За социалните групи от обществото, които са получатели на държавни средства, и за бизнесите, които разчитат основно на обществени поръчки, новината е повече от добра. Но за всички останали това означава преразпределение с риск от създаване на бюджетни дефицити и натоварване на българите с нов дълг или данъци.

Най-общо обещаните допълнителните разходи може да се поставят в две категории – текущи и инвестиционни. За разлика от минали години, когато правителствата спестяваха от публични инвестиции, сега това поле за маневриране ще бъде силно ограничено. Неизбежни например са плащанията за новите изтребители за военната авиация и за новите бронирани машини за Сухопътни войски. Строителството на конкретни пътни участъци като довършването на магистрала „Хемус“ и скоростния път от София до Видин, който е ключов както за експорта на български стоки, така и за управленската програма на новата коалиция.

Текущите разходи също се делят на неизбежни и евентуални. В първата влизат увеличението на минималните пенсии и двойното повишаване на учителските заплати. Във втората се нарежда по-сериозната индексация на останалите социални разходи (включително други пенсии), която ще се случи само ако бюджетът може да си го позволи.

Асфалт и пак асфалт

Като най-сериозен управленски ангажимент се очертава строителството на пътна инфраструктура. Причината е, че за довършването на магистрала „Хемус“, бърз път от София до Видин, както и до Калотина няма да има европейско финансиране и сметката ще трябва да се плати изцяло с национални средства. Изключение е възможно, ако се постигнат икономии при строителството на магистрала „Струма“, но това е малко вероятен сценарий.

При постигната в България досега средна цена от 4 милиона евро на километър първокласен автомобилен път (магистрала или четирилентово шосе) само довършването на магистрала „Хемус“ и свързването й с Русе, Ловеч и Велико Търново би струвало около един милиард евро. Между 300 и 400 милиона евро би струвал пътят от София до Видин, главно заради участъка между Ботевград и Мездра.

Освен тези ключови пътища новата „двойна коалиция“ обещава и строителството на тунел под прохода Шипка. Неговата цена би била около 20 милиона евро за километър, а в пакет с шосетата, които трябва да свържат тунела със сегашната пътна инфраструктура, общата стойност на проекта би надхвърлила половин милиард евро.

Изчисленията са на Любомир Дацов, който беше зам.-министър на финансите два мандата. Според него подобно мащабно строителство формира обща цена от 2 милиарда евро, което прави 4% от брутния вътрешен продукт. „Няма как държавата да намери такива ресурси, като се имат предвид всички останали ангажименти, които трябва да изпълнява. Това би означавало или част от тях да се изоставят, или да се потърси някаква форма за публично частно партньорство, при която частни компании да построят дадени участъци и да ги поддържат срещу събирането на ТОЛ такси“, коментира Любомир Дацов.

Всъщност никой не оспорва необходимостта от тези инфраструктурни проекти. Проблемът е, че заради дългогодишното им забавяне тяхната реализация вече е крайно належаща, а осъществяването ѝ в пакет изисква стягане на колана в други разходни сфери, за да се държи под контрол общият бюджет на държавата.

Военните

Втората най-сериозна задача е да се реши окончателно въпросът с доставката на нови изтребители за военновъздушните сили. Цената, която се споменава в публичното пространство за самолетите „Грипен“ (най-вероятния избор на управляващите), е около 1 милиард лева. Отделно към тази сума трябва да се добавят плащанията за въоръжение и най-вероятно общият разход ще е значително по-голям. Част от тази тежест ще бъде смекчена заради офсетната програма, чрез която се очаква част от цената да се върне в българската икономика, но тя първо ще трябва да се плати от управляващите и след това ще започне да носи икономическа активност и растеж.

Добрата новина при този разход е, че инвестициите за обновяване на въоръжените сили ще бъдат включени в общите разходи за отбрана, които сме длъжни да правим като членове на НАТО. Ангажимент на всяка страна членка е да харчи 2% от брутния си вътрешен продукт за отбрана всяка година. В момента страната ни спазва това задължение наполовина. Много е вероятно това да продължи в началото на мандата и да бъде една от бюджетните икономии, като България достигне изискваните 2% в последните години от евентуалното пълно управление на бъдещото правителство, което се поставя като главна задача пред новата коалиция от лидерите на участващите партии.

Обратното – да се достигнат изискваните от НАТО 2% от БВП още през тази и следващата година, ще струва допълнителни два милиарда лева на бюджета. Те може да отидат за друго въоръжение, за заплати или за подготовка и учения на военните, както и за мисии по опазване на границата, но разходът си е разход.

Учители и образование

Много сериозен изглежда и ангажиментът за удвояване на заплатите в сферата на образованието. Общо учителският персонал наброява повече от 100 000 души и вдигането на възнагражденията им само с 10% от началото на тази година повиши разходите с малко над 100 милиона лева. Това означава, че двойното им повишаване ще струва допълнителен един милиард годишно. Подобна сума най-вероятно ще бъде по-малко от един процент от брутния вътрешен продукт след четири години, когато е крайният срок за изпълнение на ангажимента, но е обещание, от което трудно ще може да се избяга.

Пенсии

Другият голям разход, който на пръв поглед има по-поносими размери, е увеличаването на минималните пенсии. Ангажиментът на управляващите е да повишат най-малките пенсии. Това са тези, които попадат в диапазона между минималната пенсия за осигурителен стаж и възраст, която е 165 лева, и прага от 200 лева, за който коалицията се споразумя. Изчисленията на Националния статистически институт показват, че такава мярка ще струва 23,5 милиона лева месечно, което прави 282 милиона лева допълнителни разходи на годишна база. Това е около 0,3% от брутния вътрешен продукт и изглежда незначително на фона на всички останали разходи.

Подобно увеличение само на минималните пенсии обаче би довело до недоволство сред осигурените и натиск за повишаване на всички останали пенсии. Обратното би било лош стимул и би отказало хората да се осигуряват, след като видят, че няма значение колко реално внасят в бюджета под формата на пенсионни вноски, след като държавата може да променя размера на последващото плащане само с едно решение, и то не в полза на всички.

Евентуално прилагане на същия коефициент на индексация (21%) за всички пенсии ще означава допълнителен разход от 140 милиона месечно, или 1,7 милиарда през 2018 година, което е близо 2% от БВП. Освен че изглежда нереалистично, управляващите не казват нищо за подобен сценарий.

Обещаваното от тях увеличение на останалите пенсии най-вероятно ще остане само на думи. Преизчисляването на парите на възрастните хора, които са се пенсионирали преди 2009 г., се обвързва със спестявания, които държавата ще постигне от разкриването на фалшивите инвалидни пенсии. Това, за което не става дума, е, че при сегашното законодателство инвалидните пенсии са обвързани с минималната пенсия за осигурителен стаж и възраст. Нейното увеличение би означавало да се повишат и те, или техният размер да се отвърже от минималната пенсия. Последното би било пълен абсурд и скандал, защото лишава от права най-уязвимите българи, смята бившият социален министър и депутат от ДПС Хасан Адемов.

„Има общо шест вида инвалидни пенсии. Ако минималната пенсия бъде увеличена, същото ще се случи и с инвалидните пенсии, които се получават от почти половин милион души. Не е сигурно дали, когато са давали обещания, новите управляващи са имали това предвид, или смятат да развържат размера на инвалидните пенсии от този на минималната пенсия”, казва Адемов. Това е аргументът му да твърди, че всички мерки, обещани от ГЕРБ и националистите в областта на социалната политика, попадат някъде между неясното и невъзможното.

