vejdi
Ако Вежди Рашидов беше министър на финансите и показваше съвсем малко повече обиграност, щяха да му се разминават далеч по-големи недоразумения. / Снимка: Терминал 3

Двойните стандарти, с които съдим Вежди Рашидов

Този текст не цели да оневини Вежди Рашидов за скандалния му опит да се меси в работата на журналисти. Георги Ангелов има пълното право да се гневи на министъра на културата и заслужава всичката подкрепа, която едно гражданско общество може да му окаже. Този текст е посветен на двойните стандарти, с които се напада един периферен министър, докато по-важните членове на кабинета „Борисов“ се ползват с друг статут и далеч по-меко отношение, дори когато направят по-голяма издънка.

Денят е 22 или 23 юни 2011 година, кабинета на финансовия министър по това време Симеон Дянков. По незнайно каква причина на интервюто с мен идва и главният редактор на вестника Велислава Попова. Странно ми е, но съм далеч от мисълта, че тя е повикана  така, както някога викаха майка ми в  училище, когато направех някоя колосална издънка. Разполагаме се на диванчето, аз от лявата страна, а Велислава в дясно от мен, отсреща е самият министър, а вляво е неговият спин доктор Ивайло Георгиев. За незапознатите, терминът „спин доктор“ е чуждица и маркира онези пи-ари, чиято работа е да мислят правдоподобни обяснения за гафовете на шефовете си.

djankoff1
Симеон Дянков е далеч по-неизчерпаем източник на гафове от Вежди Рашидов. На него обаче му се прощават и това е абсолютно доказателство за двойния стандарт, с който медиите се отнасят към хората с малко повече власт.

„Как мина тристранката“,  питам  аз, опитвайки да разчупя леда и да подхвана нормален разговор. Към този момент отразявах Симеон Дянков точно две години и го уважавах, защото въпреки глупостите, които прави някак си демонстрираше висота и не се заяждаше за критичните ми статии. Това беше последния момент, в който храня подобен респект.

Ако министърът контролира ключово министерство, тонът спрямо него е много по-мек.

„Да оставим учтивостите. Снощи вечерях с издателя ви Тео Захов. Той ме попита какво мисля за вестника ви, и аз му казах мнението си. Довечера ще вечерям с Иво Прокопиев и на него също ще кажа мнението си. А то е, че „Капитал“ е добър вестник, но „Дневник“ стана ляв популистки вестник и причината си ти, Стефане“.  Това бе словесната канонада, с която започна Симеон Дянков. Почувствах се повече поласкан, отколкото уплашен и дори се усмихнах, защото това  беше доказателство, че трудът ми дава някакви резултати. Велислава понечи да вземе отношение и го покани да изясни тезата си, на което Дянков отвърна, че съм левичар и популист и не пиша  истината, а пиша това, което хората искат да прочетат.

Тогава вече  аз  го накарах да даде примери. Дянков  започна с мое запитване дали в един от пролетните месеци дали фискалният резерв не е паднал под законовия минимум. Това  не бе нарушение на закона, защото минимумът трябва да е изпълнен към 31-ви декември, а не към отделни дни на тази година. Самият спад на резерва обаче показва уязвимост на държавата защото в конкретния момент, тя не разполага с ликвидните буфери, които сама е приела за необходими, приемайки закона за бюджета.

Не вярвайте на Симеон Дянков, когато се представя като демократ.

Или напротив, настъпило е събитие, което изисква наличието на буфери и държавата  ги е алокирала така, че да неутрализира негативните последствия  от възникналото събитие. Накрая му цитирах труд на Пол Кругман, който показва, че спадането на валутните и фискални резерви на една  държава е сигнал за уязвимост, от който международните пазари може да се възползват. Дянков  отговори, че Пол Кругман е  левичар и мнението му не трябва да се приема насериозно. „Уау – казах си аз – имам работа с икономически мислител  от планетарна величина, който оспорва тези на нобелови лауреати“. Развеселих се.

Като втори залп министърът ме обвини затова, че критикувам опита му да промени Конституцията, като впише в нея ограничители за бюджетния дефицит и държавния дълг на равнища една – трета по-ниски от тези, които се залагат в маастрихтските критерии. Тоест да се забрани бюджетен дефицит над 2% от брутния вътрешен продукт и да се забрани държавата да тегли заеми, когато дългът стигне 40% от брутния вътрешен продукт.

В собствените си очи Симеон Дянков е по-голям икономист дори и от нобеловите лауреати.

Опитах се да му обясня, че и дългът и дефицитът са инструменти за водене на политика и той би трябвало да знае това по-добре  от мен, и че рискът  да се злоупотреби с тези инструменти не оправдава лишаването на държавата от тези инструменти. Посочих, че такова мнение са  застъпили и икономическите експерти, които цитирам в статиите си. Започнах  да го  питам защо отрича воденето на антициклична фискална политика, след като почти  всички държави в Европейския съюз са отчели дефицити след кризата, но при тях измерител  за успеха не е размера на дефицита, а икономическия растеж. Симеон Дянков обясни, че в България такава политика не би успяла, защото разходните министри били идиоти всеки допълнителен лев, който им отпуснел, щял да се похарчи без особен смисъл.

