През 2005 година Станислав Трифонов обявява, че Ахмед Доган е много мъдър човек и не е нещо лошо за България:

Думите на Трифонов идват, след като Ахмед Доган си е признал в ефира на неговото предаване, че ДПС има обръчи от фирми, каквито имали и другите партии. Още си спомням това предаване. Дори и аз самият си казах „евала за откритостта на Доган“, но не отидох да гласувам за него и на създадох електорални нагласи в негова подкрепа.

Шест години по-късно, през 2011 година Станислав Трифонов  вече преди президентските избори подкрепи открито кандидатурата на Меглена Кунева. Това стана с неин гастрол в предаването му и личното изразяване на подкрепа за бившата еврокомисарка. Днес Меглена Кунева, както  между другото и преди това, е нарицателно за нагаждачество, консумация на властови облаги и хлъзгаво  говорене, от което  хората да не разбират нищо, освен, че някой ги мотае. Не е ясно обаче как и защо Станислав Трифонов реши да подкрепи кандидатурата й за президент, след като тя вече бе известна с отрицателните си черти, които днес и той вече признава.

Времето  минава и през април 2015 година Слави Трифонов посвещава ефирното време на едно свое предаване да интервюира Герман Костин. Човекът, който днес е обвиняем за убийството на едно малко детенце. Да се дадат десетки минути ефирно време на човек да обяснява, че не е извършил конкретно престъпление, предполага че Трифонов трябва да пали свещ за оправдателно отсъждане, или ще трябва да признае пред цяла България е позволил на едно чудовище да обяснява, че е добър човек .

Дотук виждаме, че Станислав Трифонов е човек, който користно, или поради неблагоразумие дава доверието си на личности и каузи, от които след това сам се отрича. Не става дума дали Кунева  е добър политик и дали Доган е добър политик. Става въпрос, че Станислав Трифонов е готов да  гласува доверие, което след това сваля с голяма лекота.

Та какво може да означава евентуално влизане в политиката на Слави Трифонов? Ами например, че в определен етап от мандата си ще убеждава обществото, че е добре да сме със САЩ да речем, а в следващ, че трябва  да сме с Русия. Или, че ще подкрепя плоския данък, а след това ще се обяви за прогресивен. Че ще обещае социална държава, а когато се наложи вдигане на данъците, ще посегне първо на ДДС и то без да компенсира най-бедните за административно създадената инфлация.

Не е нещо невиждано и за сегашната  политическа класа, но притеснителното в случая е друго. На властови позиции ще е той и някои от неговите сценаристи. А те са чиста проба пенкилер интелектуалци. Всъщност дори псевдоинтелектуалци, защото първият признак, че човек е интелигентен, предполага да си знае нивото на некомпетентност и да се въздържа от опити да бъде фактор в неща, от които нищо не разбира. С това не се отрича правото им на изразяване, което употребяват доста свободно всяка вечер, но се напомня, че с думите си влияят на аудитория от стотици хиляди.

Днес се къса снимката на президента (имат право) , след това се обяснява, че 700 000 души съставляват всички имащи право  на глас и отъждествяването им с единствени изразители на националния суверенитет. Това вече не е вярно и е дори опасно. Освен тези 700 000 души, подкрепили референдума на Слави, стоят още близо три милиона  българи, имащи право на глас. И фактът, че те не са подкрепили референдума, най-вероятно означава, че са против него.

Пискливостта  на покемоните (пардон, сценаристите) около слави е нищо повече от провеждане на кампания, за нещо, което ще се случи. В момента просто опитват да настроят по-голяма част от обществото към антисистемния играч Станислав Трифонов. Когато Бойко започне да се  износва, национал-популизмът на Трифонов ще встъпи в длъжност с гръм и трясък.

Между  другото, добре е да си припомним, че някога Станислав Трифонов беше приятел и с Бойко Борисов, а днес е бард на антигерберските настроения. Сервилността му към Георги Първанов и Красимир Гергов, показва поливалентност и готовност за заигравка и с лявото политическо пространство. Как така е възможно да си бил приятел с всички, да си подкрепял практически всеки и след това да претендираш, че имаш визия и от теб става нещо.

„Може би съм  курвата със златно сърце“, каза Шон Конъри в „Недосегаемите“.

