За социалните групи от обществото, които са получатели на държавни средства, и за бизнесите, които разчитат основно на обществени поръчки, новината е повече от добра. Но за всички останали това означава преразпределение с риск от създаване на бюджетни дефицити и натоварване на българите с нов дълг или данъци.

Най-общо обещаните допълнителните разходи може да се поставят в две категории – текущи и инвестиционни. За разлика от минали години, когато правителствата спестяваха от публични инвестиции, сега това поле за маневриране ще бъде силно ограничено. Неизбежни например са плащанията за новите изтребители за военната авиация и за новите бронирани машини за Сухопътни войски. Строителството на конкретни пътни участъци като довършването на магистрала „Хемус“ и скоростния път от София до Видин, който е ключов както за експорта на български стоки, така и за управленската програма на новата коалиция.

Текущите разходи също се делят на неизбежни и евентуални. В първата влизат увеличението на минималните пенсии и двойното повишаване на учителските заплати. Във втората се нарежда по-сериозната индексация на останалите социални разходи (включително други пенсии), която ще се случи само ако бюджетът може да си го позволи.

Асфалт и пак асфалт

Като най-сериозен управленски ангажимент се очертава строителството на пътна инфраструктура. Причината е, че за довършването на магистрала „Хемус“, бърз път от София до Видин, както и до Калотина няма да има европейско финансиране и сметката ще трябва да се плати изцяло с национални средства. Изключение е възможно, ако се постигнат икономии при строителството на магистрала „Струма“, но това е малко вероятен сценарий.

При постигната в България досега средна цена от 4 милиона евро на километър първокласен автомобилен път (магистрала или четирилентово шосе) само довършването на магистрала „Хемус“ и свързването й с Русе, Ловеч и Велико Търново би струвало около един милиард евро. Между 300 и 400 милиона евро би струвал пътят от София до Видин, главно заради участъка между Ботевград и Мездра.

Освен тези ключови пътища новата „двойна коалиция“ обещава и строителството на тунел под прохода Шипка. Неговата цена би била около 20 милиона евро за километър, а в пакет с шосетата, които трябва да свържат тунела със сегашната пътна инфраструктура, общата стойност на проекта би надхвърлила половин милиард евро.

Изчисленията са на Любомир Дацов, който беше зам.-министър на финансите два мандата. Според него подобно мащабно строителство формира обща цена от 2 милиарда евро, което прави 4% от брутния вътрешен продукт. „Няма как държавата да намери такива ресурси, като се имат предвид всички останали ангажименти, които трябва да изпълнява. Това би означавало или част от тях да се изоставят, или да се потърси някаква форма за публично частно партньорство, при която частни компании да построят дадени участъци и да ги поддържат срещу събирането на ТОЛ такси“, коментира Любомир Дацов.

Всъщност никой не оспорва необходимостта от тези инфраструктурни проекти. Проблемът е, че заради дългогодишното им забавяне тяхната реализация вече е крайно належаща, а осъществяването ѝ в пакет изисква стягане на колана в други разходни сфери, за да се държи под контрол общият бюджет на държавата.

Военните

Втората най-сериозна задача е да се реши окончателно въпросът с доставката на нови изтребители за военновъздушните сили. Цената, която се споменава в публичното пространство за самолетите „Грипен“ (най-вероятния избор на управляващите), е около 1 милиард лева. Отделно към тази сума трябва да се добавят плащанията за въоръжение и най-вероятно общият разход ще е значително по-голям. Част от тази тежест ще бъде смекчена заради офсетната програма, чрез която се очаква част от цената да се върне в българската икономика, но тя първо ще трябва да се плати от управляващите и след това ще започне да носи икономическа активност и растеж.

Добрата новина при този разход е, че инвестициите за обновяване на въоръжените сили ще бъдат включени в общите разходи за отбрана, които сме длъжни да правим като членове на НАТО. Ангажимент на всяка страна членка е да харчи 2% от брутния си вътрешен продукт за отбрана всяка година. В момента страната ни спазва това задължение наполовина. Много е вероятно това да продължи в началото на мандата и да бъде една от бюджетните икономии, като България достигне изискваните 2% в последните години от евентуалното пълно управление на бъдещото правителство, което се поставя като главна задача пред новата коалиция от лидерите на участващите партии.

Обратното – да се достигнат изискваните от НАТО 2% от БВП още през тази и следващата година, ще струва допълнителни два милиарда лева на бюджета. Те може да отидат за друго въоръжение, за заплати или за подготовка и учения на военните, както и за мисии по опазване на границата, но разходът си е разход.

Учители и образование

Много сериозен изглежда и ангажиментът за удвояване на заплатите в сферата на образованието. Общо учителският персонал наброява повече от 100 000 души и вдигането на възнагражденията им само с 10% от началото на тази година повиши разходите с малко над 100 милиона лева. Това означава, че двойното им повишаване ще струва допълнителен един милиард годишно. Подобна сума най-вероятно ще бъде по-малко от един процент от брутния вътрешен продукт след четири години, когато е крайният срок за изпълнение на ангажимента, но е обещание, от което трудно ще може да се избяга.

Пенсии

Другият голям разход, който на пръв поглед има по-поносими размери, е увеличаването на минималните пенсии. Ангажиментът на управляващите е да повишат най-малките пенсии. Това са тези, които попадат в диапазона между минималната пенсия за осигурителен стаж и възраст, която е 165 лева, и прага от 200 лева, за който коалицията се споразумя. Изчисленията на Националния статистически институт показват, че такава мярка ще струва 23,5 милиона лева месечно, което прави 282 милиона лева допълнителни разходи на годишна база. Това е около 0,3% от брутния вътрешен продукт и изглежда незначително на фона на всички останали разходи.

Подобно увеличение само на минималните пенсии обаче би довело до недоволство сред осигурените и натиск за повишаване на всички останали пенсии. Обратното би било лош стимул и би отказало хората да се осигуряват, след като видят, че няма значение колко реално внасят в бюджета под формата на пенсионни вноски, след като държавата може да променя размера на последващото плащане само с едно решение, и то не в полза на всички.

Евентуално прилагане на същия коефициент на индексация (21%) за всички пенсии ще означава допълнителен разход от 140 милиона месечно, или 1,7 милиарда през 2018 година, което е близо 2% от БВП. Освен че изглежда нереалистично, управляващите не казват нищо за подобен сценарий.

Обещаваното от тях увеличение на останалите пенсии най-вероятно ще остане само на думи. Преизчисляването на парите на възрастните хора, които са се пенсионирали преди 2009 г., се обвързва със спестявания, които държавата ще постигне от разкриването на фалшивите инвалидни пенсии. Това, за което не става дума, е, че при сегашното законодателство инвалидните пенсии са обвързани с минималната пенсия за осигурителен стаж и възраст. Нейното увеличение би означавало да се повишат и те, или техният размер да се отвърже от минималната пенсия. Последното би било пълен абсурд и скандал, защото лишава от права най-уязвимите българи, смята бившият социален министър и депутат от ДПС Хасан Адемов.

