Лидерът на организацията, която претендира, че ще спасява България – Валери Симеонов е идиот извън всякакво съмнение. Маската падна и затова анализът може да се насочи към останалите.

Кирил Домусчиев – ръководител на най-голямата работодателска организация, произнесе определението „данък инвалид“. Така бяха определени законодателните промени, имащи за цел интегриране на хора с увреждания.

Че най-голямата работодателска организация е в дълг пред държавата, е ясно отдавна. Първият й председател, откакто тя е в сегашния си вид, Иво Прокопиев докара на власт Бойко Борисов. Екосистемата от медиите му (даже имаше и телевизия, която бе създадена година преди изборите и затвори половин година след тях) беше първа да налага лицата на новата власт. КРИБ подписваха споразумения и меморандуми, напоително отразявани от „Дневник“ и „Капитал“. **

Следващият председател Огнян Донев също свърши своя дял от работата и се обяви против правителството на Пламен Орешарски. Честито, получихте „Бойко 2″ в комбинация с Пеевски, от който иначе „бягахте“. Нито Донев, нито Прокопиев обаче са си позволявали да правят дръзки изказвания в стил Кирил Домусчиев, с които да обиждат толкова много хора. Интересно, големият мъж Домусчиев, дали се погрижи фирмите му да платят задълженията си по приватизацията на „Български морски флот“, за която загубиха съдебното дело миналата година?

Как така пригласящите му медии (най-вече списание „Икономика“) реваха от тормоза, оказван от НФСБ, а днес Домусчиев и Симеонов манифестират солидарност и взаимна подкрепа.

Може би точно идиотщината и липсата на някои мъжки качества в господин Домусчиев обяснява и защо КРИБ изпадна дотам да бъде една тесногръда организация с липса на капацитет да генерира алтернативни идеи. Защо великата работодателска конфедерация не предложи нещо по-добро?

Например, за всеки нает, човек с увреждания, на работодателя му да се възстановяват данъчно-осигурителни задължения в размер на 150% от разхода за възнаграждение, на наетия човек? Дали нямаше да има стимул да се потърсят хората със способности, които са в плен на заболяванията и травмите си? Дали нямаше загубеният данъчен приход да се компенсира с икономическите ефекти от една истинска, осъзната като полезна и необходима интеграция?

Този дебат не се проведе, защото гьонсуратлъкът на работодтелските организации (и най-вече на КРИБ) стигна дотам, че те са загрижени единствено за джобовете на председателите си, но не и за баланса между интересите на всички обществени групи.

Въпросът, на който не мога да си отговоря е дали Кирил Домусчиев е пудел на ГЕРБ и Бойко Борисов, или ГЕРБ и Бойко Борисов са пудели на Кирил домусчиев. Във всеки случай отношенията по тази релация отдавна са загубили човешки си облик.

Какво да кажем за Димитър Манолов от синдикалната организация „Подкрепа“, който още през лятото първи се нахвърли на майките, които искат държавата да се грижи по-адекватно за хората с увреждания? Какво да кажем за Пламен Димитров от КНСБ, който показа, че дори не знае какъв е размерът на максималната пансия? Тръгнали да защитават интересите на работническата класа, реално те са асимилирани и опитомени от властта (тази, конкретно сегашната).

Някогашните синдикални лидери Желязко Христов и Константин Тренчев също флиртуваха със властта, но имаха кураж да повеждат хората по улиците, когато тя се самозабрави. Някой да е виждал значим синдикален протест в последните години?

Партията на Волен Сидеров – „Атака“ вкара в парламента педофил – Владо Кузов. Фюрерът на тази партия налиташе на студенти, на мюсюлмани, тормозеше хора в самолети и по заведения. Накрая си изяде боя и беше осъден. Днес претендира да бъде консерватор и търси международно признание за възгледите си.

Какъв консерватор си ти, бе? Клоун!

И той и новият му партньор Николай Бареков са кръгли идиоти, но по някаква причина преуспяват. На фона на идиотизма, който демонстрират Сидеров, Бареков и Симеонов, четвъртият идиот – Каракачанов със синята каска направо изглежда нормален.

Сякаш по поръчка изявление направи и един позабравен идиот – Симеон Дянков. Правителството било атакувано от БСП и ДПС, които банкрутирали Корпоративна търговска банка. Да, това е неговото мнение за днешните събития.

Той навярно е горд с факта, че оставили КТБ да расте експоненциално. От 2009 до 2013 година, когато Дянков беше изгонен от Борисов, банката нарастна три пъти, като междувременно беше и ограбена отвътре. Седмици, след като Дянков позорно напусна управлението, служебният министър Калин Христов въведе истински правила за обезвреждането на КТБ, а кабинетът „Орешарски“ само ги изпълни. Това накара Цветан Василев да вдигне лихвите и да смени парите на държавните фирми с тези на нормални вложители, като източник за следващо разграбване. Дава ли си сметка за това идиотът Симеон Дянков? Не. Явно и в чужбина има доста идиоти, щом е възможно той да бъде приеман насериозно.

Някога не беше така. Румен Овчаров, Йордан Цонев, Ахмед Доган, Георги Първанов, Делян Пеевски, Иван Костов са хора от много различно тесто. Всички до един поляризира общественото мнение по въпроса дали е положителен или отрицателен герой. Но никой не отрича, че до един тези хора притежават интелект, сила на характера и визия.

Какво точно се промни в последните години, че тези хора трябваше да бъдат изместени от идиоти като Волен Сидеров, Валери Симеонов, Николай Бареков, Симеон Дянков, Росен Плевнелиев? Отговорът е ясен. ГЕРБ не биха били приемливи на фона на нещо качествено. Някога проглушаваха ушите на брюкселските чиновници, че правителството на Орешарски разчита на подкрепата на националистите от Атака. Днес те самите са зависими от националистите на Симеонов. Борисов сам си го призна.

Едно е сигурно – щетите от сегашните идиоти ще тежат на държавата ни с десетилетия.

* Според онлайн тълговния речник Rechnik.info „идиот“ е разговорен израз за глупав и тъп човек.
**Казвам това, съзвавайки че, изпълнението на тази задача се падаше и на мен, но не го осъзнавах. Мислих, че просто имам работа с ново явление, което акумулира енергия. А то се оказа, че отдавна е било подготвено.

Никой обаче не си е представял, колко смешен ще изглежда Борисов. Във опитите си да изглежда като приятел с половината световни лидери, нашият премиер заприлича на хлапе, което търчи след поредния футболист да му иска автограф и да се снима с него. Жалка работа, но тя роди нещо положително. Обществото за пореден път показа, че е по-интелигентно от политическата си класа и превърна излагацията на министър-председателя в майтап. 

Това, че поведението на Борисов беже жалко, е следствие на личните му комплекси. Снимка с Тръмп, още в пленарната зала, преводачката в ролята на папарак, преглед на снимката преди още Тръмп и Ники Хейли (представителят на САЩ в ООН) да са си тръгнали. Всичко това говори за незряло разглеждане на американския президент, като недостижима личност, с която човек да се снима е максимумът, на който е способен.

Ако някой изгледа записа, ще му направи впечатление, че ръката на Борисов по пътя към Тръмп замахва сякаш премиерът ни е рапър, или си има работа със стар приятел. Нещо в смисъл „евела ти правим“, или „кво став бро“. Всъщност, поведението на Бойко Борисов има аналог.

През пролетта на 2009 година, когато ГЕРБ се засилваха да направят първия си изборен скок, Европейската народна партия направи всичко възможно да ги подкрепи и дори проведе своя среща в София, в запечатиня днес хотел „Маринела“. Там имаше две хубавици в ранните си 20 години, които видимо бяха със задача да помагат по организацията. Русата беше сдържана и скромна и впоследствие стана ясно, че е преводачка. Черната не спря да се снима с важните чичковци. После стана важен сътрудник и член на политическия кабинет на Симеон Дянков. Някои от жълтите вестници писаха, че са любовници.

Та поведението на Бойко е същото като на Ирина. Снима се с всички и не пропусна да покаже фотосите. Трябваше да разберем, че премиерът ни е международен фактор. И той наистина можеше да стане. Само си представете двама пословични женкари, единият доказан милиардер, другият обвиняван, че е такъв. И двамата вулгарни като образовани каруцари. Те наистина биха си прекарали чудесно на кресло с пура и уиски. Ако нашият говореше английски. Но не, и затов се държа като старлетка.

Но поредицата от фотосесии на министър-председателя създаде още дветечения в социалните мрежи.

Първото, изразява съмнения, че „протоколната“, по думите на Борисов, снимка с Тръмп всъщност е била с восъчни фигури. Основания за това дадоха привидно неизменните позиции на американския президент и съпругата му Мелания при снимките с останалите държавни глави и правителствени ръководитли. Което е по-важно, много от позициите на Тръмп и Мелания съвпадат и с тази, при снимката им с президента Румен Радев от миналата година.

Така въпросът се пренася не само към това доколко Бойко се е изложил, но дали гостите на Тръмп в ООН, не се подлагат на унизителния ритуал да си правят протоколни снимки с восъчни фигури. Съмнение за това изразиха вече от сайтовете „Афера“ и БгСнайпер“.

Ние опитахме да съпоставим различни елемнти от стойката на американските випове за да изясним налице ли е замръзнала позиция и вероятност за восъчни фигури, или първото семейство на САЩ е събрало сили да замръзне в усмихната стойка за дълго време, докато се изреждат гостите им.

Истината едва ли ще се изясни само от фотосите. Има разлики в разположението на краката, както и пръстите на Мелания, така че версията за восъчни фигури трудно може да се потвърди.

Но поведението на премиера ни разбуди цяло социално движение. Хората пускат своите снимки с восъчни фигури от музеите по света. Такова единство нацията не е изпитвала от мачовете на футболните национали в САЩ преди 24 години, заради което трябва да благодарим на Борисов. Истински национален обединител.