Както учителския събор, така и обещанието да се работи за повишаване на заплатите с 10% представляваха опит на вицепремиера Меглена Кунева да си създаде малцинство-електорат, на което да разчита, ако дойдат предсрочни избори. Проведен седмици след историческото дъно на резултатите от матурите Националният учителски събор изглеждаше като нелепо пи-ар мероприятие, организирано да снеме всяка форма на упрек и допускане за виновност у новия министър за неграмотността на днешната младеж. В духа на най-добрите традиции, съборът стана факт след активното съдействие на синдикалните организации, също както финансовият министър Владислав Горанов използваше синдикати и работодатели в кампанията против сивата икономика.

Само че този път границата на допустимото политическо лицемерие беше премината. Използвал, или не трибуната на тематичните срещи с бизнеса, финансовият министър все пак инициира кампания за повече отчетност в икономиката, която може и трябва да бъде отговорност на всеки човек и всяка фирма. Меглена Кунева обаче опита да си загради един сегмент от няколко хиляди души, да им се представи като техен закрилник пред неблагодарната политическа класа и имплицитно да им подскаже за кого да гласуват.

Също както до миналата година Ивайло Калфин, а преди това почти всеки социален министър, използваше Великден и Коледа като шанс да излъска имиджа си, повдигайки темите за извънредни доплащания към пенсиите, вицепремиерът Кунева използва шанса си по никое време да заговори за повишаване на учителските заплати.

Не в официална комуникация с финансовото министерство. Не, използвайки премиера като медиатор в диалога си с финансовия министър, а ето така – в обръщение към учителите, три месеца, след старта на бюджетната процедура и без да е повдигнала въпроса пред нито един ключов фактор в правителството.

Неслучайно, премиерът Бойко Борисов реагира с раздразнение, намеквайки, че Кунева сама трябва да намери парите за повишаване на заплатите – явно афектиран от опита й да си създаде електорат. Днес, вече посъбрал сдържаност министър-председателят опита тотално да обезличи постигнатото от подчинената си, като обясни, че иска да вдигне двойно учителските заплати, но също така и на лекарите и на полицаите.

Ако това бяха думи, които пораждат ангажимент, или най-малкото игра на белот, ескалацията в обещанията би означавала ре-контра от страна на Борисов. Той обещава повече, както на малцинството на Кунева, така и на другите малцинства, показвайки себе си като по-щедър и справедлив от заместничката си, и представяйки думите й като безсмислици.

Ако някой кореспондент на чужда медия трябваше да обобщи началото на седмицата за туитър профила на компанията си, то съобщението би звучало по следния начин: На първия ден вицепремиер опита да си създаде електорат. На третия ден, премиерът й го открадна, без да свърши грам полезна дейност. Само вдигна малко шум.

В парламента се дебатираше дали държавата да гарантира два заема, които трябва да се изтеглят от Фонда за гарантиране на влоговете, Румен Гечев обвини управляващите, че искат да се подпишат два безотчетни чека всеки по 300 милиона евро.

Интересно как може точно професор по икономика да не знае как функционира един фонд за гарантиране на влоговете в банките. Макар и структуриран да бъде попълван с вноски от търговските банки, фондът отразява задължението  на България да подсигури пълното гарантиране на всеки банков  влог до 100 000 евро. След като това правило е прието на ниво Европейски съюз, държавата има право да организира изпълнението му възлага част от  тази отговорност върху търговските банки, чрез техните вноски във фонда.

Тази структура прави от фонда междинно решение и в нея той съществува още преди България да влезе в Европейския съюз (тоест преди европейските правила да станат задължително), като две леви правителства не са променили това устройство. Вярно, в тях Румен Гечев не  е участвал (и може би по-добре), но е факт, че левицата, колкото да се противопоставя днес, не е дала никаква алтернативна идея за функционирането на фонда. В този контекст вчерашното противопоставяне на ратификацията може да се тълкува единствено като популистко и партизанско критикуване на управляващите дори, когато вършат правилни неща. Нищо ново – практиката да се казва на бялото черно, когато става дума за финанси, бе наложена именно от Бойко Борисов при затварянето на КТБ и ликвидните затруднения на Първа инвестиционна банка.

И докато Румен Гечев е червен професор, който отдавна  си е достигнал дъното и всяко последващо задълбаване е  проблем на неговата партия, има един по-голям парадокс. Радан Кънев изглежда отново обърна палачинката  и пак започна  да говори против дълговите операции на управляващите. След като през 2013 година обяви подготвяния от кабинета „Орешарски“ заем за един милиард лева „огромна кражба“, през цялата минала година Радан Кънев адвокатстваше на сегашното правителство за исканата възможност да бъдат изтеглени 16 милиарда лева под  формата на международни облигационни заеми.

