Китай, също като Русия, Иран и Турция се изправя пред все по-дъбок разрив в отношенията със САЩ.

Бъдещ съюз между четирите държави е по-малко вероятен, но далеч не и невъзможен.

Не е сигурно дали Европа ще устои пред изкушенията на Изтока, както и дали дали това не е в неин интерес.

„Руските олигарси сами ще премахнат Владимир Путин, когато им стане твърде скъпо да го търпят“. Първия път, когато чух тази реплика беше преди пет години, но въреки това нищо подобно все още не се е случило.
„Санкциите и поевтиняването на петрола ще отслабят Русия и ще повторят краха на Съветския съюз“. Това изказване е по-ново, датира някъде от 2015 година и макар все още да не намира потвърждение, мнозина вярват, че в дългосрочен план ще проработи. Но докато оптимистите и бардове на евроатлантичското единство мислят каква да е следващата мантра, с която да борят нарастващия скептицизъм, злодеите на изтока сякаш решиха да се обединят в общ фронт срещу демократичния запад.

С две тристранни срещи само в рамките на пет месеца Русия, Иран и Турция очевидно търсят допирни точки, с които да формират общ фронт срещу нарастващото международно напрежение. Засега всичко се ограничава до съгласувани действия с цел да се придобие надмощие в Сирия. Бракът по сметка все още изглежда крехък. И Русия и Иран очакват Турция да не предприема трайна окупация над районите в Северна Сирия, а това може да предизвика бъдещи спорове и разкол.

Възможните последствия от логиката, която води тримата лидери обаче може да отведат света към напълно нов световен ред. Всъщност, отговорът на въпроса „какво може да се случи“ не се крие в това какво събира Путин, Ердоган и Рохани на една маса. Вместо това въпросът е кой отсъства от тези срещи. Отговорът може да се намери в лицето на лидер, чиято държава има нарастващо влияние в международните отношения. Държава, която чувства, че надмощието на САЩ и Великобритания в стратегически за нея области я тормози в степен наподобяваща раздразнението на Русия, Иран и Турция. Точно това би направило естествен процеса по задълбочаване на сътрудничеството с тях, а заподозряната страна е Китай.

Дори без търговската война, която е на път да избухне между народната република и САЩ, Китай показва, че времето на неоспоримото американско надмощие в Тихоокеанския регион започва да тежи все повече. Инвестициите във въоръжение, строителството на изкуствени острови, а върху тях на военни бази в Китайско море, споровете с Виетнам, незабравеният стремеж да си върне Тайван и инвестициите в Пакистан и Африка са само индикации за амбициите на Си Дзинпин.

Към това може да се добави нарастващото желание на Русия да изнася природен газ и въоръжение към Китай, както и решението да построи газопровод на стойност 55 милиарда долара до поднебесната империя. В същото време Иран е сред основните доставчици на Петрол за Китай, което също прави партньорството стратегически важно поне за персийската държава.

Какво пречи на съюза

Разбира се, създаването на подобен род обединение между Китай, Русия, Иран и Турция изглежда повече от тежкка задача. Първо, защото тези държави имат множество противоречащи си интереси, които може по всяко време да ескалират. Второ, Китай и Турция имат пресни спомени за позитивите от сътрудничеството със Запада.

Успехът на Хенри Кисинджър, тогава държавен на САЩ при президента Никсън, да измъкне Китай от сътрудничеството със Съветския съюз положи основата на 40 годишно партньорство между двете държави. Стокообменът между тях и насрещните инвестиции, са насъщно важни за икономиките и на двете държави, но бяха жизнено необходими за трансформацията на Китай в модерна държава. Това не е забравено, също както и в Турция се помни, че военната помощ на САЩ и икономическите връзки с Европа дълго време са били и продължавата да са предпоставка за модернизацията и икономичесото замогване на Турция.

Двете държави, които могат да продължат според сегашните си виждания само, ако спечелят противопоставянето си на САЩ, са Русия и Иран. Те трябва да предоставят повече ползи на евентуалните си стратегически съюзници, ако искат да задълбочат партньорството до нещо повече от ограничени във времето тактичски действия.

Къде са възможностите

Опцията пред Русия е да убеди лидерите на Европейския съюз – Франция и Германия, че потенциалното обединение не крие опасности за източната част от евроатлантическия блок. В това има логика, защото и Русия и Иран, също като Турция и Китай се нуждаят от богата и спокойна Европа, която да осигурява пазар за техния износ. Така че атака и окупация са почти изключени. Това, което липсва, е доказателство че Русия няма повече да предявява териториални претенции и да се меси във вътрешните работи на източноевропейски държави.

Бързото прекратяване на украинския и сирийския конфликт, както и успокояване на миграционния натиск, ще са глътка въздух и шанс Европа да се подготви за миграционното цунами, което ще я връхлети след някое друго десетилетие, когато значими територии в Африка и Азия станат невъзможни за обитаване заради климатичните промени. Последното обаче си остава академичен въпрос, който политиците едва ли обмислят засега.

За да се получи помирението, е необходимо да се предложи на европейските лидери решение, в което да не изглеждат като обикновени търговци, а конфликтите в Украйна и Сирия да приключат като победа за западните ценности. Или поне да се създаде усещане за пат, при който няма унизени. Едно такова развитие ще е добре дошло от гледна точка на интересите на европейските държави, които нито имат военния ресурс за провеждане глобална политика, с размаха на Русия, САЩ и Китай, нито имат лидери с кураж и визия за такива действия, а още по-малко консенсус сред обществата си.

Изходът от това е Русия да отстъпи на някой от фронтовете и дори да направи жертви, като главата на Асад например. Друга възможност е по някакъв начин да се стигне до осъзнаване, че международното право се пренаписва и новите му норми допускат противопоставяне на месианската намеса, която САЩ практикуват. Или поне да се приеме, че когато тя се случва в региони от стратегическа важност за другите глобални играчи, те могат да отговорят и да получат своето, дори ако това означава компромис със човешките права и демокрацията в оспорваните територии. Нещо като доктрината на сдържането, която САЩ следваха през студената война, но обърната и в условията на разменени роли.

Последното навярно ще изглежда приемливо за Европа и няма да противоречи на интересчийския мироглед, с който се подхождаше преди първата световна война. При евентуален успех на такава стратегия ще е възможно бариерите за търговия между Европейския съюз от една страна и Русия, Китай, Турция и Иран от друга да се намалят. Така Европа няма да е противник на САЩ, но ще се отдалечи по въпросите как да се подхожда спрямо недодяланите, но незаобиколими сили на Изтока. И това ще е достатъчно за Изтока.

Възможното развитие

Подобен международен ред крие възможността Иран да придобие достатъчна степен на икономическа свобода и сътрудничество, че държавите, с които търгува да не се притесняват от американски санкции. Изобщо, четирите азиатски гиганта ще получат възможност за икономически просперитет без притеснения от международен натиск и икономически санкции.

Сигурното в това уравнение е, че САЩ трябва да намерят средства за възстановяване на мостовете си с Китай и Турция и да не допуснат задълбочаване на сътрудничството им с Русия и Иран. Противното ще означава дългосрочен ангажимент и инвестиции във формирането на обществено мнение, което не търпи случващото се в Украйна и Близкия изток у европейските общества. Само така САЩ ще могат да си гарантират че Франция и Германия няма да смекчат позицията си спрямо Русия. Евентуално спиране на Брексит също би помогнало, но успехът няма да е гарантиран.

Поддържане на разделение между Европейския съюз и Русия в продължение на десетилетия ще е скъпо начинание за САЩ и ще изисква сериозни инвестиции в граждански движения и групи за натиск, но крие риска Америка да се окичи с онзи образ, който вменява на Русия. Възможните пълни победи са две – САЩ използват комбинация от съблазън и принуда за да удържат Китай и Турция извън стратегическо обвързване с Русия и Иран.

