финансовия шаман Дянков, когото слушаше в първия си мандат. Само ако можеше да го осени и идея как да създаде по-добра бизнес среда, та икономиката да не бъде абстинентно зависима от обществените поръчки. Навярно и за тази липса на идеи, виновен ще излезе Пламен Орешарски.

Коментарът на Любомир Дацов е важен, защото представлява първо публично изказано мнение, докога България може да си позволи плъзгане по дълговата спирала, в която се намира. Хроничното разминаване между приходите и разходите в държавния бюджет продължава вече осма година и макар дори финансовият министър да предупреждава за рисковете, които носят дефицитите, за тяхното ограничаване не се взимат сериозни мерки.

В интервю, което взех от него за списание „Икономист“, Дацов коментира, че чуждестранните фирми не кандидатстват за изпълнение на инфраструктурни обекти в България, защото са наясно, че няма да спечелят и отказват да влагат време и средства в подготовката на тръжна документация. Това е част от общото влошаване на бизнес средата, макар и да няма общо с отменените обществени пръчки.

Причина за тяхното спиране според Дацов е, че премиерът Бойко Борисов е осъзнал, че в обществото назрява критично отношение към множеството нередности, белязали управлението му и поради това е решил да демонстрира политика, удовлетворяваща обществените очаквания за почтеност.

Относно промените в данъчните закони икономистът коментира, че макар и данък „уикенд“ да съответства на философията, върху която е изградена данъчната система, той ще внесе несигурност за бизнеса.

Самият данък, както и по-старото решение на ГЕРБ да облага доходите от лихви по банкови влогове, според Дацов са форма на пълзящо покачване на данъчната тежест, която не може да остане скрита, но в същото време дава неудовлетворителни резултати.

Според икономиста, резултатите от борбата с контрабандата са преувеличени. Постъпленията растат заради подобряването на икономическата среда, но за това управляващите нямат принос, смята Любомир Дацов. В подкрепа на тезата си, той задава и риторичният въпрос, ако днес има борба с контрабандата, защо не е имало такава през 2010 и 2011 година, когато тя отбелязваше най-сериозен растеж.

Бившият заместник-министър на финансите коментира, че най-сериозните рискове произлизат от несигурността на международните пазари, а допълнителен проблем за България може да произлезе от Турция и Гърция, чиято нестабилност, може да засегне и икономиката ни.

*В момента Любомир Дацов е член на независимия фискален съвет, но конкретните коментари представляват личното му мнение, а не позиция на институцията.

На обвиненията в идеологическата пристрастност винаги отговарям, че в държава, където дивият капитализъм се издига до ранг на ценност, нямам проблем да понеса етикетите „социалист“ и „марксист“, докато се изговарят от хора, които смятат, че единствения път на България минава през жертването на социалната справедливост и борбата с неравенството.

Пристрастието към конкретна политическа партия, или личност обаче е друг въпрос. Нямам против да изявявам подкрепата си за едно, или друго действие и поради това съм готов да си нося отговорността, но само в рамките на онези виждания, които наистина признавам за свои. В отговор на тримата приятели, които някога са ме критикували, че симпатизирам на министъра до степен на необективност, както и в отговор на човека от неговия екип, който ме упрекна във враждебна необективност, ще споделя по-долните коментари. С тях отварям и серия от „поръчкови“ материали, с които ще обърна внимание на конкретни критики и питания в други области от читателите на този блог.

Кой наистина е Владислав Горанов

Този министър на финансите няма идеологически пристрастия. Не поддържа нито австрийската, нито кейнсианската школа. Готов е да приема аргументи и да взима решения и в двете посоки, ако вътрешно е убеден, че това е прагматичния подход.

За разлика от Симеон Дянков, той знае кога да пренебрегне партийния интерес и егото, ако обективните реалности го налагат. Вместо да бяга от оценката, която ще поставят международните пазари на една нова емисия глобални облигации, или да преследва първа позиция в Европа по най-нисък държавен дълг (това бе идеята на Симеон Дянков), Владислав Горанов работеше за изтеглянето на външен заем през 2012 година, с който да се платят падежиращите облигации през януари 2013 г.