Какво пропускаме

Сметката дотук включва разходи, които управляващите трябва да направят заради публичните обещания, които са дали, и заради ангажимента най-после да започнем да харчим за отбрана толкова, колкото всяка друга страна, членка на НАТО, е поела ангажимент да харчи.

Извън тези планове остават разходите по програмата за саниране. Двойната коалиция планира да разшири обхвата ѝ и до тухлени и еднофамилни жилища. Ако правителството продължи да харчи по милиард на година, както досега, това ще са допълнителни три милиарда отвъд тези, за които ни е известно досега.

До момента управляващите все още не са извършили плащанията си по санирането, което се е случило дотук. Първият милиард по програмата е във фискалния резерв като наличности в извънбюджетна сметка, а вторият милиард, за чието влагане е поет ангажимент, още не е заделен. Така дори абстрахирайки се от въпроса дали това е най-справедливият и ефективен начин да се подпомагат домакинствата, остава голямата въпросителна кога и как средствата ще бъдат платени на Българската банка за развитие. В момента тя е буфер в отношенията между общините и строителните фирми, но в един момент институцията ще се нуждае от ресурс, за да изпълнява дейността си.

Равносметка

Извън всичко дотук, както всяко друго правителство, така и двойната коалиция ще бъде принудена да балансира между исканията за допълнителни средства във всяка от областите на държавното управление, която не е изрично посочена като приоритет в предизборната кампания или при сформирането на новия кабинет.

Какво има насреща като приходи? Според пролетната макроикономическа прогноза на финансовото министерство през всяка от следващите три години в номинално изражение брутният продукт ще расте средно с по 5 милиарда лева. Ако държавата запази преразпределението през бюджета на средните за последните години равнища между 36% и 38%, тя ще увеличава бюджетните си приходи с по 1,8 до 1,9 милиарда лева годишно. Това е около 20% по-малко от очакваното увеличение на разходите за всяка от разглежданите години, като се вземат политическите ангажименти без обективно неизбежните допълнителни плащания. Ако се добавят и те, излиза че без допълнително ограничаване на сивата икономика правителството ще отбележи още четири години на бюджетен дефицит. Според Любомир Дацов средният дефицит, който държавата може да регистрира през следващите години, ако управляващите следват ангажиментите си, ще бъде около два милиарда лева. „Това означава поемането на най-малко осем милиарда лева допълнителен дълг в рамките на един пълен мандат“,е заключението на Дацов.

Никое правителство в последното десетилетие не е идвало на власт с подобен размах на обещанията за харчене. Първият кабинет на ГЕРБ постоянно опитваше да балансира държавния бюджет, вторият дойде с обещание за стабилност след управлението на Орешарски. Дори обещанията на правителството на БСП – ДПС бяха по-премерени – за бързо възстановяване на ДДС и за спиране на просрочията в заплащането на изпълнени обществени поръчки. Последващите действия на правителството „Орешарски“ доведоха до по-големи разходи и задлъжняване, които не бяха предварително обещани.

Главният икономист на една от петте най-големи банки в България коментира, че страната върви по пътя на Полша и след едно десетилетие може да има публичен дълг между 60 и 80% от брутния си вътрешен продукт. „Разликата ще е в това, че в Полша дефицитите и дълговото финансиране се използваха за социална сигурност и пазарни реформи, а в България ще се случват хаотично и без видими ползи за обществото“, е мнението на банкера.

Още по-краен в изказването си е бившият финансов министър и бивш депутат от ДПС Петър Чобанов. Според него няма начин новото правителство да изпълни всички поети ангажименти, без да се стигне до системна политика на бюджетни дефицити и нова порция задлъжняване.

От ГЕРБ за момента предпочетоха да запазят официално мълчание. Бившият председател на бюджетната комисия Менда Стоянова, както и бившият (а най-вероятно и бъдещ) финансов министър Владислав Горанов не направиха коментар. Неофициалното мнение на участник в преговорите между ГЕРБ и патриотите е, че финансовата стабилност ще бъде поставена на първо място и няма да се допусне прекомерно задлъжняване. Освен критики за неизпълнени обещания последното дава възможност на националистическите партии или част от тях да торпилират управленската коалиция в удобен за тях момент.

Оригиналът на статията е публикуван в последния брой на списание „Икономист“

Денят е 22 или 23 юни 2011 година, кабинета на финансовия министър по това време Симеон Дянков. По незнайно каква причина на интервюто с мен идва и главният редактор на вестника Велислава Попова. Странно ми е, но съм далеч от мисълта, че тя е повикана  така, както някога викаха майка ми в  училище, когато направех някоя колосална издънка. Разполагаме се на диванчето, аз от лявата страна, а Велислава в дясно от мен, отсреща е самият министър, а вляво е неговият спин доктор Ивайло Георгиев. За незапознатите, терминът „спин доктор“ е чуждица и маркира онези пи-ари, чиято работа е да мислят правдоподобни обяснения за гафовете на шефовете си.

„Как мина тристранката“,  питам  аз, опитвайки да разчупя леда и да подхвана нормален разговор. Към този момент отразявах Симеон Дянков точно две години и го уважавах, защото въпреки глупостите, които прави някак си демонстрираше висота и не се заяждаше за критичните ми статии. Това беше последния момент, в който храня подобен респект.

„Да оставим учтивостите. Снощи вечерях с издателя ви Тео Захов. Той ме попита какво мисля за вестника ви, и аз му казах мнението си. Довечера ще вечерям с Иво Прокопиев и на него също ще кажа мнението си. А то е, че „Капитал“ е добър вестник, но „Дневник“ стана ляв популистки вестник и причината си ти, Стефане“.  Това бе словесната канонада, с която започна Симеон Дянков. Почувствах се повече поласкан, отколкото уплашен и дори се усмихнах, защото това  беше доказателство, че трудът ми дава някакви резултати. Велислава понечи да вземе отношение и го покани да изясни тезата си, на което Дянков отвърна, че съм левичар и популист и не пиша  истината, а пиша това, което хората искат да прочетат.

Тогава вече  аз  го накарах да даде примери. Дянков  започна с мое запитване дали в един от пролетните месеци дали фискалният резерв не е паднал под законовия минимум. Това  не бе нарушение на закона, защото минимумът трябва да е изпълнен към 31-ви декември, а не към отделни дни на тази година. Самият спад на резерва обаче показва уязвимост на държавата защото в конкретния момент, тя не разполага с ликвидните буфери, които сама е приела за необходими, приемайки закона за бюджета.

Или напротив, настъпило е събитие, което изисква наличието на буфери и държавата  ги е алокирала така, че да неутрализира негативните последствия  от възникналото събитие. Накрая му цитирах труд на Пол Кругман, който показва, че спадането на валутните и фискални резерви на една  държава е сигнал за уязвимост, от който международните пазари може да се възползват. Дянков  отговори, че Пол Кругман е  левичар и мнението му не трябва да се приема насериозно. „Уау – казах си аз – имам работа с икономически мислител  от планетарна величина, който оспорва тези на нобелови лауреати“. Развеселих се.

Като втори залп министърът ме обвини затова, че критикувам опита му да промени Конституцията, като впише в нея ограничители за бюджетния дефицит и държавния дълг на равнища една – трета по-ниски от тези, които се залагат в маастрихтските критерии. Тоест да се забрани бюджетен дефицит над 2% от брутния вътрешен продукт и да се забрани държавата да тегли заеми, когато дългът стигне 40% от брутния вътрешен продукт.