Много е вероятно Западът да спечели война на изтощение с Русия и да постигне сепаративен мир с Турция след като Ердоган си замине, или поне след като си постигне целите в Сирия и Иракски Кюрдистан. Ако обаче Владимир Путин и Хасан Рохани успеят в създаването на азиатска версия на СИВ и Варшавския договор, то ще е много вероятно Европа да потърси сепаративния мир и да заеме позицията на неутралитет между Америка и Азия.

При този сценарий Америка рискува да се превърне в провинциялна сила от вида си преди първата световна война. Лошата новина е, че развитието на тези процеси може да отнеме десетилетия. В техните условия малки бедни държави като България, където всеки сектор на управлението е изпълнен с продажни политици, обрича страната на мрачната перспектива да застане на губещата позиция много пъти и положнието да стане далеч по-неприятно преди да започне да се подобрява.

ПС
Ако някой се чуди защо животът на обикновените хора в Сирия и другите споменати държави не се взима предвид, нека погледне геноцида срещу мюсюлмнското малцинство Рохинджа в Мианмар и реакциите на Запада действията на официалната власт.

Да вземем за пример България. Правителството на Пламен Орешарски още не беше номинирало Делян Пеевски за председател на ДАНС, а на жълтите павета вече имаше протести, макар и много по-малобройни. Ако някой не е бил там, за да види с очите си, може би дори трудно ще повярва, но беше така. После когато стана ясно, че генералъ т от резерва Румен Радев има сериозни шансове да победи кандидата на ГЕРБ – Цецка Цачева веднага бе обвинен, че е кандидат на Русия.

След победата му на първия тур, недоразуменията, претендиращи да са реформатори, Николай Ненчев и Петър Москов побързаха да го нарекат „червен генерал“ и да наплашат хората, че с идването му на власт България ще скъса връзките си с НАТО и Европейския съюз. Малко по-късно пък пи-арката на протеста Ивет Добромирова започна да „предсказва“ във фейсбук, че вместо с парламентарни избори може да се сдобием с предсрочни такива, но за президент.

Общо взето, навсякъде има една класа от обществено разпознаваеми личности, които се ползват с авторитет, и с който злоупотребяват, давайки мнение по въпроси, от които нямат никаква компетентност. Колкото и неприятен да е Доналд Тръмп, той бе избран по волята на американския народ и по правилата, които действаха с години, а не са съшивани по негов размер. Същото важи и за родните елити, но въпреки това тази класа отказва да приеме реалностите и използва всяка възможност за да промени курса, който държавите поемат след демократично проведените избори.

Ако обаче бъдат попитани защо точно са против – много рядко тези гласовити елити могат да дадат приемливо обяснение. Това, че Доналд Тръмп е женкар, който смята повечето жени за лесни, не е причина да не бъде президент на САЩ. Каквито и да са политическите виждания на Тръмп, или намеренията му да управлява държавата, ако някой е против тях трябва да обясни с какво точно идеите му са лоши и с какво ще навредят на Съединените щати. Интелектуалческите изригвания и лепенето на етикети не са начин за печелене на спорове. Или поне не трябва да бъдат.

В това отношение Радев е малко по-уязвим, защото публично се обяви против санкциите срещу Русия. Фактът, че бе подкрепен от БСП, и че иска затопляне на отношенията между Запада и Русия е достатъчен за родните експерти да го оплюват. Експертът по всичко – Александър Андреев от „Дойче Веле“  с присъщото си самоусещане за последна инстанция обяви колко лоша е модата политиката да се милитаризира. Със същата лекота той вече обяви за упадъчен  проблясък нарасналата популярност на националистическите движения на местните избори в Германия миналата година, а преди това оплю българите, задето празнуват Богоявление хвърляйки се за кръста в януарските води.

Ето това е дълбочината на политическите коментари и всеки има право да се съгласява, или не, както и да харесва, или не едно мнение. Но ако продължим да изхождаме в оценките си за управниците от плиткоумните етикети, които едни, или други гласовити елити им лепят, няма да стигнем далеч. Ето, например за служебното правителство на Румен Радев, както и за поста на еврокомисар, за който номинация може да излъчи точно преходния кабинет, се спрягат личности, които са много по-близки до Брюксел и до Вашингтон, отколкото Москва.

Тогава кой ще държи сметка на псевдоекспертните коментари, с които псевдоелитът ни плашеше за възкачването на Румен Радев? Радан Кънев вече обяви, че затоплянето на отношенията Вашингот – Москва е много добър сигнал, защото Русия е най-важният стратегически партньор на НАТО. Интересно е обаче какво се промени в международното положение, освен, че наближи клетвата на Доналд Тръмп и очакваната смяна в курса на американската политика. Това, че един президент на САЩ е решил да върне отношенията към едно по-конструктивно състояние, може да е сигнал, но още нямаме промяна в руската политика и може и да не видим такава още дълго време.

Въпреки това родните „ястреби“ вече си скубят перата и опитват да се представят като лястовици. Дали обаче ще се намери някой да ги попита – вие наистина ли бяхте на страната на България, когато скачахте за санкции и заклеймявахте Русия, или просто следвахте настроенията на задграничните си господари. Обратното също е вярно. Ако днес господарите си сменят мнението, и вие ги последвате, това как точно ще бъде изгодно за България. Или националният интерес е на второ място. Водещо е винаги да сме последователни. Извъртането също може да е израз на последователност. Ако си пумпал.

ПС: Благодаря на Филип Буров, за мисълта, която използвах в последното изречение по-горе.

Действайки като пълномощен министър на великата задокеанска сила, Даниел Митов отдавна щеше да е анатемосан, ако зад него не се простираше чадърът на премиера Бойко Борисов. С всичките си зависимости министър-председателят и да иска, не може да отстрани Даниел Митов, а най-жалкото е че безобразията му се пишат като негатив на цялото правителство и външният министър така и не понася отговорност за действията си.

Последният чутовен гаф е решението на България да се откаже от възможността да стане непостоянен член на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации (ООН), отстъпвайки по този начин място на Полша. Подобно решение може да намери логично обяснение само в едно – някой се притеснява, че следващото правителство може да замени сляпата агресивност по адрес на Русия с балансиран подход към международните отношения.

И обратното също важи – логика България да приеме такова неприлично предложение, би имало само ако насреща стои някаква очевидна полза, с която управляващите скоро да могат да се похвалят.

Такава в момента не е видима, но за сметка на това новината за отказа ни да попаднем в Съвета за сигурност върви с поредната доза слухове за трудоустрояване на Кристалина Георгиева на някакъв пост, или пък на Стефан Тафров. Между другото Тафров бе представител на България в ООН именно последния път, когато страната ни членуваше в Съвета за сигурност. Тогава именно се обсъждаше и военната операция срещу Ирак под предлог, че се поддържа арсенал с оръжия за масово поразяване. Е, такива нямаше, но България одобри операцията, и тя се случи въпреки ветото, което Русия наложи. Страната ни бе наречена „Нова Европа“ от тогавашния държавен секретар Колин Пауъл и две години по-късно станахме членове на НАТО.

Какво обаче ще получим този път е енигма. Тогава приемането в отбранителния блок и Европейския съюз бяха приоритет и последователна цел на няколко правителства, а днес такива липсват и е много вероятно мястото в Съвета за сигурност да е изтъргувано евтино, може би дори за лични облаги. И то ако въобще е имало сделка. Основание за такива подозрения дава фактът, че Митов промени подхода към международните отношения от прагматизъм към идеологизиране. Днес е възможно под предлога „евроатлантически ценности“ да се пробутват всякакви глупости. Не е далеч моментът, в който страната ни ще прибегне до същото сляпо следване на задграничните директиви и възхваляване на големия брат, което проявявахме към Съветският съюз.

И точно затова е важно Даниел Митов да стане министър-председател. Подобна стъпка може да се окаже пагубна за поколения българи, но веднъж опарили се от сляпото обвързване със запада по подобие на това, което проявявахме към Съветския съюз, в страната ни най-после ще се изгради колективната памет. Ще разберем, че лашкането от една крайност в друга е вредно, а най-добре е да се търси балансирана позиция.