Обратното би означавало да се използва спестеното във фискалния резерв, а последтствието щеше да отслаби възможностите на държавата да противодейства на кризи като тази с Първа инвестиционна банка от лятото на 2014 година. Тогава видяхме как действа дизайнът на финансовата ни система, а именно че не централната банка, а правителството интервенира за да спасява банки в България. И точно за да има то възможности за интервенция в кризисни моменти, фискалният резерв трябва постоянно да е в размер съответстващ на конкретната оценка за възможните рискове през всяка отделна година. Само си помислете, колко милиарда заеми щеше да се наложи държавата да изтегли през 2014 и 2015 година, ако фискалният резерв бе намален с два милиарда лева, за плащане на облигациите от 2012 г., както предлагаше Симеон Дянков.

А защото се опасяваше, че геният от Вашингтон може да използва фискалния резерв като източник за погасяване на предстоящия падеж, още през есента на 2011 година Владислав Горанов подготви чернова на бюджет 2012 с допускане за огромен спад на фискалния резерв до допустим минимум от 3 милиарда лева (при 4.5 милиарда за предходната). Това бе именно оценка какво ще се случи, ако държавата изплати заема, а не го рефинансира с нов и след като медиите и общественото мнение отговориха негативно, седмица по-късно излезе официалният проектобюджет с „под“ на фискалния резерв от 4.5 милиарда лева и допускане за тегленето на нов външен заем, с цел рефинансиране на предишния.

Време е за избори

Друго качество на министъра е, че е от малкото политици, които си дават сметка, че обществото трябва да направи информиран избор затова дали да има повече държава, или по-малко държава, като знае и какви са последствията от този избор, измерени през достъп до публични услуги и данъчна тежест.

Вече няколко пъти той опитва да обясни това, като казва, че не може социалният министър да се прави на много добър, когато похарчи няколко десетки милиона за великденска и коледна пенсия, а финансовият да бъде лош, защото опитва да му набави нужния ресурс. Тоест – за финансирането на всеки разход, трябва да има приходоизточник, или да се тегли заем, но в обществото има колективна слепота за съществуването на тази зависимост, и тя се поддържа от  всички политически сили.

Горанов обаче си е виновен сам, затова че прави намеци за неща, които трябва да заявява с най-твърдия възможен тон. В последното си публично изказване на конференцията „Бизнесът среща правителството“ финансовият министър заяви, че дългът е следствие, а не причина, с което отново прехвърли топката към колегите си министри, които очевидно не могат, или не искат да управляват ресорите си с по-малко средства. Това, което не каза е, че разходните министри разсъждават точно като чиновниците, не се интересуват от ефективност и не  дават пет пари за задлъжняването на държавата. Не каза също и, че неговият началник Бойко Борисов е отговорен за развъждането на тази класа от министри търтеи, в периода след ноември 2014 година.

Ето този отказ да изрече нещата до край, е истинската причина за укори към сегашния финансов министър. Той пропуска уникален шанс да се изправи срещу премиера и да каже „не“, което е задължително за финансовия министър. Когато Милен Велчев подаде оставка от правителството на Симеон Сакскобургготски, той не искаше на всяка цена да напусне кабинета, а просто каза: „Ваше Величество, вижданията ни не съвпадат, но сега е момента да ми се доверите, или пътищата ни се разделят“. Без никакво  значение за конкретния казус, този кураж на Милен Велчев е пример, който днес Владислав Горанов може да взаимства, когато изисква ефективност на разходите и подкрепата на своя премиер, но не се забелязват достатъчно усилия в тази посока.

В последните редакции на Закона за публичните финанси, се предлага едно от ограниченията за бюджетния дефицит да може да се заобикаля, ако той е причинен от разходи за инвестиции, които щели да имат положителен фискален ефект в дългосрочен план. Звучи добре, но липсват критерии за това как се доказва положителният ефект и остава усещането, че правителството иска да поддържа дефицити, заради пътното строителство, чиято цена почна да става необяснимо висока и съмнително целесъобразна. Шанс за министъра да пресече причините за натрупване на дълга, който е последствие, даже чудесен шанс, но пропуснат шанс.

Приятелството с Делян Пеевски

Често приписван грях на Владислав Горанов е, че бил приятел с олигарха Делян Пеевски. Интересно ми е да чуя как в качеството си на министър Горанов е направил подарък на Делян Пеевски, тоест как е помогнал на олигарха да увеличи богатството си, прилагайки своята власт на финансов министър. Възлагането на поръчки за пътно строителство и за каквото и да било друго в останалите сектори на държавното управление е прерогатив на ресорните министри. Те са тези, които класират офертите и избират победители, и пак те са тези, които могат да се откажат, когато цената се окаже непосилно висока.