„Има общо шест вида инвалидни пенсии. Ако минималната пенсия бъде увеличена, същото ще се случи и с инвалидните пенсии, които се получават от почти половин милион души. Не е сигурно дали, когато са давали обещания, новите управляващи са имали това предвид, или смятат да развържат размера на инвалидните пенсии от този на минималната пенсия”, казва Адемов. Това е аргументът му да твърди, че всички мерки, обещани от ГЕРБ и националистите в областта на социалната политика, попадат някъде между неясното и невъзможното.

Какво пропускаме

Сметката дотук включва разходи, които управляващите трябва да направят заради публичните обещания, които са дали, и заради ангажимента най-после да започнем да харчим за отбрана толкова, колкото всяка друга страна, членка на НАТО, е поела ангажимент да харчи.

Извън тези планове остават разходите по програмата за саниране. Двойната коалиция планира да разшири обхвата ѝ и до тухлени и еднофамилни жилища. Ако правителството продължи да харчи по милиард на година, както досега, това ще са допълнителни три милиарда отвъд тези, за които ни е известно досега.

До момента управляващите все още не са извършили плащанията си по санирането, което се е случило дотук. Първият милиард по програмата е във фискалния резерв като наличности в извънбюджетна сметка, а вторият милиард, за чието влагане е поет ангажимент, още не е заделен. Така дори абстрахирайки се от въпроса дали това е най-справедливият и ефективен начин да се подпомагат домакинствата, остава голямата въпросителна кога и как средствата ще бъдат платени на Българската банка за развитие. В момента тя е буфер в отношенията между общините и строителните фирми, но в един момент институцията ще се нуждае от ресурс, за да изпълнява дейността си.

Равносметка

Извън всичко дотук, както всяко друго правителство, така и двойната коалиция ще бъде принудена да балансира между исканията за допълнителни средства във всяка от областите на държавното управление, която не е изрично посочена като приоритет в предизборната кампания или при сформирането на новия кабинет.

Какво има насреща като приходи? Според пролетната макроикономическа прогноза на финансовото министерство през всяка от следващите три години в номинално изражение брутният продукт ще расте средно с по 5 милиарда лева. Ако държавата запази преразпределението през бюджета на средните за последните години равнища между 36% и 38%, тя ще увеличава бюджетните си приходи с по 1,8 до 1,9 милиарда лева годишно. Това е около 20% по-малко от очакваното увеличение на разходите за всяка от разглежданите години, като се вземат политическите ангажименти без обективно неизбежните допълнителни плащания. Ако се добавят и те, излиза че без допълнително ограничаване на сивата икономика правителството ще отбележи още четири години на бюджетен дефицит. Според Любомир Дацов средният дефицит, който държавата може да регистрира през следващите години, ако управляващите следват ангажиментите си, ще бъде около два милиарда лева. „Това означава поемането на най-малко осем милиарда лева допълнителен дълг в рамките на един пълен мандат“,е заключението на Дацов.

Никое правителство в последното десетилетие не е идвало на власт с подобен размах на обещанията за харчене. Първият кабинет на ГЕРБ постоянно опитваше да балансира държавния бюджет, вторият дойде с обещание за стабилност след управлението на Орешарски. Дори обещанията на правителството на БСП – ДПС бяха по-премерени – за бързо възстановяване на ДДС и за спиране на просрочията в заплащането на изпълнени обществени поръчки. Последващите действия на правителството „Орешарски“ доведоха до по-големи разходи и задлъжняване, които не бяха предварително обещани.

Главният икономист на една от петте най-големи банки в България коментира, че страната върви по пътя на Полша и след едно десетилетие може да има публичен дълг между 60 и 80% от брутния си вътрешен продукт. „Разликата ще е в това, че в Полша дефицитите и дълговото финансиране се използваха за социална сигурност и пазарни реформи, а в България ще се случват хаотично и без видими ползи за обществото“, е мнението на банкера.

Още по-краен в изказването си е бившият финансов министър и бивш депутат от ДПС Петър Чобанов. Според него няма начин новото правителство да изпълни всички поети ангажименти, без да се стигне до системна политика на бюджетни дефицити и нова порция задлъжняване.

От ГЕРБ за момента предпочетоха да запазят официално мълчание. Бившият председател на бюджетната комисия Менда Стоянова, както и бившият (а най-вероятно и бъдещ) финансов министър Владислав Горанов не направиха коментар. Неофициалното мнение на участник в преговорите между ГЕРБ и патриотите е, че финансовата стабилност ще бъде поставена на първо място и няма да се допусне прекомерно задлъжняване. Освен критики за неизпълнени обещания последното дава възможност на националистическите партии или част от тях да торпилират управленската коалиция в удобен за тях момент.

Оригиналът на статията е публикуван в последния брой на списание „Икономист“

Най-трудното нещо след вчерашния гастрол на Бойко Борисов при Цветанка Ризова е да се прецени дали неговата наглост, или безгръбначното подлизурство на водещата са по-възмутителни. Сервилността на тази дама стигна дотам, че не посмя да зададе нито един неудобен въпрос, а при всяко подобие на трудно питане бързаше  да го отдаде на някой зрител. Да, седмица след като Владимир Путин за пореден път се появи в национален ефир да отговаря на въпроси на руските гражданин, същото реши да направи и нашият министър-председател. Контекстът, на решителността му е следният: арести за корупция на висши държавни служители (в Държавна автомобилна инспекция), самопризнание на транспортния министър, че не може да пресече корупцията в същото ведомство, извращения на самодейци с бежанци по границата. За финал, самата Нова Телевизия уволни карикатурист, осмиващ Бойко Борисов  с творчеството си.

Нищо по-нормално не бе имало от това, човекът оглавяващ изпълнителната власт да се покаже и да отговори честно на въпросите, които вълнуват хората, след което да се остави да бъде съден от общественото мнение. Това, което изкриви привидно  нормалното развитие, бе, че гастролът бе при удобен журналист, който нямаше желание да разнищва  проблемите в дълбочина, а предпочиташе да замазва гафовете.  Нещо повече, самият журналист си призна, че цензурира въпросите, като заяви, че ще задава само питания на хора, които не са ги изпращали с псевдоним.

Гаф 1

Теза  на премиера: Извънредните приходи в бюджета осигуряват средства за великденски пенсии.

Премълчаната реалност: Нищо извънредно няма в приходите. Просто икономиката си расте, а правителството си занижава приходната задача, за да осигури преизпълнение и след това да може да подхвърли по някой лев на най-възрастните.

