Финансовият министър Владислав Горанов изненада с новината, че по време на българското европредседателство страната ще подаде заявка за участие в механизма на валутни курсове – ERM2, познат популярно като „чакалнята за еврозоната“.

Какво може да означава това и какви ще са последствията от действията на министъра обаче далеч не е сигурно.

Вариантите може да са лоши именно за онези, които най-много искат страната да приеме еврото.

Останалите може най-после да си поемат глътка въздух.

Опитите на България за присъединяване към еврозоната датират от самото ни влизане в Европейския съюз. Всъщност, споразумение за съвместни действия в тази посока беше подписано от Министерство на финансите и Българска народна банка още през 2004 година.
По-паметливите ще се сетят, че още по времето на тройната коалиция, когато финансов министър беше Пламен Орешарски, а централната банка оглавяваше Иван Искров, страната ни е получила учтив, но твърд отказ със ясното обяснение, че докато сме бедни, трудно може да очакваме тази следваща стъпка на интеграция.

Днес, 11 години по-късно България все още е далеч от това, което иска да види Европейската централна банка. Въпреки това финансовият министър изглежда ще повтори грешка на бившия му началник Симеон Дянков, въпреки, че изглежда далеч по-нормален и уравновесен. Какво обаче може да е подтикнало Горанов към подобно поведение?

Всеки, който е имал възможност да поговори с хора, участвали в проучвателните разговори, знае, че името на Симеон Дянков е мръсна дума в Европейската централна банка. Причината затова са опитите му да ускори влизането на България в еврозоната. Точно провалът му в тази посока стана причина през януари 2010 година Бойко Борисов да се изправи в „Панорама“ и да обясни, че България трябва да се фокусира върху по-постижими приоритети. Самият Дянков така и не намери мъжество да признае грешка, а прекара месеци в обяснения, че еврозоната изпада в криза и затова на България не й трябва да става част от нея. Опита да попрехвърли вина и на тройната коалиция, като излъга, че правителството на Станишев е завещало на кабинета му ангажименти по договори, които били „скрити в чекмеджета“. Те раздували бюджетния дефицит и правили невъзможна заявката на страната ни.

С изгонването на Симеон Дянков всички смятаха, че нормалността в общуването по остта Министерство на финансите – Европейска комисия – Европейска централна банка – Българска народна банка е възстановена. И сега идва изказването на Горанов, което противоречи ангажиментите, полагани от самия него в поредица предишни изявления. Горе долу те бяха в посока на това да се бърза бавно, да не се правят непремерени политически ходове и най-важното – да не искаме приемане в чакалнята, докато не сме сигурни, че ще се отговори положително на нашите искания.

Или както човек от екипа му обясни процесите, те приличат на отношенията между младеж, който харесва жена, но е попаднал в ситуацията да бъде нейн патонически приятел. Въпреки, че той иска приятелството да се задълбочи с по-сериозни отношения, рискът от непремерени стъпки и евентуалното му отхвърляне може да разруши и самото приятелство. Политическите последствия от реализацията на подобен сценарий ще се изразят в зараждане на евроскептицизъм, недоверие към политиката на фискално благоразумие и зараждане на алтернативни рискови течения.

Точно на фона на тези негативни последствия думите на финансовия министър изглеждат непоследовтелни и нелогични. Зад тях обаче може да има много здрава логика, свързана с опита да се възпитава благоразумие сред онези бизнес лобита, които си мислят, че притежават България. Такъв пример е Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ), или по-точно нейното ръководство, което отдавна се държи, сякаш проблемите на по-малките членове нямат значение, а се фокусира върху решаването на въпроси, които касаят единствено едрия бизнес.