В този контекст министърът на финансите може да е отговорен, но е чак третият виновен по веригата – след ресорния министър и след премиера. Това обаче се пренебрегва и често на ресорните министри им се прощава, като хората предпочитат да търсят архетипния вместо конкретния виновник.

Кампанията срещу контрабандата

Ако контрабандата не се преследва, един голям данъкоплатец няма да внася средства в бюджета, а от акцизи върху цигарите в бюджета постъпват около 8% от всичките му приходи. За това колкото и да звучи опростенчески, или пропагандно, фактът си е факт, че с всяка легално купена кутия цигари, се финансира изплащането на пенсиите, социалните помощи, държавните инвестиции и т.н. Вярно е също и, че Булгартабак осигурява прехрана за десетки хиляди тютюнопроизводители и може би стотици хиляди българи, като се прибавят семействата на производителите.

За всеки, който има проблем с това, че компанията е собственост на олигарх, чиято власт придобива застрашително големи размери, правилното действие е да иска противодействие на концентрацията на власт, както и да се разследва произхода на богатството на олигарха. Може също и да пуши „Марлборо“, вместо „Виктори“, но да иска съсипване на компанията само заради нейния собственик, показва липса на разбиране и по въпросите на държавното управление и безотговорност към жителите на едни от най-изостаналите икономически региони.

Новите заеми

Много се изговори за 16-те милиарда заеми, за чието изтегляне Владислав Горанов получи разрешение в началото на миналата година. Малко внимание обаче се обърна на това какви заеми предстои на България да погаси до 2018 година, или на това какви дефицити се планират в бюджета.

А нещата са прости. Има една лесна формула, по която може да се изчислят нуждите от дългово финансиране на държавата (снимката по-долу).

Ако по всеки от параметрите се заложат стойностите от средносрочната фискална прогноза, нещата ще си дойдат много лесно на мястото. Просто държавата се нуждае от конкретни наличности във фискалния резерв, и ако през конкретната година е заложено бюджетът да приключи с дефицит, то резервът трябва да се запълни, или със заеми, или с постъпления от приватизация.

Министърът може да бъде упрекнат, че се съгласява с големите дефицити, но те са следствие от отказа на останалите министри да управляват секторите си по по-ефективен начин и в това отношение Владислав Горанов само обира критики, което трябва да се насочат първо към колегите му и към министър председателя.
Голямата отговорност на финансовия министър по отношение на държавния дълг е, че пласира без конкурс облигации в средата на миналия ноември и даде основания да бъде укоряван, че частни инвеститори са станали по-богати на гърба на държавата.

Данък „уикенд“

Ако не е станало ясно, законодателството на Европейския съюз изисква такава регулация и е във възможностите на всяка парламентарно представена партия да предложи по-добра версия на предложената от Владислав Горанов. Ако може да я измисли, разбира се.

Атаката срещу пенсионните фондове

Политика на този сайт е да отстоява тезата, че в редица пенсионни фондове има лоши практики, които ощетяват осигурените лица. Това в комбинация с практиката много хора да се осигуряват на една заплата, но да получават значително повече средства под масата, създава риск след няколко години да възникнат пенсионерски бунтове. Възможността човек доброволно да прехвърли спестяванията си за пенсия от частен фонд в НОИ може да не е най-добрата възможност за хората да защитят интереса си, но създава натиск фондовете да подобрят начина, по който управляват парите на осигурените. И отново – всяка партия, която е против идеята може да предложи по-добра, но това не се случва.

Работата на НАП и митниците

Като финансов министър Владислав Горанов носи косвена отговорност за всяко безобразие, което е дело на висшето ръководство в приходната администрация. За момента сигнали за големи безобразия не са станали обществено достояние, но непоследователността в отношението към митница „Свиленград“ и някои от знаковите й служители трябва да се наблюдава.

