В този текст ще припомня няколко политически уволнения на ГЕРБ, тяхната организация, профил на освободените и обстоятелствата около уволненията им.

Николай Неновски, август 2009. Професорът по икономика от Университета за национално и световно стопанство (УНСС) бе избран за ръководител на Управление „Емисионно“ на Българската народна банка през май 2009г. от 40 тото Народно събрание, в което управляваше Тройната коалиция. На 26 август същата година, вече 41-вият парламент, в който мнозинството бе на ГЕРБ, отмени решението за избор на управител и подуправител, освобождавайки професор Неновски от поста, още преди да го е заел, тъй като встъпването му в длъжност трябваше да стане през октомври същата година.

Някой чу ли професорът да се вайка и оплаква пред медиите? Не. Вместо това всички медии се редиха на опашка за изявление от Иван Искров, който си бе осигурил още четири години на поста, вече по волята на ГЕРБ.

Петър Чобанов, юли 2010. Доцентът по финанси от УНСС е може би единственият човек в най-новта история, за чието уволнение е приет специален закон. И то, след като преди това пак със закон бе направено всичко възможно институцията, която управлява, да не може да работи.

С бюджета за 2010 г. парите на Комисията за финансов надзор се намалиха наполовина спрямо тези през 2009 г. Това се случи, защото председателят й Петър Чобанов няколко пъти публично разкритикува безумни намерения на финансовия министър Симеон Дянков. Въпреки ограничения бюджет, Чобанов се справи почти без да уволнява хора и колкото можа поддържаше капацитета на регулатора да проверява пазара. Тогава към КФН нямаше обвинения, че проспива фалити на застрахователи, раздуване на стойността на прясно листвани компании и т.н. Може би точно за това през лятото на 2010 г. се прие нов закон за регулатора.

Новия закон повиши изискванията за опит като трудов стаж така, че Чобанов да се окаже неопитен да управлява комисията. И председателят си тръгна. Отново тихо, без никой да разбере. Само „Капитал“ предвкусваха как техни любимци ще се върнат в комисията и сервилно подготвяха почвата за смяна на председателя от месеци преди тя да се случи. Дори обясняваха как е дошло „Време за експерти“. Честити експерти – получиха един… Стоян Мавродиев.

Николай Неновски, септември 2014 г. Новото раздаване отреди на БСП и ДПС да управляват отново, макар и само за година. Изгоненият от КФН Петър Чобанов стана финансов министър. Като такъв, той упражняваше правата на държавата като собственик в Българска банка за развитие. Министърът убеди друг прогонен – професор Николай Неновски да се върне в България като член на Надзорния съвет на Българска банка за развитие. Да, животът за професора не бе приключил. Той стана професор в унивеситета „Амиен“ във Франция. Оглави международна магистърска програма и изнасяше лекции на различни места по света.

ГЕРБ обаче превърнаха завръщането на професор Неновски в България във фарс. Само три месеца, след като бе утвърден като член на Надзорния съвет, служебното правителство на Георги Близнашки го освооди. Тогава смените бяха нещо нормално. При гостуването си в „Шоуто на Слави“ професор Близнашки обясни, че с уволненията „трябва да се изпрати знак“.

Надзорният съвет на ББР, в който участваше професор Неновски, следеше за дейността на банката, когато концентрацията на големи кредити в портфейла (тези към 20-те най-големи длъжника спрямо общата сума на отпуснати заеми) спадна от 71% на 63%. Това стана чрез ограничаване на експозиции към големите клиенти, както и чрез почти двойно повишаване на кредитирането за малки и микропредприятия.

Нещо много важно – сменените надзорници не получиха дължимото им по договор обезщетение за предсрочно освобождаване. Отново, никой от тях не тръгна да реве по медиите. Не, че щяха да му обърнат някакво внимание.

И малко за политическите назначения

Назначеният от Близнашки Надзорен съвет включи заестник-министъра на финансите по това време Кирил Ананиев, бившият директор на ББР Митко Димитров и финансиста Атанас Кацарчев. При тях концентрацията на големи кредити към 20-те най-едри клиента достигна 99%.

„Свободните медии“ пак не казаха нищо.

Не казаха нищо и когато следващият Надзорен съвет, излъчен от икономическото министерство, включващ заместник-министър Лъчезар Борисов също се правеше, че всичко е наред.

И сега погледнете надзорниците, които служебният министър на икономиката Кирил Петков опитва да изгони. С изказването си от петък Велина Бурска и Митко Симеонов показаха, че са професионални мъртви души. Те са в банка за развитие, която има устав, за чието създаване има закон, и въпреки, че са наблюдавали как тя се отдалечава от мисията си, те остават безмълвни, защото всичко било съобразно закона.

Шеф на ДАНС, полицейски шефове, девойката от Агенцията за инвестиции. Какво трябва да се случи, за да разберат тези хора, че е нормално назначенията им да са с хоризонт равен на политическия цикъл. Главно, защото ГЕРБ замениха експертността и професионализма с политически назначения и лична лоялност към бащицата от Банкя.

При други обстоятелства овобождаването на финансовия министър Владислав Горанов щеше да е израз на огромно политическо лицемерие, но днес показва нещо много повече – неистовия стремеж на Борисов да оцелее и готовността му да пожертва абсолютно всеки. Само дни след като човекът постигна единствения международен успех за ГЕРБ за всичките 10 години управление на партията (дали е успех за България, ще покаже историята), финансовият министър пада курбан за оцеляването на Борисов.

Между другото, не за първи път. Преди седем години Бойко отстрани друг министър на финансите (Симеон Дянков) на основание негови характеристики, заради, които преди това го хвалеше с години. Накрая просто каза, че е дотегнал на народа.

В българската преса съществува практика в началото на мандата на всеки министър за него да се правят очерци, в които той се представя като много готин, умен и стабилен. Това си е чисто подмазване – човекът да говори на медията, а ако може и някога някъде с нещо да помогне. Горд съм че в кариерата ми съм писал очерци са трима финансови министри (Симеон Дянков, Калин Христов и Петър Чобанов) и нито веднъж те не бяха подмазвачески. Още по-грозна обаче е практиката на същите медии – при напускане на даден министър да го изпращат според общите нагласи, вместо да погледнат обективно на постигнатото от него и нещата, за които трябва да отговаря.

Днес по Горанов кал хвърлят точно онези, които се чудеха как да му се докарат и да му угодят. В контраст, по-надолу ще опитам да споделя обективни наблюдения за вече бившия финансов министър.

Съвременното изкуство ни предлага два ориентира, с които ще сравня новия бивш министър на финансите. Книгата и филм на Майкъл Добс „Къща от карти“ и комедията „Да, господин Министър“ са добри отправни точки.

В „Къща от карти“ има един недоволен Чийф уип (най-близкият по смисъл превод е председател на парламентарна група), сърдит, че след спечелване на изборите не получава мечтания министерски пост. Започва да играе собствена игра на корупция и машинации, оплитайки партията и в крайна сметка, измествайки премиера. По пътя си не се спира пред нищо. Франсис Ъркхарт е безсрамен и безпощаден социопат, последователно и методично плетящ кошницата си докато стигне върха на държавната власт.

В противовес Сър Хъмфри Апълби е Permanent Secretary (постоянен секретар е най-високопоставеният държавен служител във всяко министерство), който не губи работата си, когато на власт дойде ново правителство с нов министър. В България на теория това са директорите на дирекция, но постоянният секретар в Англия е по-скоро заместник-министър.

Сър Хъмфри никога не е пожелавал да стане министър или премиер, но въпреки това винаги е искал да управлява и предопределя действията на политическите си господари. Същата манипулативна игра Сър Хъмфри играе и когато става секретар на премиера, което е най-високопоставеният пост за държавен служител в цялото Обединено кралство и на практика е нещо като „шеф на всички чиновници“ – класа, която политиците не закачат. Тя съществува и при консерватори, и при лейбъристи. Истинските пазители на познанието как се управлява държава (според тях самите), които „помагат на всеки политик да изглежда в очите на избирателите, че изпълнява обещанията си, упражнявайки своята власт, ако междувременно не пречи на чиновниците да вършат истинското управление“.

Владислав Горанов и Франсис Ъркхарт ги свързва факта, че преди 11 години Горанов също беше пренебрегнат. Когато ГЕРБ вървяха към първия си мандат и министър на финансите стана Симеон Дянков, той всъщност беше посочен от кръговете, които се крият зад Кристалина Георгиева. Горанов обаче не спря да инвестира в по-далечното си политическо бъдеще.

Макар хората да не го разбраха, Горанов и Дянков не бяха приятели. Всъщност, дори не баха близки. Мога да се огранича, като се позова на разговорите между Горанов и Ваньо Танов, които изтекоха през 2011 година. Това обаче нито ще е достатъчно за да служи като аргументация, нито ще е коректно. Няма ресорен журналист, който да не знае, че Дянков винаги е разглеждал Горанов като заплаха. Неговият заместник му „връзваше бюджета“ на ресорен език. Симеон Дянков не знаеше как функционират държавните служби, които харчат, нито тези, които събират приходите. Не знаеше как функционират данъчните закони. И за това се нуждаеше от някой като Горанов, но винаги знаеше, че заместникът му, може да вземе неговото място. Идеята беше Дянков да се грижи за нещата на макрониво, докато Горанов отговаря за техническата част. Освен това той общуваше и с данъчните, и с митниците, че и с бизнеса.