Докатоначело на КРИБ беше Иво Прокопиев, организацията активно работеше да павира пътя на ГЕРБ към властта. Когато начело застана Огнян Донев, КРИБ се фокусира да демонстрира недоверие към кабинета „Орешарски“, а при Кирил Домусчиев функцията й еволюира в това да е пазител и глашатай на ГЕРБ и Бойко Борисов. Тази подкрепа, тотално игнорираща очевидните процеси на разпад в държавата, няма как да върви без съответната цена. И тя е приемане в еврозоната, което е мечта за едрия бизнес. Макар олигарсие като Прокопиев, Донев и Домусчиев привидно да не се харесват и да имат боричкания, класовият им интерес очевидно съвпада и това обяснява последователния натиск за въвеждане на единната валута.

Именно за да се справи с този тип натиск, финансовият министър може да е предприел един познат за манталитета му ход. Той се изразява в тотално съгласие с исканията на самозабравилите се бизнес лобисти и вдигане на залога до степен, че те самите да се изплашат от пълното съдействие на министъра.

Това го наблюдавахме през 2016 година, когато Министерство на финансите предложи промени в Кодекса за социално осигуряване, касаещи фазата на изплащане на вторите пенсии. След като пенсионните фондове настръхнаха срещу идеите на министъра, той изтегли законопроекта и заяви, че повече няма да се занимава с темата, оставяйки социалното министерство да балансира между исканията на синдикатите и работодателските организации.

В резултат фазата на изплащане на вторите пенсии остана нерегулирана до ден днешен, което е сериозен проблем за фондовете. Част отклиентите им скоро ще имат право да теглят средствата си, но фондовете нямат правила, по които да изплащат спестеното в личните партиди. От това най-губещи са именно пенсионните дружества, защото парите на хората не се губят, но се подкопават доверието и смисъла от това да се спестява при тях. И днес, когато правителството отново подготвя регулация в областта, има сериозни предпоставки фондовете да покажат смирение пред идеите на кабинета.

Да вдигнеш залога

Подобно поведение, транспонирано в посока на еврозоната, ще означава горе долу следното. Подаваме искане за включване в механизма ERM 2, получаваме отказ, виждаме че сме много далеч от целта и започваме да работим за постигането й. И междувременно лобитата на бизнеса вече си траят, защото знаят, че като не сме желани в еврозоната, някой може да поиска преминаване към полски модел на икономическа политика, който е още по-нежелан за олигархията от сегашния.

За обикновения човек това няма да бъде задължително лоша новина. Причината е, че влизане в еврозоната предполага целенасочена политика, поограничаване на растежа на доходите до темпове близки на тези, с които расте производителността на труда. Тази стигма обаче отдавна се е показала като задушаваща за икономиката, тъй като производителността зависи от инвестициите на корпоративния сектор в модерни средства за производство и на държавата в образование и квалификация. И двете обаче не се харесват на бизнеса, защото в първия случай означава по-малки дивиденти, а във втория потенциално повишаване на данъците или поне на бюджетния дефицит и държавния дълг.

Последните години показаха, че лихвите в България също може да са ниски без страната да е част от еврозоната. Така че за обикновения човек приемането на единната валута освен рискове от инфлация заради ефектите на закръглянето, почти не носи видими позитиви. Е да, ако някоя банка се разклати, ще имаме достъп до подкрепата на Европейската централна банка, а финансовите ни институции ще се надзирават от Европейския надзорен орган. Това обаче касае рискови сценарии, които с повече зрялост на политиците, може да се тушират и без да се откажем от българския лев.

Така, ако получим формален отказ за еврозоната, може да се окаже добре за всички, освен за олигархията. И точно затова, няма да е изненада, ако някой загрижен представител на едрия бизнес, или приближена до олигархията неправителствена организация, в следващите месеци даде заден ход в говоренето за ERM2 и еврозоната.

Повод за този текст е изказването на Росен Плевнелиев от вчера против ревизирането на приватизационните сделки. При поредния си гастрол, този път пред БиТиВи Росен Плевнелиев обяви инициативата на съпартийците си за антидемократична.

Казаното обаче се разминава сериозно с думите му от август 2014 година, когато назначи второто си служебно правителство – това на Георги Близнашки. Тогава президентът Плевнелиев показа, че е за отваряне на „досиетата КТБ“, защото  тях щял да приключи преходът.