Финансовият министър Владислав Горанов изненада с новината, че по време на българското европредседателство страната ще подаде заявка за участие в механизма на валутни курсове – ERM2, познат популярно като „чакалнята за еврозоната“.

Какво може да означава това и какви ще са последствията от действията на министъра обаче далеч не е сигурно.

Вариантите може да са лоши именно за онези, които най-много искат страната да приеме еврото.

Останалите може най-после да си поемат глътка въздух.

Опитите на България за присъединяване към еврозоната датират от самото ни влизане в Европейския съюз. Всъщност, споразумение за съвместни действия в тази посока беше подписано от Министерство на финансите и Българска народна банка още през 2004 година.
По-паметливите ще се сетят, че още по времето на тройната коалиция, когато финансов министър беше Пламен Орешарски, а централната банка оглавяваше Иван Искров, страната ни е получила учтив, но твърд отказ със ясното обяснение, че докато сме бедни, трудно може да очакваме тази следваща стъпка на интеграция.

Днес, 11 години по-късно България все още е далеч от това, което иска да види Европейската централна банка. Въпреки това финансовият министър изглежда ще повтори грешка на бившия му началник Симеон Дянков, въпреки, че изглежда далеч по-нормален и уравновесен. Какво обаче може да е подтикнало Горанов към подобно поведение?

Всеки, който е имал възможност да поговори с хора, участвали в проучвателните разговори, знае, че името на Симеон Дянков е мръсна дума в Европейската централна банка. Причината затова са опитите му да ускори влизането на България в еврозоната. Точно провалът му в тази посока стана причина през януари 2010 година Бойко Борисов да се изправи в „Панорама“ и да обясни, че България трябва да се фокусира върху по-постижими приоритети. Самият Дянков така и не намери мъжество да признае грешка, а прекара месеци в обяснения, че еврозоната изпада в криза и затова на България не й трябва да става част от нея. Опита да попрехвърли вина и на тройната коалиция, като излъга, че правителството на Станишев е завещало на кабинета му ангажименти по договори, които били „скрити в чекмеджета“. Те раздували бюджетния дефицит и правили невъзможна заявката на страната ни.

С изгонването на Симеон Дянков всички смятаха, че нормалността в общуването по остта Министерство на финансите – Европейска комисия – Европейска централна банка – Българска народна банка е възстановена. И сега идва изказването на Горанов, което противоречи ангажиментите, полагани от самия него в поредица предишни изявления. Горе долу те бяха в посока на това да се бърза бавно, да не се правят непремерени политически ходове и най-важното – да не искаме приемане в чакалнята, докато не сме сигурни, че ще се отговори положително на нашите искания.

Или както човек от екипа му обясни процесите, те приличат на отношенията между младеж, който харесва жена, но е попаднал в ситуацията да бъде нейн патонически приятел. Въпреки, че той иска приятелството да се задълбочи с по-сериозни отношения, рискът от непремерени стъпки и евентуалното му отхвърляне може да разруши и самото приятелство. Политическите последствия от реализацията на подобен сценарий ще се изразят в зараждане на евроскептицизъм, недоверие към политиката на фискално благоразумие и зараждане на алтернативни рискови течения.

Точно на фона на тези негативни последствия думите на финансовия министър изглеждат непоследовтелни и нелогични. Зад тях обаче може да има много здрава логика, свързана с опита да се възпитава благоразумие сред онези бизнес лобита, които си мислят, че притежават България. Такъв пример е Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ), или по-точно нейното ръководство, което отдавна се държи, сякаш проблемите на по-малките членове нямат значение, а се фокусира върху решаването на въпроси, които касаят единствено едрия бизнес.

Докатоначело на КРИБ беше Иво Прокопиев, организацията активно работеше да павира пътя на ГЕРБ към властта. Когато начело застана Огнян Донев, КРИБ се фокусира да демонстрира недоверие към кабинета „Орешарски“, а при Кирил Домусчиев функцията й еволюира в това да е пазител и глашатай на ГЕРБ и Бойко Борисов. Тази подкрепа, тотално игнорираща очевидните процеси на разпад в държавата, няма как да върви без съответната цена. И тя е приемане в еврозоната, което е мечта за едрия бизнес. Макар олигарсие като Прокопиев, Донев и Домусчиев привидно да не се харесват и да имат боричкания, класовият им интерес очевидно съвпада и това обяснява последователния натиск за въвеждане на единната валута.

Именно за да се справи с този тип натиск, финансовият министър може да е предприел един познат за манталитета му ход. Той се изразява в тотално съгласие с исканията на самозабравилите се бизнес лобисти и вдигане на залога до степен, че те самите да се изплашат от пълното съдействие на министъра.

Това го наблюдавахме през 2016 година, когато Министерство на финансите предложи промени в Кодекса за социално осигуряване, касаещи фазата на изплащане на вторите пенсии. След като пенсионните фондове настръхнаха срещу идеите на министъра, той изтегли законопроекта и заяви, че повече няма да се занимава с темата, оставяйки социалното министерство да балансира между исканията на синдикатите и работодателските организации.

В резултат фазата на изплащане на вторите пенсии остана нерегулирана до ден днешен, което е сериозен проблем за фондовете. Част отклиентите им скоро ще имат право да теглят средствата си, но фондовете нямат правила, по които да изплащат спестеното в личните партиди. От това най-губещи са именно пенсионните дружества, защото парите на хората не се губят, но се подкопават доверието и смисъла от това да се спестява при тях. И днес, когато правителството отново подготвя регулация в областта, има сериозни предпоставки фондовете да покажат смирение пред идеите на кабинета.

Да вдигнеш залога

Подобно поведение, транспонирано в посока на еврозоната, ще означава горе долу следното. Подаваме искане за включване в механизма ERM 2, получаваме отказ, виждаме че сме много далеч от целта и започваме да работим за постигането й. И междувременно лобитата на бизнеса вече си траят, защото знаят, че като не сме желани в еврозоната, някой може да поиска преминаване към полски модел на икономическа политика, който е още по-нежелан за олигархията от сегашния.

За обикновения човек това няма да бъде задължително лоша новина. Причината е, че влизане в еврозоната предполага целенасочена политика, поограничаване на растежа на доходите до темпове близки на тези, с които расте производителността на труда. Тази стигма обаче отдавна се е показала като задушаваща за икономиката, тъй като производителността зависи от инвестициите на корпоративния сектор в модерни средства за производство и на държавата в образование и квалификация. И двете обаче не се харесват на бизнеса, защото в първия случай означава по-малки дивиденти, а във втория потенциално повишаване на данъците или поне на бюджетния дефицит и държавния дълг.

Последните години показаха, че лихвите в България също може да са ниски без страната да е част от еврозоната. Така че за обикновения човек приемането на единната валута освен рискове от инфлация заради ефектите на закръглянето, почти не носи видими позитиви. Е да, ако някоя банка се разклати, ще имаме достъп до подкрепата на Европейската централна банка, а финансовите ни институции ще се надзирават от Европейския надзорен орган. Това обаче касае рискови сценарии, които с повече зрялост на политиците, може да се тушират и без да се откажем от българския лев.

Така, ако получим формален отказ за еврозоната, може да се окаже добре за всички, освен за олигархията. И точно затова, няма да е изненада, ако някой загрижен представител на едрия бизнес, или приближена до олигархията неправителствена организация, в следващите месеци даде заден ход в говоренето за ERM2 и еврозоната.

Нито Симеон Дянков, нито Бойко Борисов разполагат с нещо конкретно, заради което да посочат с категоричност, че техният противник е некомпетентен, или корумпиран. Просто споменават, че има нещо, което не е хубаво, но отказват да кажат повече, защото било класифицирана информация. В случая със Симеон Дянков вече стана ясно, че това бе пример за некадърност, прикрита зад гласовитост. За наблюдателните няма съмнения, че днес симптомите на същия проблем – „идейно и културно безплодие“ са налице при двукратния бивш премиер.

Проблемът е, че научаваме за тези им  недостатци, когато се заиграват с държавните тайни. И в това отношение ГЕРБ проявяват рецидив.

Най-естествената реакция, след като стана ясно, че БНТ е искала милиони за да плати за някакви филми на Елена Йончева, бе да се помисли, че националната медия е била източвана. Схемите за забогяване в националната медиа са ясни на мнозина, но никой не смее да пише за тях, или поне не за пазачите на кранчетата за пари. Та за това предположение маше логика – Елена Йончева бе бивша приятелка на вече бившия министър-председател Сергей Станишев. Някак си, в модела за възприемане на света, на всеки средно интелигентен и средно запознат  българин, стои допускането че главата на изпълнителната власт може да уреди гаджето си с печеливша поръчка от държавната телевизия.

Само че дните след първоначалното изхвърляне на Бойко Борисов показаха колко неправ е бил той. Самият Борисов заговори, че щял да е доволен, ако въпросът стигне до съд, защото там щели да се гледат документи, които са класифицирана информация и по въпросът щял да се изкаже финансовият министър от първия му кабинет Симеон Дянков, който имал информация по случая.

R наистина, от някъде Дянков също се включи като беквокалист в хора на бившия си началник, потвърждавайки, че е покривал фактури на БНТ, с източник разходи по филми на Елена Йончева. Остана само да се обясни каква е класифицираната информация по тези фактури и защо въпросът вече не е представен на съда.

За дните, откакто скандалът се развихри, поне няколко медии (най-изчерпателни бяха анализите на Е-Vestnik.bg и „Труд“) показаха, че парите не били за Йончева, а най-вероятно тя е била параван. Зад нея най-вероятно е трябвало да се плати за освобождаването на български заложници от плена на сомалийски пирати. За това обаче не се говори, защото в момента, когато стане публично ясно, че една държава плаща на терористите, това моментално ще ги накара да започнат да отвличат именно граждани на тази държава.