Опитах се да му обясня, че и дългът и дефицитът са инструменти за водене на политика и той би трябвало да знае това по-добре  от мен, и че рискът  да се злоупотреби с тези инструменти не оправдава лишаването на държавата от тези инструменти. Посочих, че такова мнение са  застъпили и икономическите експерти, които цитирам в статиите си. Започнах  да го  питам защо отрича воденето на антициклична фискална политика, след като почти  всички държави в Европейския съюз са отчели дефицити след кризата, но при тях измерител  за успеха не е размера на дефицита, а икономическия растеж. Симеон Дянков обясни, че в България такава политика не би успяла, защото разходните министри били идиоти всеки допълнителен лев, който им отпуснел, щял да се похарчи без особен смисъл.

По  това  време вече аз самият се ядосах и му казах, как може да е толкова велик, след като сам задълбочи кризата в България задържайки плащанията към  изпълнители  на обществени поръчки през есента на 2009 година и трупайки просрочия на държавни задължения над процент от брутния вътрешен продукт. Министърът  обясни,  че ситуацията го е налагала. Нагласите на пазарите са били, че България е слаба държава и ако това е било забелязано през  бюджетния дефицит, или през  фискалния резерв е можело да има атаки срещу валутния борд.

Аз  пък го  попитах: „Тогава защо смяташ, че запитването ми за размерите на фискалния резерв е некоректно. Така  и така  не написах нищо“. След това му обясних, че ако наистина има такива деликатни и директно зависимости във финансовата система, трябва да образова журналистите и да направи среща с главните им редактори, но не може да се сързи на човек, защото отразява истината.

В опит  да смени темата, думата взе спин докторът му Ивайло Георгиев. Той посочи, че се държа като цяло неподходящо и имам проблеми в общуването си с пресцентъра на министерството. Получи отговор, че пресслужбата е същата, като по времето на Пламен Орешарски, когато проблеми не е имало. Двете различни неща са, че министър е Дянков, и че медиен съветник е Ивайло Георгиев и ако има причина, тя е в тях.

Накрая Ивайло Георгиев извади силния коз:  „Стефане, ти се обаждаше да търсиш телефони на Ирина (Ирина Велкова, шеф на кабинета на Дянков, но в качеството му на вицепремиер) с цел да осигурите присъствието на министъра на една от  конференциите, които Икономедиа организира. Ако искате министърът  да идва на вашите събития и така да  създава  стойност за  издателството, трябва  да смените тона си към министъра“. Последва смут, след  което отново Георгиев  добави: „Ако вестник „Шок напише, че Симеон  Дянков  е сериен убиец, нямаме проблеми. Но ако вестник „Дневник“, който е вестникът на богатите и умните пише лошо за Симеон  Дянков,  тогава имаме проблем“.

След това неформално  инструктиране се състоя самото интервю. Съжалявам, че не пазя записа. Щеше да се види един словесен танц със саби, от който в крайна сметка бе публикувана изключително смекчена версия. Няколко месеца по-късно на едно събитие погрешка си разменихме диктофоните с една колежка. И двата  бяха от най-популярния модел на „Олимпус“, а когато се видяхме месец по-късно тя каза, че е изтрила всичко без да го прослуша и всеки продължи с чуждия диктофон.

Така или иначе, най-скандалната част от разговора ни с Дянков не бе записана. Поне не и от мен. След интервюто Велислава ми изчете конско, че не е трябвало да влизам в такъв обяснителен  режим, че не е трябвало да издавам източниците си, като соча с кого съм говорил при спора за фискалните правила на Дянков.

Очевидно не бе чела статиите ми, защото хората, чиито имена  посочвах, си бяха официално цитирани в статиите, тоест не е имало елемент на разкриване на източници. Не  последва  някаква видима промяна към мен, освен че занапред всеки път, когато пишех за Дянков текстовете бяха четени със засилено  внимание и се искаше далеч по-силна доказателствена част на тезите.

Така или иначе, Симеон Дянков  продължи да е министър на финансите. На  него не бе казано, че ограничава свободата  на словото и неговата  оставка не бе поискана, както се случва сега с Вежди Рашидов. Вярно, той не се отъждестви с държавата, но обвини журналист, че публикува мнения, включително, когато се позовава на експерти, които не крият името си.

Вярно е и че аз не направих случката обществено достояние, тоест медиите не биха могли да разкритикуват Дянков за нещо, което не знаят, че е направил. Но поне  на ниво вестник можеше да се реагира. Все  пак сега „Дневник“ е част от кампанията срещу Вежди Рашидов. Е, да. Вежди може  тотално  да е изплискал  басейна, но не разпределя милиарди и не вечеря с издателите.

Даде ли се отговор на този въпрос, логично ще последва и въпросът, кой е виновен, а от неговия отговор може да се предопределят и резалтутите от един следващ вот. Точно поради това може би нито една от страните не желае пълната истина да стигне до обществото, но е хубаво че те нямат монопол  върху мисленето и говоренето по тази тема.

Ако погледнем данните на повърхността, ще се окаже, че Корнелия Нинова лъже. През 2013 година, новият нетен дълг (разликата между новите емисии и направените погашения) е по-малък  от този през 2012 година. През 2014 има еднократен фактор фалит на КТБ, но след това през 2015 година отново нетният нов дълг е по-малък от предходната година. Освен това след 2014 година бюджетните дефицити също се свиват. Тоест имаме намаление на нетния нов дълг, комбинирано с намаление на бюджетните дефицитите и може да се заключи, че дори България да е била в начална фаза на дългова спирала, тя се е измъкнала  от  тази неустойчива основа.

Под повърхността

Има обаче възможност и за по-задълбочен анализ. За  неговата цел трябва първо да се отговори какво точно е дългова спирала? Това е състояние, при което държава предпочита с години да тегли заеми, с които да финансира бюджетните си дефицити, вместо да реформира системата на публичните си финанси. Попадането в спирала има няколко етапа, а първият е постоянното и последователно задлъжняване на една държава през годините. Вторият етап е, когато пазарите оценят това задлъжняване и започнат да изнудват държавата, като я поставят пред дилемата да тегли ли заеми при по-високи лихви, или да прави непопулярни реформи. Третата фаза е, когато реформите са неизбежни, но задлъжнялостта  е толкова сериозна, че понижаването на лихвите изисква години на последователна дисциплина, включваща мерки, които потискат  доходите и потреблението и водят до забавяне на икономическия растеж, или дори до рецесия.

Проблемът е, че границите на тези етапи не са видими, както и че преминаването може да се случи, много преди една държава да го осъзнае. Например Гърция се оказа с почти двойно по-висок дълг от допустимия по маастрихтските критерии, преди да бъде наказана от пазарите. Самото наказание обаче не дойде заради лошата дисциплина на гръцките правителства, а заради всеобщото влошаване на кредитирането, както и заради решението на германското правителство да предложи пълна гаранция върху банковите депозити. Това накара клиенти на гръцки банки да прехвърлят парите си в Германия, а действайки  с ограничен ресурс, местните институции се затрудниха да купуват новоемитираните правителствени облигации на южната ни съседка.

Изводът за България може  да се разглежда в няколко насоки – попаднала ли е страната ни в дългова спирала вече, съответно заради кого, и дали в момента не попада в такава? На графиката по-долу може да се види отношението на държавния дълг към брутния вътрешен продукт и няколко прогнози за неговото развитие. Черната крива показва историческото развитие и бъдещата прогноза на Европейската комисия за българския държавен дълг в процентно  отношение към Брутния вътрешен продукт. Останалите криви показват  очакванията на българските правителства, разписани в конвергентните им програми за съответните години.