Гаф 2

Теза на премиера: Ивайло Московски и Николай Ненчев са съдействали за изобличаването на корумпираните служители в подопечните им министерства. Успоредно с това, с голям успех протичала и операция на ДАНС във Фонд „Земеделие“.

Премълчаната реалност: Как е възможно изведнъж в три институции едновременно да започне акция, след общо пет години управление в двата мандата на ГЕРБ. Толкова време ли бе необходимо, за да се подготви акцията срещу корумпираните? Дали пък не наблюдаваме активизиране на службите  да ловят корумпираните, над което активизиране премиерът няма контрол? Може и да разберем в близкото бъдеще, но не благодарение на Цветанка Ризова.

Гаф 3

Теза на премиера: Това над три милиарда годишно да нанесеш щета на контрабандистите, създава големи врагове.

Премълчаната реалност: След като отдавна е налична информацията, доказваща, че премиерът лъже, когато твърди, че е отнел 3 милиарда от контрабандистите, госпожа Ризова продължава да мълчи тъповато и да официализира лъжите на министър председателя.

Гаф 4

Теза на премиера: Свинските опашки са пластмасови връзки, само че те не носят този емоционален заряд, след себе си, когато става въпрос особено за мюсюлмани.

Премълчаната реалност:  Тези пластмасови връзки дори и в магазините се продават като „свински опашки“ и този термин е известен на всеки, който поне веднъж в живота си е се е занимавал с окабеляване, или ремонт на автомобили. По-важен обаче е цялостният контекст, на изказването, с което се замазваше гафа от първоначалната подкрепа на БойкоБорисов за издевателствата на гражданските патрули по границата ни с Турция.

Гаф 5

При въпрос навлиза ли България в дългова спирала и защо ГЕРБ критикуваше правителството на Пламен Орешарски за изтеглянето на един милиард нов дълг, след като днес се теглят над 16 милиарда лева нови дългове, тезата на премиера беше:

Реалността: ПЪЛНА И АБСОЛЮТНА ЛЪЖА! Държавният дълг е двойно по-висок в сравнение с размерите си в началото на първия мандат на ГЕРБ и за увеличението му отговорност имат най-много ГЕРБ, които на всичко отгоре разполагаха и с фискални резерви за първите три години от своето управление. След като  той бе изчерпан, всички бюджетни дефицити през втория мандат на ГЕРБ се финансират с дългове. Ако разходите се покриваха с текущи приходи бюджетът щеше да е балансиран, или дори с излишък. И след като се налага тегленето на заеми, за покриване на дефицитите, очевидно става въпрос за навлизане в дългова спирала. Това е истина, която премиерът  може да отрича, но само безумно слаб журналист ще пропусне възможността да го постави на място в национален  ефир. Иска се журналистът да бъде извънредно слаб и за да не припомни, че новият дълг и допълнителните разходи, инициирани от Пламен Орешарски, първо бяха подробно описани в проектозакона за актуализация на бюджет 2013 и второ, коригираха гаф на ГЕРБ с това, че не бяха бюджетирали даденото обещание за ранно изплащане на земеделските субсидии.

Ясно е, че телевизионните водещи често се принуждават да бъдат пенкилери, тоест да знаят всичко и да нямат задълбочена информация за нищо, но това е министър-председателят на държавата и ако той може да лъже в национален ефир, без да има подготвен човек насреща му, да го разобличи, очевидно и журналистът и медията, за която работи се провалят във функцията си да защитават обществения интерес.

Наскоро за пореден път присъствах на разговор, който приключи с обобщение, че народът бил прост, щом си избирал такива управници. Може и да не е толкова прост. Просто му липсват журналисти с кураж, които да поставят на мястото министър-председателя, когато реши да мами нацията. Дали сатва дума за Антон Хекимян, Ани Цолова, Виктор Николаев, Георги Любенов, Илиана Беновска, или Мира Иванова. Общото между всички тях е, че нямат нито  желанието, нито куража да правят задълбочена журналистика.

Първо най-тревожното

В последните 3 години бяха емитирани общо пет дългови емисии със срочност между 7 и 12 години. Затова и до 2028-ма година на България се струпват седем години, в които ще трябва да се изплащат дългове над 1 милиард лева. Това означава, че ако бюджетът не се обърне на излишъци, почти със сигурност държавата ще се принуди да тегли нови заеми, с които да погаси теглените днес дългове. В името на честността, от тази статистика трябва да се извади предстоящия падеж за 2.6 млрд. лв. догодина, защото дългът ще се погаси със средства, изтеглени през тази. Самата ситуация може може да се оцени по графиката на списание „Икономист“, в което предупредих за риска от падежната структура на новите дългове.
Най-безотговорното теглене на заем в близкото ни минало е емисията на Симеон Дянков от 2012 година, която бе пласирана със срочност от само седем години. Това осигури ниска цена по обслужване на дълга, но падежът му се пада в период, когато държавата не е настроила публичните си финанси към балансиран бюджет и средства за погашението му няма.

Общото  между заемите от последните години е, че се пласираха на пазара в условия на рекордно ниски лихви, но падежират във време, когато държавата едва ли ще е балансирала бюджетите си и ще трябва да се рефинансират с нови дългове при по-високи лихви. Последното бе казано само от професор Христина Вучева пред „Канал“ 3, пък ако ще да се приема за контролиран от Делян Пеевски.

А сега за манипулациите

Най-потресаващата манипулация за новите заеми бе публикувана в сайта уебкафе. Тя съдържаше следните дезинформации:

– Правителството на пламен Орешарски е удвоило държавния дълг за годината си управление
– ГЕРБ не носят отговорност за това, че кредитният рейтинг на България е в графата „боклук“ според агенцията Standard & Poor’s
– фалитът на Корпоративна търговска банка е вина само на правителството на Пламен Орешарски
– Новите заеми се теглят само за да покриват стари заеми

Горните твърдения не са верни, просто защото не съответстват на реалността. При управлението на Пламен Орешарски държавният дълг нарасна, но в пъти по-малко от цитираното удвояване. Освен това не всички заеми бяха теглени от неговото правителство, а от ГЕРБ, който управляваха в половината от годината, ако се приеме, че и служебното правителство бе прокси на ГЕРБ.

Ако ГЕРБ не са отговорни за понижаването на кредитния рейтинг през 2014 година, защо той не бе повишен през миналата година, и защо след като „лошите“ Орешарски и Чобанов раздуха дефицита, добрите управляващи от ГЕРБ не го свиват втора поредна година.

Относно Корпоративна търговска банка бе ясно, че тя се източва още докато на власт бе първото правителство на ГЕРБ, макар и в оставка. От тогава датира първата статия на „Капитал“, която сигнализира за кредити към свързани компании, чиято обща стойност превишава близо два пъти капитала на банката.