Очевидното при Радан е, че неговите приказки не зависят от прагматизма на едно действие и от полезността му за държавата. Значение има единствено от  коя страна стои спрямо вратата на властта и затова човекът предпочете  да критикува държавната гаранция въпреки, че преди седем месеца подкрепяше дълговата политика на правителството. Да, а вчерашното гласуване само реализираше намеренията, зад които Радан Кънев застана миналия декември. И за да не виси подобно твърдение  без аргументи, ето какво казва имащият се за десен политик на 2 декември миналата  година.

Думите му са от парламентарната стенограма по разискванията на член 67 от закона за бюджета, който е основният камък и върху него се базира практически цялата дългова политика на управляващите през тази година. Гаранциите, които държавата може да издаде в полза на фонда за гарантиране на влоговете (до 900 милиона евро) са разписани в член 72, по който Радан Кънев не е правил изказване. Това, както и отсъствието му от гласуването по член 72, което се случи минути след цитираното горе изказване показва, че Радан Кънев не е бил против гаранциите тогава. А фактът, че се противопоставя днес показва, че и той е политически шушумигар, който плямпа глупости по най-безотговорен начин. Ето думите му от вчера, когато Народното събрание трябваше да одобри държавните гаранции, които бяха приети миналата година:

Кукумявката Кунева

И ако думите на Радан Кънев будят разочарование, то  Меглена Кунева не може  да изненада с нищо. При вчерашен коментар за тоталния провал при оценяването на учениците, тя обясни че провалът е бил предвидим още по времето на кабинета „Орешарски“, когато е имало също слаби резултати, но на изпитите след четвърти клас и тогавашният образователен министър не бил взел мерки. Ако новината трябваше да се предаде по „Туитър“, най-точният вариант би бил следният:

Само че четвъртокласниците на Орешарски са първокласниците, второкласниците и третокласниците на Бойко Борисов. И са петокласниците на Бойко Борисов, Меглена Кунева, Радан Кънев и националистите. Те  са и техни шестокласници и седмокласници. Толкова за Меглена Кунева. Има народно суеверие, че когато кукумявка запее, някой умира. Може би и Меглена Кунева е кукумявка, защото всеки път, когато се обади, нещо в българското образование умира.

Това е леко лирично отклонение целящо да покаже личното ми мнение за него. И ако още не е станало, позицията ми е, че финансовият министър в кабинета „Орешарски“ – Петър Чобанов сгреши като допусна Билян Балев в директорския състав на банката, а Владислав Горанов постъпи неправилно като го запази на поста, който заема и в момента.

Историята с яхтата на Билян Балев обаче трябва или да се разнищи, и да послужи като повод за някакви решения, или да се приеме като буря в чаша вода и за нея да се забрави.

Все пак, човекът е бил консултант и мениджър на финансови компании и е напълно възможно да е спестил някакви пари, с които да си позволи яхта. Причините да я води на фирмено име, и да я държи в чужбина са много. От това, че не желае да демонстрира богатство в България, където доскоро отвличанията за откуп бяха традиционен бизнес, през страха да му бъде открадната, Билян Балев може да посочи много обяснения за оставянето й в Монако, където си е наел дори и жилище.

Притеснителното в случая е гузното говорене за плавателния съд. Според интервюто на банкера пред 24 часа, яхтата била лодка. Ами като е някаква си лодка, защо не я държи на теглич в гаража си и не я кара през почивните дни на езерото Панчарево. Опитът му да неглижира случая, показва не страх, а гузност да демонстрира богатство. Вместо да каже, че има средства и може да си позволи лукса от притежание на яхта и наемането на жилище в Монако, както и че никой не може да му държи сметка за това къде и как харчи парите си, директорът на ББР избра да демонстрира някакво странно чувство за приличие.

Поведението на Билян Балев няма нищо общо с поведението на богаташите, избрали да се захванат с далеч по-нископлатени публични длъжности в името на общественото благо. Майкъл Блумбърг стана кмет на Ню Йорк, след като вече бе натрупал милиарди. Доналд Тръмп също. Дори Веселин Марешки реши да използва богатството си като средство да таранира статуквото в политиката и на пазара на горива. При тези хора е въпрос на вкус да не натрапват състоянието си по най-помпозен начин, а да го използват като средство за постигане на някакви цели. За Билян Балев пък се оказа, че проблем е единствено разкриването на неговите проявления.