Затова, господин Плевнелиев, господин Президент, моля Ви, направете Даниел Митов служебен премиер. Много жалко, че ще е такъв само за няколко седмици, но и това е начало. Очевидно е, че животът на няколко поколения ще мине в поклонничество пред евроатлантическите партньори без да се държи сметка за националния ни интерес. Нека поне това се прави видимо и да донесе познание на някое от следващите поколения.

Последното, беше използвано за спекулации и нападки от страна на бъдещи безработни като здравния министър Петър Москов, военния Николай Ненчев, икономическия Божидар Лукарски и още плеяда от по-незначителни душици, страхуващи се за работните си места.

Идеята на Румер Радев трябва да е съвсем друга

От членството ни в Европейския съюз може да се извлекат различни степени на полезност. Свободната търговия, свободата за придвижването на хора и капитали са хубави неща, но те не означават, че след като сме приети в НАТО И ЕС, трябва да мълчим и да се съгласяваме с всичко. Напротив, имаме интереси, които могат да бъдат нарушени с една, или друга европейска инициатива, и ние можем да се противопоставяме на тези инициативи.

Същото се отнася и до членството ни в НАТО. Няма нищо  по-естествено в това България да помоли по-големите държави да се съобразяват с факта, че НАТО е отбранителен съюз, и да не използват ресурсите му за експанзия, още повече, когато ползите не са еднозначни.

Ако по отношение на Украйна, Грузия и Сирия все още мнозина са готови да спорят, то има държави, където отговорите почти се самонатрапват.  В Ирак например, след само още 10 години ще станат 23 години без Саддам Хюсеин (толкова, колкото той е управлявал) и които са живи, лесно ще могат да пресметнат дали Ирак със Саддам е бил по-добър, или поне по-малко лош, отколкото Ирак след Саддам. Същото се отнася и за останалите държави от Северна Африка и Близкия изток.

Засега подозрението, че „износът на демокрация“ носи бизнес на оръжейната индустрия в САЩ, докато Европа получава мигрантски потоци, напълно се оправдава. И няма нищо лошо в това един отговорен президент да напомня, че когато партньорите ни искат да жертваме интересите си в името на техния, то е редно да предложат нещо, с което да ни компенсират. А ако някой говори за цивилизационен и ценностен избор, най-вероятно е пълен глупак, или обикновен продажник.

Опасното на сегашния президент Плевнелиев е неспособността, или най-вероятно  нежеланието, да обърне внимание на тези нюанси и да признае, че доброто за евроатлантическите ни партньори, понякога е лошо за нас. В изказванията му лесно може да се открият коментари за ползите на евроатлантическата общност, в които въобще не се държи сметка за отражението върху България.

От тази гледна точка Румен Радев може да се припознава като заплаха за онези, които са готови да продадат националния нитерес пред западните ни партньори. Това обаче не означава задължително, че генералът от резерва иска да излезем от ЕС и НАТО. От изказванията му става ясно, че новият президент иска да отстояваме интересите си. Ако това го прави лош в очите на някой, очевидно имаме различни разбирания за национален интерес.

Радев трябва да е сигурен в едно. В България има критична маса от интелектуалци, медии и други форми на авторитети, формиращи общественото мнение, които ще следят всяка негова стъпка под лупа. И няма да му се прощава нито една грешка. Толерансът, на който Бойко Борисов се радваше два пъти при съставянето на правителствата си, за Радев ще продължи най-много 100 дни.

Не е изключено атаките да започнат дори по-рано, като е възможно те да се вдъхновят от издания и неправителствени  организации, финансирани от бюджетите на Германия, или САЩ. Подобна мека форма на намеса във вътрешните ни работи, а и във външната ни политика се наблюдава постоянно, но никоя от водещите политически сили не смее да я пресече.

От обидите, че бил президент, който марширува, които произнесе журналистът от Дойче Веле – Александър Андреев, до самозадоволителните демонстрации на интелектуално превъзходство спрямо плебса, който се довери на Румен Радев, медиите и социалните мрежи преситиха възможностите на непредубедения да възприема. Но и затова си има лек и той се казва игнориране. Социолозите и медиите в САЩ получиха шамар, проваляйки се да съзрат победата на Доналд Тръмп и сега анализират къде са сбъркали. Същото ще се случи и в България.

Това обаче не променя мисията на Радев, а тя е историческа. Успехът на новоизбрания президент да води България така, че да бъде лоялен член на Европейския съюз и НАТО, и в същото време да се противопоставя на онези инициативи, които са против националния интерес, ще повиши нивото на политиката ни в цяло. При такъв успех всеки следващ лидер ще бъде сравняван с генерала. Ако той се провали, застъпниците за коленопреклонност спрямо запада ще изпълзят отново от дупките си. Затова  е добре новият президент да знае, че шансът, който получава не касае само следващите пет години, а ще дава отражение за десетилетия напред.

Невярващ на чутото изпуснах солетата, с която си разнообразявах бирата. „Но как така“, попитах го аз. А той отговори, че историята е много проста. Руснаците били стартирали тайна програма, наречена „Троянски кон“. При нея целта била да не се вербуват хора със социалистически и проруски възгледи. Те, както се казвало, безплатно отсояват руската кауза, или най-малкото са за отношения на умерено приятелство с Русия. Въпросните хора обаче страдали от консолидация на обществените нагласи срещу тях, били изолирани, маргинализирани и отритвани.

Затова руснаците решили да си създадат мрежа от привидно антируски настроени ястреби. Хора, които говорят против Русия. Призовават за санкции, за струпване на войски и ако може за наритване на руските военни в някоя държава от региона – Украйна, Грузия, Приднестровието.

Мисията на тези хора била да се държат толкова наивно-агресивно и безотговорно, че да уплашат обществото от новото дясно. Така умерените и проруските политици, щели да изглеждат като приемлив компромис. Вместо тотална война с руснаците, мир и партньорство. Контра на европейските инициативи за санкции и общо взето израз  на нормалност спрямо идеите за пропускане на джихадисти и икономически мигранти от Близкия и Средния изток.

Цялата инициатива за „умните и красивите“ била замислена от руски анализатори и пратена по секретна поща на Ивет Добромирова, която чрез своята пи-ар агенция опитала да асоциира недоволството на дясната интелигенция с политическите марионетки на Москва.

Сред агентите на Русия в България били Радан Кънев, Трайчо Трайков, външният министър Даниел Митов, военният Николай Ненчев. На въпроса ми за Бойко Борисов и Росен Плевнелиев, източникът отговори отрицателно. Борисов бил алчен и искал повече, отколкото ведомостта за скъпо-платени шпиони позволявала да му се отпусне. Освен това имал склонност да се предлага и на запада, та на него въобще не му било предлагано, за да не се досетят германците и американците. Виж, при Росен Плевнелиев историята била различна. Той просто бил толкова тъп, че за без пари правел това, което американците му кажат. За да не се отклони от  правата линия все пак, бил вербуван един от съветниците му.

„Но как така, няма ли контраразузнаване, което да ги улови и да ги неутрализира“, попитах го аз. „Не“, отговори моят източник. Генерал Атанасов също бил руски шпионин. Още от годините си като курсант в академията на МВР в Симеоново. Той лично бил вербувал здравния министър Петър Москов. Неговата мисия, както и на Даниел Митов била да изглеждат, освен като ястреби и много тъпи. Това щяло да отблъсне и по-интелигентните десни в България и да ги насочи към една по-умерена линия спрямо Русия.

Въвеждането на пръстови отпечатъци в болниците било също руски заговор. Така съюзът между Турция и Русия, щял да си подели и контролира България. „Само си помисли – каза ми той – пръстовите отпечатъци ще изтекат към Турция, след което ще се поделят с руските служби“. Това щяло да стане, след като турската верига „Аджъбаден“ купи най-голямата частна болница „Токуда“.