Последното невярно твърдение, че с новите заеми единствено се превъртат стари задължения също не е вярно. От планираните 18 милиарда заеми за теглене в началото на мандата на това правителство, близо две трети са с цел рефинансиране на стари заеми, а останалата част, около шест милиарда е за покриване на текущи бюджетни дефицити. И за тези дефицити отговорност носи правителството на ГЕРБ. Тук не става дума за това дали бюджетните дефицити  са винаги и задължително лоши. Напротив, те са инструменти за водене на политика. Водещото е, че дефицитите и заемите, с които се покриват и ще се покриват са за политики на ГЕРБ и предишното правителство не е отговорно за действията на днешния кабинет.

Кой е най-изгодният заем

В статията, с която „Капитал“ отрази облигационните емисии от миналата седмица пък бе споменато, че 2016 година е втората, през която България успява да си осигури кредитен ресурс при изгодни условия (нещо което се случва, когато пазарите имат доверие на управлението).
Това обаче не е съвсем точно. Първо, изгодните условия за нови заеми са налице от 2012 година, когато при ниска доходност облигации пласира Симеон Дянков. Второ, най-изгодният външен дълг, теглен от Българската държава, бе реализиран през 2014 година, именно от „лошото“ управление на Пламен Орешарски.

Показателно за този факт е, че тогава бе реализирана най-ниската добавка (рискова премия) по български дълг, над средния ливен суап на междубанковия пазар – само 160 базисни пункта (1.6 процентни пункта).

Толкова нисък спред по български дълг не е постиган дори и по българските облигации с по-къса срочност, които бяха емитирани през 2012 г., 2015 г. и 2016 г. И той бе реализиран в прозореца от време след поставянето на КТБ  под специален надзор и ден преди паническото теглене на влогове да наложи ПИБ да затвори за един следобед. Този заем бе изтеглен, когато днешният премиер Бойко Борисов (тогава лидер на опозицията) плашеше с фалит на държавата и ясно показва кои държавници се ползват с по-високо доверие от финансовите пазари.

Заемите бяха планирани и отразяват невъзможността бюджетните дефицити да се намалят, както и желанието на правителството да разполага с ликвиден буфер, в случай че се наложи да подпомага финансови институции, след провеждане на стрес тестовете през лятото.  Това, което виждаме при новите емисии е, че пазарите вече си дават сметка за нарастващата задлъжнялост на България и макар тя още да не е проблем, инвеститорите опитват да спецелят от това, че все по-често търсим дългово финансиране

Чисто технически, вчера държавата изтегли два заема. Единият е със срок на обслужване 7 години и по него като данъкоплатци дължим 1.144 млрд. евро. Във фискалния резерв обаче ще постъпят само 1.123 милиарда евро, защото облигациите са пласирани с отбив от 1.8% спрямо номинала. Тази отстъпка от номиналната стойност, заедно с лихвения купон (1.875%) формират доходността, или крайната цена, която като общество ще дължим за заетите средства и тя е 2.156%.

По втория заем, който ще се обслужва в продължение на 12 години, правителството е изтеглило 850 милиона евро, но при отстъпка от номинала 1.7% в резерва ще постъпят 835 милиона евро. Крайната цена по 12-годишния заем, измерена чрез доходността, която получават инвеститорите е 3.179%.

Изгодни ли са условията

Доходността по новоемитирани облигации се формира като сбор от средните лихви на междубанковия пазар за дълг с конкретен срок на обслужване (английският термин е mid swap) и специфична добавка според рисковия профил на конкретния длъжник.

Това може да се сравни с облигациите, които правителството емитира миналата година почти по същото време. Тогава за 7-годишните книжа добавката бе в размер на 1.95 процентни пункта, което означава, че новите облигации са пласирани при по-добри условия. Не така обаче стои въпросът с 12-годишните облигации. При тях, добавката е 2.35 процентни пункта, а миналата година бе 2.25 пункта.

Разглеждани в цялост двата резултата показват, че по дълг със срок под 10 години финансовите пазари имат по-високо доверие, докато за емисиите с по-голяма срочност виждат засилена несигурност.

Косвен показател доколко е изгодна цената на новите заеми, може да бъде и емисията румънски облигации с падеж през 2025 година. По нея добавката над средните лихви е 1.80 базисни пункта, което означава, че седем-годишният български дълг се търгува на почти същото ниво като 9-годишния румънски дълг. В нормални ситуации, когато доходността нараства със срока, за който се теглят заемите, това означава, че Румъния получава по-висока оценка от финансовите пазари спрямо България.

Такова сравнение не би било коректно, доколкото се гледат цените на нови емисии и вече търгуваните на вторичен пазар румънски облигации. Реално обаче инфраструктурата за вторична търговия с новите български книжа е налице и по нея липсват оферти, които да се различават от доходността, постигната на първичното им предлагане.
Анализатор, пожелал анонимност, коментира, че причина за разминаването с Румъния е най-вече трайното покачване на задлъжнялостта на България в последните години.

Справка показва, че при сегашните средни лихви Доходността по новите облигации ще бъде 2.32% за седем годишната и 3.24% за 12-годишната.

Ако емисиите минат успешно, във фискалния резерв ще постъпят около 3.9 милиарда лева, а държавният дълг ще се увеличи с около 4.6% като отношение към брутния вътрешен продукт.

Изгодни ли са условията

Доходността по новия дълг ще бъде ясна, едва след приключване на записването, но предложените рамкови параметри показват, че България се възползва от по-изгодни условия спрямо Хърватска, а спрямо условията, при които Румъния се финансира, нашият дълг би излязъл малко по-скъпо.

Цената на един облигационен заем зависи от комбинацията между лихвата и евентуалният отбив или надбавка спрямо номиналната стойност, които инвеститорите предложат. Тази комбинация се нарича доходност и макар да е по-точният израз, когато в пресата пише за лихви, в повечето случаи се има предвид доходността.

Така, измерена очакваната доходност показва, че 7-годишните книжа ще струват на обществото 2.32%, а на пазара се търгуват румънски облигации със срочност девет години и доходност 2.37%. Тоест за това, че румъниските облигации имат две години по-дълъг срок на обслужване, пазарът им иска само 0.5% процентни пункта повече, отколкото на българските 7-годишните български книжа.

Посочената в момента доходност по българския дълг е предварителна и може да се промени в края на деня, когато се очаква да приключи записването на новия дълг.

Коментарът на Любомир Дацов е важен, защото представлява първо публично изказано мнение, докога България може да си позволи плъзгане по дълговата спирала, в която се намира. Хроничното разминаване между приходите и разходите в държавния бюджет продължава вече осма година и макар дори финансовият министър да предупреждава за рисковете, които носят дефицитите, за тяхното ограничаване не се взимат сериозни мерки.