С червена елипса е маркирано повишаването на държавния дълг през 2014 година. В номинално изражение увеличението е с 8 милиарда лева, а като отношение към брутния вътрешен продукт дългът стига 26.9% при 17.6% година по-рано.

Този скок се случва главно и почти изцяло заради фалита на Корпоративна търговска банка. С цел да се противодейства на шокове във финансовата система, както и за да се помогне на фонда за гарантиране на влоговете, държавата тегли заеми на обща стойност 4.1 милиарда лева. Теглят се както от правителството на Пламен Орешарски, така и от кабинета „Борисов“ 2. Заемите за Корпоративна търговска банка обаче потвърждават, че дълговата спирала се усеща впоследствие.

Да, КТБ фалира през юни 2014, но проблемите в нея са от много  по-отдавна. С нейния фалит се констатира провалът, или корумпираността на част от централната банка, както и съучастническото субсидиране на КТБ с ликвидност на държавните фирми при управлението на първия кабинет „Борисов“.

С открадването на всеки лев от тази банка и покриването му с депозити на държавните фирми, правителството на Борисов  е правило квазидефицити, които се проявяват през 2014 година. И когато трябва да се финансират със заеми, скокът става голям. Реално обаче скокът в задлъжнялостта би могъл да се разпредели по години от 2009 насам и тогава нарастването щеше да е както по-плавно, така и да има крива, която създава усещане за постоянство, вместо за скок под влиянието  на еднократни фактори.

Погледнат по този начин, фалитът на Корпоративна  търговска банка, може и да е еднократен изолиран фактор, ненамиращ аналог  сред друга банка, но е демонстрирано постоянство в раздуването на този проблем. И ако добронамереният изследовател положи усилие, ще намери много аналогии с банковите фалити в средата на 90-те години. Тогава 13 банки се обявяват във фалит по искане на Международния валутен фонд и споразумението, което подписва с правителството на Иван Костов. Никой обаче не казва, че по времето на Иван Костов били фалирали банки. Между другото,може да прозвучи и като адвокатстване в полза на Жан Виденов, но ако човек отвори отчетите на БНБ от първата половина на 90-те години, ще види, че кризата, която кулминира при Виденов, се отглежда още от времето, когато на власт е правителството на Филип Димитров,  че дори и преди него.

Безконтролното лицензиране на банки, безконтролното кредитиране на свързани лица и безконтролното покриване на лошите кредити с прясно напечатани пари е процес, който тече през цялата първа половина на 90-те и приключва с въвеждането на валутния борд. И ако всички трезво мислещи политически сили се кълнат във валутния борд, причината не е само във фиксирания валутен курс, но и в забраната Българска народна банка да отпуска заеми на търговските банки, именно като застраховка срещу повтаряне на криминалните схеми от 90-те. Е, те се повториха, но през субсидиране на КТБ през държавните фирми. Помощтта на БНБ дойде през  затворените очи на Управление „Банков надзор“, както и на други ръководни фактори в банката.

Сметката

Също както проблемите с рефинансирането  на Гърция не започнаха заради падането на нейния собствен смокинов лист, така и България може да се види затруднена в дълговото финансиране на дефицитите си заради външни фактори. Ако решението на британците да напуснат Европейския съюз оскъпи следващите емисии дълг, това няма да е заради по-лошото управление на България. Управлението ще е същото, каквото бе и тази зима, както и миналата. Но по-високите лихви ще са факт, както и констатацията за навлизане в нова фаза от дълговата спирала. И ако се запитаме кога тя е започнала, ще се окаже, че началото й е дадено от първото правителство на Бойко Борисов със субсидирането  на Корпоративна търговска банка.

А сега може да се погледне и синята елипса на графиката. Нарастване на задлъжнялостта има, въпреки, че нетните дългове стават все по-малки, както и бюджетните дефицити. Тоест, опозицията има на какво да стъпи, ако твърди, че има дългова спирала, а в същото време и управляващите имат основание, когато казват, че положението е било тежко, но се подобрява.

Въпросът е, че думите на политиците в случая нямат никакво значение. Ако утре пазарите поискат по-високи лихви, това ще е резултат от международната среда, но констатацията за спирала ще бъде налице. Вината на българските правителства няма да е от вчера. Тя ще намира своя произход във всички правителства управлявали след 2009 година, когато започват бюджетните дефицити. Едно  обаче е сигурно. Ако отговорността на Пламен Орешарски се постави на везна с отговорността на Бойко Борисов, най-вероятно тежестта на втория ще катапултира Орешарски много надалеч.

Чисто техническият подход предполага вглеждане и в равнищата на публичен дълг преди двете елипси – между 2008 година, последната преди кризата и 2013 година. За този период дългът нараства като дял от БВП почти без прекъсване и нарастването можеше да бъде дори по-голямо, ако България не разполагаше със спестявания във фискалния резерв. Тоест, това е още една предпоставка да се твърди, че България най-вероятно е в първата фаза на дълговата спирала – времето, когато дефицитите са налице без те да са обусловени от конкретни реформи, вещаещи бъдещи ползи.

За тези дефицити има установена постоянна тенденция да се финансират частично с дългове (а сегашните дефицити изцяло). Анализите на Европейската комисия показват, че бюджетите на България са с дефицит дори и в структурно отношение, тоест бихме имали дефицити, дори и ако икономиката се развиваше на потенциала си и тези дефицити са по-големи от приемания за здравословен праг в размер на 1% от брутния вътрешен продукт. От управляващите толкова по въпросите със спиралата. Сега остава единствено да гадаем дали и кога пазарите ще потвърдят навлизане във втората фаза от спиралата.

В следващите редове предлагам своя интерпретация на онези неща, които Владислав Горанов каза по-завоалирано (двете части на самото интервюто може да се прочетат тук и тук).

След като от 2009 до 2013 година той бе заместник на Симеон Дянков (доказал вредността си) и се налагаше да реализира чужди намерения, днес Владислав Горанов обяснява защо самоцелното преследване на балансиран бюджет дори с риск да се съсипе икономиката е изоставено като политика. ГЕРБ прогнозират бюджетен дефицит за целия си мандат и това е обрат, който се нуждае от обяснение с повече дълбочина от брътвежите на депутатки като Диана Йорданова и Десислава Атанасова. А именно, обяснението на министъра е, че бюджетът не пречи на развитието на икономиката.

Това е косвено признание, че бюджетният дефицит понякога се явява инструмент за правене на политика и понятието не трябва да се приема като табу, или мръсна дума. Последното често се подминава от десните популисти, които разглеждат публичните финанси като счетоводен баланс, който не е и не трябва да отчита състоянието на икономиката.

Друго достижение на интервюто е, че макар и косвено финансовият министър признава, изричането на фактологически неистини от страна на министър председателя Бойко Борисов. Говорейки с условности Владислав Горанов не упреква директно началника си, но и не оспорва твърдението, което съдържа въпроса ми, че премиерът говори неверни неща.

Втората част от отговора съдържа елемент на демагогия, с упреците към тройната коалиция, защото дори и при нейното управление изричането на лъжи от висши държавници да е било налице, то не беше толкова масово, колкото днес и през първото управление на ГЕРБ.