Добре е бившият резидент да обясни каква е разликата между КТБ и множеството държавни предприятия, продадени според популярните схващания сериозно под реалната си стойност. Или между КТБ и овладяването на фирмите от субекти, които нямат общо с работническо-мениджърските сдружавания, или между КТБ и проспаното съсипване на фирмите в нарушение на постприватизационните ангажименти? На тези въпроси Росен Плевнелиев сякаш сам дава отговор, посочвайки, че ако държавата иска да се занимава с безобразие, то може да разследва фалита на КТБ. Да разбираме ли обаче, че това е косвено признание за безобразната приватизация, и че единствената причина да не се рови в нея е отминалата давност? Плевнелиев не спори по въпроси за добросъвесността на един или друг политик, за неизбежността и обстоятелствената принуда. Говори за давността.

Явно човекът се вълнува само от текущи престъпления, но не и от такива, които са се случили малко по-отдавна. Не трябва обаче да се съмняваме в принципното му желание да има наказани престъпници. Просто не трябва да са нашите престъпници. Интересно е да си спомним и какво според собствените му спомени Росен Плевнелиев бил написал на лозунг за митинга на 10 ноември 1989 година, на който се оказа, че не е стъпвал.

Това, че лозунгите се виждат на митинг няколко дни по-късно, може да означава, че или Росен Плевнелиев си ги е ползвал за многократна употреба, ходейки както на демократични, така и на социалистически митинги. Сигурно е, че той иска виновници да бъдат осъдени, но не ако от престъпленията им е минало време.

Безпринципните извъртания на някогашния президент не приключват. Все още са живи спомените за ветото, което Росен Плевнелиев наложи върху актуализацията на бюджет 2013. Мотивите му бяха, че актуализацията идва рано, че залага повече разходи, както и че прогнозира по-малко приходи, а разликата предвижда да се покрие с емисията на нов дълг.

Три години по-рано, през май, а не през юни актуализацията на бюджет 2010 е готова. Обсъждането й в парламента започва в началото на юни, но че ще има актуализация става ясно още през април по време на срещите на правителството със синдикати и бизнес организации. Тогава се постига съгласие, че само актуализация ще направи възможно държавата да се разплати със строителните фирми, чийто контрагент се явяват пътната агенция и регионалното министерство, което провежда инфраструктурната политика.

Въпреки че като регионален министър Росен Плевнелиев сам е участвал подготовката и изпълнението на актуализация със същите характеристики, но с много по-големи допълнителни разходи и много по-сериозно намаление на приходите, през 2013 година вече като президент той налага вето. Защо? На власт е правителството на Пламен Орешарски, и защото след актуализацията на бюджета на ГЕРБ ще се случи онзи фискален тласък, след който икономиката расте вече четири години.

Между другото, сериозна част от актуализацията на бюджет 2013 също трябваше да отиде за разплащане на държавни просрочия, но това слабо вълнува хронично жомящия пред неудобната реалност Плевнелиев. Но за да стане това ясно, трябва да се пренесем година по-късно. Отново през август 2014 година, отново при сформирането на служебния кабинет Близнашки.

Разликата е, че отново на власт е кабинет на „правилните хора“ и актуализацията на бюджета отново става позволена тема. Статистиката в Министерство на финансите обаче достатъчно ясно показва, че актуализацията с вето от 2013 година оставя държавата с по-малки просрочия, отколкото актуализирания бюджет за 2014 година. Самият Плевнелиев мълчи и за пика на държавните просрочия от времето, когато беше министър. Това за него са неудобни теми.