Вместо заключение

В българската политика има неписан принцип, че всеки идиот може да се сдобие с министерски пост. Единствено не трябва да се допуска идиот да става министър на финансите. Този принцип беше нарушен с назначаването на Симеон Дянков, който използваше властта си, както луд използва картечница. Забавяне на плащанията към бизнеса, волунтаризъм по отношение на дълговата политика на държавата (в по-малки пропорции, се наблюдава и при Владислав Горанов), стопяване на фискалните резерви са само част от всички грехове на вашингтонския гений.

На фона на някогашния си началник Симеон Дянков, Владислав Горанов е много положителен герой, пък ако ще всеки ден да пие кафе с Делян Пеевски. Сериозният му грях е, че рядко казва „не“, когато става дума за харчене и по този показател сигурно може да се правят множество сравнения с други министри. Тогава обаче пак ще последват обвинения в пристрастност.

На обвиненията в идеологическата пристрастност винаги отговарям, че в държава, където дивият капитализъм се издига до ранг на ценност, нямам проблем да понеса етикетите „социалист“ и „марксист“, докато се изговарят от хора, които смятат, че единствения път на България минава през жертването на социалната справедливост и борбата с неравенството.

Пристрастието към конкретна политическа партия, или личност обаче е друг въпрос. Нямам против да изявявам подкрепата си за едно, или друго действие и поради това съм готов да си нося отговорността, но само в рамките на онези виждания, които наистина признавам за свои. В отговор на тримата приятели, които някога са ме критикували, че симпатизирам на министъра до степен на необективност, както и в отговор на човека от неговия екип, който ме упрекна във враждебна необективност, ще споделя по-долните коментари. С тях отварям и серия от „поръчкови“ материали, с които ще обърна внимание на конкретни критики и питания в други области от читателите на този блог.

Кой наистина е Владислав Горанов

Този министър на финансите няма идеологически пристрастия. Не поддържа нито австрийската, нито кейнсианската школа. Готов е да приема аргументи и да взима решения и в двете посоки, ако вътрешно е убеден, че това е прагматичния подход.

За разлика от Симеон Дянков, той знае кога да пренебрегне партийния интерес и егото, ако обективните реалности го налагат. Вместо да бяга от оценката, която ще поставят международните пазари на една нова емисия глобални облигации, или да преследва първа позиция в Европа по най-нисък държавен дълг (това бе идеята на Симеон Дянков), Владислав Горанов работеше за изтеглянето на външен заем през 2012 година, с който да се платят падежиращите облигации през януари 2013 г.

Обратното би означавало да се използва спестеното във фискалния резерв, а последтствието щеше да отслаби възможностите на държавата да противодейства на кризи като тази с Първа инвестиционна банка от лятото на 2014 година. Тогава видяхме как действа дизайнът на финансовата ни система, а именно че не централната банка, а правителството интервенира за да спасява банки в България. И точно за да има то възможности за интервенция в кризисни моменти, фискалният резерв трябва постоянно да е в размер съответстващ на конкретната оценка за възможните рискове през всяка отделна година. Само си помислете, колко милиарда заеми щеше да се наложи държавата да изтегли през 2014 и 2015 година, ако фискалният резерв бе намален с два милиарда лева, за плащане на облигациите от 2012 г., както предлагаше Симеон Дянков.

А защото се опасяваше, че геният от Вашингтон може да използва фискалния резерв като източник за погасяване на предстоящия падеж, още през есента на 2011 година Владислав Горанов подготви чернова на бюджет 2012 с допускане за огромен спад на фискалния резерв до допустим минимум от 3 милиарда лева (при 4.5 милиарда за предходната). Това бе именно оценка какво ще се случи, ако държавата изплати заема, а не го рефинансира с нов и след като медиите и общественото мнение отговориха негативно, седмица по-късно излезе официалният проектобюджет с „под“ на фискалния резерв от 4.5 милиарда лева и допускане за тегленето на нов външен заем, с цел рефинансиране на предишния.

Време е за избори

Всяка партия може да предлага алтернативни решения на тези, които генерила Владислав Горанов, но това почти не се случва.

Друго качество на Горанов е, че е от малкото политици, които си дават сметка, че обществото трябва да направи информиран избор затова дали да има повече държава, или по-малко държава, като знае и какви са последствията от този избор, измерени през достъп до публични услуги и данъчна тежест.