На  точно тази струна заиграха от Движение България на гражданите, но не посмяха да кажат „Б“, след като вече бяха казали „А“. Депутатът от ДБГ Димитър Танев обясни, че притежанието на офшорна компания с яхта в нейния баланс  будило съмнения за почтеността на банкера.

Танев обаче не казва коя възможност поражда тези съмнения. Дали подозира незаконни доходи, дали подозира отказ да се плащат данъци в България, след като житейският интерес на банкера е концентриран в България, или смята, че притежанието  на офшорки по принцип е безнравствено поведение. И точно неискреността на Димитър Танев дава повод да се подозира, че партията му цели просто да наложи свой човек в държавната банка за развитие, а не да повиши нивото на почтеността у политиците и заетите в публичния сектор.

В регистъра, който Българска народна банка поддържа за лицата, които са получили одобрение да оглавяват банки, фигурира името на Бисер Манолов. Одобрението на БНБ датира от 9 декември 2014 година и е издадено за участие в Управителния съвет именно на Българска банка за развитие. След като събитията се завъртяха по такъв начин, че Манолов не влезе в ръководството на държавната банка, през лятото на миналата година Движение България на гражданите го номинира и за управител на централната банка, но не събра достатъчно подкрепа, че да наложи кандидатурата му.

Така Бисер Манолов се превърна повече от експерт, който може да помогне, в човек, за който партията търси място, дали заради минали заслуги, или заради увереността в бъдеща кооперативност. Кофти ми е да пиша тези редове, но Бисер Манолов стана жертва на амбициите на ДБГ, които преекспонираха и политизираха името му в перспектива, нямаща общо с професионалните му качества. Дори и сега, когато се търси подновяване на състава в Комисията за финансов надзор, неговото име отново изплува като потенциална номинация и логиката на нещата се обръща. От това да се намери човек за работата към това да намери работа за човека.

За анализ за представянето на държавната банка за развитие, или на Комисията за финансов надзор не става и дума. Не става дума и затова какви качества трябва да комбинират лицата, заемащи конкретни постове. Единственото, което се чува е „дайте да сменим един и да сложим друг“, но без да се повдига и дума за по-високи професионални, или морални качества. Нещо, което със сигурност не е правилното действие.

Между другото, при Красен Станчев има повтарящ се модел на поведение, след като и по казуса „Банско“ човекът демонстрира склонност  да говори неща на ръба на истината, създаващи откровено невярна представа за реалността. Но ето какви публични изказвания са правили „първенците ни“ в миналото:

Меглена Кунева, вицепремиер, вестник „Стандарт“, 02/12/2014г.

Даниел Митов, външен министър, Варна, 12 октомври 2015г., в изказване пред форума „Регионални предизвикателства в светлината на геостратегическите процеси“, организирана по случай 20 години Американска търговска камара

На въпроса „Ще бъде ли залята Европа с ГМО?“ отговорът на Красен Станчев е:

Текстът е от интервю с Красен Станчев, взето от Димитър Събев за списание „Тема“. Първоначалният подбор на цитати е направен от  журналиста Иво Христов и сайтът „Солидарна България.

И докато Ангела Меркел гледа на света с лещи в цветовете на дъгата, държави като България са натискани да не строят огради по границата си с Турция. Принуден все пак да направи нещо, но внимавайки да не раздразни своя германски ментор, премиерът, или хората от екипа му възприемат една стара тактика на замаскираните действия.

Първо полицаите по границата бяха инструктирани да отпращат мигрантите с ритници обратно в Турция, но се появи запис с практическото приложение на тези инструкции и правозащитните организации скокнаха. След това се случи и инцидентът, при който полицейски изстрел рани смъртоносно чуждестранен гражданин, а друг почина от хипотермия, след като е бил върнат в турските гъсталаци и държавата трябваше да повиши дискретността на провежданата политика. Как? Като възложи мръсната работа на доброволци като Динко от Ямбол и патрулите  със свински опашки. Така държавата преминава от категорията „лоша“ в категорията „безсилна“. Враждебното отношение поне привидно не е държавна политика.