Неудобни почти колкото и отношението му към природата. През 2012 година Росен Плевнелиев наложи вето върху промени в Закона за горите, които трябваше да направят подарък на един ски концесионер и олигархичната групировка, която го притежава. Само четири години по-късно, в края на мандата си Росен Плевнелиев се появи в друг курорт, чиято ски зона се контролира от същата олигархична групировка и му направи реклама. Въпреки, че за тази ски зона все още се чака произнасяне от Върховния административен съд дали не е разширена в нарушение на законодателството. И че вече пет години държавата се чуди как да промени закона, така че най-после ВАС да узакони проведента сеч, но със задна дата. Много принципно, господин президент.

Явно правилото, което Росен Плевнелиев следва, е да прави и говори точно обратното на това, което е правил и говорил по-рано. Водещ за него не е принципът, а отстоянието на коментирания субект от самия него и отношенията, в които той се намира с коментирания субект.

Какво премълчава Росен Плевнелиев

Ако някогашният президент искаше да покаже принципност и истинска критичност към бившите си колеги в ГЕРБ, можеше да посочи, че ревизията на приватизацията е опит ГЕРБ да напомнят, че не са единствената партия, разяждана от корупция и лоши практики. Че за Делян Добрев Иван Костов е имал Евгени Бакърджиев. Че на фона на Искра Фидосова БСП имат Георги Гергов. Че на фона на безбройнит калинки, ДПС с години поддържат битовия лукс на Сабрие Сапунджиева. Примерно. Че ако Ахмед Доган наистина има вила на брега край Бургас, то държавният авиоотряд е возил футболистите на Бойко Борисов.

Отчаяната борба на ГЕРБ да напомнят, че не са с нищо по-лоши от тези преди тях, които днес ги атакуват, сякаш се превърна в лакмус за това кои са били клиенти на криминалната приватизация. Днес срещу идеята на ГЕРБ скачат предимно лица, които са собственици на приватизирани активи, или са близки до политиците, които осъществили раздържавяването. Основният аргумент пък е давността.

Въпреки всичките му прегрешения, единственият, който зае принципна позиция по въпроса, може би беше самият Иво Прокопиев. Той директно застана на страна на приватизаторската класа, която представлява и заяви, че това днес са работещи бизнеси, които дават работа и не трябва да се съсипват (преразказът е смислов).

През 2011 година видяхме един доклад на ГЕРБ затова дали държавата е спечелила от превалутирането на държавния дълг, което направи Милен Велчев. Документът беше пълен с условности и поради това нито един извод не беше твърд и аргументиран. Това обаче умело послужи на Симеон Дянков за пореден път да скрие несъстоятелността си като финансов министър за две седмици, занимавайки ни с нещо отминало.

Ревизията на приватизацията би била нещо много хубаво, ако се направи като изследване от историци и икономисти и служи като урок за бъдещето. Проведена от ГЕРБ с поръчкови промени в конституцията, ще е повод да се рекетират предприемачи, да се откупуват за стари грехове и след това с новоиздадена индулгенция да продължават до следващия път. Това са истински аргументи, които Росен Плевнелиев не желае да изрече, защото ще се изправи директно срещу класата, която го постави за пет години в президентската институция.

Едно от основните достойнства на книгата „Наследство от пепелища“ от Тим Уайнър, е че в нея няма нито едно твърдение, което да почива на информация от анонимни източници. Може би точно затова писателят, автор на неофициалната история на ЦРУ печели наградата „Пулицър“.

За страни с доста по-ниски критерии като България, позоваването на анонимни източници е присъщо на журналистиката почти толкова, колкото са водата и въздухът на човешкото съществуване. И точно поради това човек се нуждае от ключ, с който да дешифрира слуховете, преди да се ориентира в каква посока се развиват невидимите процеси на политиката и икономиката.

Обстоятелствата

Още в началото на октомври в журналистическите среди плъзна слух, че фондация „Америка за България“ ще спре да финансира медии с всеизвестните си грантове. Инфомацията за новата политика бе придружена с обяснение, че новата насока ще бъде културния обмен и индивидуалните стипендии. Не мина много време и беше обявен курс по английски за журналисти, организиран от Американския университет в България и финансиран от фондацията, която през няколко звена може да бъде свързана с американското правителство.