За откупи не се говори. Но Бойко Борисов е безпринципен

И до днес Борисов отказва да посочи защо, ако е имало престъпление, скрито зад документи, които са класифицирани, не ги е предоставил на специализирания съд. Все пак съдебната власт може да гледа дела, в които се обсъжда класифицирана информация и използването на специални разузнавателни средства. Вместо това, Борисов избра подхода да си къта партенката в продължение на 8 години и да я размаха днес като компромат, но отново не е готов да стигне на съда.

Този подход да се злоупотребява с класифицирани документи е патент на ГЕРБ. При него не се лъже, само се казва половината на истината, покрита с тонове постистини. Другата половина, по правило оправдаваща неудобния на ГЕРБ човек, се спестява защото споменаването на двете половини е разгласяване на държавна тайна и се наказва със затвор. Напълно печеливша ситуация, която се описва със модела:

Същата простотия ГЕРБ приложиха и преди 8 години спрямо Пламен Орешарски. Тогава Симеон Дянков си помисли, че ще постави Пламен Орешарски в неудобно положение, като го изобличи, че е подкрепял търговска банка с държавни пари от фискалния резерв. Това не беше нито първия, нито последния път, когато злоупотребявайки с ранга си на финансов министър Симеон Дянков, криеше своята некадърност зад потока от думи, които високият му пост усилваше.

Така и до днес никой не посмя да каже публично, коя е била спасената банка по време на тройната коалиция. Шест години по-късно се видя, че това е технологията за спасяване на финансови институции, защото същият механизъм се приложи отново. Само дето изпълнението му се случи под надзора на Европейската комисия. Дянков така и не роди по-добра идея как да се стабилизират системни банки в условия на български валутен борд.

Просто отклони вниманието от иначе тъпата си идея да извади фискалния резерв от валутните резерви и да го изложи на български риск, влагайки го в български финансови институции, които нямат нужда от него, и на които предстои да започнат да се давят в евтин ресурс от спестяващите домакинства. Всъщност ,направи нещо повече – с бездействието си като финансов министър позволи балонът на пирамидата Корпоративна търговска банка да продължи да се раздува.

След като Дянков хвърли бомбата в пленарната зала, журналистите веднага се втурнахме да към изхода, в очакване да направи допълнително изявление. Това не се случи. Излизайки от залата, той прекрачи трите метра до кабинета на Цецка Цачева, по това време председател на парламента и прекара там повече от час. По това време още не беше забранено на журналистите да киснат в тази част от кулоарите и седнах на канапето срещу кабинета. Разговарях с пи-арката на Дянков – Ани, първата от общо четири медийни съветници и по някое време пред кабинета на Цецка Цачева се появи пи-арът на БНБ Александър Урумов.

Този иначе толкова приветлив господин беше събрал цялата сериозност, която може да излъчи с корпулентното си тяло. Без да казва името си, само подаде визитката си на Ани и й каза „крайно време е да се запознаем“. Казаха си две приказки насаме, след което Урумов влезе в кабинета на Цецка Цачева. Никой никога не продума какъв точно разговор се е провел, но на излизане от кабинета на Цачева Дянков мълчеше като маринована скумрия, и като цяло това остана единственият прецедент, когато вашингтонският гений мълчеше.

Явно нещо сериозно бе стреснало финансовия министър. От други източници по-късно разбрах, че операцията по подкрепа за конкретната банка, самата схема за прилагането й, гаранциите от банката и срока на  операцията са класифицирана информация. И само фактът, че Дянков не посочи името на тази финансова институция, го спаси да не си докара проблеми със закона.

Веднага, след като Дянков напусна парламента се отправих към Пламен Орешарски. Попитах го за какво говори Симеон Дянков и коя е била банката. „Питай онзи галфон“ беше лаконичният отговор на Орешарски и като цяло първият и последен път, когато го чувам да използва нецензурни думи.

В случая със спасената банка Симеон Дянков заплаши да събуди онзи нерационален и непазарен сантимент, който през 2014 година за малко щеше да прерасне в системна банкова криза. В случая с Елена Йончева Бойко Борисов превърна всеки българин, пътуващ в рискови държави в потенциална мишена за отвличане. Не за друго, а защото само онези племена в центъра на амазонската джунгла, които още не са контактували с други хора, не разбраха, че България плаща на похитители.

Но това за ГЕРБ няма никакво значение. Те са готови да разрушат всяка натрупана единица познание, и всяка предварително утвърдена процедура за действие в критична ситуация, само и само за да изглеждат малко по-големи от мащаба на собствената си некадърност. И затова винаги си търсят, някой, който да нацапат със собствената си кал.

Подходът не е променен. Стремежът отново е за балансиран бюджет, но нивото, от което поехме публичните финанси, беше много сериозно разминаване на публичните разходи и приходи, което не може толкова бързо да бъде преодоляно. Големият дефицит за 2014 година не можеше с магическа пръчка да се преодолее, без да се рискува работата на доста от  системите, които се финансират от бюджета, от една страна. От друга страна, бяхме в последната година от предишния програмен период и щеше да бъде нецелесъобразно, да не кажа грешно, да поставим под съмнение усвояването или управлението на европейските фондове, подчинено единствено на фискални цели за отсъствие на бюджетен дефицит. Иначе стъпките, които  сме предприели, са съобразени с икономическия цикъл и с това фискът да не влияе отрицателно на растежа. Това не е иновативна концепция. Просто се видя, че рязкото свиване на разходите на практика води до блокиране на част от системите. Нещо, което не би било правилно да се реализира през този мандат.

Експертните анализи на Вашето министерство, цитирани в конвергентните програми, показват, че бюджетите на първото правителство на ГЕРБ са оказвали процикличен ефект за икономиката. В тази светлина признавате ли, че целта балансиран бюджет на предишния кабинет „Борисов“ беше грешна?

Първата година тръгнахме много бързо да гоним консолидация. Една от основните цели беше да отговорим максимално бързо на маастрихтските критерии за членство в еврозоната. От друга страна, в началото на 2009 година бяха сключени доста договори и поети ангажименти, които не бяха съобразени с фискалната рамка и очакването как ще се развие бюджетът през второто полугодие. Още повече че дори и през 2008 година, когато се съставяше бюджетът (за 2009 г.), имаше индикации, че икономическият цикъл тръгва в доста негативна посока. Затова и бяхме принудени да приемем доста сериозни мерки, свързани с орязване на разходите.Това доведе до натрупване на доста просрочени задължения и към бизнеса и до някои негативни последствия, като вероятно допринесе за диспропорции в някои от бюджетните системи. Това беше отчасти преодоляно през 2010 година с пускането на доста по-сериозен дефицит, но тогава целта беше да се даде знак на системите и въобще на цялото общество, че поддържането на благоразумната фискална политика в годините преди 2009 година трябва да бъде възстановено и максимално бързо да вкараме бюджета в релси. Успяхме постепенно да доведем бюджетния дефицит до един разумни нива от под един процент в края на 2012 година, след което, за съжаление, бързо тенденцията се обърна към разширяване на дефицита.

Смятате ли, че беше удачно дефицитът за 2012 година да се свие именно за сметка на държавните инвестиции, както се случи?

Понеже съм участвал  в съставянето му, мога да заявя, че той беше съобразен с потребностите на системите, и мога да заявя, че нямаше натиск върху отделни системи. Те се бяха напаснали с поетапната консолидация, която тогава наложихме. В края на краищата един стар дебат дали може да се съставя бюджет с такава данъчна политика и с такава роля на преразпределение на държавата, стои на дневен ред. Аз продължавам да смятам, че с подобна структура на данъчната система може да се съставя бюджет и той да се изпълнява, но очакванията на хората не могат да бъдат такива, каквито са в държави, които преразпределят по 10 – 15 процентни пункта повече от брутния си продукт. При ниската разпределителна роля на държавата, оставяйки хората сами да решават как да харчат парите си, а не преразпределението през бюджета, част от функциите на държавата трябва да бъдат ограничени.

През лятото на 2013 година в централата на ГЕРБ дадохте пресконференция заедно с Бойко Борисов, Томислав Дончев и Менда Стоянова. Макар Вие да пазехте мълчание, колегите Ви обясняваха, че държавата навлиза в дългова спирала – как приемате тези думи от днешна гледна точка?

Начинът, по който първото правителство на ГЕРБ бе свалено от власт, и начинът, по който се управляваше държавата в периода след 2013 година, ни караха да сме особено подозрителни към това, как се харчат парите на данъкоплатците. В този смисъл увеличаване на разходите особено за сметка на допълнителен дълг за нас беше нецелесъобразно. И нямахме доверие на начина, по който тогава мнозинството в парламента харчеше парите на данъкоплатците, и затова нашата реакция беше такава.  Спомняте си, първото действие на правителството бе да направи актуализация на бюджета и да увеличи разходите. При положение че голяма част от времето се твърдеше, че подобна актуализация не се налага и няма да се прави, аргументът да се харчи повече по формулата, по която традиционно сегашните партии от опозицията са показали, че владеят до съвършенство, ни караше да смятаме, че тези разходи няма как да са ефективни. Това провокира острата ни реакция. Спомняте си програмата за инвестиции – така наречения фонд за развитие на регионите, спомняте си начина, по който средствата бяха разпределени. Твърдеше се, че ще има анализ, критерии и че ще се подбират проекти, които ще допринесат за икономическия растеж. Вместо това видяхме проекти със съмнителна целесъобразност, разпределени на квотно-партиен принцип. Обобщеният отговор на този въпрос е, че липсата на доверие към начина, по който се харчат парите по това време, ни караше да настояваме за намаляване на разходната част или въздържане от увеличение на разходната част и оттам потискане на възможността от поемане на нови дългове. Ако тогава актуализацията беше направена само заради по-ниското изпълнение на приходите, но беше запазена рамката на разходите в бюджета, може би нашите аргументи щяха да бъдат по-слаби. Но веднага колегите от днешната опозиция предложиха именно разпускане на разходната част на бюджета. Можем да говорим впоследствие и за финансово необезпечените решения за промяна в законодателството, която доста сериозно увеличи разходите за системите на отбраната и сигурността. Неща, които сигурно са целесъобразни, но след като не са намерили място в бюджета, не трябва да бъдат допускани.