Дянков се превърна в лице на космическата глупост бюджетен дефицит да се бори със спиране на плащанията към изпълнители на обществени поръчки. Едно, защото дефицитът така или иначе съществува, като се мери на начислена основа (единственият приет измерител в Европа и еврозоната) и две, защото икономиката се съсипа. Което е още по-важно, позволи се на кръгове, близки до властта да си напазаруват евтини вземания от държавата (с голяма обзценка) и само месеци по-късно да постигнат спекулативна печалба, когато държавата започна да плаща.

Знаеше ли Симеон Дянков, че създава бизнес на привилегированите фирми, няма да разберем със сигурност, но е факт, че това стана, точно докато той управляваше. Същото се случи и с контрабандата на цигари. Дянков подкрепи вдигането на акцизите двойно повече от договорената с Европейската комисия стъпка и така през 2010 година обложените количества цигари бяха с 40% по-малко от тези през 2009 г. Когато Борисов се хвали, че е свил контрабандата, винаги трябва да му се напомня, че неговото управление я създаде. И единственото логично обяснение за тригодишния прозорец, през който в бюджета не влизаха милиарди от цигари, е корумпираността на хора около него.

Общо взето, между 2009 и 2013 година фискалната политика на ГЕРБ сътвори множество вредни за държавата неща, и единственият въпрос е дали го правеше за да се обогатят кръговете от фирми, или от чиста глупост. А докато се случваха безобразията, Симеон Дянков бе тяхно лице, докато Владислав Горанов се приемаше като уравновесният човек зад идиота от Вашингтон.

На техния фон Влади, или Владко, както го наричаха в държавната администрация, се запомни само с два гафа – изтеклия разговор с Ваньо Танов, където деликатно сипва сол в раната на шефа си, и срещата с Делян Пеевски в столично заведение. Както една колежка някога му каза: „нямаш представа какъв късметлия си, че хората мразят Дянков за твоите грешки“. Доколко беше права, и до днес опитвам да си отговоря.

А какви бяха грешките на Горанов?

Почти няма промяна в данъчното законодателство, която да не е инициирана или одобрена от Владислав Горанов, преди да се поднесе на Симеон Дянков и Бойко Борисов. Изключение е намалението на осигуровките с два пункта в първия бюджет на ГЕРБ, което само година по-късно с половин уста управляващите отмениха.

Данък „Колиба“, Данък „Уикенд“, Данък „Лихва“ – всички онези действия, които целяха да се увеличи базата за данъчно облагане, вместо да се повишат ставките, са резултат от работата на Владислав Горанов. Ако Симеон Дянков е отговорен за безрезултатното свързване на касовите апарати с НАП, то това касае само първите четири години управление на ГЕРБ. Останалите пет години са си маркирани от Горанов. За този тип провали обаче не научаваме текущо, а само, когато се прокрадне информация, че някой с години е успявал да надхитри системата.

Пример за това са фабриките за спиртни напитки, в които през 2018 година изведнъж се намериха кранове за отичане, за които митниците не знаят. Точно както и за държавните такси на лотариите на Васил Божков.

Промените в Наредба Н18, инициирани във втория управленскимандат на Горанов също се сочат като пример за влошаване на бизнес средата, чрез скъпа и безполезна бюрокрация. Горанов обаче заслужава признание, че поне опита да ограничи колосалните обеми на скритите обороти в този бизнес. Лобито на ресторантьори, кръчмари, собственици на барове и дискотеки в лицето на Българската асоциация на заведенията обаче в нито един момент не съумя да убеди обществото, че има друг начин да се намали безобразното укриване на обороти в техния бизнес.

Владислав Горанов ще бъде отговорен за всеки провал на Комисията за финансов надзор. Неин председател е приятелят му и бивш шеф на НАП Бойко Атанасов. Заместник-председател е Мария Филипова, бивш служител във „Финансите“, която Горанов първо прати в Комисията по хазарта, а след това и в КФН. Още преди Бойко Атанасов – през 2016 година Горанов наложи своята заместничка Карина Караиванова за шеф на регулатора и я оттегли луксозно в Европейската банка за възстановяване и развитие, след кто избухна скандала с фалита на кипърския застраховател „Олимпик“.

Ако някога нещо подобно се случи с български застрахователи, които системно бавят плащане на щети, причинени от техни клиенти в чужбина, не трява да се забравя, че финансовият надзор е отговорност именно на Горанов. И отчасти на Менда Стоянова, в лицето на друг заместник-председател – Диана Йорданова. Поне докато това ръководство не се смени.

Да не забравяме и гафа с пропуснатите приходи от Държавната комисия по хазарта.

Под повърхността

Не по малко интересни са действията на Владислав Горанов, които остават незабелязани.

Например, през 2012 година, но като заместник-министър, той атакува намеренията на шефа си Дянков да отслаби фискалните резерви на България, докато намалява публичния дълг. Пик в тази малоумна инициатива на Дянков е идеята падежиращите облигации от времето на Милен Велчев да се платят с пари от приватизацията на Енергийния холдинг и със спестеното в Сребърния фонд.

През първото тримесечие на 2012 година Горанов прескача началника си, защото е уверен, че греши. Среща се с премиера зад гърба на министъра и му обяснява колко опасно глупава е идеята та шефа му и защо е опасна за финансовта стабилност.

Сработват и други сили и накрая дори Европейската централна банка казва на Дянков, че върши глупости. В резултат, през лятото на 2012 г. се тегли нов облигационен заем. И пак, по дянковски, данъкоплатецът е ощетен, но това е друга тема. В този момент Горанов се показва като човек, който е склонен и способен да действа задкулисно, ако щете подмолно, но от това произлезе полезност за държавата.

Mind your language

Хапливият му език също трябва да се отбележи, защото говори много за бившия министър на едно по-непознато ниво.

Когато депутати от левицата защитаваха спестяванията на пенсионери от облагане с данък, министърът им каза, че „на онзи свят пари няма“. На лобито на капиталовия пазар Горанов отвърна, че той е също толкова важен, „колкото и пазара на череши в Кюстендилско“.

От заплахата към репортер на социалистическата БСТВ до всеобщата му арогантност по отношение на журналисти по време на брифингите в условия на карантина, Горанов показва и друга страна на своя характер, на която да се обърне внимание – надменност и цинизъм.
Но той просто не спира до там. Изказванията му за „маргинали“, „недъгави“ и прочее, както и общата неохота да финансира социални мерки за хора с уврежадиня, показват, че министърът до някаква степен е лишен от емпатия и състрадние.

И това също си има източник, макар и да е труден за откриване.

Британският психолог Ник Дюфел посвещава повече от 25 години в изследване на психологическите травми, понесени от мъже, които са израснали в интернати. В Англия това е привилегия и наказание на богаташките деца. „Итън Колидж“ е може би най-известната гимназия за богаташки момчета, чието завършване означава почти сигурно влизане в Оксфорд или Кеймбридж, а след това и в управленския елит на страната. Нейните възпитаници са формирали елита на Великобритания с векове. Излъчвали са премиери (включително Борис Джонсън и Дейвид Камерън), министри, шефове на службите, артисти и т.н.

Според Ник Дюфел Дейвид Камерън и Борис джонсън са неспособни да изпитат състрадание и емпатия. Причината е, че те са жертви на „привилегированото изоставяне“ от родителите им в училище, където трябва да се оправят сами, във възраст, когато нормалните деца се обръщат към родитеите си за съвети и напътствия. Дюфел отдава агресивността и склонността им да тормозят хората именно на раните, които носят в себе си от юношеските години.

Дали Владисав Горанов крие някаква травма, която го е превърнала в това, което е, едва ли ще разберем. Но и друго е вярно – българската политика е достатъчно травмиращо занимание сама по себе си. А щенията на така наречения бизнес елит нямат граници.

Всички финансови министри след Милен Велчев (доколкото не го познавам достатъчно) са циници до мозъка на костите си. Но какви иначе могат да бъдат, когато разполагат със същия достъп до класифицирана информация и разузнавателни доклади, както премиера и президента, с разликата, че много по-често се сблъскват с обектите на разработка.

Когато бизнесмен си поиска данъчно облекчение за своя бранш, или се оплаче, че Банката за развитие не му дава или разсрочва заем, или потърси благосклонно законодателство, той често се обръща към финансовия министър. Ако има връзки го прави в директна среща. Ако няма, го прави под формата на публични събития в рамките на някоя работодателска организация, в която членува. Общото е, че винаги се стига до там, че да иска нещо от финансовия министър, а той знае, че цената са разходи, или загубени приходи от хората, които облага с данък.

Дори и да не иска, финансовият министър е длъжен да провери човека преди да се срещнат. Има ли неплатени данъци, уличен ли е в схеми за укриване на данъци, замесен ли е в пране на пари. Ако са умни, министрите си носят тази информация и я използват под формата на саркастични коментари, които прикючват разговора. Ако са глупави като Симеон Дянков, ще обвинят (неправилно) журналиста Кирил Вълчев, че не плаща данъци и осигуровки. Всеки според интелекта си.