По  това  време вече аз самият се ядосах и му казах, как може да е толкова велик, след като сам задълбочи кризата в България задържайки плащанията към  изпълнители  на обществени поръчки през есента на 2009 година и трупайки просрочия на държавни задължения над процент от брутния вътрешен продукт. Министърът  обясни,  че ситуацията го е налагала. Нагласите на пазарите са били, че България е слаба държава и ако това е било забелязано през  бюджетния дефицит, или през  фискалния резерв е можело да има атаки срещу валутния борд.

„Валутният борд можеше да падне за часове“, каза ми в прав текст Симеон Дянков.

Аз  пък го  попитах: „Тогава защо смяташ, че запитването ми за размерите на фискалния резерв е некоректно. Така  и така  не написах нищо“. След това му обясних, че ако наистина има такива деликатни и директно зависимости във финансовата система, трябва да образова журналистите и да направи среща с главните им редактори, но не може да се сързи на човек, защото отразява истината.

В опит  да смени темата, думата взе спин докторът му Ивайло Георгиев. Той посочи, че се държа като цяло неподходящо и имам проблеми в общуването си с пресцентъра на министерството. Получи отговор, че пресслужбата е същата, като по времето на Пламен Орешарски, когато проблеми не е имало. Двете различни неща са, че министър е Дянков, и че медиен съветник е Ивайло Георгиев и ако има причина, тя е в тях.

Ivo_G
Ивайло Георгиев е страхотен спин-доктор. Ако стана политик ще искам такъв във екипа си. Но с това, което направи на интервюто ни със Симеон Дянков, той прекрачи границата.

Накрая Ивайло Георгиев извади силния коз:  „Стефане, ти се обаждаше да търсиш телефони на Ирина (Ирина Велкова, шеф на кабинета на Дянков, но в качеството му на вицепремиер) с цел да осигурите присъствието на министъра на една от  конференциите, които Икономедиа организира. Ако искате министърът  да идва на вашите събития и така да  създава  стойност за  издателството, трябва  да смените тона си към министъра“. Последва смут, след  което отново Георгиев  добави: „Ако вестник „Шок напише, че Симеон  Дянков  е сериен убиец, нямаме проблеми. Но ако вестник „Дневник“, който е вестникът на богатите и умните пише лошо за Симеон  Дянков,  тогава имаме проблем“.

Понякога статутът на „демократ“ е само параван.

След това неформално  инструктиране се състоя самото интервю. Съжалявам, че не пазя записа. Щеше да се види един словесен танц със саби, от който в крайна сметка бе публикувана изключително смекчена версия. Няколко месеца по-късно на едно събитие погрешка си разменихме диктофоните с една колежка. И двата  бяха от най-популярния модел на „Олимпус“, а когато се видяхме месец по-късно тя каза, че е изтрила всичко без да го прослуша и всеки продължи с чуждия диктофон.

Така или иначе, най-скандалната част от разговора ни с Дянков не бе записана. Поне не и от мен. След интервюто Велислава ми изчете конско, че не е трябвало да влизам в такъв обяснителен  режим, че не е трябвало да издавам източниците си, като соча с кого съм говорил при спора за фискалните правила на Дянков.

Очевидно не бе чела статиите ми, защото хората, чиито имена  посочвах, си бяха официално цитирани в статиите, тоест не е имало елемент на разкриване на източници. Не  последва  някаква видима промяна към мен, освен че занапред всеки път, когато пишех за Дянков текстовете бяха четени със засилено  внимание и се искаше далеч по-силна доказателствена част на тезите.

Всички медии си имат свещени крави.

Така или иначе, Симеон Дянков  продължи да е министър на финансите. На  него не бе казано, че ограничава свободата  на словото и неговата  оставка не бе поискана, както се случва сега с Вежди Рашидов. Вярно, той не се отъждестви с държавата, но обвини журналист, че публикува мнения, включително, когато се позовава на експерти, които не крият името си.

Вярно е и че аз не направих случката обществено достояние, тоест медиите не биха могли да разкритикуват Дянков за нещо, което не знаят, че е направил. Но поне  на ниво вестник можеше да се реагира. Все  пак сега „Дневник“ е част от кампанията срещу Вежди Рашидов. Е, да. Вежди може  тотално  да е изплискал  басейна, но не разпределя милиарди и не вечеря с издателите.

Tags , , , , , , , , , , ,
към цялата статия

One thought on “Двойните стандарти, с които съдим Вежди Рашидов”

  1. Изключителен, ценен анализ на лицемерната загриженост за свободата на словото, която ни залива.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>