Изкушавам се да попитам, при превишение на разходите над приходите не става ли абсолютно всеки разход финансово необезпечен, и то в същата степен, в която са необезпечени и останалите разходни пера, като образование и здравеопазване например?
По средата на 2014 година бе гласувана промяна на заплатите в отбрана и сигурност, считано от първи януари със задна дата. Може да се дадат и още доста примери. Това показва нагласа да се разпределят средства, без да се мисли за обезпечаването им.

Не прави ли и правителството на ГЕРБ същото?

Има разлика в начина, по който се взимат решения къде да се инвестира, и отношението към изпълнението на съответните инвестиции е напълно различно. През 2016 година голяма част от допълнителните постъпления и допълнителни разходи са насочени приоритетно към Северна България и инвестиции в по-слабо развитите в икономическо отношение региони. Нещо, което не е задължително, че ще бъде панацея на тези региони, но ще създаде предпоставки.

Когато при управлението на Симеон Дянков бе предложена емисия облигации на чуждите пазари, опозицията мълчеше и не смущаваше системата, каквато бе традицията дотогава. Когато през 2014 година Петър Чобанов изтегли два големи заема в рамките на три седмици – един външен и един вътрешен, днешният премиер навсякъде обясняваше, че тогавашното правителство води страната към фалит, каква друга дума ще предложите за това поведение, ако не „безотговорно“?

Отдавна политическата среда се изкриви дотам, че често при правенето на политика и пред комуникацията с публиката не само че не се интерпретират факти в зависимост от това, кой какъв политически мироглед споделя, а се и подменят факти. Това като цяло влияе на качествената политика и затова доверието към политическата система е доста оронено. Искам да дам един пресен пример. При гласуването на новия социален министър Корнелия Нинова излезе и твърдеше от парламентарната трибуна, че предлагаме национализация на парите на вложителите в пенсионни фондове. Нещо, за което всички знаем, че нито е намерило място в законодателна инициатива, нито е вярно. Но след като лидерът на най-голямата опозиционна партия може да излезе на трибуната и да говори фактологически неистини и от това да се прави политика, показва само, че стойностен и смислен дебат с факти и аргументи все по-трудно се води в политическия живот. Това е жалко. Затруднява ни при опита да си вършим работата поне по начина, по който разбираме, че трябва да се развиват отделни сектори и политики, но това е качеството на политическия модел и ние трябва да се съобразяваме с него.

В този смисъл как се чувствате да бъдете министър на финансите с премиер, който системно говори фактологически неистини?

Ако човек говори фактологически неистини, той търпи критики и трябва да търпи критики. Но общо взето това, което на мен ми прави силно впечатление, че говоренето с фактологически неистини се наложи като модел за правене на политика още във времето, в което тройната коалиция опитваше да не допусне ГЕРБ да дойде на власт. Това се случваше ден след ден и рано или късно трябва да престанем с това. Иначе комуникацията ми с премиера е на доста задоволително ниво. Опитваме се с него да решаваме различни проблеми. Моята роля остава непопулярна, защото  аз съм този, който трябва да намери баланс между всичко и да го доведе до един обективен успешен край при завършека на всяка бюджетна година.

Често казвате, че дългът е следствие, а не причина, и че не е честно да се ръкопляска на разходните министри, когато харчат, но да се критикува финансовият, когато търси решение с какво да покрие тези разходи. Как се отнасяте към критиката, че при липсата на дисциплина у някои ваши колеги би трябвало, образно казано, да крещите, а вие се задоволявате само с мърморене?

Мисля, че доста шумно поставям въпросите не само пред колегите в правителството, но и пред отделните политически сили. Примерът с 2015 година не е показателен, защото голяма част от допълнителните разходи, които се наложи да направим с актуализацията на бюджета в края на годината, бяха съобразени с опита ни да приключим програмния период с минимална загуба на европейски средства. Опитът да се свият разходи в системите „отбрана“ и „сигурност“ през намалението на разходите за персонал даде само частичен резултат. Това наложи допълнително да се увеличат разходите за двете системи в 2015 година. Но краткият отговор би звучал така: при планирането на разходите на отделните ведомства опитваме максимално критично и консервативно да налагаме ограничения, така че всеки един разпоредител с бюджетни средства да осъзнава, че харчи пари на данъкоплатците, и трябва да го прави по максимално ефективен начин.

Това звучи добре, но консолидацията, която предвиждате за следващите три години, не се ли случва повече заради увеличение на приходите, отколкото заради задържане на разходите?

Стремим се и в двете посоки, като, разбира се, приоритетно усилията са наложени към увеличение на приходите. Предлагаме и промени в закона за ДДС, които гарантират, че няма да има измами при търговията с горива. Стремежът приоритетно е насочен към увеличение на приходите. Ако разгледате разходите по отделни ведомства в тригодишната прогноза, едва ли можете да ни упреквате, че има значителни нараствания. Но да, приоритетно разчитаме на подобряване на баланса в Бюджета за сметка на резервите, които имаме в приходната част, а те не са малки.

Премахването на необлагаемия минимум, въведен от предишното правителство, не беше ли антисоциално действие, засягащо най-бедните българи?

Ние винаги сме били за съществуването на пропорционално облагане във вида, в който се въведе през 2008 година. Смятаме, че то е достатъчно неутрално и дава възможност за увеличаване на постъпленията от данък върху доходите на физическите лица. Постоянно се води дебат дали пропорционалното облагане е най-справедливо. Аз винаги съм смятал, че политиката трябва да се прави през разходната част, а не през приходната. Ако данъкът е неутрален и ако е достатъчно лесен за администриране, и държавата успява да си събира приходите, нейна е ролята през разходната част на бюджета да изглади неравенствата и да помогне на онези, които по обективни причини не могат със собствени средства  да се справят, и да им гарантира минимален социален статус, който отговаря на европейските критерии. Със сигурност при малка икономика, каквато е българската, трябва внимателно да държим сметка за неувеличаване на неравенствата. Нещо, което е европейска тема. Много добре работехме с министър Калфин за по-добро насочване на социалните помощи. Мисля, че има още резерви в тази посока, така че да дадем повече на тези, които действително се нуждаят, и да не допускаме хора, които по общоприетия стандарт не следва да бъдат подпомагани, да се възползват от грешки в системата.

Обхватът на действията, за които говорите, не е ли твърде ограничен? Почти всички цени в ютилити сектора се използват като инструмент за провеждане на социална политика.

Това е грешка.

Грешка е, но се случва и показва, че социалните мерки в разходната страна на бюджета не предоставят достатъчно ресурс на нуждаещите се…

Напротив. Ако се сложи реалната цена, ако се премахне кръстосаното субсидиране, ако се премахне изкуственото потискане на някои цени, съм сигурен, че пазарът ще сработи така, че инструментариумът на правителството за правене на социална политика ще нарасне. С потискането на тези цени по-ниски цени плащат и по-бедните, и богатите. Ако цените си дойдат на място, тогава и дружествата ще оказват по-добра услуга, няма да губят и така желаното прогресивно натоварване ще може да се прояви чрез цената на тези услуги.

Принцип в данъчната политика и на това, и на предишното правителство на ГЕРБ е да се разширява данъчната база и да се затварят вратичките за неплащане на данъци, но не и да се посяга на данъчните ставки, колко време още може да си позволи държавата,  преди да се наложи повишаване на данъците, или свиване на публичния сектор?

Далеч сме от състоянието, в което ще кажем, че няма резерви за подобряване на събираемостта. Напротив – има още доста такива резерви и ако успеем в края на мандата на това правителство да се похвалим с постигане на европейските нива на събираемост, тогава ще можем да правим анализ дали размерът на преразпределение, който сме достигнали, е оптимален, или не. Но докато виждам резерви в тази посока, ще продължавам да твърдя, че трябва първо да изчерпим тях.

Приемливи ли са нивата за увеличаване на държавния дълг?

Нека да говорим  за нивата на държавния дълг, когато приключи 2016 година, защото голяма част от новия държавен дълг, поет в 2016 година, най-вероятно ще се използва за погасяване на стари задължения. Тоест нетно дългът няма да се повиши. Всичко зависи от това, как ще приключи бюджетът. Умерен оптимист съм, че имаме възможност да приключи с по-малък от заложения дефицит. Неслучайно 2015 година завърши с по-нисък дълг от 2014 година независимо от всички спекулации. Но когато анализираме държавния дълг, трябва да се върнем към дефицита. И затова предпочитам да говорим за превишението  на разходите  над приходите и за ефективността на разходите. А дългът е само следствие.

Следствие е и фактът, че финансовата мощ на държавата намалява, и ако преди буфер беше фискалният резерв,  сега зависим от благоразположението на финансовите пазари за дълг. Колко благоприятен фактор е това за фискална стабилност?

Така е. Времената на огромните излишъци отпреди кризата са безвъзвратно зад гърба ни. А знаете, че и данъчната политика се променяше в годините на ускорен икономически растеж от 2005 до 2008 година. Така че излишъците, трупани тогава, да не говорим, че част от тях се дължаха на натрупаните аванси по европейските фондове, помагаха на първото правителство на ГЕРБ да не се налага да опира до международните финансови пазари, но се оказа, че с разумна политика и с добро представяне на страната пред международните пазари можем да постигнем много добри нива на финансиране.