В интервю, което взех от него за списание „Икономист“, Дацов коментира, че чуждестранните фирми не кандидатстват за изпълнение на инфраструктурни обекти в България, защото са наясно, че няма да спечелят и отказват да влагат време и средства в подготовката на тръжна документация. Това е част от общото влошаване на бизнес средата, макар и да няма общо с отменените обществени пръчки.

Причина за тяхното спиране според Дацов е, че премиерът Бойко Борисов е осъзнал, че в обществото назрява критично отношение към множеството нередности, белязали управлението му и поради това е решил да демонстрира политика, удовлетворяваща обществените очаквания за почтеност.

Относно промените в данъчните закони икономистът коментира, че макар и данък „уикенд“ да съответства на философията, върху която е изградена данъчната система, той ще внесе несигурност за бизнеса.

Самият данък, както и по-старото решение на ГЕРБ да облага доходите от лихви по банкови влогове, според Дацов са форма на пълзящо покачване на данъчната тежест, която не може да остане скрита, но в същото време дава неудовлетворителни резултати.

Според икономиста, резултатите от борбата с контрабандата са преувеличени. Постъпленията растат заради подобряването на икономическата среда, но за това управляващите нямат принос, смята Любомир Дацов. В подкрепа на тезата си, той задава и риторичният въпрос, ако днес има борба с контрабандата, защо не е имало такава през 2010 и 2011 година, когато тя отбелязваше най-сериозен растеж.

Бившият заместник-министър на финансите коментира, че най-сериозните рискове произлизат от несигурността на международните пазари, а допълнителен проблем за България може да произлезе от Турция и Гърция, чиято нестабилност, може да засегне и икономиката ни.

*В момента Любомир Дацов е член на независимия фискален съвет, но конкретните коментари представляват личното му мнение, а не позиция на институцията.

На обвиненията в идеологическата пристрастност винаги отговарям, че в държава, където дивият капитализъм се издига до ранг на ценност, нямам проблем да понеса етикетите „социалист“ и „марксист“, докато се изговарят от хора, които смятат, че единствения път на България минава през жертването на социалната справедливост и борбата с неравенството.

Пристрастието към конкретна политическа партия, или личност обаче е друг въпрос. Нямам против да изявявам подкрепата си за едно, или друго действие и поради това съм готов да си нося отговорността, но само в рамките на онези виждания, които наистина признавам за свои. В отговор на тримата приятели, които някога са ме критикували, че симпатизирам на министъра до степен на необективност, както и в отговор на човека от неговия екип, който ме упрекна във враждебна необективност, ще споделя по-долните коментари. С тях отварям и серия от „поръчкови“ материали, с които ще обърна внимание на конкретни критики и питания в други области от читателите на този блог.

Кой наистина е Владислав Горанов

Този министър на финансите няма идеологически пристрастия. Не поддържа нито австрийската, нито кейнсианската школа. Готов е да приема аргументи и да взима решения и в двете посоки, ако вътрешно е убеден, че това е прагматичния подход.

За разлика от Симеон Дянков, той знае кога да пренебрегне партийния интерес и егото, ако обективните реалности го налагат. Вместо да бяга от оценката, която ще поставят международните пазари на една нова емисия глобални облигации, или да преследва първа позиция в Европа по най-нисък държавен дълг (това бе идеята на Симеон Дянков), Владислав Горанов работеше за изтеглянето на външен заем през 2012 година, с който да се платят падежиращите облигации през януари 2013 г.

Обратното би означавало да се използва спестеното във фискалния резерв, а последтствието щеше да отслаби възможностите на държавата да противодейства на кризи като тази с Първа инвестиционна банка от лятото на 2014 година. Тогава видяхме как действа дизайнът на финансовата ни система, а именно че не централната банка, а правителството интервенира за да спасява банки в България. И точно за да има то възможности за интервенция в кризисни моменти, фискалният резерв трябва постоянно да е в размер съответстващ на конкретната оценка за възможните рискове през всяка отделна година. Само си помислете, колко милиарда заеми щеше да се наложи държавата да изтегли през 2014 и 2015 година, ако фискалният резерв бе намален с два милиарда лева, за плащане на облигациите от 2012 г., както предлагаше Симеон Дянков.

А защото се опасяваше, че геният от Вашингтон може да използва фискалния резерв като източник за погасяване на предстоящия падеж, още през есента на 2011 година Владислав Горанов подготви чернова на бюджет 2012 с допускане за огромен спад на фискалния резерв до допустим минимум от 3 милиарда лева (при 4.5 милиарда за предходната). Това бе именно оценка какво ще се случи, ако държавата изплати заема, а не го рефинансира с нов и след като медиите и общественото мнение отговориха негативно, седмица по-късно излезе официалният проектобюджет с „под“ на фискалния резерв от 4.5 милиарда лева и допускане за тегленето на нов външен заем, с цел рефинансиране на предишния.

Време е за избори

Друго качество на министъра е, че е от малкото политици, които си дават сметка, че обществото трябва да направи информиран избор затова дали да има повече държава, или по-малко държава, като знае и какви са последствията от този избор, измерени през достъп до публични услуги и данъчна тежест.

Вече няколко пъти той опитва да обясни това, като казва, че не може социалният министър да се прави на много добър, когато похарчи няколко десетки милиона за великденска и коледна пенсия, а финансовият да бъде лош, защото опитва да му набави нужния ресурс. Тоест – за финансирането на всеки разход, трябва да има приходоизточник, или да се тегли заем, но в обществото има колективна слепота за съществуването на тази зависимост, и тя се поддържа от  всички политически сили.

Горанов обаче си е виновен сам, затова че прави намеци за неща, които трябва да заявява с най-твърдия възможен тон. В последното си публично изказване на конференцията „Бизнесът среща правителството“ финансовият министър заяви, че дългът е следствие, а не причина, с което отново прехвърли топката към колегите си министри, които очевидно не могат, или не искат да управляват ресорите си с по-малко средства. Това, което не каза е, че разходните министри разсъждават точно като чиновниците, не се интересуват от ефективност и не  дават пет пари за задлъжняването на държавата. Не каза също и, че неговият началник Бойко Борисов е отговорен за развъждането на тази класа от министри търтеи, в периода след ноември 2014 година.

Ето този отказ да изрече нещата до край, е истинската причина за укори към сегашния финансов министър. Той пропуска уникален шанс да се изправи срещу премиера и да каже „не“, което е задължително за финансовия министър. Когато Милен Велчев подаде оставка от правителството на Симеон Сакскобургготски, той не искаше на всяка цена да напусне кабинета, а просто каза: „Ваше Величество, вижданията ни не съвпадат, но сега е момента да ми се доверите, или пътищата ни се разделят“. Без никакво  значение за конкретния казус, този кураж на Милен Велчев е пример, който днес Владислав Горанов може да взаимства, когато изисква ефективност на разходите и подкрепата на своя премиер, но не се забелязват достатъчно усилия в тази посока.