Не на последно място, има видим контраст между отговорността, с която опозицията затаи тишина и в продължение на месец не критикуваше Симеон Дянков, докато подготвя облигационната емисия от лятото на 2012 година, и хулиганското поведение на опозиционния депутат Бойко Борисов, който обясняваше че ако Пламен Орешарски и Петър Чобанов не подадат оставка, държавата ще фалира, а хората ще теглят панически парите си от банките.

Последното се случи именно когато облигационният заем от 2014 година се изтегляше от международните пазари и маркира истинската безотговорност на днешния премиер, който показа, че няма против държавата да се срине, стига той да е начело на нейните руини.  Въпроси в тази посока също не липсват в първата част от интервюто.

Министърът заслужава поздрави, затова, че признава масовостта на демагогията и превръщането на лъжите в нормаленинструмент за политическо дебатиране. Това е нещо много токсично, защото размива представите на хората за реалното състояние на държавата и посоката, в която се води, и ако откровените лъжи ще се отстраняват, първо трябва да се констатират като проблем.

По косвен начин финансовият министър признава и други лоши практики в първото правителство на ГЕРБ, а подобна откритост рядко е присъща за министър в днешно време.

Друга специфика на политическото говорене в България е, че се избягва посочването на директна връзка между парите, които държавата харчи и необходимостта те да бъдат обезпечени с приходи, заемни средства, или някаква комбинация от двете. В условия като днешните, когато фискалният резерв е близо до допустимия си минимум, наличието на бюджетен дефицит очертава няколко алтернативи. Вдигане на данъците с цел увеличаване на приходите, свиване на държавните разходи, или дългово финансиране на бюджетните дефицити.

По този повод финансовият министър дава да се разбере, че той е против вдигането на данъчната тежест, докато има резерви за подобряване на събираемостта в приходите. Заявява също, че е решен да финансира предстоящите дефицити със средства, заети от международните пазари. Позиция, с която не всеки е съгласен, но която вече е ясно очертана и освен, че може да се критикува, тя обвързва нейните нициатори с отговорността за провеждането й.

Съществена част от интервюто е посветена на Българската банка за развитие и новите начини, по които тя се използва за провеждане на държавни политики. Заеми за придобивания на държавни дружества, кредити за преструктурирания на други публични (в смисъл държавни) компании и ред други действия, които напомнят повече за провеждане на политика от кейнсиански тип.

От отговора на финансовия министър става ясно, че финансовата институция ще се използва практически за всичко, което не противоречи на закона и мисията й. Интересно е и друго изказване, в което, приемайки общинското дружество Център за градска мобилност за голяма компания, Владислав Горанов косвено маркира и възможността Българска банка за развитие да отпуска кредит на големи предприятия.

Последното е основна опорна точка на всички, които критикуват банката, най-вече, когато нямат сериозно основание, но желаят да попаднат в центъра на медийното внимание, или да притиснат нейното ръководство и надзор. Думите на министъра ясно показват, че кредитирането на едрия бизнес от страна на банката за развитие не е нито забранена, нито  непозната практика и следва да се разглежда като част от общата икономическа политика. Дали има увереност, че един заем ще бъде върнат, опира до преценка на ръководството на банката. Но ако мениджърите на институцията са поели отговорност, заявявайки, че кредитоискателят е надежден, няма причина заемът да не бъде отпуснат, още повече, когато сделката отразява и правителствени приоритети.

Последен акцент в интервюто се поставя върху промените в Кодекса за социално осигуряване, касаещи втория стълб на пенсионната система и Комисията за финансов надзор. Инициативата на финансовия министър. Отговорите показват, че по стара традиция в България за всяка инициатива се тръгва с три пъти по-големи амбиции, за да може на края да се постигне поне малка, но същствената част от първоначално поставените цели.

В случая, министърът показва готовност да отстъпи  от почти всяка идея, стига да бъде убеден, че реализацията й няма да причини загуби на осигуряваните. Редут, който Владислав Горанов е решен да отстоява, е ограничаването на възможностите за инвестиции на пенсионните фондове в свързани компании.  Последното може да стане повод министърът да признае грешка и текстове, които предпоставят масови разпродажби на портфейли с общински облигации включително при условията на загуба за осигурените, да отпаднат.

В още по-широк смисъл, министър председателят даде да се разбере също, че неговото правителство няма идея как да постигне икономии от разходите, чрез повишена ефективност, без да се затруднява функционирането на публичния сектор, или да се съкращават социални разходи. Тоест, Бойко Борисов призна, че правителството му не може да провежда реформи и, че единственото, което той разбира под дясна политика е да не повишава данъците. Това, че има бюджетни дефицити и задлъжнялостта ще расте, а някой друг трябва да плаща е въпрос, който може да му бъде зададен с пълно основание при някоя от следващите публични изяви на премиера.

И най-вероятно ще се случи отново в контролирана телевизионна среда, при удобен телевизионен водещ. Важното обаче е едно – духът напусна бутилката и вече открито се говори за бюджетните дефицити като за средство на водене на политика. Това дава шанс да се заговори колко точно дефицит и заради какви точно мерки да се допусне дефицит. Без такъв разговор, действията на това правителство са copy paste на политиката, която водеше кабинетът „Орешарски“.

От него Борисов видя, че харченето може да предизвика растеж, и когато получи втори шанс да управлява бързо се отрече от идеите на финансовия шаман Дянков, когото слушаше в първия си мандат. Само ако можеше да го осени и идея как да създаде по-добра бизнес среда, та икономиката да не бъде абстинентно зависима от обществените поръчки. Навярно и за тази липса на идеи, виновен ще излезе Пламен Орешарски.

Най-трудното нещо след вчерашния гастрол на Бойко Борисов при Цветанка Ризова е да се прецени дали неговата наглост, или безгръбначното подлизурство на водещата са по-възмутителни. Сервилността на тази дама стигна дотам, че не посмя да зададе нито един неудобен въпрос, а при всяко подобие на трудно питане бързаше  да го отдаде на някой зрител. Да, седмица след като Владимир Путин за пореден път се появи в национален ефир да отговаря на въпроси на руските гражданин, същото реши да направи и нашият министър-председател. Контекстът, на решителността му е следният: арести за корупция на висши държавни служители (в Държавна автомобилна инспекция), самопризнание на транспортния министър, че не може да пресече корупцията в същото ведомство, извращения на самодейци с бежанци по границата. За финал, самата Нова Телевизия уволни карикатурист, осмиващ Бойко Борисов  с творчеството си.

Нищо по-нормално не бе имало от това, човекът оглавяващ изпълнителната власт да се покаже и да отговори честно на въпросите, които вълнуват хората, след което да се остави да бъде съден от общественото мнение. Това, което изкриви привидно  нормалното развитие, бе, че гастролът бе при удобен журналист, който нямаше желание да разнищва  проблемите в дълбочина, а предпочиташе да замазва гафовете.  Нещо повече, самият журналист си призна, че цензурира въпросите, като заяви, че ще задава само питания на хора, които не са ги изпращали с псевдоним.

Гаф 1

Теза  на премиера: Извънредните приходи в бюджета осигуряват средства за великденски пенсии.

Премълчаната реалност: Нищо извънредно няма в приходите. Просто икономиката си расте, а правителството си занижава приходната задача, за да осигури преизпълнение и след това да може да подхвърли по някой лев на най-възрастните.

Гаф 2

Теза на премиера: Ивайло Московски и Николай Ненчев са съдействали за изобличаването на корумпираните служители в подопечните им министерства. Успоредно с това, с голям успех протичала и операция на ДАНС във Фонд „Земеделие“.