Просто държавата е слаба, и вакуумът се запълва от нейни граждани, които понякога се изсилват в иначе справедливия си порив да пазят  родината. Проблемът е, че ако тези самодейци бъдат оставени твърде дълго на воля, накрая придобиват достатъчно сили за да станат заплаха и за българите. Докато в бивша Югославия вършееха паравоенни сръбски организации, прочистващи етническия състав на провинциите, чрез прогонване на хървати и бошнаци, у нас се даваше старт на държавно отгледаните милионери. В резултат Сърбия се сдоби с герои като Желко Разнатович – Аркан, а ние с олигарси и мутри.

Хубавото на ретроспекциите е, че показват какви последствия може да доведе повтарянето на една и съща грешка. След изчерпването на сегашните олигарси и изчезването на ренесансовите бандити от силовите групировки, Динко от Ямбол и другите като него могат да се превърнат във втора смяна силоваци, сложили костюми. Нещо като новите Васил Илиев, Георги Илиев, Иво Карамански, Маймуняка. Само че ще са окичени с медалите на герои и защитници на родината, а това ще затрудни всеки опит да бъдат неутрализирани като  обществена опасност.

Всичко това може да се окаже и една антиутопия. Възможно  е държавата просто да е слаба и да не може да противодейства на Динковците, или пък те да се маскират като пазители на границата, а реално да събират транзитни такси от преминаващите. Добре е обаче да се забележи, че с действията си те изразяват нещо, което държавата не смее да каже. А то е, че европейският модел за мултикултурализъм изглежда твърде рисков за мнозинството от българите. Динко се ползва с подкрепата на много българи и тези българи заслужават да бъдат чути. Волята им е да не се допуска засилване на миграционните потоци и след като правителството споделя тяхното мнение (поне на думи), по-правилно ще бъде открито да си свърши работата, вместо да възлага задачите на частни изпълнители.

Ако пък някой кандидат премиер иска България да стане гостоприемна за бежанците, мултикултурна държава, може да разпространи подобен манифест в предизборната си кампания. Преди това, хиляда пъти по-честно ще бъде да завършим оградата с Турция и да построим такава по браздата ни с Гърция, след което да си ги охраняваме съвестно. Но за разлика от Дейвид Камерън и Виктор Орбан, Бойко Борисов няма кураж да се опълчи на Ангела Меркел и розовите в обкръжението й. Затова Динковци ще има, както ще има и „свински опашки“ и тяхната власт ще расте, докато управляващите ги признават за по-малка заплаха от тази, която миграционните потоци носят.

А общото между Меглена Кунева и Динко и „свинските опашки“ е, че са част от една и съща машина. Вицепремиерът е част от нейното лице и опитва да замазва гафовете на Борисов пред западното общество, а Динко и „свинските опашки“ са ударниците. Не най-достойната политика, но това се случва, когато лидерите на Европейския съюз са неспособни да проумеят магнитуда на случващото се и оставят малките  държави да се оправят сами. Случва  се и когато премиерът на България мисли само за усвояването на средства и не иска магистралите му да станат заложници на една открита и последователна политика по отношение на мигрантите.

Успоредно с нарастващото влияние на Кунева, тежест във властта губи формацията на Касим Дал Народна партия „Свобода и достойнство“. Нейният представител в правителството – заместник-министърът на отбраната Орхан Исмаилов е заявил, че обмисля подаването на оставката си. Погледнато и в контекста на конкретните причини, а и извън него евентуалната му оставка маркира поредния фрагмент, отронващ се от коалицията.

На този фон всеядната и амбициозна Меглена Кунева опитва да се провъзгласи за „баш реформатор“ на реформаторския блок и поиска предоговаряне на коалиционното споразумение, възлагайки изпълнението на Найден Зеленогорски. Нещо като опит да се признаят грешките и вината за станалото дотук да се прехвърли на ГЕРБ, а „България на гражданите“ да изглеждат вътрешен коректив.

На пръв поглед това е единственото логично обяснение за двуличието едновременно да критикуваш липсата на реформи и в същото време да приемаш допълнителна власт. Има и още едно – в новия програмен период за усвояване на еврофондовете от 2014 до 2020 година е заложена Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“, по която ще може да се усвоят до 1.37 милиарда лева. Тоест има още 1.37 милиарда причини за загриженост и желание да се запази стабилността на управлението.

