През последните месеци името на Турция все по-често влиза новинарските емисии, като поводите за това стават все по-негативни – като се започне от редовното блокиране на социални мрежи и силово разгонване на протести, мине се през завладяване на опозиционни медии, репресии и съдебно преследване срещу стотици журналисти и академици, откровената възхита на президента Ердоган от примера на Адолф Хитлер, и се стигне необявената война срещу кюрдското малцинство, военните провокации в Сирия и Ирак, както и все по-честите бомбени атентати, последният от които бе извършен в неделя. Заплахата, която Ердоган и режимът му представляват за България, напълно погрешно се подценява и този анализ цели да покаже защо.
Атентатите срещу цивилни разбираемо получават най-много медийно внимание от всички случващи се в Турция драми, но те до голяма степен са симптом и резултат от цялостната ситуация в страната, която все повече прилича на неуправляем хаос. Усилията на Ердоган да свали от власт сирийският президент Башар Асад с помощта на индиректни военни средства превърна Турция в основна логистична база за действащите Сирия ислямистки групировки.
Терористичните атаки в Турция са удобни за властта.
Стремежът му да смаже вътрешната опозиция превърна населените с кюрди територии в югоизточна Турция във военна зона, като десетките жертви от взривовете в Анкара и Истанбул само се добавят към статистиката на стотиците загинали и изчезнали след бомбардировките на турската армия срещу градове като Джизре и Диарбекир. Акциите на турската армия, официално насочени срещу нарочената от властите за терористична организация “Кюрдска работническа партия” (ПКК), превърнаха цели населени места в огледален образ на опустошените от петгодишна война градове от другата страна на сирийската граница.
Дори без да задълбава в конспиративни теории е видно, че терористичните атаки успяват да обслужат текущите нужди на властта във същата степен като и „антитерористичния“ терор – или най-малкото има стремеж да бъдат използвани по такъв начин. Ердоган използва нападенията, за да аргументира тезата, че все по-диктаторските му методи са част от борбата срещу врагове, които искат да унищожат държавата.
Войната с тероризма на Ердоган мутира във война с опозицията.
Двата най-кървави атентата в последната вълна насилие бяха извършени през миналата година и бяха насочени към протестни събрания на кюрдски и леви групировки, които са най-изявеният противник на вътрешната и външна политика на Ердоган. За тези нападения, както и за атаката срещу чуждестранни туристи в Истанбул в началото на тази година, в крайна сметка поеха отговорност свободно действащите в страната ислямистки групировки. При всеки един случай обаче първоначалната реакция на властта бе да хвърля обвинения срещу ПКК и сирийските кюрди.
Това стана оправдание за поредната вълна арести и репресии в страната, както и за военни акции срещу ПКК в Ирак и сирийските сили за самоотбрана в Сирия, които имат основни заслуги за борбата срещу ИДИЛ в двете държави. За последните два атентата в Анкара наистина пое отговорност една от по-радикалните кюрдски групировки – “Ястреби за свободата на Кюрдистан”, която ги представя като отмъщение за жертвите на военните акции в Югоизточна Турция. Анкара продължи отново да обвинява директно ПКК и конкретно сирийските кюрди.
Фактът, че заподозряната за атентата от неделя е работела в опозиционен вестник се използва и като навременно алиби за последните посегателства срещу свободата на словото като завземането на вестник „Заман“ и агенция „Джихан“. Няколко дни след атентата Ердоган дори съвсем сериозно заяви, че дефиницията за тероризъм трябва да включва и журналистите.
Партията на Ердоган е близка до движението „Мюсюлмански братя“.
Ескалацията на насилието и държавният терор в Турция от миналото лято насам до голяма степен съвпада, и вероятно отчасти се обяснява, със все по-явния провал на амбициите на Анкара за регионална доминация. Тези амбиции, теоретизирани от съмишленика на Ердоган и премиер на страната Ахмет Давутоглу, доскоро изглеждаха напълно оправдани. През изминалото десетилетие страна преживя икономически бум, беше постигнато мирно споразумение с ПКК, а „арабската пролет“ първоначално изглеждаше като благодатна почва за овладяване на властта в много от страните в региона от движението „мюсюлмански братя“, от което води началото си и Партията на справедливостта и развитието на Ердоган.