Българската банка за развитие все по-често се използва за преструктурирания в публичния сектор – ВМА, ЦГМ, Авионамс придобива общински дългове, това не е ли знак, че държавата трансформира ББР в задбалансов актив на бюджета и последен източник за евтина ликвидност?

Банката има за цел да покрива недостига на пазар, независимо дали говорим  за малък, среден или едър бизнес. В този смисъл това, че понякога правим по-големи сделки като тази с Центъра за градска мобилност, е част от нейните функции да се покриват непълнотите на банковия пазар, там където другите търговски банки не искат по една или друга причина да участват във финансирането, и в това не виждам нищо лошо. Използването й по програмата за енергийна ефективност едва ли трябва да бъде укоримо. Тук решаваме една задача не само на малкия бизнес, който ще участва в практическото саниране, но и на обикновения човек, който притежава панелно жилище. На практика всички възможности, които един такъв инструмент като ББР дава, могат да са и ще бъдат използвани, докато аз съм финансов министър, защото в края на краищата, освен че помага на държавата да изпълнява някои свои функции, тя е създадена като инструмент, който да допълва пазара на финансови услуги там, където частната инициатива не го прави.

Откъде банката за развитие ще си получи средствата, които разплаща по програмата за саниране? И евентуално, като казахте, че изпълнява задачи там, където пазарът не може да се намеси, не възникват ли рискове по-големи от приемливите за типична банка, и не се ли превръща това в небанкова дейност?

Напротив, изцяло по търговски начин са уредени отношенията между държавата и банката. Неслучайно за изминалата година тя отчете печалба в размер на 38 милиона лева, нещо, което не е постигала никога. Тя е надзиравана от БНБ по всички стандарти, по които се надзирават всички останали банки, и не ми е известно този надзор да е констатирал някакви слабости. Банката се представя много добре и нездравият интерес към нея го отдавам по-скоро на някакъв опит тя да се превърне в заложник на политически интереси, отколкото на лоши практики в нея. Да, има отпуснати големи кредити в предходен мандат, които  обаче се обслужват редовно и аз нямам притеснения за начина, по който банката оперира.

Откакто вие сте финансов министър и принципал на Българската банка за развитие, тя отпускала ли е заеми за големи компании?

Пример е Центърът за градска мобилност.

Голяма компания ли е по смисъла на закона?
Според мен е голяма, това е целият транспорт на София. Общо взето тезата ми е, че не е важно на кого се дава кредитът. Важното е, че банката не се използва като конкуренция на търговските банки, а по-скоро като инструмент, който да допълва пазара там, където той не сработва.

Каквато и промяна да инициирате в пенсионната сфера, тя винаги изглежда като недоверие в устойчивостта на капиталовия стълб и опит да се стимулира миграция на осигуряващите се към солидарния стълб, какви са мотивите Ви?

Не приемам упрек в тази посока. При първата част от промените, които предложихме, искахме да дадем възможност на хората да бъдат по-добре информирани и да преценят как да организират пенсионното си осигуряване. Нещо, в което продължавам да не виждам нищо лошо. Ако има проблем с доверието, то е проблем на управляващите на тази система и те трябва да работят в посока утвърждаването на тази система. Неслучайно в новия пакет законодателни промени основният фокус е именно там. Това, че погрешно се интерпретират някои предложения, свързани с изплащането на пожизнени пенсии, и се създава недоверие към системата, не трябва да е упрек към инициатора на тези промени, защото в един момент не се говори нито за национализация, нито за опит тези средства да се прехвърлят в държавното обществено осигуряване.  Тези спекулации трябва да тежат на съвестта на хората, които ги правят. Основната идея на предложенията в КСО, регулиращи дейността на пенсионноосигурителните дружества и фондове, е да засили доверието към тях, като намали законово възможността за лоши практики. В този смисъл промените са насочени към засилване на доверието  и създаване на гаранции за вложителите.

В първия стълб има възможност за унаследяване и вложителите могат да прехвърлят спестяванията си там. Давате възможност за хората да прехвърлят личните си партиди в застрахователни компании, където спестяванията също може да се наследяват. И ако в същото време премахнете възможността за унаследяване на вторите пенсии, не създавате ли стимул за бягство от пенсионните фондове към първия стълб и към застрахователните дружества?

Първо, дебатът там още не е приключил. Второ, ако прочетете проектозакона внимателно, ще видите, че и в новия вариант има възможност за унаследяване, защото не е задължително лицето да прехвърли цялата сума, натрупана по индивидуалната си партида, в резервите на фондовете. Приключи официалният срок за приемане на становища и предстои да организирам среща с пенсионноосигурителните дружества, за да чуя какви са другите предложения, които могат да намерят място в закона, свързани с начина на изплащане на пенсиите, тъй като този проблем не е докрай решен в действащия Кодекс за социално осигуряване. И онези решения, които са най-подходящи – те ще бъдат приети. За мен важната  част от промените е свързана с повишаване на доверието в системата чрез въвеждане на допълнителни изисквания и критерии за инвестиране и намаляване на възможността за допускане на лоши практики и засилване на отговорността на управляващите дружества. Нещо, което е в интерес на осигуряваните лица.

В свой доклад европейската комисия предупреди за рисковете от провал на пенсионни фондове и евентуалната нужда от държавна намеса, не се ли притеснявате, че с действията си подсилвате опасенията на ЕК и в резултат се разклаща доверието на спестителите?

Не виждам, а и статистиката за избор дали лицата да се осигуряват в първия стълб вместо във втория, не показват, че това доверие е разклатено. Вие си спомняте как тръгна дебатът, след като през есента на 2014 година Европейската комисия бе сезирана от български пенсионноосигурителни дружества за проблеми в други български пенсионноосигурителни дружества. Оттам тръгна и дебатът и това е причината за представянето на потенциалните рискове, които една такава финансова система крие. По принцип инвестирането е рисков процес и фокусирането върху подобни потенциални рискове е по-скоро в полза на осигурените лица, а не обратното.

Капиталовите пенсионни системи са силно зависими от икономическия цикъл и склонността на работодателите да укриват доходи на служителите си. Солидарната система също е изложена на риска от укриване на доходи, както и на рисковете, произлизащи от демографските тенденции. В този смисъл не смятате ли, че реформата, която инициирате, ще трябва отново да се реформира скоро след като даде първите си резултати?

Предимството на солидарния модел, ако може да се говори за някакво предимство, е, че той отчита общото ниво на икономическо развитие и способността на работещите да предложат и да отстъпят част от своя доход на тези, които вече не полагат труд. По този начин се гарантира устойчивост на една подобна система и възможност максимално справедливо да се разпределя създаденият продукт. Да, индивидуалният принос не е гарантиран по същия начин, по който е гарантиран от втория стълб, но солидарната система е гарантирана от държавата и докато тя съществува, ще съществува и той.

Нещо като изказването ви от 2007 година, че държавата може да гарантира някакви пенсии, но не и размера им?

Изказването е от 2006-а. Сребърният фонд гарантира пенсиите, но не и размера им.

Според Вас сегашното ръководство на КФН успява ли ефективно да защитава интересите на осигурените лица по линия на контрола, който упражнява на пенсионните фондове?

Съвсем скоро ще се разбере след извършването на оценка на активите им. Това е едно надзорно упражнение, което теоретично трябва  да се извършва на регулярна база от действащия финансов надзор. Ако някъде се покажат пропуски, изводът ще бъде, че надзорът не е успял докрай да си свърши работата. Надявам се да няма повод за такива изводи и ако няма, изводът ще бъде, че надзорната система е функционирала нормално.

Не беше ли безотговорно преди 7 години (тогава бяхте заместник-министър на финансите, отговарящ за структуриране на бюджета) да се намали наполовина бюджетът на Комисията за финансов надзор само за да бъде принудено тогавашното й новоизбрано ръководство да напусне?

Опитът през бюджета да се притискат системи и бюджетът да се променя на база политически симпатии, не е начин, по който трябва да се съставя той. В този смисъл едва ли това е политиката, която трябва да се толерира.

Какво мислите за възможността Билян Балев да стане председате, или най-малкото член на Комисията за финансов надзор?

Не е обсъждана тази тема. Билян Балев от работата си в банката показа, че е добър икономист. В момента тече данъчна проверка, за да се разсеят съмненията дали във връзка в излезлите данни за офшорни компании негова собственос, има нещо нередно. Но така или иначе хората, заемащи висши държавни длъжности, не е добре да са свързани с управление на офшорни компании.

Бихте ли казали, че Билян Балев, по подобие на Майкъл Блумбърг и Делян Пеевски, е успял мъж, който влиза в политиката от алтруистични филантропски подбуди, жертвайки възможни доходи в частния сектор?

За мен също беше озадачаваща информацията, че той е станал собственик на подобна компания през 2015 година. Затова, както и за останалите лица, за които се изнесе информация, ще има данъчна проверка. Ако там излезе нещо нередно, знаем какъв е най-естественият следващ ход. Иначе дали е филантроп, не мога да преценя.

Дори да оставим настрана, че това е може би най-голямата единична експозиция на финансовата институция, отворен остава въпросът какво се случи, че през 2014 година големите заеми бяха лоши, а сега са нормална банкова практика? Логично е да се попита и в каква точно посока се е развила концентрацията на 20-те най-големи кредита отпуснати от банката – повече от 60% ли са, по-малко ли са? Интересно е да се помисли и дали новото ръководство не е подписвало нови договори за заеми с част от фирмите, големи длъжници, за което Димитър Димитров, известен още като „чичо Митко“  тръбеше, че не е хубаво като явление в началото на мандата си като надзорник. Отворен остава и зададеният отдавна въпрос, каква чааст от топ 20 на кредитите, за които Димитров се вайкаше са отпуснати по времето, когато той и Ангел Геков бяха начело на банката преди Симеон Дянков да ги смени.