Ако някога сте разговаряли с опитен полицай или психолог, сигурно сте забелязали, че тези хора сякаш ви четат. Не защото са лоши или двулични. Просто в работата си, те са свикнали от казана дума не просто да вземат нейното значение, но също и скритият мотив на изричащият да я произнесе. Същото е и с финансовите министри, седнете ли да говорите по работа. Те по задължение са подготвени и понякога може човек да им е като прочетена книха.

Арогантността спрямо журналистите идва от факта, че много колеги се репчат, без да познават нито въпроса, по който го питат, нито механизмите за неговото решаване. Друг финансов министър в прав текст се скара на колеги, когато се оказаха неподготвени за темата на пресконференцията и ги помоли както той се готви за да е адекватен пред тях, те също да се постараят и да покажат ниво следващия път.

Арогантността спрямо хората от капиталовия пазар? Това е единственият сектор, където печалбите от сделки не се облагат с никакъв данък. И въпреки това представителите му постоянно искат от държавата да им създава бизнес – тоест да приватизира през борсата. Но когато трите най-големи енергийни компании придобиха публичен статут само за да се продадат на по един конкретен купувач, не се чу някой да възразява.

Да, лицемерието и наглостта са твърде много. Дали Горанов може да показва повече класа и да не си създава врагове с острия си език? Навярно да. Дали му е необходимо? Животът ще покаже.

Скандалите

Скандалът с Васил Божков и комуникацията, за която избягалият бинесмен твърди, че е автентична, а Горанов не отрече категорично, също разкриват черти на министъра.

За годините ми като журналист съм се наслушал на коментари от различни политици за бизнесмени „не съм го виждал“, „не сме се срещали“, „не го познавам лично“. И в контраст на всички тях, Горанов сам си каза, че се е веждал с Васил Божков, с Валентин Златев, с Кирил Домусчиев, братята Бобокови, Иво Прокопиев и кой ли още не.

Десет години преди тези смели думи, Горанов се срещна и с Делян Пеевски. Макар и до днес да се говори, че именно депутатът от ДПС е неговата ракета носител, водещото в случая е друго. Няма как премиерът да не е знаел както за срещите, така и за съдържанието им, а и за резултата от тях. И ако не бяха одобрени, министърът щеше отдавна да е бивш такъв. Но той не беше отстранен въпреки, че цяло десетилетие се свързва с Делян Пеевски и се е виждал стози, или онзи бизнесмен.

Срещите му подсказват и нещо друго. Владислав Горанов не се е пазил, по време на тези срещи. Допускането на компрометираща толефонна комуникация с Васил Божков говори за нещо много повече. Всъщност, Владислав Горанов, не е допускал, че може да му се случи нещо подобно, защото неговите началници и пазители са толкова могъщи, и го пазят защото разчитат на него. Или просто, защото той знае твърде много за тях и не могат да си позволят да го уязвят.

Голямата грешка на финансовия министър е, че считайки се за недосегаем от поитическата система, забрави за съда на общественото мнение и коварството на неговите събеседници. Един аутсайдер, какъвто е към момента Васил Божков, използваше Горанов за да омаскари, или по-лошо, да разкрие истинската същност на цялото управление.

До тук нямаше да се стигне, ако Горанов е бил по-предпазлив, по-дискретен и разчитащ на посредници. Целият му стил на живот – от достлука с братя Домусчиеви, през устройването на семейството си в апартамент за милиони, за който не плаща, показва усещането на министъра за принадлежност към един нов елит. Допълнение е, че той не желае да се крие. Напротив, оставя всеки да забележи този стил на живот.

Повечето министри позволяват стила им на живот да се види косвено само веднъж годишно, в данъчните им декларации. В останалото време от годината, те (поне мъжете) избягват дори облекло, което подсказва, че струва четирицифрена сума. Изключението, Цветан Цевтанов вече го отнесе. Отнесоха го и далеч по-дискретните Цецка Цачева, Делян Добрев. Защо Владислав Горанов не го относе по-рано? Моето обяснение е, че бе станал твърде важен за хората, които са го издигнали.

Вместо заключение

Най-грагичното в цялата история е, че Владислав Горанов е най-доброто, което ГЕРБ можаха да извадят като политик. Той е от малкото, които си дават сметка колко може системата да се напъва, преди да се разруши. Създаде новия Закон за публичните финанси. И се гордее, че така е направил системата по-устойчива, че е оставил наследство като държавник. И това е вярно. Завеща на България и членство в чакалнята на еврозоната (за добро или за лошо).

ГЕРБ го приеха на млади години. Вече беше изявен талант, но именно те му дадоха шанс да влезе в голямата игра. Той им се отплати и през цялото време се държа като най-високата класа в ГЕРБ. Но това, че Горанов е най-доброто на ГЕРБ, не е достатъно.

Фискалната политика на първия кабинет “Борисов“ беше пълен провал. Към това се допълва и фалита на Корпоративна търговска банка, която се разграби между 2009 и 2013 година.

Когато Пламен Орешарски дойде на власт през 2014 година, заедно с финансовия си министър Петър Чобанов, показаха на ГЕРБ как се раздвижва икономиката. Признаха дефицити и за 2013 и за 2014 година. Изтеглиха вътрешни и външни заеми. Разплатиха просрочените задължения към бизнеса. Спряха да бавят възстановяването на ДДС. Направиха инвестиционна програма за половин милиард лева. Свиха и ДДС измамите с въвеждането на засилен фискален контрол и обратното начисляване на ДДС за зърнените продукти.

Когато ГЕРБ се върнаха на власт в края на 2014 година, запазиха всички тези постижения. Само умножиа инвестиционната програма по четири и я насочиха към саниране. После почнаха с още от същото – провал в контролните мерки за сивата икономика и чист отказ да ги прилагат освен ако не става дума за притискане на една или друга фирма. Отказ от реформи, безпринципно финансиране на гласовити лобита.

Подобно на партизани, слезли от Балкана през септември 1944 година, ГЕРБ взеха властта през 2009 година. Последва най-близката до разбиранията за „народен съд“ саморазправа. Операции, арести, поставяне на хората на колене, сплашване на медии, издатели, активисти, масово подслушване.

С десетилетията партизаните загладиха косъма. Научиха се да се обличат, да започват храненето с най-външния прибор пред себе си и с всяко следващо блюдо да взимат тези, които са по-навътре. Създадоха школа за управници (АОНСУ), най-големите връзкари (но и най-перспективните) се пращаха да учат в чужбина. За 45 години се окопаха във властта на всички нива – регулатори, полиция и местни власти, политика (във всички партии). Това стана чрез посяване на управленски елит, чиято замяна просто беше трудна.

Когато БСП отстъпи властта, през 2009 г. социалистите изглеждаха като интелектуални титани в сравнение с ГЕРБ. Заседанията на парламентарните комисии, а и пленарните заседания, протичаха в условия на унищожителни критики от левицата. За да не изглеждат жалки, ГЕРБ симулираха надменно мълчание и то на най-високо ниво – самият министър на финансите Симеон Дянков. До днес не се научиха, че асфалт плюс бетон не прави отлично управление и за това го повтарят като мантра. Присмехът на Румен Овчаров е нещо, което трудно се забравя. Най-вече, защото беше основателен, като се има предвид стоящата насреща неподготвена претенциозност.

Ако утре ГЕРБ загубят властта и минат в опозиция, те няма да са интелектуални гиганти спрямо следващите управляващи. Всъщност, може и да бъдат, но не защото са интелектуално извисени, а защото нивото на политиците в опозицията също спадна тревожно.

За тези девет години на власт, ГЕРБ можеха да се подготвят по невероятен начин за отговор на днешната коронакриза. Но времето беше пропиляно. Вместо да се натрупат резерви, България продължи самоцелно да поддържа славата си на нискозадлъжняла икономика. Човещината в социалните услуги отсъства. За пет месеца държавата не се погрижи да адаптира обезщетенията за безработни, така че да обхванат и така наречените „маргинали“. Да се защитят необразованите от освобождаване „по взаимно съгласие“. Да сметне в кои сектори директната интервенция е най-голяма и в кои безсмислена.

Вместо да използват властта си за да създадат капацитет, те консумираха властта. Не е учудващо, че днес дори агресивните контраобвинения срещу опозицията, показват колективна вцепененост. Монолозите, с които премиерът се изявява в медиите без да позволява въпроси, все повече нагазват в абсурдността. И никой в ГЕРБ не смее да му каже: „Шефе, стегни се! Говориш като пияна жена с половия си орган.“ Някога преди изборите през 2009 г., ГЕРБ омайваха журналистите. Днес търсят подновяване на парламентарните скамейки с телевизионни журналисти, чиято слава съзнателно създадоха, уреждайки ги във водещи телевизии.

Закачването за основния „водопровод на Европейския съюз“ не са единтвен шанс за България, но са шанс на ГЕРБ да намерят решение и да се съхранят. Защото за миналите 11 години не изградиха това, което можеха, ако не бяха заети да консумират властта си. За 11-те години на власт ГЕРБ така и не осъзнаха, че през 2009 г. в тях се концентрираха надежди не за реваншизъм „срещу комунистите“, а за подобряване на управлението. За 11 години те не разбраха, че не е достатъчно да са не по-лоши от БСП. Че от тях се очакваше да бъдат истинска европейска партия, а не само на думи.

В тази организация Горанов е най-високата класа. И това го прави трагичен образ на големите надежди.