Щяла да я превърне в най-модерния център за лечение на популярни болести и да привлича хора, които сега търсят здравни услуги другаде. Ниските й цени, щели да се представят като икономия от  мащаба, но реално щяла да се субсидира от руското и турското разузнаване.

„Добре са го обмислили руснаците“, каза аз. Нямаш представа, колко  добре и колко мащабна е тази операция. „Самият Доналд Тръмп е руски агент“, обясни ми моят източник. След като руснаците превземели Америка отвътре, вече нямало да се налага да инвестират в контрол над малките държави. САЩ щели да правят това със собствени средства в полза на Русия.

Горният текст е художествена измислица. Той целеше да накара хората да мислят*.

Какво имаме на повърхността?

Битката кой да бъде националната кандидатура се проведе по много интересен начин. За разлика  от  други теми, по които отношение взимат всички водещи  политици, този път тя бе оставена на маргиналите. Такъв е депутатът Методи Андреев, който едва  ли може да бъде запомнен с нещо  друго от претопляне на антикомунистически клишета, за които е ясно че ги пробутва, защото е изпразнен от други идеи. Подобни бяха и изявите на група пенкилер интелектуалци – писател и и режисьори, за които така и не стана ясно кога са получили квалификация по международни отношения, та им бе предоставено време в ефира на водещите телевизии отново да нападат Ирина Бокова заради комунистическия й произход.

Такава опорна точка може да хване почва единствено  в поляризирано общество като българското, но не и на международната сцена, където движещи са интересите, а водещо е намирането на решения. Там интелектуалното ниво е малко  по-издигнато и никой не се занимава да съди човек заради родителите му и всеки си дава сметка, че няма велика сила без срамни петна в историята  си.

Брътвежите на методиандреевците нямаше как да бъдат чути, ако трибуна не им се даваше от услужливо сътрудничещи медии. Какво беше свързващото между тях ли? Почти всички имат на началната страница на сайтовете си банер на фондация „Америка за България“.

Очевидно това вече е повод  за обогатяване на стандартите на журналистическа етика. Претендиращите да осъществяват етична журналистика медии, дават да се разбере, когато съдържанието им  е платено. Най-честно е когато се уточни, че става дума за „платено съобщение“. По-завоалирани форми са карето, или страницата да бъдат допълнени с някакъв дребен символ. Например на сайта на „Нетинфо“, рекламното съдържание, поднесено като статия, винаги се  анонсира с образ на баркод до заглавието. Най-неетично е, когато се плати статия да излезе с подбраните послания на рекламодателя, но да е маскирана като авторско съдържание на медията.

При избора на български кандидат за шеф на ООН, банерът  на „Америка за България“ виси някак несвързано и не на подходящото място, поради което не става ясно и какъв е истинският мотив да се подкрепя Кристалина Георгиева. Спонсорството на тази фондация ясно предопределя и редакционната политика  на медиите. Само че когато статиите се подписват под текста, или над текста липсва банер на фондацията. Дали финансирането й върви с пренастройване на редакционната политика, или фондацията селектира медиите според това дали политиката им устройва приоритетите на САЩ е вторичен въпрос.

Когато  миналата година американски военен експерт загина при тестване на  български гранатомети, преди да се изнесат за  някоя от бунтовническите фракции в Сирия, „Капитал“, също финансирани от „Америка за България“ не написаха нищо. Може би защото логично бе да се попита какво търсят американци в български военен завод и за кой краен клиент са тествали  оборудването. Неудобни въпроси, на които бе по-добре да не се търси отговор.

В развитите държави не е изключено медиите да имат своите пристрастия и фаворити. Миналата пролет например „Дейли телеграф“ излезе с писмо до читателите си, в което ги призовава да гласуват за консервативната партия. Това беше достойно изразяване на пристрастие, комбинирано  с готовност да се носи отговорност, било то чрез отлив на аудитория, или чрез язвителни напомняния, ако Дейвид Камерън и партията му направят някаква колосално грешка. Вярно, вестникът подкрепи и излизането на Англия от Европейския съюз, но това също си е въпрос на политика и ако един ден брексит се оцени като грешка, медиите, пропагандирали за него ще понесат своята отговорност.

По аналогичен начин редакционният борд на „Ню Йорк таймс“ обяви подкрепа за Хилари Клинтън като бъдещ президент на САЩ. С открито  писмо, подписано от най-важите пера на медията. Така също ще се знае, ако интевенционизмът на САЩ причини глобална катастрофа, или пък на вътрешната сцена се случи нещо ужасно, на  кой глашатай трябва да се благодари, че е побутнал Клинтън.

В България обаче такова  нещо няма. Селекцията на коментатори е от онова крила на политическия спектър, което по традиция застъпва про-западни опорни точки, често  спускани отвън, или просто обслужващи така нареченото дясно в България. Когато става дума за собствено съдържание коментарите в подкрепа на Кристалина Георгиева най-често са къси, изпълнени със силни думи, лесносмилаеми и най-важното неподписани. Тоест изразяват редакционна политика.
Тази политика и позициите й обаче не са обявени. Единствено, което напомня за тях е банерът на „Америка за България“.

И тук наистина не става дума за борба със задкулисието, защита на частната собственост, свободата на пазара. В нито едно свое изказване Ирина Бокова не е изразила намерение да работи за отмяна на тези принципи, че  да даде повод кандидатурата й да се атакува точно с аргументите  на свободния пазар, частната собственост и демокрацията. Дори и някога медиите на „Америка за България“ да са се афиширали именно като защитници на тези ценности, днешните им  действия не ги защитават. Ако „Медиапул“, „Капитал“ и другите медии, поддържани от „Америка за България“ са решили да стоят зад Кристалина Георгиева, най-почтено е просто да обявят пристрастието си публично, а не да внушават  на света, че тяхната позиция е правилна, просто защото обективната реалност  я прави такава.

Толкова много внимание беше отделено на Кристалина и поддържащите я страни, не за друго, а защото така нареченото  дясно по принцип претендира да е по-почтено и да е различно от рубладжийския социализъм.

Лобито на Ирина Бокова също не щадеше ресурс за удари под кръста. Сътворен беше минискандал с фалшив имейл от сътрудник на Кристалина Герогиева, на заплата в Европейската комисия, който инструктира интернет троловете как да нападат Бокова. Самата Ирина Бокова така и не намери доблест да каже две думи затова дали вярва, че баща й наистина е комунист убиец и съответно да обяви, че макар и да го обича, миналото му я кара да се чувства неудобно. Единстеният публичен гастрол на Ирина Бокова в България беше пред двете гълъбчета Лора  Крумова и галя Щърбева, които така и не намериха кураж, или някакво другокачество, че да засекат Бокова, когато започне да пробутва евтините си опорни точки.

Поддръжниците на Бокова също инвестираха в създаването на гласовит кръг от поддръжници, но той поне беше по-интелигентен. Такива бяха българските дипломати от кариерата, а не туристите като министър Даниел Митов, който се хвали, че на срещите с колегите си води и малкото си бебе (да е живо и здраво). Зад Бокова застана и клуб „Милениум“, съставен главно от възпитаници на Университета в Кеймбридж и други престижни британски училища.

Поведенческият модел е същият. Някой зад завесите създаде организация от поддръжници. Обикновеният човек обаче така и не разбра каква би била ползата за България, ако неин представител оглави ООН. Така и не стана ясно защо е важно ако Бокова е свързана с левицата и Русия с какво е по-добра Кристалина Георгиева. С това, че е рекламно  лице на ГЕРБ?

Ако има една причина да се стои зад кандидатурата на Ирина Бокова, тя е, че така е било решено и е нелепо да се правят промени в движение. Доколко това ще бъде успешен ход, предстои да видим. Много вероятно е Кристалина Георгиева да изгори заради вето от страна на Русия. Ако това се случи, Георгиева ще влез в историята като човекът, намърдал се, с едничката цел да отстрани свой сънародник от надпреварата, без да има шансове за успех. Ако пък не  бъде отстранена с вето, а просто  загуби изборите, ще стане ясно, че е човек с безгранична  амбиция, който постоянно се стреми към висините на своята некомпетентност и няма скрупули по пътя си към тях.