Рискът в случая е, че на следващите избори „България на гражданите“ ще е отговорна за печата на легитимност, който издава днес на ГЕРБ. И рискува да плати цената за това, както ще я платят и всички останали партии, които спешно не си намерят повод да напуснат коалиционното споразумение.

На този фон, най-голям победител ще излезе „Демократи за силна България“. Въпреки всичките си грешки, нечестност и аматьорство, те се оттеглиха в подходящ момент и давайки вид, че го правят от принципни съображения. Правилна или грешна, съдебната реформа, каквато те я искаха, и не получиха, им осигурява едно чисто маркетингово предимство в случай, че през тази година се стигне до предсрочни избори. Заради всички пияни шофьори, които се измъкват с условни присъди дори и за убийство, както и заради бягствата в чужбина на братя Галеви и убиеца пред дискотека „Соло“, обществото има основание да счита съдебната система за провалена.

Има право и да обвинява тези, които я блокираха без да предлагат видима алтернатива. Дори и хората в ДПС, АБВ и БСП да се смятат за прави, не предлагането на по-добра алтернатива, ще ги нареди в онази категория партии, които в очите на общественото мнение не желаят да има по-справедливо  общество. И с основание.

А само ако си представим, че през 2014 година „Демократи за силна България“ не бяха подписали коалиционното споразумение. Днес нямаше да бъдат обвинявани, че ДВА ПЪТИ падат в капана на Бойко Борисов и му осигуряват гласовете на столичния снобариат.

За съжаление, неговите представители също имат много причини да се замислят не са ли инертна тълпа, вярваща на празни приказки и лозунги, вместо да наблюдава критично действията на своите избраници. През юни 2013 година аз лично обяснявах на приятелите си как Иван Костов най-после си е намерил достоен заместник в лицето на Радан Кънев и как той заслужава подкрепа. Дори пренебрегвах спекулациите му относно актуализацията на бюджет 2013, когато изтеглянето на един милиард лева нов дълг, бе окачествено от Кънев като огромна кражба.

Малко по-късно, когато прие да играе редом до Божидар Лукарски и Меглена Кунева, вече ми бе станало ясно че човекът или няма прозорливостта, или няма политическото ДНК да бъде алтернатива. И само заради него и склонността му да манипулира с плиткоумни твърдения, написах статия какви погашения предстоят до 2015 година, за да се знае от рано, че заеми ще трябва да се теглят и Радан да не спекулира.

Време за равносметка

Към днешна дата „Демократи за силна България“ може да претендира, че е единствен носител на реформаторския импулс, но тези, които не им вярват, имат своите основания.

Твърдението, че съдебната реформа е най-важна, не е вярно и оправдава компромисите в другите сектори е тотално невярно. И който му вярва е наивник. В името на истината, не съм виждал подобно нещо да изрича самият Кънев. Това е девизът на поддръжниците му, но точно това си признава, че е следвал като философия Радан Кънев с изказванията си след смяната на правосъдния министър Христо Иванов и практическото му минаване в опозиция.

Радан Кънев защитаваше тегленето на 16 милиарда заеми в рамките мандата на това правителство, но след като излезе в опозиция нарече финансовия министър „най-голямата щета за това управление“. И сам си призна, че може да приеме неща, в които не вярва и не харесва, в името на това да прокара съдебната си реформа. Тоест, дори и никога да не е декларирал, че заради съдебната реформа, може да чакат другите реформи, точно това излиза, че е следвал като философия през 13-те си месеца в управлението. И дори и да не се снеме доверието от Кънев като лидер на „Демократи за силна България“, снобите от центъра на София, които са основният му електорат, е редно поне да си дадат сметка за цената на избора, който направи лидерът им.

Няколко безплатни съвета

Последна цел на този блог е да създава противопоставяне между обществените групи, но такова е съществувало винаги и ще продължава да съществува, докато има класово разделение и докато интересите на различните класи си противоречат. Точно това противопоставяне води и до възникването на партийното представителство, но в България сме свидетели на един социален феномен, който не ми е известно да се наблюдава другаде по света.