Вече няколко пъти Горанов опитва да обясни това, като казва, че не може социалният министър да се прави на много добър, когато похарчи няколко десетки милиона за великденска и коледна пенсия, а финансовият да бъде лош, защото опитва да му набави нужния ресурс. Тоест – за финансирането на всеки разход, трябва да има приходоизточник, или да се тегли заем, но в обществото има колективна слепота за съществуването на тази зависимост, и тя се поддържа от  всички политически сили.

Горанов обаче си е виновен сам, затова че прави намеци за неща, които трябва да заявява с най-твърдия възможен тон. В последното си публично изказване на конференцията „Бизнесът среща правителството“ финансовият министър заяви, че дългът е следствие, а не причина, с което отново прехвърли топката към колегите си министри, които очевидно не могат, или не искат да управляват ресорите си с по-малко средства. Това, което не каза е, че разходните министри разсъждават точно като чиновниците, не се интересуват от ефективност и не  дават пет пари за задлъжняването на държавата. Не каза също и, че неговият началник Бойко Борисов е отговорен за развъждането на тази класа от министри търтеи, в периода след ноември 2014 година.

Ето този отказ да изрече нещата до край, е истинската причина за укори към сегашния финансов министър. Той пропуска уникален шанс да се изправи срещу премиера и да каже „не“, което е задължително за финансовия министър. Когато Милен Велчев подаде оставка от правителството на Симеон Сакскобургготски, той не искаше на всяка цена да напусне кабинета, а просто каза: „Ваше Величество, вижданията ни не съвпадат, но сега е момента да ми се доверите, или пътищата ни се разделят“. Без никакво  значение за конкретния казус, този кураж на Милен Велчев е пример, който днес Горанов може да взаимства, когато изисква ефективност на разходите и подкрепата на своя премиер, но не се забелязват достатъчно усилия в тази посока.

В последните редакции на Закона за публичните финанси, се предлага едно от ограниченията за бюджетния дефицит да може да се заобикаля, ако той е причинен от разходи за инвестиции, които щели да имат положителен фискален ефект в дългосрочен план. Звучи добре, но липсват критерии за това как се доказва положителният ефект и остава усещането, че правителството иска да поддържа дефицити, заради пътното строителство, чиято цена почна да става необяснимо висока и съмнително целесъобразна. Шанс за министъра да пресече причините за натрупване на дълга, който е последствие, даже чудесен шанс, но пропуснат шанс.

Приятелството с Делян Пеевски

Често приписван грях на Владислав Горанов е, че бил приятел с олигарха Делян Пеевски. Интересно ми е да чуя как в качеството си на министър Горанов е направил подарък на Делян Пеевски, тоест как е помогнал на олигарха да увеличи богатството си, прилагайки своята власт на финансов министър. Възлагането на поръчки за пътно строителство и за каквото и да било друго в останалите сектори на държавното управление е прерогатив на ресорните министри. Те са тези, които класират офертите и избират победители, и пак те са тези, които могат да се откажат, когато цената се окаже непосилно висока.

В този контекст министърът на финансите може да е отговорен, но е чак третият виновен по веригата – след ресорния министър и след премиера. Това обаче се пренебрегва и често на ресорните министри им се прощава, като хората предпочитат да търсят архетипния вместо конкретния виновник.

Кампанията срещу контрабандата

Ако контрабандата не се преследва, един голям данъкоплатец няма да внася средства в бюджета, а от акцизи върху цигарите в бюджета постъпват около 8% от всичките му приходи. За това колкото и да звучи опростенчески, или пропагандно, фактът си е факт, че с всяка легално купена кутия цигари, се финансира изплащането на пенсиите, социалните помощи, държавните инвестиции и т.н. Вярно е също и, че Булгартабак осигурява прехрана за десетки хиляди тютюнопроизводители и може би стотици хиляди българи, като се прибавят семействата на производителите.

За всеки, който има проблем с това, че компанията е собственост на олигарх, чиято власт придобива застрашително големи размери, правилното действие е да иска противодействие на концентрацията на власт, както и да се разследва произхода на богатството на олигарха. Може също и да пуши „Марлборо“, вместо „Виктори“, но да иска съсипване на компанията само заради нейния собственик, показва липса на разбиране и по въпросите на държавното управление и безотговорност към жителите на едни от най-изостаналите икономически региони.

Данък „уикенд“

Ако не е станало ясно, законодателството на Европейския съюз изисква такава регулация и е във възможностите на всяка парламентарно представена партия да предложи по-добра версия на предложената от Владислав Горанов. Ако може да я измисли, разбира се.