В стенограмата от 101 страници Бойко Борисов настоява общо цели 15 пъти за оставката на финансовия министър. По няколко пъти иска оставката на правителството, на премиера Орешарски и на председателя на ДАНС Владимир Писанчев. Обвиненията му са, че посочените са бездействали в продължение на седмица, и така са допуснали паниката да се разрасне до масово теглене на влогове от няколко финансови институции. В  стенограмата ясно се посочва, че ако явлението не се тушира, помощ ще поискат няколко банки. Всички имена на финансови институции са заличени.

Интересното е, че в някои от най-бунтовните медии през годините от тази среща при президента, до оповестяването на стенограмата, за тези банки се говори, като за потенциални гнили ябълки. Реалността е, че нито една банка не се разглежда като гнила ябълка, а като жертва. Идеята за банкова ваканция също не се  обсъжда. Единственият, който говори за нея е президентът Росен Плевнелиев и то по-скоро за да заклейми идеята. Добре е да се държи сметка, че това се случва в неделя следобед, след като са проведени две срещи с банковата общност и банковата ваканция отдавна е отхвърлена.

Тези два факта напълно лишават стенограмата от някаква изследователска стойност и потенциал да посочи, които са били спасени нечестно под благовидния предлог, че така се пази стабилността. Липсва и стойностна подплата, сочеща кой е некомпетентният тъпанар със слаби нерви, предложил банкова ваканция. Единственото видимо, което трябва да се подчертае дебело, е лакомията за власт на Бойко Борисов. Та може би и стенограмата би имала стойност за някой прсихиатър. Веднъж избистрени тези факти, може да се обърне внимание на тихият труд, който бе свършен за да може в понеделник 30 юни банките да отворят.

Тук историята се пренася в Лондон, Париж и Виена. Между 23 и 26 юни финансовият министър Петър Чобанов и подуправителят на БНБ Калин Христов са на роудшоу и промотират новата емисия държавни облигации пред международните капиталови пазари. Постигат най-ниската доходност за всички времена, измерена като спред над приеманите за безрискови германски облигации. В четвъртък вечерта на 26 юни те трябва да се приберат в България. Самолетът се поврежда и каца принудително секунди след като отлепя от земята. Следващите часове Чобанов  и Христов прекарват на летището чакайки следващ полет до София, а телефоните на министъра започват да прегряват. Обажданията са отправяни от представители на други държавни институции, които говорят за масово теглене на средства от няколко банки. От няколко медии питат вярно ли е, че банка няма да отвори на следващия ден.

В крайна сметка Чобанов и Христов излитат в един след полунощ (местно време) от Австрия и кацат в София в 4:30 сутринта. Христов веднага отива в БНБ, а Чобанов във Държавната агенция „Национална сигурност“. Освен ръководството на ДАНС, там са още вътрешният министър и главният прокурор. На тази среща е установено, че банките не се клатят заради някакви фундаментални проблеми, касаещи финансовите им операции, а заради насаждана отвън психоза. Или с други думи – търси се решение не на икономически, а на криминален проблем, защото финансовата стабилност е елемент от националната сигурност и атаките срещу нея са атаки срещу държавата.

Направленията, по които се работи са две – да се успокои обществото и да се окаже ликвидна подкрепа на нападнатите финансови институции. Тъй като криенето на пари в дюшеци и буркани е отживелица, хората почти моментално внасят парите, които са изтеглили от атакуваните банки, в други финансови институции, които имат силни банки майки в еврозоната и които са си създали репутацията, че бидейки част от голямо транснационално семейство, не могат да се разклатят от трусове в България.

Точно защото парите, които излизат от едни банки влизат в други, правителството и БНБ събират директорите  на всички банки в България и им предлагат да изкупят държавни облигации, с които  да се финансира инструмент за ликвидна подкрепа, с  който да се осигури ресурс на засегнатите институции. В ролята на посредник влиза Министерство  на финансите, което издавайки ДЦК секюритизира операцията и дава гаранция на банките, които финансират инструмента, че ще си получат парите обратно и то с печалба.

Успоредно с това експертите на финансовото министерство работят по документацията, с която ще се поиска разрешение от Европейската комисия да бъде подкрепена банковата система и да няма обвинения в оказването на непозволена държавна помощ. За това отговаря заместник-министърът на финансите по това време Людмила Елкова, която е един от най-подготвените експерти в областта  на държавните помощи. Освен разговорите, които тя води на всеки кръгъл час, за да може да отговори на техническите въпроси, на политическо ниво над нея правителството също преговаря с Европейската комисия.

След като вече е постигнато съгласие с банките да изкупят специалната емисия Държавни ценни книжа, Европейската комисия одобрява инструмента за ликвидна подкрепа. В ранното утро на понеделник 30 юни камиони с ликвидност тръгват към онези банкови клонове, където е преценено, че трябва да се осигури ликвидност. Тегленията в понеделник са по-слаби, някои хора дори започват да връщат парите  си в атакуваните банки и на кризата е сложен край. Междувременно Бойко Борисов си е получил подаръчето и има съгласие за предсрочни избори през есента.

Целият тих, но къртовски труд бива забелязан от малцина. Днес, три години след труса на банковата система има една стенограма, от която става ясно, че цялата работа е свършена някъде другаде. На четвъртия ден след публикуването на стенограмата нито  една водеща медия не показва да се  интересува как е бил разрешен един от най-големите проблеми на съвременната ни стопанска история. Което е още по-страшно – точно най-уважаваните водещи на сутрешни блокове продължават да живеят в интелектуалните си черупки и да не осъзнават, че фалитът макар и ужасно нещо, може да бъде решение.

След като парите на държавните фирми му станаха недостатъчни, Цветан Василев започна  да привлича и депозити от домакинствата. Купонът свърши, когато Калин Христов стана служебен министър на финансите в правителството на Марин Райков. С наредбите държавните фирми се задължиха да не залагат всичките си пари в една банка. Въведен бе лимит за максималната експозиция в една банка и задължение компаниите да избират обслужващите ги банки на конкурсни начала.

Цветан Василев е управлявал банката си лошо и тя трябваше да бъде фалирана

Дошлото сед това правителство на Пламен Орешарски не отмени наредбата, а започна да следи дали тя се спазва. В резултат КТБ допълнително повиши лихвите по депозитите на домакинствата, за да компенсира изтичането на държавния ресурс със този неподозиращите хора.

КТБ обаче отдавна бе ограбена, се казва в доклада на „Аликс пъртнърс“. Нещо повече, документът  посочва кога е била ограбене банката – между 2009 и 2013 година, когато на власт беше ГЕРБ и първото правителство на Бойко Борисов. Същият този Борисов, който през 2011 година в едно интервю за 24 часа заяви, че парите на държавните фирми стоят в КТБ, за да не фалирала, защото ако фалирала, щяла да повлече цялата система.

От дистанцията на днешния ден такива думи от министър-председателя подсказват три възможни хипотези:

1 Цветан Василев е станал толкова голям, че Борисов не смее да му посегне от страх за системата
2 Борисов е съучастник на Цветан Василев
3 Управление „Банков надзор на БНБ, ДАНС и МВР, разполагайки с целия ресурс на държавата, не успяват да забележат кражбите в тази банка.

КТБ е източвана при цялото управление на първия кабинет „Борисов“

Това също препраща към интересна реплика  от стенограмата. Когато Борисов за пореден път говори за жертвоприношения и виновници премиерът Орешарски предупреждава, че ще започне да говори по адрес  на БНБ и работата на банковия надзор. Думите му веднага бяха интерпретирани като дошли от виновник, който заплашва, че ще разкрие и чужда вина. Но не е ли възможно и нещо друго. Например Орешарски да си е гледал работата. Да е позволил на службите също да си свършат работата и случилото се да е резултат от това, че държавата най-после  си е влязла във функциите, а един залязващ олигарх е опитал да повлече със себе си цялата банкова система.

Все пак, подуправителят на БНБ Цветан Гунев беше  обвинен от прокуратурата, именно при управлението на Пламен Орешарски, а до това не би се стигнало, ако службите не бяха събрали информация срещу него и не се чувстваха свободни за да я предадат на обвинението.

Ако случайно се стигне до разсекретяване на втората стенограма при президента Плевнелиев (от срещата на 14 юли) може би ще разберем кой е бил против приемането на специален закон за спасяването на КТБ. Това щеше да стане с разделянето й на добра и лоша банка, в които да попаднат съответно обезпечените и необезпечените вземания. Това обаче би означавало държавата, тоест правителството през бюджета и с парите на данъкоплатците да гарантира абсолютно всички вложения в КТБ, а не само тези до 100 000 евро. Дали обаче гумените глави в сутрешните блокове ще проумеят това, или ще продължат да си играят на анкетна комисия, която изяснява можело ли  е КТБ да бъде спасена. Да, можеше. Но бихте ли приели да платите част от сметката, уважаеми водещи на сутрешни блокове?

Пет календарни дни – това е времето, с което всеки, който смята, че може и желае да управлява регулатора на небанковия финансов сектор, разполага за да си извади свидетелство за съдимост, да си завери дипломите от чуждестранен университет и да входира всичко. Тези пет дни се отпускат, само две седмици, след като заместник председателят на парламентарната група на ГЕРБ Цветан Цветанов заяви, че новият шеф на КФН не е приоритет и ще се избира едва след парламентарната ваканция.