Отговорът на тези въпроси е много важен, защото може да покаже, че приеманите за спасители на ББР мениджъри и надзорници са продължили да вършат това, срещу което роптаеха и то с помощта на протестърски медии, които удобно им предоставяха трибуна и ги цитираха, но сега мълчат. Изключение до момента прави „Капитал“, където критичната линия срещу заемите за големи фирми се следва последователно. Друг е въпросът дали изданието разполага с информация за всички големи клиенти на банката, но предпочита да бие камбаната, само когато те са в посока на сравнително по-неудобни олигарси и техните групи. Всъщност най-забавно е как на тази новина ще реагират от един седмичник, специализирал се в медиен слугинаж, който последователно критикуваше големите заеми на предишното ръководство, може би защото не получи пари за реклама. Дали този път не е имало парични потоци, които да приспят бдителността на седмичника? Защото ако е така, правилната дума няма да бъде „слугинаж“, а „проституция“.

Та въпросът остава отворен – ако някой е готов да се изправи и да каже, че е извършил непопулярно действие с увереността, че е прав и е подсигурил интересите на фирмата, която управлява, а друг го критикува, докато получи властта, но след това върши наглед същите неща, кой от двамата ще заслужава повече доверие?

Ориентир в намирането на отговор може да даде финансовият министър, който и да е той към момента на запитването, защото като принципал на държавното участие в банката (99.999%) той може да изиска информация от мениджмънта затова как се движи концентрацията на големите кредити. Дали отделните политически чувствителни експозиции се увеличават и най-важното – как се обслужват и какво е качеството на обезпеченията, изисквани при различните ръководства на банката?

Последното може и да обяснява защо тази есен правителството опита да прехвърли отговорността по упражняване на държавното участие в банката от финансовия министър към икономическия министър. Така отговорността да подобни заеми, както и за толерирането на безпринципност на ръководните позиции в банката щеше падне върху Божидар Лукарски, който макар да е потенциален премиер към този момент, си остава далеч по-заменим кадър за Борисов във сравнение с Владислав Горанов. Само че, законопроектът за смяна на принципала в банката не стигна до приемане на второ четене и към момента отговорник за банката остава финансовият министър Горанов.

Връзката между двете събития е интересна. Общо взето, когато ми е било най-тежко, съм се чудил какъв е смисълът от пребиваването ми на този свят, но никога не съм мислил да го прекратя. В известен смисъл съм смятал, че са възможни са професионалните самоубийства.

За близо 14 годишната ми кариера на журналист така и не ми предложиха сериозен подкуп. Всъщност веднъж имаше оферта за 300 лева и веднъж за 600. Нямаше как да приема. Не се имам за покварен, но се почувствах обиден. Сметнах, че трябва човек да е доста пропаднал, за да се продаде толкова евтино. Мислил съм си за колко пари бих се замислил дали съм готов да се продам. Въртяла ми се е мисълта за 60-70 заплати. Пазарът ни така е устроен, че се купуват не отделни журналисти, а цели медии. С договори за реклама, или от фондации за чуждестранна помощ. Второто обаче някак си дразни по-малко, защото може да се представи като цивилизационен избор. Като онзи виц, в който двама бащи си говорили и единият казал: „бе тя и наща дъщеря е лека жена, но вашата история звучи по-добре“.

Та това биха били парите, от които ще се нуждая за да преживея, докато завърша някое ново образование, та да сменя професията. Взимането на подкуп би било своеобразно професионално самоубийство, след което дори и да ми се размине, сам не бих се възприемал като журналист. Бих бил мъртъв журналист, гастербайтер в професия, към която не принадлежа, обикновен гурбетчия. Иначе, представял съм си, че ако щетата от евентуалното затваряне на очите ми е малка, а залогът за корумпиращия голям, бих се съгласил, ако той построи стадион на отбора ми по ръгби.

В същото време американските институции често предоставят мавзолеи за политически трупове със специални заслуги. Хора, които са се компрометирали, не могат повече да заемат постовете си без да оронят репутацията на работното си място, но трябва да живеят. Един американски политик от зората на студената война бе казал, че новосъздаденото Централно разузнавателно управление е гробище за политически трупове. От вчера в списъка с гробниците може да се причисли и Световната банка.

Това е новото работно място на Кристалина Георгиева. По-малко от месец, след като в противоречие с всякаква логика, освен изпълняването на поръчка на външен господар, Кристалина се провали в кандидатурата си за председател на ООН. Тя сама напуска Европейската комисия. Не й изтече мандатът, а тя беше не просто еврокомисар, но и заместник на така наречения европейски президент. По собствено желание тя заряза поста, с който допреди дни се хвалеше.

Очевидно компрометирала себе си и в несъвместимост с поне привидната почтеност, която един еврокомисар трябва да излъчва, Сталинка си отиде в задокеанското гнезденце. Вярно, не е вицепрезидент на Световната банка, както преди 2010 година. Новата й длъжност е по-ниска от тази, която остави преди шест години, макар и медиите, които са на ясла на „Америка за България“, да представят назначението й като постижение. Миграцията на Кристалина Георгиева от Европейската комисия към Световната банка става по никое време и единственото обяснение е провалът й в надпреварата за наследник на Бан Ким Мун.

Тя е най-новият политически труп. Лошото на гробниците за политически трупове е, че понякога успяват да ги реанимират и да ги върнат като политически зомбита. Един такъв пример е кандидатът за вицепрезидент на Румен Радев – евродепутат Илияна Йотова. Пратена в Брюксел по заслуги пред самата партия и за награда, тя утре може да се окаже заместник на президента. Кой знае, дали някога Кристалина няма да се върне като кандидат президент, или служебен премиер. С кандидатирането й за председател на ООН, тя изпълни външна поръчка. Не е ясно на САЩ, на Германия, или на Великобритания, но Кристалина Георгиева се изплю на националния интерес и сега осребрява наградата си, поемайки сигурна длъжност с малко отговорности и високи доходи.

В международен план също не липсват такива примери. Бившият германски премиер (канцлер) Герхард Шрьодер днес се радва на луксозна пенсия в Газпром, след като даде път на проекта „Северен поток“ (не е ли лицемерие от страна на Германия да се противопоставя на „Южен поток“). След като приватизира Булгартабак, продавайки го на консорциум, в който участва руската ВТБ, и бившият финансов министър Симеон Дянков отиде в надзорния съвет на банката, след като беше изгонен от премиера. Бившият грузински президент Михаил Саакашвили пък в момента се разнася като борец срещу комунизма в Украйна, след като в неговата държава има заповед за ареста му. Назначаването на Кристалина Георгиева в Световната банка е именно такъв пример за приютяване на опозорил се изпълнител от страна на неговия господар.

Няма нищо славно. Няма фанфари. Има предаден национален интерес и осребряване на поръчката. Самият факт, че Кристалина Георгиева напуска Европейската комисия говори, че тя е труп в очите на европейците. От зрелостта на българите ще зависи тя да остане труп и за родния политически живот. А именно, ако един ден бъде издигната за президент, премиер този месец от живота й ще трябва винаги да се припомня.

Денят е 22 или 23 юни 2011 година, кабинета на финансовия министър по това време Симеон Дянков. По незнайно каква причина на интервюто с мен идва и главният редактор на вестника Велислава Попова. Странно ми е, но съм далеч от мисълта, че тя е повикана  така, както някога викаха майка ми в  училище, когато направех някоя колосална издънка. Разполагаме се на диванчето, аз от лявата страна, а Велислава в дясно от мен, отсреща е самият министър, а вляво е неговият спин доктор Ивайло Георгиев. За незапознатите, терминът „спин доктор“ е чуждица и маркира онези пи-ари, чиято работа е да мислят правдоподобни обяснения за гафовете на шефовете си.

„Как мина тристранката“,  питам  аз, опитвайки да разчупя леда и да подхвана нормален разговор. Към този момент отразявах Симеон Дянков точно две години и го уважавах, защото въпреки глупостите, които прави някак си демонстрираше висота и не се заяждаше за критичните ми статии. Това беше последния момент, в който храня подобен респект.

„Да оставим учтивостите. Снощи вечерях с издателя ви Тео Захов. Той ме попита какво мисля за вестника ви, и аз му казах мнението си. Довечера ще вечерям с Иво Прокопиев и на него също ще кажа мнението си. А то е, че „Капитал“ е добър вестник, но „Дневник“ стана ляв популистки вестник и причината си ти, Стефане“.  Това бе словесната канонада, с която започна Симеон Дянков. Почувствах се повече поласкан, отколкото уплашен и дори се усмихнах, защото това  беше доказателство, че трудът ми дава някакви резултати. Велислава понечи да вземе отношение и го покани да изясни тезата си, на което Дянков отвърна, че съм левичар и популист и не пиша  истината, а пиша това, което хората искат да прочетат.

Тогава вече  аз  го накарах да даде примери. Дянков  започна с мое запитване дали в един от пролетните месеци дали фискалният резерв не е паднал под законовия минимум. Това  не бе нарушение на закона, защото минимумът трябва да е изпълнен към 31-ви декември, а не към отделни дни на тази година. Самият спад на резерва обаче показва уязвимост на държавата защото в конкретния момент, тя не разполага с ликвидните буфери, които сама е приела за необходими, приемайки закона за бюджета.