В този театър Бойко Борисов  и Даниел Митов  са като онези нотариуси на имотната мафия, които изповядват най-измамните сделки. Както нотариусите допускат да се фалшифицират подписите на истинските собственици, така Борисов и Митов подменят националния интерес с този на някой евроатлантически партньор.

Полезният извод е, че в България действат поне две задкулисия (според понятийния апарат на онези, които преди три години се самопровъзгласиха за „умни“ и красиви“). Ако Певески и Орешарски наистина са проекция на руското задкулисие, то Бойко Борисов, Кристалина Георгиева и Даниел Митов са марионетки на западното англо-американско задкулисие. А то не винаги е свобода на пазара, частната собственост и демокрация. То може да бъде захвърляне на потребителските права, отмяна на елекологичните стандарти и изоставяне на правата на работниците.

Ако през 2013 година махалото бе извело на върха задкулисието на Пеевски, днес същото махало  е в противоположната си връхна точка. На върха са хора, които продават националния интерес, но на западни велики сили. Много успокояващо, ама наистина ли?

В групата попадат и другите малки източноевропейски държави, доскорошни сателити на Съветския съюз, още помнещи руското потисничество. Те съзнават шанса си да придадат легитимност на мисията в Ирак, която не открива оръжия за масово унищожение, но отстранява иракския диктатор. С малки контингенти, дали ограничени жертви, те плащат сравнително ниска цена за включването си в системата за колективна сигурност НАТО. Това поне на теория би трябвало гарантира, че повече няма да бъдем окупирани от Русия, а резултатът е, че България извлича полза от втория разкол в НАТО и става държава членка на блока.

Цената е практическото унищожаване на голяма част от отбранителния капацитет, придружено от трансформиране на войските от армейски групи за конвенционална война към малки мобилни сили, предназначени за ограничени и асиметрични конфликти.

През изминалия уикенд германският външен министър Франк Валтер Щайнмайер даде повод за трети разкол в НАТО, който поставя България на кръстопът как да постъпи вече като член на северноатлантическия алианс. „Това, което не трябва да правим е да нажежаваме обстановката с точене на ножове и подстрекаване към война“, каза дипломатът пред вестник Билд и допълни, че всяка демонстрация на военна мощ по в Източна Европа влошава сигурността.

Явното противопоставяне на дипломата срещу ястребските настроения в САЩ, Турция и Румъния може да е начало на най-сериозното вътрешно блоково разединение след втората война в Персийския залив, но този път изборът, който държавата ни трябва да направи далеч не е толкова лесен.
Това е най-сериозното външнополитическо предизвикателство, пред което се изправя премиерът Бойко Борисов, опитвайки едновременно да угоди както на германските си поддръжници, така и на Съединените щати, като в същото време внимава да не ядоса Владимир Путин. Опитите да сме приятели с всички биха успели изключително трудно в такива времена, а „флотилиягейт“ ясно показа, че държавата ни вече е станала обект на натиск за припознаване на някоя от всички позиции.

Какви са интересите на партньорите ни

Русия и Германия имат икономически връзки, които нито Владиир Путин, нито Ангела Меркел желаят да разкъсат и поради това гледат проблемите да се решат с мир в името на общата изгода. Това важи също за Франция и почти всички богати държави от групата на Стара Европа, по смисъла, който влагаше държавният секретар на САЩ Колин Пауъл.

От друга страна САЩ, движени в добрия случай от усещането си за изключителност и натовареност с месианска мисия, желаят да разширяват зоната на сигурност, на изток в Европа и Азия, което дава всички основания да се вижда и прагматичен интерес, надвишаващ претенцията им да са пазители на морала в международните отношения.
Това притеснява не само Русия, но и Стара Европа, защото военните операции на САЩ в Афганистан и по периферията на НАТО – в Украйна и Сирия (индиректно) създават бежански потоци и проблеми, които иначе едва ли биха възникнали.

Русия пък има пълното право да се притеснява, че дори и по своя вина, заради отношението към съседите си в миналото, днес те имат мотив и се включват в доминирани от САЩ коалиции. В това положение България трябва да запази добрите си отношения с Германия и Европейския съюз като цяло, защото това са основните пазари за износа ни. Русия е важна и незаобиколима, защото все още е безалтернативен доставчик на част от енергийните ресурси, а туристите й спасяват както курортите ни, така и пазара на недвижими имоти. Съединените щати пък са единственият сигурен гарант, че руски войски няма да дебаркират на Черноморското ни крайбрежие (освен едностранното ни обявяване за руски васал) и поради това необходимостта от закрилата им остава безалтеративна.

Има един проблем

Износът на демокрация и сигурност два пъти удари на камък – в Грузия и в Украйна, където райони с компактно руско население се отцепиха. Това бе удар по външната политика на Съединените щати, които създадоха проблем за малките източноевропейски съюзници. Партнирайки си по съвместни учения и подкрепяйки „демократични“ политически сили в Грузия и Украйна, САЩ дадоха имплицитни гаранции за териториалната цялост на тези държави, които не бяха спазени.

Тук аналогията е с финансите и икономиката, където имплицитните и експлицитните гаранции са по-разпространени като терминология. За имплицитна гаранция например се приема одобрението на държавата като акционер, „Кремиковци“ да изтегли заем за 325 милиона евро, като кредиторите смятат, че щом фирмата произвежда два процента от брутния вътрешен продукт, то е много вероятно управляващите да спасят дружеството от фалит и да поемат дълговете му към частните кредитори. Имплицитната гаранция не сработи, „Кремиковци“ фалира, а кредиторите  отписаха 90% от номинала на облигационния заем.

Експлицитна пък е гаранцията, при която Народното събрание изрично одобрява издаването на държавна гаранция по дълга на конкретно дружество. Това вече със сигурност показва, че ако то не плати дълга си, правителството ще го направи, или държавата ще се приеме за фалирала.

Геополитическият паралел на този пример е в това, че без разполагането на сериозни военни мощности на САЩ в Балтийските републики, Полша, Румъния и България, ангажиментът на Америка вече изглежда имплицитен, също като в Украйна и Грузия. Превръщането му в експлицитна гаранция за сигурността минава през разполагането на бойни кораби в Черно море, сухопътни сили и техника и съвместни учения в същите държави.

Това обаче е ескалация на напрежението, която дава основание на Русия да привежда в бойна готовност въоръжените си сили. Германия и Франция от своя страна виждат как икономическият им растеж и връзките с Русия се превръща в заложник на опитите САЩ да възстанови доверието в себе си като гарант на сигурността, поради което Германия вече демонстрира несъгласие с допълнителното дислоциране на сили на алианса на изток.

Така България попада в групата на очевидните губещи, защото доверието в имплицитната гаранция на САЩ бе разклатено след непремерени ангажименти в страни извън северноатлантическия пакт, а възстановяването й минава, чрез разполагане на сили на наша, Румънска и Полска територия, както и в балтийските държави. Това обаче само по себе си е повод за повишаване на напрежението и създава рискове от ответни действия от страна на Русия.

Още повече, далеч не е сигурно, че общественото мнение в САЩ би подкрепило конфронтация с Русия и в крайна сметка едно изпускане на нервите от страна на Владимир Путин (или премерен ход в същата посока) може да доведе до ограничено настъпление в Източна Европа, което да предизвика разпад на НАТО, вместо до адекватна наказателна операция.

В такъв сценарий дори Германия и Франция ще се усетят застрашени като през студената война, но намесата им по-скоро би приличала на „смешната война“, която повеждат срещу Хитлер, когато окупира Полша, вместо да предприемат изтощителна кампания за защита на бедни малки държави, като България.