Премълчаната реалност: Как е възможно изведнъж в три институции едновременно да започне акция, след общо пет години управление в двата мандата на ГЕРБ. Толкова време ли бе необходимо, за да се подготви акцията срещу корумпираните? Дали пък не наблюдаваме активизиране на службите  да ловят корумпираните, над което активизиране премиерът няма контрол? Може и да разберем в близкото бъдеще, но не благодарение на Цветанка Ризова.

Гаф 3

Теза на премиера: Това над три милиарда годишно да нанесеш щета на контрабандистите, създава големи врагове.

Премълчаната реалност: След като отдавна е налична информацията, доказваща, че премиерът лъже, когато твърди, че е отнел 3 милиарда от контрабандистите, госпожа Ризова продължава да мълчи тъповато и да официализира лъжите на министър председателя.

Гаф 4

Теза на премиера: Свинските опашки са пластмасови връзки, само че те не носят този емоционален заряд, след себе си, когато става въпрос особено за мюсюлмани.

Премълчаната реалност:  Тези пластмасови връзки дори и в магазините се продават като „свински опашки“ и този термин е известен на всеки, който поне веднъж в живота си е се е занимавал с окабеляване, или ремонт на автомобили. По-важен обаче е цялостният контекст, на изказването, с което се замазваше гафа от първоначалната подкрепа на БойкоБорисов за издевателствата на гражданските патрули по границата ни с Турция.

Гаф 5

При въпрос навлиза ли България в дългова спирала и защо ГЕРБ критикуваше правителството на Пламен Орешарски за изтеглянето на един милиард нов дълг, след като днес се теглят над 16 милиарда лева нови дългове, тезата на премиера беше:

Реалността: ПЪЛНА И АБСОЛЮТНА ЛЪЖА! Държавният дълг е двойно по-висок в сравнение с размерите си в началото на първия мандат на ГЕРБ и за увеличението му отговорност имат най-много ГЕРБ, които на всичко отгоре разполагаха и с фискални резерви за първите три години от своето управление. След като  той бе изчерпан, всички бюджетни дефицити през втория мандат на ГЕРБ се финансират с дългове. Ако разходите се покриваха с текущи приходи бюджетът щеше да е балансиран, или дори с излишък. И след като се налага тегленето на заеми, за покриване на дефицитите, очевидно става въпрос за навлизане в дългова спирала. Това е истина, която премиерът  може да отрича, но само безумно слаб журналист ще пропусне възможността да го постави на място в национален  ефир. Иска се журналистът да бъде извънредно слаб и за да не припомни, че новият дълг и допълнителните разходи, инициирани от Пламен Орешарски, първо бяха подробно описани в проектозакона за актуализация на бюджет 2013 и второ, коригираха гаф на ГЕРБ с това, че не бяха бюджетирали даденото обещание за ранно изплащане на земеделските субсидии.

Ясно е, че телевизионните водещи често се принуждават да бъдат пенкилери, тоест да знаят всичко и да нямат задълбочена информация за нищо, но това е министър-председателят на държавата и ако той може да лъже в национален ефир, без да има подготвен човек насреща му, да го разобличи, очевидно и журналистът и медията, за която работи се провалят във функцията си да защитават обществения интерес.

Наскоро за пореден път присъствах на разговор, който приключи с обобщение, че народът бил прост, щом си избирал такива управници. Може и да не е толкова прост. Просто му липсват журналисти с кураж, които да поставят на мястото министър-председателя, когато реши да мами нацията. Дали сатва дума за Антон Хекимян, Ани Цолова, Виктор Николаев, Георги Любенов, Илиана Беновска, или Мира Иванова. Общото между всички тях е, че нямат нито  желанието, нито куража да правят задълбочена журналистика.

Философският смисъл на промяната е, че така правителствата ще имат право да преразпределят до 40% от създаденото от националната икономика. Постъпленията от еврофондовете и други донорски програми, ще бъдат допълнителен разход над 40-те процента и официално няма да се включват в сметката, когато се обсъжда колко преразпределя държавата.

Чисто методологически това наистина са средства, иззети от икономиките на други държави членки в ЕС и поради това не трябва да се броят като преразпределение на български доход. По подобен начин е устроена и класификацията на Европейската комисия за преразпределение, чрез публичния сектор, но в политическото говорене у нас всеки избира онзи поглед върху разходите, който в най-голяма степен пасва на тезата, която защитава.

Опозицията и някои десни партии включват еврофондовете в оценката за преразпределение, като повод да поискат свиване на държавното присъствие в икономиката, а партиите във властта уточняват, че еврофондовете не са нещо, отнето от българския бизнес и домакинства.

Скритите последствия от поправката

Сама по себе си промяната в чл. 28 поражда много въпроси. Тя ще позволява на правителствата да харчат повече, но от къде ще идват парите за тези разходи. При текущото състояние на данъчната система и капацитета на приходните агенции да събират данъци, за тази година се очаква в бюджета да влязат толкова средства, че иззетото от националната икономика да е 33% в отношение към Брутния вътрешен продукт. За догодина пък от националната икономика се планира да бъдат иззети 34.5%.

Така държавата се поставя в ситуация, че на теория е възможно националният бюджет да приключи с дефицит от над 5% от БВП, ако правителството извърши разходи до максимално позволеното, а в същото време не промени нищо в приходната страна на бюджета.

На национално равнище това може и да не предизвика сътресение веднага, защото еврофондовете се броят като приход и осигуряват на бюджета постъпления от близо 3% спрямо БВП. Така се оказва, че по националната методология държавата може и да не отчита свръхдефицити, защото те ще са под 3% от БВП.

За Европейската комисия обаче подобно развитие може да послужи като червена лампа, защото ще покаже, че в нормативно отношение се отваря пространство за структурни дефицити – тоест предварително допуснато равнище на разходи, което очевидно не може да се финансира със съществуващата приходна система.

Какво още може да се направи

Според експерти по публичните финанси законът може да се подобри в много отношения, именно в правилата за разходите и след това по отношение на бюджетното салдо. Бившият заместник-министър на финансите Любомир Дацов, който бе избран в състава на новосъздадения фискален съвет изтъкна като лично мнение, че ограничителят за разходите е неправилно утановен, не заради конкретната стойност на допустимите харчове, а защото защото виси без контекст.

Много по-правилно според него би било да се заложи правило, което позволява дефицит да се прави само за държавни инвестиции, което би означавало като се извадят капиталовите разходи общата сума сума на плащанията, бюджетът да бъде балансиран. Това би означавало, че дефицит се създава единствено заради разходи, които генерират заетост и натрупване на капитал.

Другото, което липсва на закона е глава, която регламентира като цяло държавните инвестиции. Оценката за необходимостта от тях, разпределението им по сектори и структурирането на финансиране за тези инвестиции. „Тук не става дума за мега агенция, която да прави обществени поръчки, а за звено, което да определя от какви инвестиции се нуждае държавата“, обясни Любомир Дацов.

Най-важно според него обаче е да се разпишат много по-прецизни правила за програмното бюджетиране и ефективността от разходите. Също така, според него трябва да се заложи и задължителен преглед на публичните разходи, който да се прави на секторно ниво на всеки две години.

Бойко Борисов

Негов е най-големият провал. След 4 години начело на оперативното ръководство на МВР и след 5 години начело на изпълнителната власт, състоянието на полицията не е мръднало.