Атаката срещу пенсионните фондове

Политика на този сайт е да отстоява тезата, че в редица пенсионни фондове има лоши практики, които ощетяват осигурените лица. Това в комбинация с практиката много хора да се осигуряват на една заплата, но да получават значително повече средства под масата, създава риск след няколко години да възникнат пенсионерски бунтове. Възможността човек доброволно да прехвърли спестяванията си за пенсия от частен фонд в НОИ може да не е най-добрата възможност за хората да защитят интереса си, но създава натиск фондовете да подобрят начина, по който управляват парите на осигурените. И отново – всяка партия, която е против идеята може да предложи по-добра, но това не се случва.

Работата на НАП и митниците

Като финансов министър Владислав Горанов носи косвена отговорност за всяко безобразие, което е дело на висшето ръководство в приходната администрация. За момента сигнали за големи безобразия не са станали обществено достояние, но непоследователността в отношението към митница „Свиленград“ и някои от знаковите й служители трябва да се наблюдава.

Вместо заключение

В българската политика има неписан принцип, че всеки идиот може да се сдобие с министерски пост. Единствено не трябва да се допуска идиот да става министър на финансите. Този принцип беше нарушен с назначаването на Симеон Дянков, който използваше властта си, както луд използва картечница. Забавяне на плащанията към бизнеса, волунтаризъм по отношение на дълговата политика на държавата (в по-малки пропорции, се наблюдава и при Владислав Горанов), стопяване на фискалните резерви са само част от всички грехове на вашингтонския гений.

На фона на някогашния си началник Симеон Дянков, Владислав Горанов е много положителен герой, пък ако ще всеки ден да пие кафе с Делян Пеевски. Сериозният му грях е, че рядко казва „не“, когато става дума за харчене и по този показател сигурно може да се правят множество сравнения с други министри. Тогава обаче пак ще последват обвинения в пристрастност.

– Макроикономическата ситуация е нестабилна, независимо от отчетените темпове на растеж от над 2% за първите тримесечия на годината. Този растеж се дължи на външния сектор, но влошената геополитическа ситуация и затруднените транспортни потоци във връзка с бежанската криза увеличават рисковете пред износа, който е единствен двигател на растежа.

– Потреблението и инвестициите през първото полугодие на 2015 г. отново са отрицателни. Общото потребление намалява през първите две тримесечия съответно с 2.5% през първото и 3.1% през второто тримесечие. Липсата на доверие в развитието на икономиката и несигурността относно работните места водят до влошени очаквания у домакинствата и потискат потреблението. Този процес се задълбочава и от липсата на перспективи за устойчиво нарастване на доходите.

– Вътрешните инвестиции (в основен капитал) се върнаха в негативната територия от началото на 2015 г., като през първото тримесечие намаляха в реално изражение с 6.8% – подобни стойности се наблюдаваха през първото тримесечие на 2013 г. Липсата на адекватна политика за създаване на благоприятна бизнес-среда доведоха до пречупване на тенденцията на нарастване на вътрешните инвестиции, която се наблюдаваше през периода трето тримесечие на 2013 г. до четвърто тримесечие на 2014 г.

– Влошаването на бизнес средата се потвърждава от два факта. Първият е, че липсва реална предприемаческа инициатива и финансирането на нови инвестиции се очаква да се прави изключително с европейски средства. Второ, банките са изключително консервативни и заради предстоящата оценка на активите им, като реално отпускат средства не на тези, на които им трябват,

– Тази динамика на вътрешното търсене поставя под въпрос оптимистичната прогноза за следващата година, която предвижда растеж на БВП 0т 2.1%. Тази прогноза не се споделя нито от МВФ, нито от ЕК.

– Брутната добавена стойност в страната нарасна средно с 0,9 % за първото полугодие на 2015 г., при 2 % за същия период на 2014 г. – този показател красноречиво доказва забавянето на икономическата активност и увеличаване на проблемите от страна на предлагането в икономиката, което заедно с намаляващите инвестиции създава сериозен риск за растежа в дългосрочен период.

– Влошените дългосрочни перспективи пред растежа се потвърждават и от прогнозата за трайно изоставане на фактическия растеж от потенциалния за периода 2016-2018 г., като не са посочени никакви мерки на правителствената политика, които да намалят това отклонение.