Електоратът на „Демократи за силна България“ претендира не само да е най-образован и с най-високи морални качества, но си позволява да  осъжда хората, които не припознават каузите на ДСБ за свои, или поне за приоритет в исканията, които отправят към политиците. За това се случва провалът на съдебната реформа да привлича много по-малко хора, отколкото изборът на Делян Пеевски да шеф на ДАНС. Докато ДСБ говори само за съдебна реформа, но приема да отпадне необлагаемият минимум за доходите под минималната работна заплата, партията няма да има подкрепата на бедните българи. Докато не заговори за истинска здравна реформа, включваща достъп до здравни услуги и финансирането им в такъв вид, че пациентите да не плащат хиляди левове на ръка, ДСБ няма да получи подкрепата на истинската средна класа. Докато не се предложи политика за превенция на обирите в малките населени места, ДСБ наистина ще си остане бутикова партия, а електоратът й ще продължи да се фрустрира, че е останал неразбран от останалите.

Ако обаче противоречащите си в различна степен интереси са причина за някакво разделение, то ниската политическа (и не само) култура на много от привържениците на ДСБ води до още едно разделение на обществото. Докато привържениците на другите партии просто отхвърлят противниковите платформи, голяма част от феновете на ДСБ се сърдят на останалите, че не им се доверяват и не застават под знамената им. Това е вторично разделение на обществото и не е само на политически признак. Дори и с различни убеждения те си остават общество, но когато маркетингът на една партия внушава, че който не е с нас е срещу нас, вече имаме разпад на обществото.

Това е отговорност, не само на ДСБ. „Протестна Мрежа“ също възприемат подобна риторика, което дава право на всеки човек, който държи първо на България, а след това на конкретна партия да се отнася със съмнение към намеренията им. Ново дясно ли? Това ли е то? А кой ще реформира вашето мислене, драги реформатори. То си е чист болшевизъм, но в сини одежди.

Силното желание да се реанимира политическата кариера на Вълчев може да доведе до смяна на образователния министър Тодор Танев, който в момента е защитаван от партията на Меглена Кунева, докато ДСБ искат смяната му. Рискът Танев да загуби поста си ще стане по-сериозен, ако Кунава оглави правосъдното министерство и все пак остане ресурс за уреждането на Даниел Вълчев.

Това допълнително ще обтегне отношенията с ДСБ, защото те също имат номинация за нов образователен министър и лобират за неуспелия кандидат за ректор на Софийския Университет – професор Тони Спасов.

Според източник на „На стената“ най-вероятната развръзка е ДСБ да загубят влиянието си и върху двете министерства – правосъдното и образователното, в резултат на което да изострят езика си срещу управленската конфигурация. На по-късен етап дори се очаква и да напуснат Реформаторския блок, който дори повече ще заприлича на обединение за интересите на своите лидери.

Последната министерска смяна на дневен ред е тази на военния министър Николай Ненчев, но за неговото място домогванията са на президентското движение АБВ. Техният първи кандидат за военен министър ще бъде генерал Михо Михов, но шансовете му са малки, заради евентуално неодобрение от водещи страни партньори в НАТО.

Или да си го кажем с други думи – генералът харесва МИГ 29, а кариерата му като военен приключва преди да влезем в НАТО и опасенията са, че може да се окаже лобист за руските интереси. Толкова. Фактът, че оглавява генералния щаб по времето на Иван Костов и че е бил последователен в призивите си за съхраняване на военната ни авиация, може бъдат забравени, само защото човекът не одобрява поголовните съкращения на въоръжените ни сили и иска подготовката на резерв, включително и от наборници. Звучи, малоумно, нали?

Това, което със сигурност действа като възпиращ фактор е, че подобен ремонт на кабинета ще се приеме като своеобразна вартоломеева нощ, в която реформаторите биват посечени, а партията на Кунева оцелява заради адаптивността си и готовността за пореден път да зареже принципите в името на властта.

Представете си – вицепремиери в тройната коалиция, от които Бойко дойде уж за да ни спаси, сега стават негови крепители. И пак тези вицепремиери правят това, макар че през 2013 опитваха да се покажат като разумното дясно – не омърсено от олигархичните зависимости на Борисов и Орешарски едновременно. Не е ли ирония.

В крайна сметка смяната на Иванов, Танев и евентуално на Ненчев ще трябва да се мотивира с нещо. И най-удобно ще е да се каже, че те не реформират секторите си, поради което присъствието им е станало излишно, ако ще дори и да се загуби и подкрепата на партиите, които ги поддържат.

Единственият проблем е, че няма премиер реформатор, който да ги сменя в справедливото си недоволство. Напротив, просто ще е поредната маневра за укрепване на личните позиции. Честито на всички наивници срещу задкулисието. Дано този път узреете да скачате за идеи, а не за личности.