В последните редакции на Закона за публичните финанси, се предлага едно от ограниченията за бюджетния дефицит да може да се заобикаля, ако той е причинен от разходи за инвестиции, които щели да имат положителен фискален ефект в дългосрочен план. Звучи добре, но липсват критерии за това как се доказва положителният ефект и остава усещането, че правителството иска да поддържа дефицити, заради пътното строителство, чиято цена почна да става необяснимо висока и съмнително целесъобразна. Шанс за министъра да пресече причините за натрупване на дълга, който е последствие, даже чудесен шанс, но пропуснат шанс.

Приятелството с Делян Пеевски

Често приписван грях на Владислав Горанов е, че бил приятел с олигарха Делян Пеевски. Интересно ми е да чуя как в качеството си на министър Горанов е направил подарък на Делян Пеевски, тоест как е помогнал на олигарха да увеличи богатството си, прилагайки своята власт на финансов министър. Възлагането на поръчки за пътно строителство и за каквото и да било друго в останалите сектори на държавното управление е прерогатив на ресорните министри. Те са тези, които класират офертите и избират победители, и пак те са тези, които могат да се откажат, когато цената се окаже непосилно висока.

В този контекст министърът на финансите може да е отговорен, но е чак третият виновен по веригата – след ресорния министър и след премиера. Това обаче се пренебрегва и често на ресорните министри им се прощава, като хората предпочитат да търсят архетипния вместо конкретния виновник.

Кампанията срещу контрабандата

Ако контрабандата не се преследва, един голям данъкоплатец няма да внася средства в бюджета, а от акцизи върху цигарите в бюджета постъпват около 8% от всичките му приходи. За това колкото и да звучи опростенчески, или пропагандно, фактът си е факт, че с всяка легално купена кутия цигари, се финансира изплащането на пенсиите, социалните помощи, държавните инвестиции и т.н. Вярно е също и, че Булгартабак осигурява прехрана за десетки хиляди тютюнопроизводители и може би стотици хиляди българи, като се прибавят семействата на производителите.

За всеки, който има проблем с това, че компанията е собственост на олигарх, чиято власт придобива застрашително големи размери, правилното действие е да иска противодействие на концентрацията на власт, както и да се разследва произхода на богатството на олигарха. Може също и да пуши „Марлборо“, вместо „Виктори“, но да иска съсипване на компанията само заради нейния собственик, показва липса на разбиране и по въпросите на държавното управление и безотговорност към жителите на едни от най-изостаналите икономически региони.

Новите заеми

Много се изговори за 16-те милиарда заеми, за чието изтегляне Владислав Горанов получи разрешение в началото на миналата година. Малко внимание обаче се обърна на това какви заеми предстои на България да погаси до 2018 година, или на това какви дефицити се планират в бюджета.

А нещата са прости. Има една лесна формула, по която може да се изчислят нуждите от дългово финансиране на държавата (снимката по-долу).

Ако по всеки от параметрите се заложат стойностите от средносрочната фискална прогноза, нещата ще си дойдат много лесно на мястото. Просто държавата се нуждае от конкретни наличности във фискалния резерв, и ако през конкретната година е заложено бюджетът да приключи с дефицит, то резервът трябва да се запълни, или със заеми, или с постъпления от приватизация.

Министърът може да бъде упрекнат, че се съгласява с големите дефицити, но те са следствие от отказа на останалите министри да управляват секторите си по по-ефективен начин и в това отношение Владислав Горанов само обира критики, което трябва да се насочат първо към колегите му и към министър председателя.
Голямата отговорност на финансовия министър по отношение на държавния дълг е, че пласира без конкурс облигации в средата на миналия ноември и даде основания да бъде укоряван, че частни инвеститори са станали по-богати на гърба на държавата.

Данък „уикенд“

Ако не е станало ясно, законодателството на Европейския съюз изисква такава регулация и е във възможностите на всяка парламентарно представена партия да предложи по-добра версия на предложената от Владислав Горанов. Ако може да я измисли, разбира се.

Атаката срещу пенсионните фондове

Политика на този сайт е да отстоява тезата, че в редица пенсионни фондове има лоши практики, които ощетяват осигурените лица. Това в комбинация с практиката много хора да се осигуряват на една заплата, но да получават значително повече средства под масата, създава риск след няколко години да възникнат пенсионерски бунтове. Възможността човек доброволно да прехвърли спестяванията си за пенсия от частен фонд в НОИ може да не е най-добрата възможност за хората да защитят интереса си, но създава натиск фондовете да подобрят начина, по който управляват парите на осигурените. И отново – всяка партия, която е против идеята може да предложи по-добра, но това не се случва.

Работата на НАП и митниците

Като финансов министър Владислав Горанов носи косвена отговорност за всяко безобразие, което е дело на висшето ръководство в приходната администрация. За момента сигнали за големи безобразия не са станали обществено достояние, но непоследователността в отношението към митница „Свиленград“ и някои от знаковите й служители трябва да се наблюдава.

Вместо заключение

В българската политика има неписан принцип, че всеки идиот може да се сдобие с министерски пост. Единствено не трябва да се допуска идиот да става министър на финансите. Този принцип беше нарушен с назначаването на Симеон Дянков, който използваше властта си, както луд използва картечница. Забавяне на плащанията към бизнеса, волунтаризъм по отношение на дълговата политика на държавата (в по-малки пропорции, се наблюдава и при Владислав Горанов), стопяване на фискалните резерви са само част от всички грехове на вашингтонския гений.

На фона на някогашния си началник Симеон Дянков, Владислав Горанов е много положителен герой, пък ако ще всеки ден да пие кафе с Делян Пеевски. Сериозният му грях е, че рядко казва „не“, когато става дума за харчене и по този показател сигурно може да се правят множество сравнения с други министри. Тогава обаче пак ще последват обвинения в пристрастност.

На обвиненията в идеологическата пристрастност винаги отговарям, че в държава, където дивият капитализъм се издига до ранг на ценност, нямам проблем да понеса етикетите „социалист“ и „марксист“, докато се изговарят от хора, които смятат, че единствения път на България минава през жертването на социалната справедливост и борбата с неравенството.

Пристрастието към конкретна политическа партия, или личност обаче е друг въпрос. Нямам против да изявявам подкрепата си за едно, или друго действие и поради това съм готов да си нося отговорността, но само в рамките на онези виждания, които наистина признавам за свои. В отговор на тримата приятели, които някога са ме критикували, че симпатизирам на министъра до степен на необективност, както и в отговор на човека от неговия екип, който ме упрекна във враждебна необективност, ще споделя по-долните коментари. С тях отварям и серия от „поръчкови“ материали, с които ще обърна внимание на конкретни критики и питания в други области от читателите на този блог.