Това, което би донесло нобелова награда за мир в момента, е отговорът на въпроса как едновременно гаранцията на САЩ и НАТО в Източна Европа отново да се възприеме от Русия като експлицитна, и в същото време напрежението да се понижи. Въпрос, на който българската външна политика не дава сигнали, че може да намери отговор, но от който отчаяно се нуждае.

Русия ще се срине

Понижаване на цените на горивата, обезценка на рублата, нарастващи разходи за отбрана и вътрешна сигурност ще отслабят Руското централно правителство. Държавата няма да се разпадне, но властта на централното правителство в Москва ще отслабне за сметка на отделните региони, които може  дори да влизат в конфликт едни с други.

И САЩ ще трябва да опазят ядрените й оръжия

Разпокъсване на властта между отделните региони в Руската федерация може да означава и попадане на ядрения арсенал в грешни ръце. Последното може да принуди Съединените щати да предприемат превантивни мерки и пращайки свои сили да гарантират, че ядрените оръжия на Русия няма да се използват. „САЩ ще трябва или да разработят военно решение, което е трудно да предположим, да се примири със заплахата, или да създаде стабилно и икономически жизнеспособно правителство на регионите, което  да неутрализира ядрените оръжия с времето“ се казва в документа.

Германската икономика ще има проблеми

Германската икономика е най-зависима от износа в сравнение с останалите европейски държави. Срив на европейската икономика и търсенето, за Германия ще е проблем, по-сериозен, отколкото за която и да било друга държава.

Полша ще се утвърди като един от европейските лидери

Проблемите  на Германия, съчетани с икономическия растеж на Полша и положителния прираст на населението й ще помогнат страната да се утвърди като регионален лидер. Фактът, че е най-силната държава пряк съсед на Русия ще я направи привлекателна за международно сътрудничество с богатия европейски запад и САЩ.

Европа ще се раздели на четири

Силната  и единна Европа от края на 90-те и началото на този век може  да изглежда далечен спомен в следващите десет години. Предвижданията на Стратфор са тя да бъде разделена на четири блока – Източна  Европа, Западна Европа, Скандинавия и Британия. Европейският съюз може и да оцелее, но той ще  бъде силно модифициран спрямо сегашния си вид, и често отношенията ще се базират на двустранни споразумения, вместо на норми, които важат еднакво за всички.

Турция и САЩ ще останат стратегически съюзници

Свободното падане, в което се намират държавите в Близкия изток прави една стабилна Турция важен съюзник. Макар от нея да не се очакват интервенции в съседните държави, тя ще бъде важен съюзник на Съединените щати на юг. В замяна Турция ще очаква подкрепа от САЩ срещу нарастващите апетити на Русия за власт в региона и заедно ще играят познатата роля от студената война, когато се прилагаше доктрината на сдържането.

Китай ще се изправи пред огромен проблем

Забавянето на икономическия растеж на Китай вече поражда недоволство от политиката, която води китайската Комунистическа партия. Задълбочаването на неравенството между развитието на крайбрежните мегаполиси и бедните райони във вътрешността  на страната може да породи центробежни процеси, които ще се посрещнат с нови мерки на потисничество. Много вероятно е богатите региони да поискат повече независимост.

Военноморската мощ на Япония ще се засили

Китайските апетити за доминация в Източно Китайско море и Южно Китайско море вече заплашват маршрутите за доставки към Япония и при намаляващото влияние на САЩ, държавата ще се принуди сама да отговори на китайските амбиции със засилване на собствения си флот.

Китайските острови са опасни

Русия ще загуби способността си да защитава своите тихоокеански интереси, а Япония и Китай ще се надпреварват за разпределение на територията, изоставяна от Русия. Изкуствените острови, които Китай строи в Южно Китайско море може и да не станат повод за война, но ще са  постоянен повод за нестабилност и недоволство в региона.

16-те наследника на Китай

Не, не става дума за това 16 китайски провинции да получат независимост. Идеята е, че нови 16 държави ще се превърнат в центрове за масово производство, базирано върху ниската цена на човешкия труд с географско предимство заради близостта си до големи развити пазари. Такива държави ще станат Мексико, Никарагуа, Доминиканската  република, Перу, Етиопия, Уганда, Кения, Бангладеш, Мианмар, Шри Ланка, Лаос, Виетнам, Камбоджа, Филипините и Индонезия.

Влиянието на САЩ ще отслабне

По ред икономически и политически фактори САЩ ще променят външната си политика от това стремеж да оформят международния ред, към фокусиране върху вътрешни проблеми. Външната политика ще се състои в реагиране на промените, вместо в тяхното направляване. Много е вероятно Съединените щати да останат най-могъщата държава в политическо, военно и икономическо отношение, но силата, с която разполагат няма да е толкова видима.

„Нека винаги помним и следваме Апостола на свободата, който искаше да се освободим сами, а не някой друг да идва да ни освобождава, защото „който ни освободи, той ще ни пороби“.

В думите му прозира типичната за Български политици склонност да говорят с намеци, вместо да изкажат идеята си ясно. Последното може да бъде оправдано, предвид че намекът касае Русия, и не е хубаво да се предизвикват дипломатически скандали без специална причина. Провалът на Плевнелиев бе, че опитвайки да придаде излишна тежест на думите си и да представи противопоставянето на Русия като вековна мисия на българската външна политика, той компрометира идеята си.

Тук не става дума за това дали цитатът е смислен от философска гледна точка, а за това, че държавният глава отново изглежда нелепо, изричайки нещо, което не е вярно.

След като преди почти година и половина обясни, че при падането на Тодор Живков е бил на митинг и е направил два плаката за издигане, а се оказа, че на 10-ти не е имало митинг, Росен Плевнелиев влезе в обяснителен режим. За него датата била абстрактно понятие, което маркира развиващия се процес по смяна на държавното устройство, а не конкретен отрязък от време.

Както казват адвокатите: „не е важно да повярват на версията ти, а да не могат да я оборят“. Само че това не е съдебен процес а е общественото мнение. И Държавният глава Росен Плевнелиев, който, който по Конституция е върховен главнокомандващ на въоръжените сили, не помни ясно дати, говори с неверни неща с категоричност, и в официални обръщения допуска да бъде подведен за автентичността на думи, които цитира.

Щеше да е заяждане на дребно, ако няколко лапсуса се преекспонират до претенцията за цялостна оценка за работата на президента, но не е само това. Държавният глава заслужава всеобщо уважение за последователността, с която се злепоставя и демонстрира непрозорливост и некомпетентност по важни за държавата въпроси.

Той бе против изграждането на ограда по границата с Турция, а след това се противопостави и на идеята българската армия да се включи в отбраната на националните граници. Все неща, които никой сериозен политик не смее да отрече като необходимост за опазване на националната сигурност. Ето и пълния цитат от едно такова изказване, в което потвърди неспособността си да бъде пълноценен държавен глава:

На фона на тези думи всички дребни грешки губят съизмеримост, а на обществото му остава да се надява, че в оставащите 10 месеца до клетвата на следващия президент няма да се случи нещо извънредно, което да наложи Росен Плевнелиев да упражнява други освен представителните си функции.

Целият речитатив на президента цели да каже, че в момента заплаха за България е Русия и трябва да сме предпазливи към великата сила, с която имаме морска граница. Това бе смисълът на посланието, че освободителите стават поробители. Изказването му от петък бе индиректен отговор към призива на вицепрезидента Маргарита Попова, че България се нуждае от ясна доктрина за националния интерес.

Очевидно страхувайки се, че може да се прокрадне идея за твърда позиция пред големите държави на ЕС и ограничени ангажименти в експанзионистичните действия на НАТО, Росен Плевнелиев опитва да убие дебата още в зародиш.

В отровената среда на поддържани от вън политически лидери и медии, такъв дебат наистина крие заплахата от неочаквани и вредни последствия за държавата. Като например, че може противопоставянето на скъпи и опасни кампании извън територия та на НАТО да се обърка с напускане на НАТО. Или че, отстояването на Националния интерес може да оправдае дори напускане на Европейския съюз. По същество това са идеи, които на този етап изглеждат опасни и криещи много повече рискове, отколкото ползи за България. Заради токсичността на политическа среда обаче те могат да хванат почва и в платформите на сериозни партии, а не само на движения, които се водят от престъпници като „Атака“ на Волен Сидеров.