– Предвидената фискална консолидация през 2015 г. не се състоя, като вместо това ни се предлага актуализация, според която касовият дефицит ще достигне 3.3%.

– Несигурността относно европейските фондове и някои правителствени програми не позволява да се направи обоснована и реалистична прогноза за дефицита на начислена основа за 2015 г., като е висок рискът той да надхвърли 3%, което ще доведе до стартиране на процедура по свръхдефицит.

– Малко срамежливо е представена актуализацията за 2015 г. – като параграф в ПЗР на Бюджет 2016 г. Това замърсява бюджета за следващата година и създава очаквания за актуализация и през следващата година. Де факто Бюджетът ще бъде актуализиран преди да бъде приет с отпадането на параграфите 9-16 в ПЗР

– Актуализацията на Бюджет 2015 г. е основа за Бюджет 2016 г. Възниква логичният въпрос какво би се случило ако този конкретен параграф в ПЗР не бъде приет в параметрите, в които е предложен? Това би компрометирало точността на параметрите на Бюджет 2016 г. Щедрият дефицит от 3.3% от БВП е предпоставка за отхвърляне на актуализацията дори и от по-дисциплинирано настроените представители на управляващата коалиция, ако има такива.

– Актуализацията предвижда щедро осигуряване на средства за персонал в края на годината, и просто констатира и финансира недисциплинираните харчове на ресорните министри. Увеличаването на средствата за персонал в края на годината е възможно най-лошата атестация за съответните министри, които не са положили никакви усилия за реформиране на администрацията си и по всичко личи, че нямат и намерение да го направят.

– Пакетът документи, който придружава Бюджет 2016 изглежда непълен. Преди няколко месеца на заседание на МС стана ясно, че допълнителни средства ще се предоставят само срещу оставки на съответните министри. Допълнителните средства са налице, а оставките липсват.

– Бюджетът е съпроводен от успоредно разглеждане на данъчните закони. Правят силно впечатление опитите на представители на управляващата коалиция да предлагат нови и нови данъци – уикенд, за такситата, говори се за данък вредни храни. Повишават се и таксите – тези свързани с кадастъра, както и винетките. Тези опити се подкрепят в комисии от експертите на министерство на финансите и създават усещане за много сериозни проблеми в приходната част, на фона на цялостното говорене за увеличена събираемост и преизпълнение на заложените приходи в Бюджет 2015 г.

– Предлагането на нови данъци и хроничните дефицити, които дори и на касова основа започват да надхвърлят 3% от БВП изискват дискусия и конкретен отговор на въпроса – колко ни струва публичният сектор, какви бюджетни разходи са необходими за предоставянето на качествени публични услуги и дали приходите са достатъчни за финансирането им. Хроничните дефицити, които продължават и през следващите години, както и големите годишни лимити за нов държавен дълг показват, че сегашното ниво на приходи не е достатъчно устойчиво да финансира нуждите от разходи.

– Нормалният, либерален и дисциплиниращ изход в подобна ситуация е само един – подобряване на ефективността на публичните разходи чрез реални и дълбоки структурни реформи. Такива липсват, като не се наблюдава и идея в по-голяма част от министрите как да се случат. Това поставя в трудна, но позната ситуация МФ – да предлага дизайн на реформи, които срещат сериозен отпор в ресорните министри. Поради тези причини, липсата на реформи води до хронични дефицити, бързо нарастване на дълга и опити да се измислят нови данъци, които противоречат по дефиниция на „дясното управление“.

– Влошава се структурата на разходите. Текущите разходи като дял от общите нарастват от 74.3% на 76.2%, а капиталовите разходи намаляват от 18.2% на 17.5%, като негативната тенденция се задълбочава през 2017 г.

– Липсват реални реформи и дори намерения за такива.

– Разчетите с общините показват неглижиране на необходимостта от увеличаване на капиталовите разходи – предвиденото нарастване е символично и не отговаря на нуждите им. Отложеният реален старт на новия програмен период задълбочава тези проблеми.

Бойко Борисов

Негов е най-големият провал. След 4 години начело на оперативното ръководство на МВР и след 5 години начело на изпълнителната власт, състоянието на полицията не е мръднало.