Резкият обрат, от позицията на Цветанов дойде с координирани действия на финансовият министър Владислав Горанов и председателя на бюджетната комисия Менда Стоянова. А причината да се бъза е, че от следващата седмица регулаторът трябва да започне проверка на активите на пенсионните фондове и да одитира балансите на застрахователните компании. Когато тези упражнения приключат в края на ноември, в продължение на един месец ще се проведе и стрес тест на застрахователите.

Макар всички споменати дотук лица да мълчат, със сигурност има противоречие между Горанов и Стоянова от една страна и Цветан Цветанов от друга. Самото съвпадение между бързината, с която се случват събитията и старта на проверките показва, че борбата е за това, кой ще управлява финансовия регулатор докато се провеждат одитите. Коя е добрата страна и коя е лошата незапознатият човек трудно може да каже.

Притеснението  на пазара е, че не се съпоставя компетентността на двата кандидата, а има сериозен риск стрес тестовете да се опорочат чрез  субективно втренчване в състоянието на конкретни дружества и привилегированото отношение към други. Колкото и да звучи конспиративно, сблъсъкът на двете лобита  и методите, с които се реализира, дава основания да се смята, че стрес тестовете могат да се използват  като претекст за изваждане от играта на неудобни играчи.

За шестте години, в които Стоян Мавродиев е начело на Комисията за финансов надзор, институцията се обезличи до степен, че пенсионните дружества започнаха взаимно да се обвиняват в източване на спестяванията на хората. Оборотът на фондовата борса е съпоставим с дневната стойност на продажбите в един средно голям мол, а комисията постоянно получава упреци, че не си върши работата. На този фон изглежда и такава  е позицията на този блог, че когато и да бъде сменен Стоян Мавродиев, все ще бъде късно.

Ролята на лошия се падана на Цветан Цветанов, който пази Стоян Мавродиев. Финансовият министър е нещо като положителен герой, а Менда Стоянова си е дала сметка за гафа, който направи преди шест години, павирайки пътя на Стоян Мавродиев към днешния му пост.

Аргумент, че Горанов и Стоянова заслужават повече подкрепа, дава  и писмото, което изпрати Европейският орган за застраховане и пенсионно осигуряване, известен със съкращението  си ЕИОПА (от английски EIOPA). То е адресирано до премиера  Бойко Борисов и се отправя дипломатична критика към работата на комисията под управлението на Мавродиев и най-вече в частта около предстоящите проверки в пенсионните фондове и застрахователните компании.

По-паметливите могат  веднага  да си спомнят, че писмата от европейските институции винаги са оказвали влияние над премиера, когато става дума  за икономически и финансови въпроси.

Така например през 2012 година Европейската централна банка подкрепи БНБ в становището й, че страната трябва да емитира нов дълг, с който да плати падежиращите през януари 2013 година  облигации, които иначе Симеон Дянков щеше да погаси със спестявания в сребърния фонд.
През февруари 2013 година самият Дянков бе сменен заради писмо на председателя на Европейската Комисия Жозе Барозу (макар за документа да не се знае много, Симеон Дянков потвърждава за него косвено чрез злопаметността си и в книгите, които започна да бълва след като напусна министерския пост, не пропуска възможност да представи Барозу в лоша светлина).

Практиката е показала, че Европейските институции рядко лобират за конкретни имена, защото един ден може да се окажат виновни за техните издънки. Критикувайки конкретни личности обаче те ясно дават да се разбере, че те повече не се ползват с тяхното доверие и писмата се приемат като намек за смяна на критикуваните лица. Тоест, ако има съмнения, че Стоян Мавродиев трябва да запази мястото си, то в противопоставянето на мнения вече  участва и ЕИОПА с ясното послание, че е на страната на Владислав Горанов и Менда Стоянова.

Но какво целят Горанов и Стоянова

Блицкригът, който разиграват със светкавичното прокарване на процедура за избор на нов председател, показва, че те най-вероятно имат фаворит  за  позицията. Това е заместник финансовия министър Карина Караиванова, която в момента  отговаря за сътрудничеството с европейските финансови институции, дълговата политика на държавата и координация  на политиките, свързани с еврофондовете. Тя е експерт, който стои встрани от публичното внимание, но се ползва с доверието на финансовия министър.

От своя страна  Владислав Горанов  ясно съзнава, че като министър на финансите освен  за фискалната политика отговаря и за гасенето на пожарите във финансовия сектор, ако възникнат  такива и предпочита  да не допуска прецеденти, като този от 2014 година, когато избран от ГЕРБ гуверньор на Българска  народна банка, стана символ на провала на  централната банка и нарицателно като фактор за фалита на Копоративна търговска банка.

Подкрепяйки Карина Караиванова, Горанов може и да вярва, че сътрудничеството между финансовия  регулатор и министерството ще бъдат ефективни. Че държавата с целия си властови ресурс ще може да забелязва безобразията във финансовия сектор и председателят на регулатора няма да си затваря очите, когато получи сигнали за такива безобразия.

Ако има нещо притеснително, то е, че Карина Караиванова ще бъде ефективна дотогава, докато Владислав Горанов е министър на финансите. Всеки неин успех, ще е позитив за Владислав Горанов, всеки неин провал, ще прехвърля косвено вина върху министъра. Тази зависимост  няма да може да се отрече, след като процедурата по избор на нов председател на КФН е така устроена, че свежда избора до „Карина, или още шест години Стоян“.

Технология на смените

За да мине в България една промяна  в Комисията за финансов  надзор са необходими няколко неща. Лоби, което  да стои зад някой от кандидатите, парламентарна подкрепа и медиен партньор.

Зад Стоян Мавродиев стоят Цветан Цветанов , сайтът „ПИК“ и колкото и парадоксално  да звучи Българската социалистическа партия. Зад Карина Караиванова са Владислав Горанов, Менда  Стоянова и „Икономедиа“, издател на вестник „Капитал“ и собственик на сайта „Дневник“.
При „ПИК“ нещата са ясни – има добър Цветанов,  добър премиер Борисов, лоши олигарси в лицето на Иво Прокопиев, Кирил Домусчиев и Делян Пеевски.

Има и Заговор на Америка и Европейската комисия за отстраняване на български играчи от пазара и изваждане на едрия национален капитал от финансовия сектор и превръщане на България в протекторат на евроатлантическите велики сили. Последното звучи много конспиративно, но не  смея да го отхвърля напълно. Причината е, че има ясно утвърдена практика финансови институции българска собственост да се атакуват, макар и заслужено, когато същите прегрешения на техни конкуренти с централа зад граница предимно се подминават.

От другата  страна „Капитал“ са променили стратегията си внимават да не бъдат осветени като страна в битката. Ако преди шест години седмичникът публикува статия, в която опитва уж с неутрален тон да  промотира Мавродиев и да дискредитира предишния председател Петър Чобанов, днес поведението е повече бой по Мавродиев, без да се афишира подкрепа за Карина Караиванова, или който ида било друг. И в това има логика. Стоян Мавродиев стигна до върха на Комисията за финансов надзор именно с подкрепата на „Капитал“.

Най-знаков пример за деликатната подкрепа, с която се ползваше той преди шест години е статията „Време за експерти“. В нея се аргументира нуждата от смяна на предишния председател Петър Чобанов и в същото време индиректно се лобира за едни, или други кандидати.

Този наглед неутрален абзац показва дълбочината, която изданието влага в опита си да оцени колко уместна е кандидатурата на Стоян Мавродиев. Известни, или не, други факти за Стоян Мавродиев не се споменават във въпросната статия. Тоест, изданието е приело за достатъчно да цитира източниците си (тоест да им се довери), че Мавродиев се приема добре като компромисна личност и така нататък.

Как се критикува неговия предшественик?

Във втория абзац от изданието посочват и една от важните причини за провала на Комисията за финансов надзор да си върши работата ефективно. Имало драстично орязване на бюджета. Споменава се и, че служителите в комисията не искали да си дават зор, защото чакали следващия председател. Тази съвкупност от послания може да даде толкова обяснения за зависимостта на регулаторите от политическата класа, за порочния процес по взимане на решения и за отношението на медиите към случващото се.

Когато бюджетът  на Комисията за финансов надзор беше намален наполовина за това не бе споменато като проблем в публикациите на изданието. Не се спомена и, че служители в комисията бяха принудени да ползват неплатен отпуск всеки месец за да може комисията да намали разходите си за заплати, без да съкращава персонал и да преподписва договорите на служителите си. Когато се съобщава, че служителите на регулатора не работят в чакане на новия шеф, не се чува и грам критика, че това е непочтено, и че подобни служители не би трябвало да имат място в един регулатор.

Посочва се само необходимост ръководството на комисията да бъде сменено. Този абзац показва отказа да се  търсят решения на системни проблеми, а единствено се акцентира върху смяната на личностите, което винаги е доказателство за субективизъм и пристрастие. Отделен въпрос е какво мотивира този субективизъм и пристрастията. Е, политическите назначения в лицето на Петър Чобанов и Кирил Желев бяха сменени с „експерта“ Стоян Мавродиев. И същият този „експерт“ удари такъв шамар в лицето на „Капитал“, като им изтресе шест цифрена глоба няколко  години по-късно. Подобен обрат в отношенията би говорил за абсолютната непрозорливост на издателите  на „Капитал“, и най-вече за Иво Прокопиев. Как би могъл да лобира за човек, който след това може да влезе във фронтална атака срещу бизнеса му. Възможно ли е наистина Прокопиев да е бил толкова самоуверен?