Правителството на „Мюсюлмански братя“ в Египет обаче бе свалено с военен преврат, а бунтът им в Сирия бе смазан със сила. Това стана причина Ердоган да развали дотогава добрите си отношения с Башар Асад и да се посвети на задачата да го свали от власт. По свои причини същата цел си поставиха Саудитска Арабия и Катар, които с дипломатическата подкрепа на Запада започнаха да заливат Сирия с „бунтовници“. Не малка част от спонсорираните от трите държави „опозиционери“ се оказаха свързани с Ал-Кайда джихадисти, част от които в крайна сметка са еманципираха в т.нар. „Ислямска държава“. Тази роля на Анкара, Катар и Доха бе описана без особени скрупули дори от вицепрезидента на САЩ Джо Байдън.
Окупацията на сирия
Намесата в съседна Сирия постепенно започна да придобива характер на пълзяща окупация на някои гранични територии, особено на север от град Алепо. Те попаднаха под контрола на спонсорирани и въоръжавани от Турция сунитски, тюркски и тюркомански групировки, и се превърнаха в основен транзитен коридор за трафика на оръжия и наплива от чуждестранни ислямисти.
В тези територии протече и процес на подмяна на етническия и религиозен състав на населението в ущърб на шиити, християни и кюрди. Регионът попадна и под силна икономическа зависимост от Турция, като през миналата година дори бяха правени опити турската лира да бъде наложена като официално платежно средство в региона на Алепо.
В средата на миналата година турските власти започнаха да лансират идеята за създаване на буферна зона в Северна Сирия, която да осигури защита на „бунтовниците“ от сирийската авиация и да служи за настаняване на увеличаващият се брой бежанци. На практика това щеше да осигури международна санкция за турски контрол над значима част от сирийската територия. Турция „аргументира“ искането си с разхлабване на мигрантския поток към Европа през лятото, което създаде тежки сътресения Европейския съюз и доведе системата на Шенген до практически разпад. Подкрепата за буферната зона в Сирия бе поставено от Ердоган като условие за сделка за бежанците редом с щедрите парични плащания и мерките за ускоряване на интеграцията на страната в ЕС.
Цялата ситуация навява исторически асоциации с начина, по който Турция успява да си присвои крайбрежната сирийска провинция Хатай, използвайки хаоса и външната зависимост на Сирия в края на 30-те години. Амбициите на Ердоган обаче се простират далеч отвъд анексията на част от сирийската територия.
Изпадането на голяма част от региона в хаос и разпада на околните държави създаде перспектива богата и доскоро стабилна Турция в някакво не толкова далечно бъдеще да се превърне в „спасител“ и обединител на сунитския свят.
Ескалиращата агресивност на регионалната и вътрешната политика на Ердоган обаче е движена и от по-краткосрочни съображения – стремежът да ограничи кюрдските движения за независимост, които изглеждат по-силни от всякога. В контекста на гражданските войни в Ирак и Сирия местните кюрдски общности на практика се сдобиха с автономия. Героичната борба срещу варварите от ИДИЛ пък им даде възможност да извоюват позиция на незаобиколим фактор и солиден съюзник за „големите“ играчи като САЩ и Русия, които искат да влияят на събитията в региона.
През последните години политиката на Анкара спрямо кюрдите разчиташе на тяхното вътрешно разделение и стимулирането на икономическите и политическите отношения с Иракски Кюрдистан, ръководен от президента Масуд Барзани. Турските инвестиции изиграха важна роля за икономическия бум на богатата на петрол иракска провинция, която получи автономия след свалянето на Садам Хюсеин. Барзани от своя страна използва връзките с Турция, за да се еманципира от централното иракско правителство. Най-показателно за това бе построяването на тръбопровод през Турция, чрез който Иракски Кюрдистан започна самостоятелен износ на петрол въпреки яростната съпротива на Багдад.