Владислав Горанов

Провали се да покаже истинските си качества и да привлече обществото на своя страна. От промените в пенсионната система, до реформирането на силовите структури Владислав Горанов можеше да оповести публично мотивите си, да каже какви проблеми адресира с тях, какво остава необхванато и да седи зад идеите си. Със своя стил да внася законопроекти в 12 без една минута, само настройва хората, но не срещу себе си, а срещу идеите си.

Румяна Бъчварова

Тя се провали като вътрешен министър. Ако си беше на мястото, тя самата щеше да предложи толкова реформи, колкото смята, че трябва да има в министерството й. Фактът, че не предложи нищо, а остави инициативата на финансовия министър да впише политики в нейния ресор, показва че нещо й липсва – визия, кураж, или и двете. Това, че пост фактум подкрепи инициативите на финансовия министър, само доказа, че тя е пропуснала момента и е трябвало друг да встъпи в нейната роля.

Румяна Бъчварова се провали и в държанието си по време на кризата. Най-видимо това беше в сряда в парламента, когато от най-високата трибуна в държавата с полуистеричен тон тя нападна лидера на левицата Михаил Миков за някакви финансово необезпечени разходи. Може би е добре министърът на вътрешните работи да си припомни, че в системата на публичните ни финанси единствените пари, които влизат от специален източник и излизат със специално предназначение за конкретен разход, са европейските средства. Всички останали средства попадат в обща хазна. Увеличението на разходите за сектор „сигурност“, което левицата и ДПС направиха с актуализацията на бюджет 2013 беше финансово обезпечено, защото вървеше с признаването на по-висок дефицит и увеличаване на тавана за новоемитиран дълг. Бюджетите на кабинета „Орешарски“ и съответните им разходи за отбрана и сигурност са толкова финансово необезпечени, колкото необезпечени са и бюджетите на кабинета „Борисов“ със съответните разходи за отбрана и сигурност.

Ако обаче провалът изисква само отговорност, има нещо, за което се носи и вина. И Румяна Бъчварова (както и редица други вътрешни министри) е виновна за безотговорността, с която допуска като знае какви са дефицитите на системата, да приеме подобен бюджет да се внесе в парламента.

Христо Иванов

Провали се и даде повод на финансовия министър да прави политики в ресора му.

Николай Ненчев

Провали се и даде повод на финансовия министър да прави политики в ресора му.

Полицаите

Провалиха се да покажат, че са нещо повече от каста, която си пази тесните интереси. Останали без екипировка, консумативи, техника и гориво, те се сещат да протестират само, когато се заговори и за социалните им придобивки и щатовете в министерството. Това е позволено на общи работници в някой склад. Пазителите на държавността трябва да показват загриженост не само, когато става дума за социалните им придобивки. Провалят се и заради толерантността си към техните недостойни колеги, чиито грешки се прикриват (не винаги и по правило, но все пак примери има).

Обществото

Провали се, защото допусна противопоставяне между различните съсловия – полицаи, лекари, учители. Всеки, който разсъждава, чия функция е по-важна – на полицаите, на лекарите или учителите и смята, че едно от тези съсловия трябва да бъде над другите, е част от проблема, а не от решението. Видя се и склонността наа всеки да поставя себе си в центъра на вселената и да смята, че ако той протестира за някаква кауза е оправдано да се блокират улиците на София, но когато други протестират не е.

Провалени, или платени са онези активисти, които подклаждат хората да скачат срещу полицаите, защото били били хора по време на гражданските протести. Държавата освен всички други свои характеристики, се нарича държава и защото има монопол върху институциите за принуда. Точно заради това тя поддържа и структури от експерти по насилието, които в модерните времена са полицаите и военните. От тях се очаква да служат на формалните представители на държавата, без значение дали това са Пламен Орешарски, или Бойко Борисов. Затова и никой не може да се сърди на полицията че е биела, ако го е правила по заповед на държавната власт. Всеки който е склонен да обвинява полицаите за това, просто няма зрялостта, която се иска от образован възрастен човек.

Накрая, обществото се провали и защото не осъзна, че финансовото преструктуриране на структурите за отбрана и сигурност е процес, който не трябва да има общо с отстраняването на корумпираните и повишаването на оперативната ефективност на структурите. Докато двете неща се обвързват, прогрес няма да се постигне. Политиците обаче няма да разкъсат омагьосания кръг, докато обществото не го поиска от тях.