Или напротив, настъпило е събитие, което изисква наличието на буфери и държавата  ги е алокирала така, че да неутрализира негативните последствия  от възникналото събитие. Накрая му цитирах труд на Пол Кругман, който показва, че спадането на валутните и фискални резерви на една  държава е сигнал за уязвимост, от който международните пазари може да се възползват. Дянков  отговори, че Пол Кругман е  левичар и мнението му не трябва да се приема насериозно. „Уау – казах си аз – имам работа с икономически мислител  от планетарна величина, който оспорва тези на нобелови лауреати“. Развеселих се.

Като втори залп министърът ме обвини затова, че критикувам опита му да промени Конституцията, като впише в нея ограничители за бюджетния дефицит и държавния дълг на равнища една – трета по-ниски от тези, които се залагат в маастрихтските критерии. Тоест да се забрани бюджетен дефицит над 2% от брутния вътрешен продукт и да се забрани държавата да тегли заеми, когато дългът стигне 40% от брутния вътрешен продукт.

Опитах се да му обясня, че и дългът и дефицитът са инструменти за водене на политика и той би трябвало да знае това по-добре  от мен, и че рискът  да се злоупотреби с тези инструменти не оправдава лишаването на държавата от тези инструменти. Посочих, че такова мнение са  застъпили и икономическите експерти, които цитирам в статиите си. Започнах  да го  питам защо отрича воденето на антициклична фискална политика, след като почти  всички държави в Европейския съюз са отчели дефицити след кризата, но при тях измерител  за успеха не е размера на дефицита, а икономическия растеж. Симеон Дянков обясни, че в България такава политика не би успяла, защото разходните министри били идиоти всеки допълнителен лев, който им отпуснел, щял да се похарчи без особен смисъл.

По  това  време вече аз самият се ядосах и му казах, как може да е толкова велик, след като сам задълбочи кризата в България задържайки плащанията към  изпълнители  на обществени поръчки през есента на 2009 година и трупайки просрочия на държавни задължения над процент от брутния вътрешен продукт. Министърът  обясни,  че ситуацията го е налагала. Нагласите на пазарите са били, че България е слаба държава и ако това е било забелязано през  бюджетния дефицит, или през  фискалния резерв е можело да има атаки срещу валутния борд.

Аз  пък го  попитах: „Тогава защо смяташ, че запитването ми за размерите на фискалния резерв е некоректно. Така  и така  не написах нищо“. След това му обясних, че ако наистина има такива деликатни и директно зависимости във финансовата система, трябва да образова журналистите и да направи среща с главните им редактори, но не може да се сързи на човек, защото отразява истината.

В опит  да смени темата, думата взе спин докторът му Ивайло Георгиев. Той посочи, че се държа като цяло неподходящо и имам проблеми в общуването си с пресцентъра на министерството. Получи отговор, че пресслужбата е същата, като по времето на Пламен Орешарски, когато проблеми не е имало. Двете различни неща са, че министър е Дянков, и че медиен съветник е Ивайло Георгиев и ако има причина, тя е в тях.

Накрая Ивайло Георгиев извади силния коз:  „Стефане, ти се обаждаше да търсиш телефони на Ирина (Ирина Велкова, шеф на кабинета на Дянков, но в качеството му на вицепремиер) с цел да осигурите присъствието на министъра на една от  конференциите, които Икономедиа организира. Ако искате министърът  да идва на вашите събития и така да  създава  стойност за  издателството, трябва  да смените тона си към министъра“. Последва смут, след  което отново Георгиев  добави: „Ако вестник „Шок напише, че Симеон  Дянков  е сериен убиец, нямаме проблеми. Но ако вестник „Дневник“, който е вестникът на богатите и умните пише лошо за Симеон  Дянков,  тогава имаме проблем“.

След това неформално  инструктиране се състоя самото интервю. Съжалявам, че не пазя записа. Щеше да се види един словесен танц със саби, от който в крайна сметка бе публикувана изключително смекчена версия. Няколко месеца по-късно на едно събитие погрешка си разменихме диктофоните с една колежка. И двата  бяха от най-популярния модел на „Олимпус“, а когато се видяхме месец по-късно тя каза, че е изтрила всичко без да го прослуша и всеки продължи с чуждия диктофон.

Така или иначе, най-скандалната част от разговора ни с Дянков не бе записана. Поне не и от мен. След интервюто Велислава ми изчете конско, че не е трябвало да влизам в такъв обяснителен  режим, че не е трябвало да издавам източниците си, като соча с кого съм говорил при спора за фискалните правила на Дянков.

Очевидно не бе чела статиите ми, защото хората, чиито имена  посочвах, си бяха официално цитирани в статиите, тоест не е имало елемент на разкриване на източници. Не  последва  някаква видима промяна към мен, освен че занапред всеки път, когато пишех за Дянков текстовете бяха четени със засилено  внимание и се искаше далеч по-силна доказателствена част на тезите.

Така или иначе, Симеон Дянков  продължи да е министър на финансите. На  него не бе казано, че ограничава свободата  на словото и неговата  оставка не бе поискана, както се случва сега с Вежди Рашидов. Вярно, той не се отъждестви с държавата, но обвини журналист, че публикува мнения, включително, когато се позовава на експерти, които не крият името си.

Вярно е и че аз не направих случката обществено достояние, тоест медиите не биха могли да разкритикуват Дянков за нещо, което не знаят, че е направил. Но поне  на ниво вестник можеше да се реагира. Все  пак сега „Дневник“ е част от кампанията срещу Вежди Рашидов. Е, да. Вежди може  тотално  да е изплискал  басейна, но не разпределя милиарди и не вечеря с издателите.

При последния си гастрол пред БиТиВи в неделя вицепремиерът и финансов министър в първия кабинет на ГЕРБ Симеон Дянков поиска смяната на сегашния министър на икономиката Божидар Лукарски. „Смятам, че имаме достатъчно добри икономисти и в парламента в този момент, които биха могли много по-дейно да се заемат с икономическата политика“, обясни той в ефир.

Вярно е, че когато и да бъде махнат Лукарски, все ще е късно. Ако обаче Симеон Дянков е загрижен за провеждането на държавни икономически политики, той трябва да обясни защо не направи нищо, когато Бойко Борисов покани икономиста от ИНСЕАД Илиян Михов за икономически министър и срещу академика започнаха да се сипят атаки. Той щеше да има почти същия ресор като Божидар Лукарски, а Дянков не застана зад него, когато кандидатурата му се обсъждаше в публичното пространство. От това, че е опасен до валутния борд, през твърдението, че е теоретик, неспособен да приложи идеите си на практика, икономистът от световна величина Илиян Михов е живото доказателство, че никой не става пророк  в собствената си страна.

По рано в едно от интервютата си Дянков обяснява, че докато е бил министър на финансите е започнало тегленето на средства на държавните фирми от Корпоративна търговска банка. Интересно защо, когато беше министър на финансите и имаше възможност да сложи ред, подопечното му министерство публикува препоръки как държавните фирми да диверсифицират банките, в които държат свободните си средства. Препоръките не пораждаха никакви задължения и в крайна сметка истинското теглене започна едва, след като служебният министър на финансите Калин Христов разписа наредба за това, а изпълнението й започна при управлението на кабинета „Орешарски“. Дянков пък си остава един самозванец, който си приписва заслуги за нещо, което други са постигнали.

Симеон Дянков се включи и в хора на икономистите, които смятат, че Корпоративна търговска банка е можело да бъде спасена. „Фалитът беше политически предопределен. Банката можеше да бъде спасена, но не беше, заради политически гафове в началото на 2014 г.“, каза Дянков пред националната телевизия през юни. Сигурно е могла да бъде спасена, с цената на няколко милиарда лева пари на данъкоплатците. Това беше спестено от икономическия гений Дянков. Спестено на зрителите бе и че когато се случи фалитът на КТБ Дянков вече бе минал през Надзорния съвет на руската ВТБ, която пък бе акционер в пирамидата на Цветан Василев. Тоест той е работил за субект, който има интерес държавата да пропилее парите на данъкоплатците, спасявайки инвестицията на банката.

Спестен остана и фактът, че Симеон Дянков получи назначението във ВТБ след като по време на министерския си мандат одобри приватизацията на Булгартабак именно от дружество със специална цел, създадено от ВТБ. Интересно как с работата си министърът е саздал толкова добро впечатление на руската банка, че да му предложи работа в надзорния си съвет след като беше изгонен от Бойко Борисов.

Подобно явление видяхме и когато бившият германски премиер Герхард Шрьодер съдейства за изграждането на тръбопровода „Северен поток“, доставящ руски газ в Германия и след като напусна политиката започна да работи за руската газова компания Газпром. В държава с традиции в политиката и търсенето на отговорност за управляващите обаче, Шрьодер далеч не е толкова популярен, колкото е Симеон Дянков в България. Защо ли – наглост  на публичната личност и сервилна къса памет на журналистите.

На обвиненията в идеологическата пристрастност винаги отговарям, че в държава, където дивият капитализъм се издига до ранг на ценност, нямам проблем да понеса етикетите „социалист“ и „марксист“, докато се изговарят от хора, които смятат, че единствения път на България минава през жертването на социалната справедливост и борбата с неравенството.

Пристрастието към конкретна политическа партия, или личност обаче е друг въпрос. Нямам против да изявявам подкрепата си за едно, или друго действие и поради това съм готов да си нося отговорността, но само в рамките на онези виждания, които наистина признавам за свои. В отговор на тримата приятели, които някога са ме критикували, че симпатизирам на министъра до степен на необективност, както и в отговор на човека от неговия екип, който ме упрекна във враждебна необективност, ще споделя по-долните коментари. С тях отварям и серия от „поръчкови“ материали, с които ще обърна внимание на конкретни критики и питания в други области от читателите на този блог.

Кой наистина е Владислав Горанов

Този министър на финансите няма идеологически пристрастия. Не поддържа нито австрийската, нито кейнсианската школа. Готов е да приема аргументи и да взима решения и в двете посоки, ако вътрешно е убеден, че това е прагматичния подход.