Отговорът е „най-вероятно „не“. Обяснение може да се крие в очакванията, че Стоян Мавродиев ще играе ролята на политик и ще се заобиколи с истински експерти, които да ръководят отделните направления. И може би точно в очите на тези експерти е съзиран смисълът, от смяната на Петър Чобанов със Стоян Мавродиев.  Е, този експеримент се провали. Трима заместник-председатели на Комисията за финансов  надзор, предложени от Стоян Мавродиев, я напуснаха. Това бяха Димана Ранкова, Николай Попов и Борислав Богоев. Това прави логично предположението, че налагането на Стоян Мавродиев като шеф на финансовия регулатор, може да бъде полезна стъпка, само  ако се обгради с правилните хора. Тяхното остракиране обаче не бе отчетено и в крайна сметка на Мавродиев се създаде репутация на „самодържец“ във финансовия регулатор.

Днес поведенческият омдел се повтаря с много малко  разлики. Финансовият министър иска да инциира промяна. Той не среща подкрепа от парламентарната група. „Капитал“ помагат смяната да се  случи. Разликата е, че го има сайта „ПИК“ да пази Стоян Мавродиев. Разлика има  и в това, че Горанов  не е комплексиран темерут като Симеон Дянков, който е готов да сложи луд с картечница начело на финансовия регулатор. Разбира се, Владислав Горанов не е безгрешен и налагането на Карина Караиванова ще е акт, за който той носи пълната отговорност. Най-елементарната логика подсказва, че в този случай такъв  хазартен ход е оправдан. Докато Горанов е Министър, карина  Караиванова ще има подкрепа за инициативите си и обратно.

Интересно какво би станало, ако бе даден шанс за повече кандидати. По-дълъг срок за кандидатстване и окомплектоване на документите, активна политика по канене на кандидати от пазара и гарантиране на независимостта им. На хора, които познават неговите проблеми. Най-вероятно няма да разберем поне в следващите  шест години. Технологията, по която се взимат и прокарват решенията обаче вече е ясна.

Първо най-тревожното

В последните 3 години бяха емитирани общо пет дългови емисии със срочност между 7 и 12 години. Затова и до 2028-ма година на България се струпват седем години, в които ще трябва да се изплащат дългове над 1 милиард лева. Това означава, че ако бюджетът не се обърне на излишъци, почти със сигурност държавата ще се принуди да тегли нови заеми, с които да погаси теглените днес дългове. В името на честността, от тази статистика трябва да се извади предстоящия падеж за 2.6 млрд. лв. догодина, защото дългът ще се погаси със средства, изтеглени през тази. Самата ситуация може може да се оцени по графиката на списание „Икономист“, в което предупредих за риска от падежната структура на новите дългове.
Най-безотговорното теглене на заем в близкото ни минало е емисията на Симеон Дянков от 2012 година, която бе пласирана със срочност от само седем години. Това осигури ниска цена по обслужване на дълга, но падежът му се пада в период, когато държавата не е настроила публичните си финанси към балансиран бюджет и средства за погашението му няма.

Общото  между заемите от последните години е, че се пласираха на пазара в условия на рекордно ниски лихви, но падежират във време, когато държавата едва ли ще е балансирала бюджетите си и ще трябва да се рефинансират с нови дългове при по-високи лихви. Последното бе казано само от професор Христина Вучева пред „Канал“ 3, пък ако ще да се приема за контролиран от Делян Пеевски.

А сега за манипулациите

Най-потресаващата манипулация за новите заеми бе публикувана в сайта уебкафе. Тя съдържаше следните дезинформации:

– Правителството на пламен Орешарски е удвоило държавния дълг за годината си управление
– ГЕРБ не носят отговорност за това, че кредитният рейтинг на България е в графата „боклук“ според агенцията Standard & Poor’s
– фалитът на Корпоративна търговска банка е вина само на правителството на Пламен Орешарски
– Новите заеми се теглят само за да покриват стари заеми

Горните твърдения не са верни, просто защото не съответстват на реалността. При управлението на Пламен Орешарски държавният дълг нарасна, но в пъти по-малко от цитираното удвояване. Освен това не всички заеми бяха теглени от неговото правителство, а от ГЕРБ, който управляваха в половината от годината, ако се приеме, че и служебното правителство бе прокси на ГЕРБ.

Ако ГЕРБ не са отговорни за понижаването на кредитния рейтинг през 2014 година, защо той не бе повишен през миналата година, и защо след като „лошите“ Орешарски и Чобанов раздуха дефицита, добрите управляващи от ГЕРБ не го свиват втора поредна година.

Относно Корпоративна търговска банка бе ясно, че тя се източва още докато на власт бе първото правителство на ГЕРБ, макар и в оставка. От тогава датира първата статия на „Капитал“, която сигнализира за кредити към свързани компании, чиято обща стойност превишава близо два пъти капитала на банката.

Последното невярно твърдение, че с новите заеми единствено се превъртат стари задължения също не е вярно. От планираните 18 милиарда заеми за теглене в началото на мандата на това правителство, близо две трети са с цел рефинансиране на стари заеми, а останалата част, около шест милиарда е за покриване на текущи бюджетни дефицити. И за тези дефицити отговорност носи правителството на ГЕРБ. Тук не става дума за това дали бюджетните дефицити  са винаги и задължително лоши. Напротив, те са инструменти за водене на политика. Водещото е, че дефицитите и заемите, с които се покриват и ще се покриват са за политики на ГЕРБ и предишното правителство не е отговорно за действията на днешния кабинет.

Кой е най-изгодният заем

В статията, с която „Капитал“ отрази облигационните емисии от миналата седмица пък бе споменато, че 2016 година е втората, през която България успява да си осигури кредитен ресурс при изгодни условия (нещо което се случва, когато пазарите имат доверие на управлението).
Това обаче не е съвсем точно. Първо, изгодните условия за нови заеми са налице от 2012 година, когато при ниска доходност облигации пласира Симеон Дянков. Второ, най-изгодният външен дълг, теглен от Българската държава, бе реализиран през 2014 година, именно от „лошото“ управление на Пламен Орешарски.

Показателно за този факт е, че тогава бе реализирана най-ниската добавка (рискова премия) по български дълг, над средния ливен суап на междубанковия пазар – само 160 базисни пункта (1.6 процентни пункта).

Толкова нисък спред по български дълг не е постиган дори и по българските облигации с по-къса срочност, които бяха емитирани през 2012 г., 2015 г. и 2016 г. И той бе реализиран в прозореца от време след поставянето на КТБ  под специален надзор и ден преди паническото теглене на влогове да наложи ПИБ да затвори за един следобед. Този заем бе изтеглен, когато днешният премиер Бойко Борисов (тогава лидер на опозицията) плашеше с фалит на държавата и ясно показва кои държавници се ползват с по-високо доверие от финансовите пазари.

И сега също се иска разваляне на седенката, оставка и прочее. И да си кажа право, склонен съм да подкрепя такова искане, защото смятам, че управлението на Бойко е убийствено – води до затъпяване на населението, до съсипване на демокрацията и заплашва да тласне държавата към прекомерно задлъжняване.

Но кои са „умните и красивите“ и така наречените реформатори, че се наричат единствена достойна алтернатива на статуквото и да наричат несъгласните – негови крепители? Та те доброволно и съзнателно избраха да се преструват на мозъка в тази коалиция, който дърпа мускулите – ГЕРБ и бяха изиграни при първото сериозно изпитание. А че този модел не работи, стана ясно още през 2009 година, когато „синята коалиция“ бе натирена от Бойко Борисов и в резултат на следващите избори Иван Костов и Мартин Димитров останаха извън парламента.

Уважаеми реформатори, вие освен всичко друго сте и аматьори. Защото заложихте всичко на само една карта – съдебната система. И сега, когато не ви се получи, напускате единствено за да не покажете истинската си несъстоятелност. Не че правосъдието е маловажно, но забравихте социалната политика, поискахте да се обложат храните, популярни сред бедните и премахнахте необлагаемият им минимум за ниските доходи. Забравихте толкова голяма част от обществото, вторачени в съдебната реформа, че сега тези хора имат пълното право да ви пренебрегнат и да подкрепят други, които обвинявате в популизъм. Вие ги изоставихте.

Вие, господин Кънев, наричахте тегленето на заеми до един милиард лева през 2013 година огромна измама (или кражба, цитирам по памет), но не възразихте да се одобри тегленето на нови 16 милиарда, когато влязохте във властта. Не говоря за размера на дълга. Говоря затова, че избегнахте разговор по същество – кога трябва да се теглят заеми и кога не трябва. Говоря, че че в първата пълна година от управлението ви, ще имаме свръхдефицит, но вие и по този въпрос нищо не казвате, а обвинявахте Пламен Орешарски и Петър Чобанов, че харчат.

Вие, господин Кънев, мълчите и относно факта, че издигнатият от вас, здравен министър Петър Москов не състави една бяла книга или друг тип стратегически документ със планираните от него здравни реформи. Че вместо това гледаме инициативи на парче. Никакъв план, никаква последователност. Сега чакам едно две „десни“ издания изведнъж да се сетят, че Москов е лош и някак си да го подкарат, но трябва да измислят откъде.