Кой наистина е Владислав Горанов

Този министър на финансите няма идеологически пристрастия. Не поддържа нито австрийската, нито кейнсианската школа. Готов е да приема аргументи и да взима решения и в двете посоки, ако вътрешно е убеден, че това е прагматичния подход.

За разлика от Симеон Дянков, той знае кога да пренебрегне партийния интерес и егото, ако обективните реалности го налагат. Вместо да бяга от оценката, която ще поставят международните пазари на една нова емисия глобални облигации, или да преследва първа позиция в Европа по най-нисък държавен дълг (това бе идеята на Симеон Дянков), Владислав Горанов работеше за изтеглянето на външен заем през 2012 година, с който да се платят падежиращите облигации през януари 2013 г.

Обратното би означавало да се използва спестеното във фискалния резерв, а последтствието щеше да отслаби възможностите на държавата да противодейства на кризи като тази с Първа инвестиционна банка от лятото на 2014 година. Тогава видяхме как действа дизайнът на финансовата ни система, а именно че не централната банка, а правителството интервенира за да спасява банки в България. И точно за да има то възможности за интервенция в кризисни моменти, фискалният резерв трябва постоянно да е в размер съответстващ на конкретната оценка за възможните рискове през всяка отделна година. Само си помислете, колко милиарда заеми щеше да се наложи държавата да изтегли през 2014 и 2015 година, ако фискалният резерв бе намален с два милиарда лева, за плащане на облигациите от 2012 г., както предлагаше Симеон Дянков.

А защото се опасяваше, че геният от Вашингтон може да използва фискалния резерв като източник за погасяване на предстоящия падеж, още през есента на 2011 година Владислав Горанов подготви чернова на бюджет 2012 с допускане за огромен спад на фискалния резерв до допустим минимум от 3 милиарда лева (при 4.5 милиарда за предходната). Това бе именно оценка какво ще се случи, ако държавата изплати заема, а не го рефинансира с нов и след като медиите и общественото мнение отговориха негативно, седмица по-късно излезе официалният проектобюджет с „под“ на фискалния резерв от 4.5 милиарда лева и допускане за тегленето на нов външен заем, с цел рефинансиране на предишния.

Време е за избори

Всяка партия може да предлага алтернативни решения на тези, които генерила Владислав Горанов, но това почти не се случва.

Друго качество на Горанов е, че е от малкото политици, които си дават сметка, че обществото трябва да направи информиран избор затова дали да има повече държава, или по-малко държава, като знае и какви са последствията от този избор, измерени през достъп до публични услуги и данъчна тежест.

Вече няколко пъти Горанов опитва да обясни това, като казва, че не може социалният министър да се прави на много добър, когато похарчи няколко десетки милиона за великденска и коледна пенсия, а финансовият да бъде лош, защото опитва да му набави нужния ресурс. Тоест – за финансирането на всеки разход, трябва да има приходоизточник, или да се тегли заем, но в обществото има колективна слепота за съществуването на тази зависимост, и тя се поддържа от  всички политически сили.

Горанов обаче си е виновен сам, затова че прави намеци за неща, които трябва да заявява с най-твърдия възможен тон. В последното си публично изказване на конференцията „Бизнесът среща правителството“ финансовият министър заяви, че дългът е следствие, а не причина, с което отново прехвърли топката към колегите си министри, които очевидно не могат, или не искат да управляват ресорите си с по-малко средства. Това, което не каза е, че разходните министри разсъждават точно като чиновниците, не се интересуват от ефективност и не  дават пет пари за задлъжняването на държавата. Не каза също и, че неговият началник Бойко Борисов е отговорен за развъждането на тази класа от министри търтеи, в периода след ноември 2014 година.

Ето този отказ да изрече нещата до край, е истинската причина за укори към сегашния финансов министър. Той пропуска уникален шанс да се изправи срещу премиера и да каже „не“, което е задължително за финансовия министър. Когато Милен Велчев подаде оставка от правителството на Симеон Сакскобургготски, той не искаше на всяка цена да напусне кабинета, а просто каза: „Ваше Величество, вижданията ни не съвпадат, но сега е момента да ми се доверите, или пътищата ни се разделят“. Без никакво  значение за конкретния казус, този кураж на Милен Велчев е пример, който днес Горанов може да взаимства, когато изисква ефективност на разходите и подкрепата на своя премиер, но не се забелязват достатъчно усилия в тази посока.

В последните редакции на Закона за публичните финанси, се предлага едно от ограниченията за бюджетния дефицит да може да се заобикаля, ако той е причинен от разходи за инвестиции, които щели да имат положителен фискален ефект в дългосрочен план. Звучи добре, но липсват критерии за това как се доказва положителният ефект и остава усещането, че правителството иска да поддържа дефицити, заради пътното строителство, чиято цена почна да става необяснимо висока и съмнително целесъобразна. Шанс за министъра да пресече причините за натрупване на дълга, който е последствие, даже чудесен шанс, но пропуснат шанс.

Приятелството с Делян Пеевски

Често приписван грях на Владислав Горанов е, че бил приятел с олигарха Делян Пеевски. Интересно ми е да чуя как в качеството си на министър Горанов е направил подарък на Делян Пеевски, тоест как е помогнал на олигарха да увеличи богатството си, прилагайки своята власт на финансов министър. Възлагането на поръчки за пътно строителство и за каквото и да било друго в останалите сектори на държавното управление е прерогатив на ресорните министри. Те са тези, които класират офертите и избират победители, и пак те са тези, които могат да се откажат, когато цената се окаже непосилно висока.

В този контекст министърът на финансите може да е отговорен, но е чак третият виновен по веригата – след ресорния министър и след премиера. Това обаче се пренебрегва и често на ресорните министри им се прощава, като хората предпочитат да търсят архетипния вместо конкретния виновник.

Кампанията срещу контрабандата

Ако контрабандата не се преследва, един голям данъкоплатец няма да внася средства в бюджета, а от акцизи върху цигарите в бюджета постъпват около 8% от всичките му приходи. За това колкото и да звучи опростенчески, или пропагандно, фактът си е факт, че с всяка легално купена кутия цигари, се финансира изплащането на пенсиите, социалните помощи, държавните инвестиции и т.н. Вярно е също и, че Булгартабак осигурява прехрана за десетки хиляди тютюнопроизводители и може би стотици хиляди българи, като се прибавят семействата на производителите.

За всеки, който има проблем с това, че компанията е собственост на олигарх, чиято власт придобива застрашително големи размери, правилното действие е да иска противодействие на концентрацията на власт, както и да се разследва произхода на богатството на олигарха. Може също и да пуши „Марлборо“, вместо „Виктори“, но да иска съсипване на компанията само заради нейния собственик, показва липса на разбиране и по въпросите на държавното управление и безотговорност към жителите на едни от най-изостаналите икономически региони.