За разлика от Симеон Дянков, той знае кога да пренебрегне партийния интерес и егото, ако обективните реалности го налагат. Вместо да бяга от оценката, която ще поставят международните пазари на една нова емисия глобални облигации, или да преследва първа позиция в Европа по най-нисък държавен дълг (това бе идеята на Симеон Дянков), Владислав Горанов работеше за изтеглянето на външен заем през 2012 година, с който да се платят падежиращите облигации през януари 2013 г.

Обратното би означавало да се използва спестеното във фискалния резерв, а последтствието щеше да отслаби възможностите на държавата да противодейства на кризи като тази с Първа инвестиционна банка от лятото на 2014 година. Тогава видяхме как действа дизайнът на финансовата ни система, а именно че не централната банка, а правителството интервенира за да спасява банки в България. И точно за да има то възможности за интервенция в кризисни моменти, фискалният резерв трябва постоянно да е в размер съответстващ на конкретната оценка за възможните рискове през всяка отделна година. Само си помислете, колко милиарда заеми щеше да се наложи държавата да изтегли през 2014 и 2015 година, ако фискалният резерв бе намален с два милиарда лева, за плащане на облигациите от 2012 г., както предлагаше Симеон Дянков.

А защото се опасяваше, че геният от Вашингтон може да използва фискалния резерв като източник за погасяване на предстоящия падеж, още през есента на 2011 година Владислав Горанов подготви чернова на бюджет 2012 с допускане за огромен спад на фискалния резерв до допустим минимум от 3 милиарда лева (при 4.5 милиарда за предходната). Това бе именно оценка какво ще се случи, ако държавата изплати заема, а не го рефинансира с нов и след като медиите и общественото мнение отговориха негативно, седмица по-късно излезе официалният проектобюджет с „под“ на фискалния резерв от 4.5 милиарда лева и допускане за тегленето на нов външен заем, с цел рефинансиране на предишния.

Време е за избори

Друго качество на министъра е, че е от малкото политици, които си дават сметка, че обществото трябва да направи информиран избор затова дали да има повече държава, или по-малко държава, като знае и какви са последствията от този избор, измерени през достъп до публични услуги и данъчна тежест.

Вече няколко пъти той опитва да обясни това, като казва, че не може социалният министър да се прави на много добър, когато похарчи няколко десетки милиона за великденска и коледна пенсия, а финансовият да бъде лош, защото опитва да му набави нужния ресурс. Тоест – за финансирането на всеки разход, трябва да има приходоизточник, или да се тегли заем, но в обществото има колективна слепота за съществуването на тази зависимост, и тя се поддържа от  всички политически сили.

Горанов обаче си е виновен сам, затова че прави намеци за неща, които трябва да заявява с най-твърдия възможен тон. В последното си публично изказване на конференцията „Бизнесът среща правителството“ финансовият министър заяви, че дългът е следствие, а не причина, с което отново прехвърли топката към колегите си министри, които очевидно не могат, или не искат да управляват ресорите си с по-малко средства. Това, което не каза е, че разходните министри разсъждават точно като чиновниците, не се интересуват от ефективност и не  дават пет пари за задлъжняването на държавата. Не каза също и, че неговият началник Бойко Борисов е отговорен за развъждането на тази класа от министри търтеи, в периода след ноември 2014 година.

Ето този отказ да изрече нещата до край, е истинската причина за укори към сегашния финансов министър. Той пропуска уникален шанс да се изправи срещу премиера и да каже „не“, което е задължително за финансовия министър. Когато Милен Велчев подаде оставка от правителството на Симеон Сакскобургготски, той не искаше на всяка цена да напусне кабинета, а просто каза: „Ваше Величество, вижданията ни не съвпадат, но сега е момента да ми се доверите, или пътищата ни се разделят“. Без никакво  значение за конкретния казус, този кураж на Милен Велчев е пример, който днес Владислав Горанов може да взаимства, когато изисква ефективност на разходите и подкрепата на своя премиер, но не се забелязват достатъчно усилия в тази посока.

В последните редакции на Закона за публичните финанси, се предлага едно от ограниченията за бюджетния дефицит да може да се заобикаля, ако той е причинен от разходи за инвестиции, които щели да имат положителен фискален ефект в дългосрочен план. Звучи добре, но липсват критерии за това как се доказва положителният ефект и остава усещането, че правителството иска да поддържа дефицити, заради пътното строителство, чиято цена почна да става необяснимо висока и съмнително целесъобразна. Шанс за министъра да пресече причините за натрупване на дълга, който е последствие, даже чудесен шанс, но пропуснат шанс.

Приятелството с Делян Пеевски

Често приписван грях на Владислав Горанов е, че бил приятел с олигарха Делян Пеевски. Интересно ми е да чуя как в качеството си на министър Горанов е направил подарък на Делян Пеевски, тоест как е помогнал на олигарха да увеличи богатството си, прилагайки своята власт на финансов министър. Възлагането на поръчки за пътно строителство и за каквото и да било друго в останалите сектори на държавното управление е прерогатив на ресорните министри. Те са тези, които класират офертите и избират победители, и пак те са тези, които могат да се откажат, когато цената се окаже непосилно висока.

В този контекст министърът на финансите може да е отговорен, но е чак третият виновен по веригата – след ресорния министър и след премиера. Това обаче се пренебрегва и често на ресорните министри им се прощава, като хората предпочитат да търсят архетипния вместо конкретния виновник.

Кампанията срещу контрабандата

Ако контрабандата не се преследва, един голям данъкоплатец няма да внася средства в бюджета, а от акцизи върху цигарите в бюджета постъпват около 8% от всичките му приходи. За това колкото и да звучи опростенчески, или пропагандно, фактът си е факт, че с всяка легално купена кутия цигари, се финансира изплащането на пенсиите, социалните помощи, държавните инвестиции и т.н. Вярно е също и, че Булгартабак осигурява прехрана за десетки хиляди тютюнопроизводители и може би стотици хиляди българи, като се прибавят семействата на производителите.

За всеки, който има проблем с това, че компанията е собственост на олигарх, чиято власт придобива застрашително големи размери, правилното действие е да иска противодействие на концентрацията на власт, както и да се разследва произхода на богатството на олигарха. Може също и да пуши „Марлборо“, вместо „Виктори“, но да иска съсипване на компанията само заради нейния собственик, показва липса на разбиране и по въпросите на държавното управление и безотговорност към жителите на едни от най-изостаналите икономически региони.

Новите заеми

Много се изговори за 16-те милиарда заеми, за чието изтегляне Владислав Горанов получи разрешение в началото на миналата година. Малко внимание обаче се обърна на това какви заеми предстои на България да погаси до 2018 година, или на това какви дефицити се планират в бюджета.

А нещата са прости. Има една лесна формула, по която може да се изчислят нуждите от дългово финансиране на държавата (снимката по-долу).

Ако по всеки от параметрите се заложат стойностите от средносрочната фискална прогноза, нещата ще си дойдат много лесно на мястото. Просто държавата се нуждае от конкретни наличности във фискалния резерв, и ако през конкретната година е заложено бюджетът да приключи с дефицит, то резервът трябва да се запълни, или със заеми, или с постъпления от приватизация.

Министърът може да бъде упрекнат, че се съгласява с големите дефицити, но те са следствие от отказа на останалите министри да управляват секторите си по по-ефективен начин и в това отношение Владислав Горанов само обира критики, което трябва да се насочат първо към колегите му и към министър председателя.
Голямата отговорност на финансовия министър по отношение на държавния дълг е, че пласира без конкурс облигации в средата на миналия ноември и даде основания да бъде укоряван, че частни инвеститори са станали по-богати на гърба на държавата.

Данък „уикенд“

Ако не е станало ясно, законодателството на Европейския съюз изисква такава регулация и е във възможностите на всяка парламентарно представена партия да предложи по-добра версия на предложената от Владислав Горанов. Ако може да я измисли, разбира се.

Атаката срещу пенсионните фондове

Политика на този сайт е да отстоява тезата, че в редица пенсионни фондове има лоши практики, които ощетяват осигурените лица. Това в комбинация с практиката много хора да се осигуряват на една заплата, но да получават значително повече средства под масата, създава риск след няколко години да възникнат пенсионерски бунтове. Възможността човек доброволно да прехвърли спестяванията си за пенсия от частен фонд в НОИ може да не е най-добрата възможност за хората да защитят интереса си, но създава натиск фондовете да подобрят начина, по който управляват парите на осигурените. И отново – всяка партия, която е против идеята може да предложи по-добра, но това не се случва.

Работата на НАП и митниците

Като финансов министър Владислав Горанов носи косвена отговорност за всяко безобразие, което е дело на висшето ръководство в приходната администрация. За момента сигнали за големи безобразия не са станали обществено достояние, но непоследователността в отношението към митница „Свиленград“ и някои от знаковите й служители трябва да се наблюдава.

Вместо заключение

В българската политика има неписан принцип, че всеки идиот може да се сдобие с министерски пост. Единствено не трябва да се допуска идиот да става министър на финансите. Този принцип беше нарушен с назначаването на Симеон Дянков, който използваше властта си, както луд използва картечница. Забавяне на плащанията към бизнеса, волунтаризъм по отношение на дълговата политика на държавата (в по-малки пропорции, се наблюдава и при Владислав Горанов), стопяване на фискалните резерви са само част от всички грехове на вашингтонския гений.

На фона на някогашния си началник Симеон Дянков, Владислав Горанов е много положителен герой, пък ако ще всеки ден да пие кафе с Делян Пеевски. Сериозният му грях е, че рядко казва „не“, когато става дума за харчене и по този показател сигурно може да се правят множество сравнения с други министри. Тогава обаче пак ще последват обвинения в пристрастност.