Радан бил достоен човек и позицията му го доказвала. Брей?

И на следващите избори за него ли да гласувам? След всичките си слабости и незрялост, които показа. Много мразя похвата „обвинение чрез въпрос“, но ще попитам отказал ли е образователният министър да направи поръчка и да купи система за електронно обучение, и колко е свързан този отказ с искането на Радан Кънев да се отстрани Тодор Танев.

А вие Госпожо Кунева и господин Лукарски, от тази седмица сте политически трупове. Единственото, което ви даваше електорален потенциал, бе етикетът „реформатори“. Е, вече не сте реформатори, а сте антураж на Бойко Борисов. И с вас ще постъпи, както постъпи с Волен Сидеров и с Яне Янев при първия си мандат. Само че, да се заиграе с вас някоя дясно ориентирана и реформаторска структура, вече ще е самоубийствено за нея. На следващите избори ви очаквам или като кандидати на ГЕРБ, или като безработни след самите избори.

И какво остана накрая? Бойко Борисов във коалиция с ДПС и формацията на Георги Първанов и с двама министри от омразната нему тройна коалиция.

Може би най-ясна представа за личността на Бойко Борисов ще добием, като си спомним как през 2013 година навлезе в пространстството на Таско Ерменков, докато даваше интервю за БНТ и напълно непоканен му отне думата. Напълно неуважаващ зрлителите, опонентите и добрия тон, Борисов мислеше за загубата на властта, като за загуба на мач и незабавно настояваше за реванш.

Протести, оставка, Орешарски е лош, Чобанов е недоразумение. Днес Бойко Борисов е отново на власт и показа, че за него няма друга ценност освен да бъде във властта. И няма значение с кого, дали с Реформаторския блок, или с ДПС, с Атака, или с Яне Янев.

Ако си спомним как еволюира неговото говорене през първия му мандат, можем да открием доста общо със сегашната ситуация. През есента на 2009 година Борисов казваше: „Не ме критикувайте, че веднага подавам оставка и се връщат Станишев с тройната коалиция“. След това започна да казва: „Не трябва да подавам оставка, защото залогът е голям и държавата ще загуби много“. Накрая подаде оставка, защото имаше истински протест на хора, които се бореха за оцеляването си.

Тогава и Борисов се разпореждаше на енергийния регулатор и Борисов също говореше за отнемане на лицензи от ЕРП-тата.

След като в първите месеци от втория си мандат Бойко Борисов мълчеше, добрите данни за икономическия растеж и събираемостта на бюджетните приходи го окрилиха и той започна отново да реже лентички и да дава интервюта.

Сега, когато му се иска оставка, премиерът превключи на хибрид между първата и втората му опорни точки от предишния кабинет. На пресконференция в петък заяви нещо от този сорт: „Ако подам оставка, Ще се върне Орешарски а помните как това струваше на държавата 10 милиарда лева“.

Жалък страхливец и лицемер (но все пак на власт по волята на народа) когато Бойко подаде оставка, във фискалния резерв имаше 3.7 милиарда лева. Когато лошият Орешарски си тръгна, в резерва имаше 9 милиарда лева.

А да се приписва на Пламен Орешарски вината за фалита на КТБ е също толкова обективно, колкото да обвиним ГЕРБ, че през първите месеци на второто си правителство не са предотвратили свръхдефицита за 2014 година.

Така изречени нещата дотук описват картина на безнадеждност и липса на алтернатива, но това не е много точно. Вижте как през втория си мандат като премиер Бойко Борисов промени речитатива си и вече води политика на бюджетни дефицити и кейнсиански тип фискална политика, насърчаваща инвестиционна активност на държавата. А този завой е копиран от управлението на Пламен Орешарски. Именно кабитетът „Орешарски“ въведе нормалност при възстановяването на ДДС, заложи точност при плащанията по обществени поръчки и уплътни съществуващото пространство за социална политика, като освободи от данъци най-бедните българи.

Може да прозвучи надменно, но ще споделя мнението си, че всеки, който не признае като фактология горния абзац, не е достоен да води и политически дебати по същество. Не за друго, а защото със самото му отричане, сам се поставя или в групата на лицемерите, или в групата на хората, които не уважават истината.

Та на въпроса, кой да управлява, ще споделя и собственото си мнение. Номинацията на Делян Пеевски за шеф на вътрешната сигурност, бе като да се даде ключа към държавните тайни на един олигарх, притежаващ жълти медии и таблоиди, практикуващи компроматни кампании в интерес на собствениците си. Тоест номинацията бе нещо като предателство и единственото, което може да смекчи вината на Орешарски е, че службите си бяха продънени и без Делян Пеевски да ги оглавява. Тоест щетата вече беше налице и номинацията му само показа мащабите на проблема.

На този фон да се иска оставката на Орешарски ми изглеждаше правилно, но само извадено от общия контекст, че алтернативата му е Бойко Борисов.

Съжалявам, но предпочитам да управлява Пламен Орешарски, или някой като него в условията на обострен надзор на недоволни активисти, вместо да ни управлява Бойко Борисов под комфортното мълчание на асимилирани псевдореформатори.

– Макроикономическата ситуация е нестабилна, независимо от отчетените темпове на растеж от над 2% за първите тримесечия на годината. Този растеж се дължи на външния сектор, но влошената геополитическа ситуация и затруднените транспортни потоци във връзка с бежанската криза увеличават рисковете пред износа, който е единствен двигател на растежа.

– Потреблението и инвестициите през първото полугодие на 2015 г. отново са отрицателни. Общото потребление намалява през първите две тримесечия съответно с 2.5% през първото и 3.1% през второто тримесечие. Липсата на доверие в развитието на икономиката и несигурността относно работните места водят до влошени очаквания у домакинствата и потискат потреблението. Този процес се задълбочава и от липсата на перспективи за устойчиво нарастване на доходите.

– Вътрешните инвестиции (в основен капитал) се върнаха в негативната територия от началото на 2015 г., като през първото тримесечие намаляха в реално изражение с 6.8% – подобни стойности се наблюдаваха през първото тримесечие на 2013 г. Липсата на адекватна политика за създаване на благоприятна бизнес-среда доведоха до пречупване на тенденцията на нарастване на вътрешните инвестиции, която се наблюдаваше през периода трето тримесечие на 2013 г. до четвърто тримесечие на 2014 г.

– Влошаването на бизнес средата се потвърждава от два факта. Първият е, че липсва реална предприемаческа инициатива и финансирането на нови инвестиции се очаква да се прави изключително с европейски средства. Второ, банките са изключително консервативни и заради предстоящата оценка на активите им, като реално отпускат средства не на тези, на които им трябват,

– Тази динамика на вътрешното търсене поставя под въпрос оптимистичната прогноза за следващата година, която предвижда растеж на БВП 0т 2.1%. Тази прогноза не се споделя нито от МВФ, нито от ЕК.

– Брутната добавена стойност в страната нарасна средно с 0,9 % за първото полугодие на 2015 г., при 2 % за същия период на 2014 г. – този показател красноречиво доказва забавянето на икономическата активност и увеличаване на проблемите от страна на предлагането в икономиката, което заедно с намаляващите инвестиции създава сериозен риск за растежа в дългосрочен период.

– Влошените дългосрочни перспективи пред растежа се потвърждават и от прогнозата за трайно изоставане на фактическия растеж от потенциалния за периода 2016-2018 г., като не са посочени никакви мерки на правителствената политика, които да намалят това отклонение.

– Предвидената фискална консолидация през 2015 г. не се състоя, като вместо това ни се предлага актуализация, според която касовият дефицит ще достигне 3.3%.

– Несигурността относно европейските фондове и някои правителствени програми не позволява да се направи обоснована и реалистична прогноза за дефицита на начислена основа за 2015 г., като е висок рискът той да надхвърли 3%, което ще доведе до стартиране на процедура по свръхдефицит.

– Малко срамежливо е представена актуализацията за 2015 г. – като параграф в ПЗР на Бюджет 2016 г. Това замърсява бюджета за следващата година и създава очаквания за актуализация и през следващата година. Де факто Бюджетът ще бъде актуализиран преди да бъде приет с отпадането на параграфите 9-16 в ПЗР

– Актуализацията на Бюджет 2015 г. е основа за Бюджет 2016 г. Възниква логичният въпрос какво би се случило ако този конкретен параграф в ПЗР не бъде приет в параметрите, в които е предложен? Това би компрометирало точността на параметрите на Бюджет 2016 г. Щедрият дефицит от 3.3% от БВП е предпоставка за отхвърляне на актуализацията дори и от по-дисциплинирано настроените представители на управляващата коалиция, ако има такива.

– Актуализацията предвижда щедро осигуряване на средства за персонал в края на годината, и просто констатира и финансира недисциплинираните харчове на ресорните министри. Увеличаването на средствата за персонал в края на годината е възможно най-лошата атестация за съответните министри, които не са положили никакви усилия за реформиране на администрацията си и по всичко личи, че нямат и намерение да го направят.

– Пакетът документи, който придружава Бюджет 2016 изглежда непълен. Преди няколко месеца на заседание на МС стана ясно, че допълнителни средства ще се предоставят само срещу оставки на съответните министри. Допълнителните средства са налице, а оставките липсват.