Владислав Горанов

Провали се да покаже истинските си качества и да привлече обществото на своя страна. От промените в пенсионната система, до реформирането на силовите структури Владислав Горанов можеше да оповести публично мотивите си, да каже какви проблеми адресира с тях, какво остава необхванато и да седи зад идеите си. Със своя стил да внася законопроекти в 12 без една минута, само настройва хората, но не срещу себе си, а срещу идеите си.

Румяна Бъчварова

Тя се провали като вътрешен министър. Ако си беше на мястото, тя самата щеше да предложи толкова реформи, колкото смята, че трябва да има в министерството й. Фактът, че не предложи нищо, а остави инициативата на финансовия министър да впише политики в нейния ресор, показва че нещо й липсва – визия, кураж, или и двете. Това, че пост фактум подкрепи инициативите на финансовия министър, само доказа, че тя е пропуснала момента и е трябвало друг да встъпи в нейната роля.

Румяна Бъчварова се провали и в държанието си по време на кризата. Най-видимо това беше в сряда в парламента, когато от най-високата трибуна в държавата с полуистеричен тон тя нападна лидера на левицата Михаил Миков за някакви финансово необезпечени разходи. Може би е добре министърът на вътрешните работи да си припомни, че в системата на публичните ни финанси единствените пари, които влизат от специален източник и излизат със специално предназначение за конкретен разход, са европейските средства. Всички останали средства попадат в обща хазна. Увеличението на разходите за сектор „сигурност“, което левицата и ДПС направиха с актуализацията на бюджет 2013 беше финансово обезпечено, защото вървеше с признаването на по-висок дефицит и увеличаване на тавана за новоемитиран дълг. Бюджетите на кабинета „Орешарски“ и съответните им разходи за отбрана и сигурност са толкова финансово необезпечени, колкото необезпечени са и бюджетите на кабинета „Борисов“ със съответните разходи за отбрана и сигурност.

Ако обаче провалът изисква само отговорност, има нещо, за което се носи и вина. И Румяна Бъчварова (както и редица други вътрешни министри) е виновна за безотговорността, с която допуска като знае какви са дефицитите на системата, да приеме подобен бюджет да се внесе в парламента.

Христо Иванов

Провали се и даде повод на финансовия министър да прави политики в ресора му.

Николай Ненчев

Провали се и даде повод на финансовия министър да прави политики в ресора му.

Полицаите

Провалиха се да покажат, че са нещо повече от каста, която си пази тесните интереси. Останали без екипировка, консумативи, техника и гориво, те се сещат да протестират само, когато се заговори и за социалните им придобивки и щатовете в министерството. Това е позволено на общи работници в някой склад. Пазителите на държавността трябва да показват загриженост не само, когато става дума за социалните им придобивки. Провалят се и заради толерантността си към техните недостойни колеги, чиито грешки се прикриват (не винаги и по правило, но все пак примери има).

Обществото

Провали се, защото допусна противопоставяне между различните съсловия – полицаи, лекари, учители. Всеки, който разсъждава, чия функция е по-важна – на полицаите, на лекарите или учителите и смята, че едно от тези съсловия трябва да бъде над другите, е част от проблема, а не от решението. Видя се и склонността наа всеки да поставя себе си в центъра на вселената и да смята, че ако той протестира за някаква кауза е оправдано да се блокират улиците на София, но когато други протестират не е.

Провалени, или платени са онези активисти, които подклаждат хората да скачат срещу полицаите, защото били били хора по време на гражданските протести. Държавата освен всички други свои характеристики, се нарича държава и защото има монопол върху институциите за принуда. Точно заради това тя поддържа и структури от експерти по насилието, които в модерните времена са полицаите и военните. От тях се очаква да служат на формалните представители на държавата, без значение дали това са Пламен Орешарски, или Бойко Борисов. Затова и никой не може да се сърди на полицията че е биела, ако го е правила по заповед на държавната власт. Всеки който е склонен да обвинява полицаите за това, просто няма зрялостта, която се иска от образован възрастен човек.

Накрая, обществото се провали и защото не осъзна, че финансовото преструктуриране на структурите за отбрана и сигурност е процес, който не трябва да има общо с отстраняването на корумпираните и повишаването на оперативната ефективност на структурите. Докато двете неща се обвързват, прогрес няма да се постигне. Политиците обаче няма да разкъсат омагьосания кръг, докато обществото не го поиска от тях.

Нашата реалност е друга

Всеки бюджет е финансов план за това как правителството ще упражнява управленската си философия. От него трябва да видим колко държавата ще похарчи за всяка отделна политика, какви резултати иска да постигне с въпросните си политики и каква комбинация от текущи приходи и теглене на заеми ще избере за да пречи най-малко на частния сектор.

И от този бюджет виждаме философия на популизма, магистралите и прикриване на разрастващите се дефицити в държавните фирми.

В този процес Министерство на финансите е балансьор между исканията за пари на отделните министерства и правилата за благоразумие, според които не трябва да се допускат прекомерни бюджетни дефицити и задлъжняване на обществото.

Най-големият проблем на бюджетната процедура е, че показва една и съща идейна безпомощност, както в управляващите, така и в опозицията. Днес е петият ден, след като проектът за бюджет 2016 бе огласен, и доминиращата критика е, че държавата ще продължи да увеличава разходите си и ще изостави съкращаването на персонал в публичния сектор. Към тази теза, изказвана от десните медии и либертариански настроените неправителствени организации, се присъединиха критиките на социалистите, че такъв бюджет води България към гръцки сценарий – разбирайте прекомерно задлъжняване, дългова криза и повишаване на данъците за да се плащат грешките на минали правителства (сякаш не бяха именно социалистите тези, които завиха към увеличаване на дефицитите).

В това повърхностно говорене никой не попита здравния министър колко души по-малко ще се разболеят от рак, сърдечно-съдови заболявания или туберколоза в следствие на мерки по превенция, които той е инициирал. Не се задава въпросът и колко приблизително ще се подобри лечението на вече диагностицираните заболявания. В доклада за бюджета на функция „зрдавеопазване“ се отделя само една страница (84-та), а единственото число е това на общите разходи, които държавата планира да похарчи.

Повишаването на заплатите в средното образование, промотирано повече от финансовия министър вместо от образователния, се представя като средство за привличане и мотивиране на преподаватели с по-високи качества. Кодирано на чиновнически език, се споменава за евентуално подобряване на материалната база. Например да се поддържат училищни автобуси за отдалечените и планински населени места, за оборудването на лаборатории, интерактивни класни стаи и условия за практически занимания. Това трябва да стане, чрез увеличеното финансиране, което пък ще дойде от повишаване на стандартите за заплащане за различните дейности и отделните ученици. В доклада към бюджета на функция „образование“ са отделени цели три страници и там има (макар повърхностно и неразбираемо) обвързване на намеренията с конкретно финансиране.

Скритите дългове

Това, което и управляващи и опозиция опитват упорито избягват да коментират, са скритите дефицити, които един ден ще надвиснат за покриване на данъкоплатците. Дълговата спирала, за която предупреждава Румен Гечев няма шанс да причини криза от гръцки характер поне още 30 години, ако правителствата поддържат бюджетни дефицити близки до средните от последните пет години. Това е така, защото отношението на публичния дълг към брутния вътрешен продукт е по-ниско от 30%, а в Гърция проблемите започнаха, когато дългът надхвърли 150%.