С очевидно ограничения си капацитет държавният глава се проваля в няколко свои задачи. Първата е да обясни, че като част от един политически, или военен съюз трябва да спазваме ангажиментите си към него. Втората е, че като част от такива съюзи, трябва да влияем на тяхната политика и да не искаме доверието в тях да се разклати, от нагърбването с непосилни задачи (3:17 минута от видеозаписа).  Такива може да са както допускането на милиони мигранти, така и военните мисии в държави, които не членуват в НАТО и не са показали, намерения за агресия. Още по-опасни са кампаниите, без ясна цел и стратегия за изтегляне след постигането на целта. Провал по всяка от изброените точки може да подкопае и доверието в самите обединения – ЕС и НАТО, но въпреки това президентът Росен Плевнелиев зове за сляпо и безропотно споделяне на всички рискове, без да се държи сметка за измеренията на националния интерес.

Може би затова в много хора днес е налице притеснението дали държавният глава и върховен главнокомандващ би бил толкова ревнив към използването на армията, ако става дума за изпращането й в подкрепа на съюзническа мисия в Украйна, или Сирия, както и при изпращането й на границата с Турция?

Атентатите срещу цивилни разбираемо получават най-много медийно внимание от всички случващи се в Турция драми, но те до голяма степен са симптом и резултат от цялостната ситуация в страната, която все повече прилича на неуправляем хаос. Усилията на Ердоган да свали от власт сирийският президент Башар Асад с помощта на индиректни военни средства превърна Турция в основна логистична база за действащите Сирия ислямистки групировки.

Стремежът му да смаже вътрешната опозиция превърна населените с кюрди територии в югоизточна Турция във военна зона, като десетките жертви от взривовете в Анкара и Истанбул само се добавят към статистиката на стотиците загинали и изчезнали след бомбардировките на турската армия срещу градове като Джизре и Диарбекир. Акциите на турската армия, официално насочени срещу нарочената от властите за терористична организация “Кюрдска работническа партия” (ПКК), превърнаха цели населени места в огледален образ на опустошените от петгодишна война градове от другата страна на сирийската граница.

Дори без да задълбава в конспиративни теории е видно, че терористичните атаки успяват да обслужат текущите нужди на властта във същата степен като и „антитерористичния“ терор – или най-малкото има стремеж да бъдат използвани по такъв начин. Ердоган използва нападенията, за да аргументира тезата, че все по-диктаторските му методи са част от борбата срещу врагове, които искат да унищожат държавата.

Двата най-кървави атентата в последната вълна насилие бяха извършени през миналата година и бяха насочени към протестни събрания на кюрдски и леви групировки, които са най-изявеният противник на вътрешната и външна политика на Ердоган. За тези нападения, както и за атаката срещу чуждестранни туристи в Истанбул в началото на тази година, в крайна сметка поеха отговорност свободно действащите в страната ислямистки групировки. При всеки един случай обаче първоначалната реакция на властта бе да хвърля обвинения срещу ПКК и сирийските кюрди.

Това стана оправдание за поредната вълна арести и репресии в страната, както и за военни акции срещу ПКК в Ирак и сирийските сили за самоотбрана в Сирия, които имат основни заслуги за борбата срещу ИДИЛ в двете държави. За последните два атентата в Анкара наистина пое отговорност една от по-радикалните кюрдски групировки – “Ястреби за свободата на Кюрдистан”, която ги представя като отмъщение за жертвите на военните акции в Югоизточна Турция. Анкара продължи отново да обвинява директно ПКК и конкретно сирийските кюрди.

Фактът, че заподозряната за атентата от неделя е работела в опозиционен вестник се използва и като навременно алиби за последните посегателства срещу свободата на словото като завземането на вестник „Заман“ и агенция „Джихан“. Няколко дни след атентата Ердоган дори съвсем сериозно заяви, че  дефиницията за тероризъм трябва да включва и журналистите.

Ескалацията на насилието и държавният терор в Турция от миналото лято насам до голяма степен съвпада, и вероятно отчасти се обяснява, със все по-явния провал на амбициите на Анкара за регионална доминация. Тези амбиции, теоретизирани от съмишленика на Ердоган и премиер на страната Ахмет Давутоглу, доскоро изглеждаха напълно оправдани. През изминалото десетилетие страна преживя икономически бум, беше постигнато мирно споразумение с ПКК, а „арабската пролет“ първоначално изглеждаше като благодатна почва за овладяване на властта в много от страните в региона от движението „мюсюлмански братя“, от което води началото си и Партията на справедливостта и развитието на Ердоган.

Правителството на „Мюсюлмански братя“ в Египет обаче бе свалено с военен преврат, а бунтът им в Сирия бе смазан със сила. Това стана причина Ердоган да развали дотогава добрите си отношения с Башар Асад и да се посвети на задачата да го свали от власт. По свои причини същата цел си поставиха Саудитска Арабия и Катар, които с дипломатическата подкрепа на Запада започнаха да заливат Сирия с „бунтовници“. Не малка част от спонсорираните от трите държави „опозиционери“ се оказаха свързани с Ал-Кайда джихадисти, част от които в крайна сметка са еманципираха в т.нар. „Ислямска държава“. Тази роля на Анкара, Катар и Доха бе описана без особени скрупули дори от вицепрезидента на САЩ Джо Байдън.

Окупацията на сирия

Намесата в съседна Сирия постепенно започна да придобива характер на пълзяща окупация на някои гранични територии, особено на север от град Алепо. Те попаднаха под контрола на спонсорирани и въоръжавани от Турция сунитски, тюркски и тюркомански групировки, и се превърнаха в основен транзитен коридор за трафика на оръжия и наплива от чуждестранни ислямисти.

В тези територии протече и процес на подмяна на етническия и религиозен състав на населението в ущърб на шиити, християни и кюрди. Регионът попадна и под силна икономическа зависимост от Турция, като през миналата година дори бяха правени опити турската лира да бъде наложена като официално платежно средство в региона на Алепо.

В средата на миналата година турските власти започнаха да лансират идеята за създаване на буферна зона в Северна Сирия, която да осигури защита на „бунтовниците“ от сирийската авиация и да служи за настаняване на увеличаващият се брой бежанци. На практика това щеше да осигури международна санкция за турски контрол над значима част от сирийската територия. Турция „аргументира“ искането си с разхлабване на мигрантския поток към Европа през лятото, което създаде тежки сътресения Европейския съюз и доведе системата на Шенген до практически разпад. Подкрепата за буферната зона в Сирия бе поставено от Ердоган като условие за сделка за бежанците редом с щедрите парични плащания и мерките за ускоряване на интеграцията на страната в ЕС.

Цялата ситуация навява исторически асоциации с начина, по който Турция успява да си присвои крайбрежната сирийска провинция Хатай, използвайки хаоса и външната зависимост на Сирия в края на 30-те години. Амбициите на Ердоган обаче се простират далеч отвъд анексията на част от сирийската територия.

Ескалиращата агресивност на регионалната и вътрешната политика на Ердоган обаче е движена и от по-краткосрочни съображения – стремежът да ограничи кюрдските движения за независимост, които изглеждат по-силни от всякога. В контекста на гражданските войни в Ирак и Сирия местните кюрдски общности на практика се сдобиха с автономия. Героичната борба срещу варварите от ИДИЛ пък им даде възможност да извоюват позиция на незаобиколим фактор и солиден съюзник за „големите“ играчи като САЩ и Русия, които искат да влияят на събитията в региона.