Някъде в седмицата преди конгреса на БСП плъзна и втори слух, че заради спрените грантове от американската фондация „Икономедиа“ ще спре издаването на ежедневника „Капитал Daily“, като част от служителите ще бъдат съкратени, а на друга ще се предложат договори с намалено работно време.

Тогава плъзна и слухът, че Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество планира да наложи запор върху активи на Иво Прокопиев. Очаква се сред тях да попадне компанията „Икономедиа“, с риск да се наруши издаването на вестниците, да се затрудни плащането на заплати и всички допълнително произтичащи от това последствия.

Факти отвъд слуховете

Не е цел на тази статия да изяснява дали запорът е правилен, законен, или справедлив. Ясно е, че тук става дума за сблъсък, в който едната страна е Иво Прокопиев и неговата бизнес структура. Но изникват въпроси дали е лично срещу него. И евентуално с какво го е заслужил? Не е ли възможно Иво Прокопиев да е лице на по-голяма група, срещу която да се води тази война? Изниква и втора група от въпроси – кой атакува Иво Прокопиев.

Отговори на тези въпроси може да се намерят трудно, но асоциативността помага за съставяне на мнение, преди някакви твърди факти да станат общоизвестни. В този смисъл много подобно изглежда и положението с Делян Пеевски. Някога, преди той да оглави ДАНС, макар и само за един ден, изглеждаше като да е представител на Семейство Пеевски. Наднорменото му тегло и близките връзки с ДПС го правеха антипатичен, но с нищо по-различен от всички останали олигарси, които гравитират около някоя политическа сила.

Чисто физическата невъзможност с личното си тегло Пеевски да се окаже гравитационен център за всички капитали и бизнеси, които се струпаха около него в изминалите три години след фалита на Корпоративна търговска банка, показа че той е лице и мениджър в една о-голяма система. Но не и едноличен търговец. Някои наричат тази система „задкулисие“ и представят прокуратурата като нейно удължение. Други я наричат „политическа корупция“. Сигурното е, че зад Делян Пеевски стои организация с политическа и икономическа власт, чиито цели не са докрай ясни, но действията й често са видими. Резултатът от тези действия пък навява усещането (поне на пръв поглед, за повече ще стане дума надолу), че те не съответстват на националния интерес.

Косвените признаци, които потвърждават подобна хипотеза са няколко:

Едно е ясно. Няма нито едно публично доказателство, че Иво Прокопиев е давал подкупи на министри, за да му оправят проблемите. Вярно, дава работа на бивши политически фактори и/или поне на техни роднини, но това по западните стандарти е приемливо, като не е забранено и от нито един национален закон. Няма обаче и доказателства, че Делян Пеевски е давал подкупи, както и че се отплаща постфактуум за услугите, които е получил от правителствата, които го толерират. Поне не в по-голяма степен от това, което виждаме при бизнеса на Иво Прокопиев.

Подкрепа от медиите на Делян Пеевски за Сотир Цацаров е поне толкова активна, колкото медиите на Прокопиев подкрепяха Симеон Дянков, Трайчо Трайков, Румяна Бъчварова и Росен Плевнелиев. А в по-стари времена и други министри. В отделни моменти от историята си и „Икономедиа“ и медиите на Пеевски са се подлагали на Бойко Борисов, както и са тръгвали на война срещу него.

В историята си медиите на Иво Прокопиев са осъществили толкова много публични атаки и линчове срещу неудобни политически фигури, прикрити под стандартите на качествената журналистика, че ако ощетените се наредят пред сградата на издателството, улица „Иван Вазов“ ще трябва да се затвори в участъка между „Шишман“ и „Шести ептември“.

Голяма част от жертвите са хора, които честно си вършат работата и то с особено голям успех, но интересът на Прокопиев и евентуалните кръгове около него са припознали като врагове. Или поне като приемливи косвени жертви.

Та, възможно ли е Иво Прокопиев да е образно казано едноличен търговец, когато насреща му стои едно цяло задкулисие? На теория е възможно. Реално обаче е трудно за вярване.