Загрижеността на Гечев е фалшива и  защото не споменава онези едва прикривани дупки в енергетиката и отбраната, които един ден ще надвиснат за плащане на данъкоплатците.

Азбучно правило е, че социална политика се провежда чрез разходната част на бюджета. Това означава, че ако държавата иска да помогне на уязвими обществени групи, тя трябва да набере средства, които след това да разпредели върху онези, които се нуждаят от тях. Заради либертарианските мантри за колкото може по-ниско преразпределение на богатство през бюджета обаче, адекватна политика по доходите не може да се провежда.

Като резултат, социалният мир се поддържа чрез ниски цени на електроенергията, които причиняват загуби на държавните енергийни компании и водят до задлъжняване, което в момента все още се покрива. Тази задача обаче става все по-трудна и първият сигнал за това е, че наскоро Българският енергиен холдинг (БЕХ) получи отказ за финансиране, ако не кандидатства със съпътстваща държавна гаранция.

Освен БЕХ, подобна финансова катастрофа предстои, или вече се е случила в Български държавни желензици (там има спорен опит за частично решение), Центъра за градска мобилност на София, Топлофикация „София“ и още много други. За повече от милиард лева е и дупката във фонда за извеждане от експлоатация на блоковете от АЕЦ „Козлодуй“.

Тези проблеми не могат да се прикриват още дълго, защото дори и проблемните фирми да получават банкови заеми, ако не се инвестира в тяхното преструктуриране, един ден фалитът им ще стане неизбежен. И тогава държавата ще трябва да избира между това да се разпродадат активите на държавните фирми, или да ги спаси, като представи сметката за плащане от данъкоплатците.

И ако Румен Гечев бе наистина загрижен за обществото или поне за онази част от него, която гласува за социалистическата партия, когато говори за дългова спирала, трябва да спомене и скритите задължения. Отговорът на десницата, все още липсва. Като в типична битка от древността, в която първи се хвърлят най-слабо подготвените и излишните части, първи закрилник на бюджет 2016 се оказа депутатът от „Синьо Единство“ – Мартин Димитров. А затова, че доводите му в защита на бюджета са повече от фалшиви всеки може да се убеди. Първо, БСП катастрофирали държавата и допуснали фалита на КТБ, така че трябвало да мълчат, след това в бюджет 2016 имало стъпка на консолидация и най-смешното – плоският данък бил някаква гаранция за стабилност.

Това, че в думите му липсват елементарна задълбоченост и и конкретика не трябва да буди изненада, той толкова си може. Но ако от Реформаторския блок искат да покажат, че са нещо по-различно от патерица на ГЕРБ и смокинов лист пред коалицията „Бойко-Пеевски“ (по Иван Бакалов), ще трябва да изоставят вечното си оправдание, че без съдебна реформа нищо друго не е възможно и да започнат да дават идеи и в другите области.

В противен случай, фалитите на държавни фирми ще причинят ликвидни проблеми на бюджета дори и при ниско равнище на държавния дълг (може би дори в следващите пет години) и тогава не е много сигурно кого ще може да обвинява Мартинчо Димитров.

Бойко си е Бойко

Относно премиера и неговата визия думите са излишни. Навярно Бойко Борисов потрива доволно ръце, че запази за партията си лесния сектор на инфраструктурата, а остави на коалиционните партньори горещите картофи на социалната политика, здравеопазването и отбраната. Така дори няма да звучи жалко, като споменава магистралите подобно на онзи гимназист, който на изпита по ботаника учил само за краставицата. Днес той има свои министри, с които да хвали и коалиционни министри, които да подхвърля на хората, когато недоволството ескалира.

Такава оценка трябва да притеснява бизнеса и домакинствата, защото означава, че държавата трябва да преструктурира публичния сектор или ще бъде обречена на перманентно задлъжняване, което в един момент неизбежно ще изиска и увеличаване на данъчната тежест. Но какви са конкретните сигнали.

Дефицитът е много по-голям

Европейската комисия е коригирала оценките на българското правителство за бюджетния дефицит през 2014 година и вместо 3%, както го докладва кабинетът, той е 5.8%, съобщи Министерство на финансите. Причината се дължи на средствата, които държавата предостави на Фонда за гарантиране на влоговете в банките, за справяне с последствията от фалита на Корпоративна търговска банка. И макар наказателна процедура за прекомерен дефицит да не се очаква, тъй като влияещият фактор е с еднократен характер, сигналът е притеснителен.

Актът на европейската комисия казва горе долу следното „приемаме, че кредитът от държавата към фонда за гарантиране на влоговете са загубени пари и ги третираме като разход. Ако някога се върнат, то ще се отчетат като приход за конкретната година“. Или с други думи – държавата и обществото плащат за неефективния банков надзор, които допуснаха Цветан Василев да издигне пирамида насред центъра на София с парите на държавните фирми, а след това завлече и редица вложители от частния и домакинския сектор.

През следващата година ще има риск държавата отново да участва в стабилизиращи операции и потвърждение на това схващане индиректно прави и финансовият министър Владислав Горанов. Във интервю за Капитал от септември той потвърди, че бюджет 2016 ще бъде така подготвен, че правителството да разполага с ликвидни резерви, с които да се намеси, ако стрес теста на банките покаже необходимост от стабилизационни мерки.

Заделянето на средства за стабилизиращи операции обаче изяжда пространството за провеждане на политики, благоприятстващи растежа. Резултата вече го видяхме, след като в началото на годината финансовият министър поиска от парламента да му разреши изтеглянето на 16 милиарда нови външни заеми.

Сивата икономика остава почти същата

В нотификацията си Европейската комисия посочва, че очаква през тази година брутният продукт да достигне 86.28 милиарда лева, след като пролетната прогноза бе за 83.58 милиарда лева. Това означава, че или икономиката расте по-бързо от очакваното, или цените се покачват и с това нарастват приходите от ДДС. Само от увеличението на Брутния вътрешен продукт обаче могат да се обясни увеличение на бюджетните проходи с 850 милиона лева в допълнение към вече заложеното увеличение в закона за бюджет 2015 и така на практика почти не остава ръст на приходите, който да се обясни с по-ефективно противодействие на контрабандата.

Събираемостта на ДДС расте с темп изпреварващ увеличените приходи от акцизи, а в предишна публикация обърнахме внимание, че при ДДС влияят и еднократни фактори с политически характер.

Изводът, който спокойно може да се направи е, че през последните месеци премиерът абсолютно неоснователно се тупаше по гърдите с въображаеми удари по сивата икономика. Това, което не може да ни успокоява е, че държавата става все по-уязвима на еднократни шокове с голям магнитуд. Доказателството се видя миналата година, когато трябваше с изтеглянето на извънреден заем за да се гарантира, че проблемите в КТБ няма да се пренесат върху цялата банкова система.

Задлъжняването на правителството и следователно на обществото обаче не вървят успоредно с реформиране на публичния сектор, което да създаде буфери извън чисто кредитните инструменти, а пасивността на правителството е сигнал за популизъм и безотговорност, в едно с толериране на олигархията.

За това обаче бившият финансов министър Симеон Дянков мълчи въпреки охотата, с която дава интервюта и поучава обществото. Той е сред основните виновници за уязвимостта, в която се намира България, защото през целия си мандат водеше политика по покриване на бюджетните дефицити със средства от фискалния резерв, вместо със заеми. Така от една страна подсигури ниски лихви по държавните кредити, което се приписва като негов личен успех, но заложи проблеми пред следващите правителства, които подхождат към пазарите от много по-слаба позиция.