Успехите на сирийските кюрди срещу ИДИЛ притесняват Турция.
Олигархично-клановият модел на Баразни обаче не би могъл да служи за обединение на кюрдите от трите държави под неоосманисткото крило на Турция, каквито надежди вероятно са имали стратезите в Анкара. Всъщност част от близките отношения между Барзани и Ердоган включват безпрепятствени действия на турската авиация срещу силите на ПКК в Иракски Кюрдистан, макар те да участват в борбата срещи ИДИЛ наравно с въоръжените сили на автономията Пешмерга.
Идеологическите и политически различия са особено видни при сравнение със сирийските кюрди, които основават своето самоуправление на федерализъм и пряка демокрация. Независимостта на сирийските кюрди се подсилва и от нарастващата им външнополитическа тежест. След защитата на град Кобане от офанзивата на ИДИЛ и провалът на опитите да се създадат контролирани от Пентагона отряди от „умерени“ бунтовници през миналата година, сирийските кюрди на практика се превърнаха в основен инструмент на Вашингтон за директна намеса на терен, най-вече в контекста на медийно тиражираната война срещу ИДИЛ.
Страховете на Анкара от еманципацията на кюрдите в Сирия и потенциалният ефект върху 20 милионното кюрдско население в Турция се усилиха след като в началото на миналата година в турския парламент за пръв път успя да влезе прокюрдската „Партия на демократичното общество“.
На този фон основната задача на исканата от турската власт „буферна зона“ щеше да е блокирането на възможността за обединение на кюрдските анклави в Сирия. То би означавало, че по-голямата част от територията по границата с Турция би попаднала под контрола на кюрдските народни отряди за самоотбрана (YPG), които Анкара приравнява с ПКК.
Руската намеса
Плановете на Ердоган за намеса в Сирия обаче започнаха да пропадат миналата есен, когато в конфликта директно се намеси Русия. Реалната заплаха за падане на сирийското крайбрежие и Дамаск под натиска на подкрепяните от Турция, Саудитска Арабия и Катар групировки, наруши интересите на Москва в региона до степен, която предизвика военна реакция.
Въпреки всички спекулации по въпроса, тази акция се вписва напълно в историческите традиции на сблъсъците на различни имперски интереси в региона. Военното присъствие на ядрена сила в Сирия направи невъзможно прилагането на каквито и да буферни зони или зони за сигурност, макар че Ердоган продължи да настоява за подкрепа в такава насока от западните си съюзници. Руското присъствие също така намали до минимум вероятността от колапс на правителството на Башар Асад и създаване на властови вакуум, който да бъде запълнен от подкрепяните от Турция сили.
Заплахата от конфликт между Русия и Турция бе изпитание и за единството в НАТО.
Ердоган реагира на загубата на позиции в Сирия с нарастваща агресивност, която кулминира с военната провокация от 24 ноември, когато бе свален руски бомбардировач. Ефектът от тази акция обаче се оказа обратен от този, на които Еврдоган вероятно се е надявал. Макар НАТО и САЩ да изразиха солидарност с Турция, на практика опасността от въвличането им във военна ескалация ги накара да се отдръпнат от съюзника си. Протурските групировки в Сирия станаха основна цел както за руските удари, така и за подкрепяните от САЩ YPG и свързаните с тях „Сирийски демократични сили“, което в крайна сметка доведе до изтласкването им от много ключови територии.
Едно от малкото решения на проведените през последните месеци преговори на високо равнище за Сирия бе приравняването на свързаната с “Ал Кайда” организация “Фронт Ан Нусра” с ИДИЛ като терористична организация. Това дискредитира огромната част от подкрепяните от Анкара „опозиционни“ групи, които действат в открит съюз с “Ан Нусра”. Свалянето на самолета стана повод и за допълване на руския военен контингент с тежки ПВО системи, които осигуряват пълен контрол над сирийското въздушно пространство. Най-важният ефект обаче бе това, че кюрдските сили започнаха да получават увеличена военна и дипломатическа подкрепа както от САЩ, така и от Русия.