Какво се случва

И сега да се върнем към модерната смесица от слухове и факти. Слухът, че КОНПИ планира да запорира сметки на „Икономедиа“ като част от цялостна акция срещу Иво Прокопиев беше обнародван от самата фирма. Слухът за спиране на ежедневника на „Капитал Daily“, засега е косвено потвърден от витиеват отговор до „24 часа“, според който се търси нова форма за продължаване на медията. Слухът, че „Америка за България“ спира парите не е потвърден, но съвпада по време с плановете за свиване на хартиените медии на издателството.

Ако аз бях съветник на Иво Прокопиев щях да го посъветвам да си замълчи, докато КОНПИ го удари. Това ще му даде стратегическо предимство. Ще се изкара репресиран и ще обясни затварянето на ежедневника и съкращенията с произвола на държавата. Догодина България ще падне още по-ниско в световната класация по свобода на медиите, дори без на месата на КОНПИ, но ако такава има, „Икономедиа“ ще бъде христоматийно обяснение за причините.

Обратно, ако утре комисията реши да не напада „Икономедиа“ и остави днешните убликации да останат без потвърждение, има сериозна вероятност на всички да стане ясно, че Иво Прокопиев е един печалбар, готов да затвори медийни платформи веднага, след като чуждестранните фондации спрат да запълват дефицитите във фирмата му.

С други думи, ако задкулисието удари Иво Прокопиев през КОНПИ точно в този момент, ще загуби.

Невидимите връзки

Системата зад Делян Пеевски, популярна като „задкулисието“ е единствената сила, имаща както силите, така и нагласата да измете Бойко Борисов от властта. Видя се през първата половина на 2013 година. Когато страхливецът и лъжецът от банкя водеше политика на геноцид спрямо бизнеса, бавеше се възстановване на ДДС. Когато фирми се изнудваха да опрощават дял от вземанията си по изпълнени обществени поръчки и точно така нареченото задкулисие се изправи срещу Бойко Борисов.

Така нареченото задкулисие, ако приемем, че то излъчи Пламен Орешарски за премиер, превърна в правило своевременното възстановяване на ДДС и въведе мерките за борба с контрабандата, с които по-късно се закичи Бойко Борисов. Невидим остана факта, че контрабандата на цигари избуя през 2010 година след неадекватната акцизна политика на Симеон Дянков. До днес непризнат факт е, че фискалната политика на кабинетите „Борисов“ 2 и „Борисов“ 3 копира философията на кабинета „Орешарски“. Премълчава се и фактът, че задкулисието на Пеевски започна да строи ограда по границата с Турция, срещу която скачаше демократът Плевнелиев.

Не трябва да има никакво залъгване, че десните политици извън са за ГЕРБ в своето мнозинство. Без Бойко Борисов, личности като Христо Иванов и Радан Кънев не биха имали никакъв шанс да участват в управлението. Досега ДСБ два пъти беше използвана като патерица на ГЕРБ. Всички залпове срещу Делян Пеевски целят да изолират олигарха и ДПС, но последствията от това са наличието на фашисти и осъждани в управляващата коалиция.

Голямата им лъжа е, че представят Бойко Борисов и Делян Пеевски като едно и то само, когато изпаднат от софрата. Всъщност Бойко Борисов и Делян Пеевски са много повече съдружници по неволя, отколкото едно цяло. Разривът между тях е възможен и това се видя през 2013 година. От тогава досега обаче стана ясно, че Борисов е незаобиколим електорално (поне към този момент), докато Делян Пеевски е незаобиколим заради потенциалната и кинетичната енергия на системата, която представлява.

Затова „десните“ „лидери“ мълчат и възприемат тактиката да се обявяват като единствена алтернатива за спасението на България. Те обаче са част от проблема, защото могат да предложат единствено още от Бойко Борисов с малко „реформатори“. Те ще пикриват срамните му части и това са същите десни лидери, зад които Иво Прокопиев стои неотменно, подкрепя ги чрез медиите си, със съвети и чисто организационно.