През последните години политиката на Анкара спрямо кюрдите разчиташе на тяхното вътрешно разделение и стимулирането на икономическите и политическите отношения с Иракски Кюрдистан, ръководен от президента Масуд Барзани. Турските инвестиции изиграха важна роля за икономическия бум на богатата на петрол иракска провинция, която получи автономия след свалянето на Садам Хюсеин. Барзани от своя страна използва връзките с Турция, за да се еманципира от централното иракско правителство. Най-показателно за това бе построяването на тръбопровод през Турция, чрез който Иракски Кюрдистан започна самостоятелен износ на петрол въпреки яростната съпротива на Багдад.

Олигархично-клановият модел на Баразни обаче не би могъл да служи за обединение на кюрдите от трите държави под неоосманисткото крило на Турция, каквито надежди вероятно са имали стратезите в Анкара. Всъщност част от близките отношения между Барзани и Ердоган включват безпрепятствени действия на турската авиация срещу силите на ПКК в Иракски Кюрдистан, макар те да участват в борбата срещи ИДИЛ наравно с въоръжените сили на автономията Пешмерга.

Идеологическите и политически различия са особено видни при сравнение със сирийските кюрди, които основават своето самоуправление на федерализъм и пряка демокрация. Независимостта на сирийските кюрди се подсилва и от нарастващата им външнополитическа тежест. След защитата на град Кобане от офанзивата на ИДИЛ и провалът на опитите да се създадат контролирани от Пентагона отряди от „умерени“ бунтовници през миналата година, сирийските кюрди на практика се превърнаха в основен инструмент на Вашингтон за директна намеса на терен, най-вече в контекста на медийно тиражираната война срещу ИДИЛ.

Страховете на Анкара от еманципацията на кюрдите в Сирия и потенциалният ефект върху 20 милионното кюрдско население в Турция се усилиха след като в началото на миналата година в турския парламент за пръв път успя да влезе прокюрдската „Партия на демократичното общество“.

На този фон основната задача на исканата от турската власт „буферна зона“ щеше да е блокирането на възможността за обединение на кюрдските анклави в Сирия. То би означавало, че по-голямата част от територията по границата с Турция би попаднала под контрола на кюрдските народни отряди за самоотбрана (YPG), които Анкара приравнява с ПКК.

Руската намеса

Плановете на Ердоган за намеса в Сирия обаче започнаха да пропадат миналата есен, когато в конфликта директно се намеси Русия. Реалната заплаха за падане на сирийското крайбрежие и Дамаск под натиска на подкрепяните от Турция, Саудитска Арабия и Катар групировки, наруши интересите на Москва в региона до степен, която предизвика военна реакция.

Въпреки всички спекулации по въпроса, тази акция се вписва напълно в историческите традиции на сблъсъците на различни имперски интереси в региона. Военното присъствие на ядрена сила в Сирия направи невъзможно прилагането на каквито и да буферни зони или зони за сигурност, макар че Ердоган продължи да настоява за подкрепа в такава насока от западните си съюзници. Руското присъствие също така намали до минимум вероятността от колапс на правителството на Башар Асад и създаване на властови вакуум, който да бъде запълнен от подкрепяните от Турция сили.

Ердоган реагира на загубата на позиции в Сирия с нарастваща агресивност, която кулминира с военната провокация от 24 ноември, когато бе свален руски бомбардировач. Ефектът от тази акция обаче се оказа обратен от този, на които Еврдоган вероятно се е надявал. Макар НАТО и САЩ да изразиха солидарност с Турция, на практика опасността от въвличането им във военна ескалация ги накара да се отдръпнат от съюзника си. Протурските групировки в Сирия станаха основна цел както за руските удари, така и за подкрепяните от САЩ YPG и свързаните с тях „Сирийски демократични сили“, което в крайна сметка доведе до изтласкването им от много ключови територии.

Едно от малкото решения на проведените през последните месеци преговори на високо равнище за Сирия бе приравняването на свързаната с “Ал Кайда” организация “Фронт Ан Нусра” с ИДИЛ като терористична организация. Това дискредитира огромната част от подкрепяните от Анкара „опозиционни“ групи, които действат в открит съюз с “Ан Нусра”. Свалянето на самолета стана повод и за допълване на руския военен контингент с тежки ПВО системи, които осигуряват пълен контрол над сирийското въздушно пространство. Най-важният ефект обаче бе това, че кюрдските сили започнаха да получават увеличена военна и дипломатическа подкрепа както от САЩ, така и от Русия.

Процъфтяващите икономически отношения с Русия бяха пожертвани и е много вероятно в някакъв момент двете държави са били по-близо до военен конфликт, отколкото е било видно за широката публика. Отношенията с Европейския съюз стават все по-обтегнати заради преговорите за споразумение за бежанските потоци. Европейската публика се настройва все по-негативно към Турция особено след като стана известно какви безочливо рекетьорски тактики използва Еврдоган, за да получава откуп срещу задържане на мигрантския поток. В големите европейски медии все по-често се появяват мнения, че Западът е станал заложник на тиранин (например тук и тук). Политиката на Анкара успява да раздразни дори Китай, тъй като част от чуждестранните бойци, на които осигурява база за действия в Сирия, са тюркмени-уйгури от китайската провинция Синдзян.

Най-същественото външнополитическо стъпване на криво обаче е свързано с Вашингтон, който все по-явно изразява недоволството си от управлението на Ердоган. В свое скорошно интервю президентът на САЩ Барак Обама определи турския президент като „провален и авторитарен“, а на първа страница на Washington post се появи призив от двама бивши щатски посланика в Турция Ердоган да се реформира или да подаде оставка.

Причината за този натиск не е толкова чистосърдечното притеснение за задушаването на демокрацията в страната, а това, че създаваният от Ердоган хаос заплашва възможностите за политическо, икономическо и военно влияние на САЩ в региона. Действията на Ердоган също така все повече се сблъскват пряко със стратегията на Вашингтон в Сирия. Това доведе до значително увеличаване на военната подкрепа на САЩ за сирийските кюрди – и то в сътрудничество с Русия, което изглежда като странно отклонение на фона на геополитическата атмосфера.

Вероятно в същия контекст се вписва и противодействието, което срещна намесата на Турция в България. По конюнктурни причини случилото се около ръководството на партия ДПС да бе неглижирано от повечето местни коментатори като част от „сблъсъка между Русия и Турция на българска територия“. Трябва да се отбележи обаче, тази ситуация се развива при показателна липса на коментар от щатското посолство и доведе до изгонването на двама турски дипломати от външния министър Даниел Митов, чиито зависимости по американска линия са извън съмнение.

Въпреки растящото недоволство на САЩ от сегашната власт в Турция, едва ли ще видим обичайната ескалация на терминологията като например вкарване в употреба на пароли като „режима на Ердоган“. Вашингтон няма причина да рискува изцяло позициите си в Турция с директна конфронтация и ще продължи да играе двойствена роля. Вероятно ще се търси начин за замяната на Ердоган с по-сговорчивия Ахмет Давутоглу, което би било най-безболезнения начин за запазване на желаното статукво. Други сценарии могат да включват използването на движението на живеещият в САЩ Фетхуллах Гюлен или турските военни, но те изглеждат много по-малко вероятни след чистките в армията и съдебните процеси срещу опозиционни дейци през миналите години.

Дори настоятелността на световният хегемон обаче не може да гарантира политическа промяна в Турция. Ердоган е под силен вътрешени външен натиск да слезе от сцената още от мащабните протести през 2013 г., но оттогава само е засилил хватката си върху властта. Още повече, че текущата президентска администрация в САЩ е в края на мандата си и може да няма желание за твърде амбициозни външнополитически проекти с несигурен изход.

Властта в Анкара вече показа, че е готова на крайности и притискането й в ъгъла само ще я направи по-непредвидима и опасна. Само по себе си премахването на Ердоган също така не е гаранция за деескалация и нормализация в една страна, която в момента преминава границата към фактическа гражданска война. Дори без Ердоган агресивният ислямизъм, белязаното с кръв разделение и многобройните въоръжени групировки ще продължават да тласкат страната и целия регион към неясно бъдеще.