Буквално в рамките на месеци агресивната политика на Ердоган успя да превърне Турция в държава-ренегат, разяждана от вътрешни конфликти и изострени отношения с всички големи международни фактори.
Процъфтяващите икономически отношения с Русия бяха пожертвани и е много вероятно в някакъв момент двете държави са били по-близо до военен конфликт, отколкото е било видно за широката публика. Отношенията с Европейския съюз стават все по-обтегнати заради преговорите за споразумение за бежанските потоци. Европейската публика се настройва все по-негативно към Турция особено след като стана известно какви безочливо рекетьорски тактики използва Еврдоган, за да получава откуп срещу задържане на мигрантския поток. В големите европейски медии все по-често се появяват мнения, че Западът е станал заложник на тиранин (например тук и тук). Политиката на Анкара успява да раздразни дори Китай, тъй като част от чуждестранните бойци, на които осигурява база за действия в Сирия, са тюркмени-уйгури от китайската провинция Синдзян.
Най-същественото външнополитическо стъпване на криво обаче е свързано с Вашингтон, който все по-явно изразява недоволството си от управлението на Ердоган. В свое скорошно интервю президентът на САЩ Барак Обама определи турския президент като „провален и авторитарен“, а на първа страница на Washington post се появи призив от двама бивши щатски посланика в Турция Ердоган да се реформира или да подаде оставка.
Ахмет Давутоглу може да смени президента Ердоган.
Причината за този натиск не е толкова чистосърдечното притеснение за задушаването на демокрацията в страната, а това, че създаваният от Ердоган хаос заплашва възможностите за политическо, икономическо и военно влияние на САЩ в региона. Действията на Ердоган също така все повече се сблъскват пряко със стратегията на Вашингтон в Сирия. Това доведе до значително увеличаване на военната подкрепа на САЩ за сирийските кюрди – и то в сътрудничество с Русия, което изглежда като странно отклонение на фона на геополитическата атмосфера.
Вероятно в същия контекст се вписва и противодействието, което срещна намесата на Турция в България. По конюнктурни причини случилото се около ръководството на партия ДПС да бе неглижирано от повечето местни коментатори като част от „сблъсъка между Русия и Турция на българска територия“. Трябва да се отбележи обаче, тази ситуация се развива при показателна липса на коментар от щатското посолство и доведе до изгонването на двама турски дипломати от външния министър Даниел Митов, чиито зависимости по американска линия са извън съмнение.
Въпреки растящото недоволство на САЩ от сегашната власт в Турция, едва ли ще видим обичайната ескалация на терминологията като например вкарване в употреба на пароли като „режима на Ердоган“. Вашингтон няма причина да рискува изцяло позициите си в Турция с директна конфронтация и ще продължи да играе двойствена роля. Вероятно ще се търси начин за замяната на Ердоган с по-сговорчивия Ахмет Давутоглу, което би било най-безболезнения начин за запазване на желаното статукво. Други сценарии могат да включват използването на движението на живеещият в САЩ Фетхуллах Гюлен или турските военни, но те изглеждат много по-малко вероятни след чистките в армията и съдебните процеси срещу опозиционни дейци през миналите години.
Дори настоятелността на световният хегемон обаче не може да гарантира политическа промяна в Турция. Ердоган е под силен вътрешени външен натиск да слезе от сцената още от мащабните протести през 2013 г., но оттогава само е засилил хватката си върху властта. Още повече, че текущата президентска администрация в САЩ е в края на мандата си и може да няма желание за твърде амбициозни външнополитически проекти с несигурен изход.
Властта в Анкара вече показа, че е готова на крайности и притискането й в ъгъла само ще я направи по-непредвидима и опасна. Само по себе си премахването на Ердоган също така не е гаранция за деескалация и нормализация в една страна, която в момента преминава границата към фактическа гражданска война. Дори без Ердоган агресивният ислямизъм, белязаното с кръв разделение и многобройните въоръжени групировки ще продължават да тласкат страната и целия регион към неясно бъдеще.
към цялата статия