Данък „уикенд“

Ако не е станало ясно, законодателството на Европейския съюз изисква такава регулация и е във възможностите на всяка парламентарно представена партия да предложи по-добра версия на предложената от Владислав Горанов. Ако може да я измисли, разбира се.

Атаката срещу пенсионните фондове

Политика на този сайт е да отстоява тезата, че в редица пенсионни фондове има лоши практики, които ощетяват осигурените лица. Това в комбинация с практиката много хора да се осигуряват на една заплата, но да получават значително повече средства под масата, създава риск след няколко години да възникнат пенсионерски бунтове. Възможността човек доброволно да прехвърли спестяванията си за пенсия от частен фонд в НОИ може да не е най-добрата възможност за хората да защитят интереса си, но създава натиск фондовете да подобрят начина, по който управляват парите на осигурените. И отново – всяка партия, която е против идеята може да предложи по-добра, но това не се случва.

Работата на НАП и митниците

Като финансов министър Владислав Горанов носи косвена отговорност за всяко безобразие, което е дело на висшето ръководство в приходната администрация. За момента сигнали за големи безобразия не са станали обществено достояние, но непоследователността в отношението към митница „Свиленград“ и някои от знаковите й служители трябва да се наблюдава.

Вместо заключение

В българската политика има неписан принцип, че всеки идиот може да се сдобие с министерски пост. Единствено не трябва да се допуска идиот да става министър на финансите. Този принцип беше нарушен с назначаването на Симеон Дянков, който използваше властта си, както луд използва картечница. Забавяне на плащанията към бизнеса, волунтаризъм по отношение на дълговата политика на държавата (в по-малки пропорции, се наблюдава и при Владислав Горанов), стопяване на фискалните резерви са само част от всички грехове на вашингтонския гений.

На фона на някогашния си началник Симеон Дянков, Владислав Горанов е много положителен герой, пък ако ще всеки ден да пие кафе с Делян Пеевски. Сериозният му грях е, че рядко казва „не“, когато става дума за харчене и по този показател сигурно може да се правят множество сравнения с други министри. Тогава обаче пак ще последват обвинения в пристрастност.

Общата сума на гаранциите, които държавата ще може да издаде по заеми на държавни фирми и други структури ще е три милиарда лева, предвижда черновата на Бюджет 2016, която Министерство на финансите публикува на сайта си.

Предвидено е изключение, според което таванът за нови емисии ще може и да се надхвърли, стига те да се изплатят в рамките на 2016 година и към 31 декември ограничението да е спазено. Вратичката се оставя като буфер за избягване на ситуации като през 2013 година, когато заради един краткосрочен заем, изтеглен и платен в рамките на годината, трябваше бюджетът да се актуализира. През 2014 година също се изтегли подобен заем, но тогава целта бе да се пресече възникването на базова криза.

Държавно гарантиран заем банката за развитие трябваше да изтегли и през 2014 година, но в многократно по-малък размер. Той бе договорен от тогавашното й ръководството и щеше да понижи с процент и половина лихвите по кредити за крайните клиенти на банката, но след оставката на кабинета „Орешарски“, служебният министър Румен Порожанов отказа да разреши държавната гаранция.

Предвижда се и издаването на държавни гаранции за 215 милиона лева за изграждането на газопровод до мрежата на Гърция, с който евентуално ще се намали зависимостта на България от руските газови доставки.

Обновени са главно заглавието и първите два абзаца от текста*

Планът на правителството е тревожен защото дефицитите, които залага, са дефицити на статуквото. Вместо да са дефицити на инвестициите, растежа и реформите, те ще бъдат дефицити на неефективната държава, притискана от демографски фактори и нежеланието на едрия капитал да проумее, че политика се води чрез разходите.

Ако това се проумее, ще можем да дебатираме по същество – да искаме ограничаване на сивата икономика и реформиране на публичния сектор, преди да прибегнем към вдигането на данъците. Но и това не трябва да се изключва като вариант.

Всъщност бюджетният дефицит и държавният дълг не са мръсни думи. Това са инструменти, посредством които държавата може да влияе на икономиката. Дори и заклетият либертарианец Калин Христов призна, че държавата се нуждае от инвестиции, които да създават мултиплициращ ефект (докато беше служебен министър на финансите). А той застъпи на поста си само три месеца, след като 2012 година приключи с най-ниския дефицит от началото на кризата и спестяванията бяха осигурени от държавните инвестиции.

В графиката, която прилагам под този абзац, се вижда оценката на Министерство на финансите затова как фискалната политика е влияела на икономиката. Правена е от експерти, за експертите на Европейската комисия в началото на 2014 година и показва, че годините, в които дефицитите са се свивали, всъщност правителството е вредило на икономиката. И обратно, през 2009 година, за която Бойко Борисов и първият му финансов министър Симеон Дянков се спукаха да се оплакват, че държавата е водена на съсипия, и харчовете са били като за последно, експертите твърдят, че е водена антикризисна бюджетна политика.
За да разсея съмненията, че програмата е минала през евентуална партийна цензура на Петър Чобанов, като пример цитирам и коментар от програмата за 2010 година, която бе изготвена по времето на Симеон Дянков:

Тогава защо да се притесняваме от плановете на кабинета?

Проблемът е, че едва през 2014 година започна да се говори за инвестиционна програма на правителството, която да ускори икономическия растеж. Година след инициативата на Петър Чобанов, и ГЕРБ решиха да работят в тази насока. Но вместо да заложат инвестициите в бюджета, те ги отстъпиха на банката за развитие и общините с програмата за саниране на жилищни блокове.

През 2014 година като журналист в „Капитал“ попитах тогавашния министър на финансите защо инвестиционната програма на правителството му не е съпроводена с анализ за мултиплициращия ефект, който тя ще окаже върху икономиката. Такъв документ щеше да направи от инвестиционната програма нещо оправдамо и защитимо от всякакви политически нападки.

Днес неговият приемник Владислав Горанов, също не намира за необходимо да защити програмата за саниране с подобен доклад. И така дори и тя да е правилна, атаките към програмата създават усещане за недоверие.

И докато правителствата правят инвестиции с недоказан ефект, застаряването на населението и нереформираните държавни служби също въвличат държавата в излишни разходи. А успоредно с дефицитите държавата увеличава и своята задлъжнялост и ако продължава в същия дух, през следващите 20 години може да стигне опасни за икономиката равнища на държавния дълг.

Днес България не е заплашена от гръцки сценарий, и всеки който твърди обратното, лъже. Но е напълно възможно в даден бъдещ момент дълговите пазари отново да пресъхнат, и ако в този момент българската икономика не е подготвена да изплаща задълженията си, катастрофата ще е налице.