– Бюджетът е съпроводен от успоредно разглеждане на данъчните закони. Правят силно впечатление опитите на представители на управляващата коалиция да предлагат нови и нови данъци – уикенд, за такситата, говори се за данък вредни храни. Повишават се и таксите – тези свързани с кадастъра, както и винетките. Тези опити се подкрепят в комисии от експертите на министерство на финансите и създават усещане за много сериозни проблеми в приходната част, на фона на цялостното говорене за увеличена събираемост и преизпълнение на заложените приходи в Бюджет 2015 г.

– Предлагането на нови данъци и хроничните дефицити, които дори и на касова основа започват да надхвърлят 3% от БВП изискват дискусия и конкретен отговор на въпроса – колко ни струва публичният сектор, какви бюджетни разходи са необходими за предоставянето на качествени публични услуги и дали приходите са достатъчни за финансирането им. Хроничните дефицити, които продължават и през следващите години, както и големите годишни лимити за нов държавен дълг показват, че сегашното ниво на приходи не е достатъчно устойчиво да финансира нуждите от разходи.

– Нормалният, либерален и дисциплиниращ изход в подобна ситуация е само един – подобряване на ефективността на публичните разходи чрез реални и дълбоки структурни реформи. Такива липсват, като не се наблюдава и идея в по-голяма част от министрите как да се случат. Това поставя в трудна, но позната ситуация МФ – да предлага дизайн на реформи, които срещат сериозен отпор в ресорните министри. Поради тези причини, липсата на реформи води до хронични дефицити, бързо нарастване на дълга и опити да се измислят нови данъци, които противоречат по дефиниция на „дясното управление“.

– Влошава се структурата на разходите. Текущите разходи като дял от общите нарастват от 74.3% на 76.2%, а капиталовите разходи намаляват от 18.2% на 17.5%, като негативната тенденция се задълбочава през 2017 г.

– Липсват реални реформи и дори намерения за такива.

– Разчетите с общините показват неглижиране на необходимостта от увеличаване на капиталовите разходи – предвиденото нарастване е символично и не отговаря на нуждите им. Отложеният реален старт на новия програмен период задълбочава тези проблеми.

Тук става въпрос за журналистите на повикване, които взимат интервюта без много смисъл и полза за обществото, но в угода на тези, които ги дават. Не, че няма интервюта и за критичните журналисти и медии. Но в критичните моменти, винаги се прибягва до удобни такива.

Като разновидност на тази практика се открояват изявленията пред журналисти, които не са запознати с материята, за която политикът говори, или просто са доверчиви. В такъв случай може да се прокарат всякакви нелепици. И понеже е много вероятно доверчивите журналисти да захапят и да поискат подробности, въпроси от типа „как така“, „защо“, „откъде накъде“ са малко вероятни. В тази роля съм бил и аз.

Много подходящи за целта са и журналистите от провинцията, които дори и при най-високите си професионални качества, отразяват приоритетно местните теми и пристигането на човек от правителството с въпроси касаещи цялата държава, често се оказва чуждо на основната им подготовка.

Връх в дребнохитруването (и основна тема на този текст) обаче е да се дават телевизионни интервюта на популярни журналисти, които се принуждават да покриват всякакви теми и поради това се превръщат в пенкилери. Такива са повечето сутрешни блокове, но такива са и уж иначе сериозните водещи на публицистични предавания от края на деня и от следобедите на уикенда. Или от радиостанциите.

И примерите не са един, или два. Днешният министър на финансите Владислав Горанов вече е дал две интервюта за Радио К2. Моите уважения към професионализма на журналистките, а и комплименти за външността на някои от по-младите, но нито една от тях не е чисто финансов журналист и ако бъде попитана за разликата между бюджетно салдо на касова и начислена основа, както и за салдото в структурно отношение, едва ли ще се справи с отговора.

Освен за К2 Владислав Горанов даде и две интервюта за Диана Найденова, едно от личния си автомобил, и едно от самото министерство. Горанов сам е виновен за суетата си, че превърна спечеления мач в повод за бъзици с едно наглед невинно изказване, но не се променя фактът, че предпочита да говори пред журналисти пенкилери.

И в това Горанов не е пионер

Предишният финансов министър в редовно правителство – Петър Чобанов също използваше такива практики. Като изключим задължителните му появи в „Панорама“ по време на банковата турбуленция от лятото на 2014 година, ще се запомни и интервюто, което той даде за Иван Гарелов по ТV7. Честно, чудя се как не развих диабет от цялата захаросаност, която бе поднесена на зрителите. И то след няколкоминутен увод от страна на Гарелов.

Подобни неща едва ли биха се случили, ако в медиите не цареше раболепие пред правителствата и олигархията и ако дефицитът на финансов ресурс не ги ограничаваше да инвестират в сътрудници, които да правят проучвания за водещите. Ако медиите си правеха труда да бъдат наистина критични, министрите сами щяха да се обръщат към ресорните журналисти, защото само с тях щеше да е възможно експертното комуникиране по дадена тема.

Пример затова е времето на Милен Велчев като министър. Може да се говори много за неговото наследство, но една незаличима заслуга е, че при него започнаха обучителните семинари за журналисти. Така бяха подготвени репортери, които разбират от тематиката достатъчно, че да я разясняват ясно и на обществото. И затова Милен Велчев предпочиташе да общува с ресорните репортери. Пламен Орешарски също, докато беше финансов министър.

В контраст, днес интервютата на финансовите министри за неподготвените журналисти, се качват на сайта на финансовото министерство и колегите им са принудени да ги изчетат, за да са сигурни, че не пропускат нещо, което трябва да се отрази. Така вместо да се пишат дълги и напоителни прессъобщения, които трудно могат да обхванат много теми, просто се дава едно интервю и мултиплициращият ефект е постигнат. Кажете, не се ли превърнаха придворните журналисти в новите пресцентрове?

Спомням си как един от най-добрите финансови репортери се гордееше дълго време, че не е взимал интервю от министъра на финансите и от шефа на НАП. …докато не го накараха да вземе такова.

Планът на правителството е тревожен защото дефицитите, които залага, са дефицити на статуквото. Вместо да са дефицити на инвестициите, растежа и реформите, те ще бъдат дефицити на неефективната държава, притискана от демографски фактори и нежеланието на едрия капитал да проумее, че политика се води чрез разходите.

Ако това се проумее, ще можем да дебатираме по същество – да искаме ограничаване на сивата икономика и реформиране на публичния сектор, преди да прибегнем към вдигането на данъците. Но и това не трябва да се изключва като вариант.

Всъщност бюджетният дефицит и държавният дълг не са мръсни думи. Това са инструменти, посредством които държавата може да влияе на икономиката. Дори и заклетият либертарианец Калин Христов призна, че държавата се нуждае от инвестиции, които да създават мултиплициращ ефект (докато беше служебен министър на финансите). А той застъпи на поста си само три месеца, след като 2012 година приключи с най-ниския дефицит от началото на кризата и спестяванията бяха осигурени от държавните инвестиции.

В графиката, която прилагам под този абзац, се вижда оценката на Министерство на финансите затова как фискалната политика е влияела на икономиката. Правена е от експерти, за експертите на Европейската комисия в началото на 2014 година и показва, че годините, в които дефицитите са се свивали, всъщност правителството е вредило на икономиката. И обратно, през 2009 година, за която Бойко Борисов и първият му финансов министър Симеон Дянков се спукаха да се оплакват, че държавата е водена на съсипия, и харчовете са били като за последно, експертите твърдят, че е водена антикризисна бюджетна политика.
За да разсея съмненията, че програмата е минала през евентуална партийна цензура на Петър Чобанов, като пример цитирам и коментар от програмата за 2010 година, която бе изготвена по времето на Симеон Дянков:

Тогава защо да се притесняваме от плановете на кабинета?

Проблемът е, че едва през 2014 година започна да се говори за инвестиционна програма на правителството, която да ускори икономическия растеж. Година след инициативата на Петър Чобанов, и ГЕРБ решиха да работят в тази насока. Но вместо да заложат инвестициите в бюджета, те ги отстъпиха на банката за развитие и общините с програмата за саниране на жилищни блокове.

През 2014 година като журналист в „Капитал“ попитах тогавашния министър на финансите защо инвестиционната програма на правителството му не е съпроводена с анализ за мултиплициращия ефект, който тя ще окаже върху икономиката. Такъв документ щеше да направи от инвестиционната програма нещо оправдамо и защитимо от всякакви политически нападки.

Днес неговият приемник Владислав Горанов, също не намира за необходимо да защити програмата за саниране с подобен доклад. И така дори и тя да е правилна, атаките към програмата създават усещане за недоверие.

И докато правителствата правят инвестиции с недоказан ефект, застаряването на населението и нереформираните държавни служби също въвличат държавата в излишни разходи. А успоредно с дефицитите държавата увеличава и своята задлъжнялост и ако продължава в същия дух, през следващите 20 години може да стигне опасни за икономиката равнища на държавния дълг.

Днес България не е заплашена от гръцки сценарий, и всеки който твърди обратното, лъже. Но е напълно възможно в даден бъдещ момент дълговите пазари отново да пресъхнат, и ако в този момент българската икономика не е подготвена да изплаща задълженията си, катастрофата ще е налице.