Ако има логика между слуховете и фактите, изброени дотук, тя е че не става дума за сблъсък между един бизнесмен и лошата държава. Това, което наблюдаваме днес, е сблъсък между системи, при който нито едните са напълно лоши, нито другите са напълно добри. Всъщност качественото им естество е неясно.

Жалко за честните бачкатори в „Икономедиа“.  Навярно някои ще загубят работата си, по същия начин, както години наред стандартите в „Икономедиа“ падаха, а хора се жертваха, само за да се докарат издателите пред задокеанските си спонсори.

Типично за България, както в случаите на Огнян Донев и Любомир Павлов, на Цветан Василев, на Гриша Ганчев, и Иво Прокопиев най-вероятно ще се свие до някакъв здравословен екзистенц минимум. Това обаче няма по никакъв начин да реши проблемите на хора, които са отдали години в труд за организация, която цели единствено облагодетелстване на своите собственици, а използва истината като средство за разчистване на конкуренцията и налагане на своите собствени интереси.

Ако нещо може да промени прогнозата за здравословното свиване на Иво Прокопиев, това ще са именно неговите скрити поддръжници от чужбина. Апропо, очаквайте включвания от Росен Плевнелиев и Кристалина Георгиева.

Жалко за свободата на словото. Тя е красив идеал, който редакционната политика в медиите на Иво Прокопиев пожертва отдавна.

Пет календарни дни – това е времето, с което всеки, който смята, че може и желае да управлява регулатора на небанковия финансов сектор, разполага за да си извади свидетелство за съдимост, да си завери дипломите от чуждестранен университет и да входира всичко. Тези пет дни се отпускат, само две седмици, след като заместник председателят на парламентарната група на ГЕРБ Цветан Цветанов заяви, че новият шеф на КФН не е приоритет и ще се избира едва след парламентарната ваканция.

Резкият обрат, от позицията на Цветанов дойде с координирани действия на финансовият министър Владислав Горанов и председателя на бюджетната комисия Менда Стоянова. А причината да се бъза е, че от следващата седмица регулаторът трябва да започне проверка на активите на пенсионните фондове и да одитира балансите на застрахователните компании. Когато тези упражнения приключат в края на ноември, в продължение на един месец ще се проведе и стрес тест на застрахователите.

Макар всички споменати дотук лица да мълчат, със сигурност има противоречие между Горанов и Стоянова от една страна и Цветан Цветанов от друга. Самото съвпадение между бързината, с която се случват събитията и старта на проверките показва, че борбата е за това, кой ще управлява финансовия регулатор докато се провеждат одитите. Коя е добрата страна и коя е лошата незапознатият човек трудно може да каже.

Притеснението  на пазара е, че не се съпоставя компетентността на двата кандидата, а има сериозен риск стрес тестовете да се опорочат чрез  субективно втренчване в състоянието на конкретни дружества и привилегированото отношение към други. Колкото и да звучи конспиративно, сблъсъкът на двете лобита  и методите, с които се реализира, дава основания да се смята, че стрес тестовете могат да се използват  като претекст за изваждане от играта на неудобни играчи.

За шестте години, в които Стоян Мавродиев е начело на Комисията за финансов надзор, институцията се обезличи до степен, че пенсионните дружества започнаха взаимно да се обвиняват в източване на спестяванията на хората. Оборотът на фондовата борса е съпоставим с дневната стойност на продажбите в един средно голям мол, а комисията постоянно получава упреци, че не си върши работата. На този фон изглежда и такава  е позицията на този блог, че когато и да бъде сменен Стоян Мавродиев, все ще бъде късно.

Ролята на лошия се падана на Цветан Цветанов, който пази Стоян Мавродиев. Финансовият министър е нещо като положителен герой, а Менда Стоянова си е дала сметка за гафа, който направи преди шест години, павирайки пътя на Стоян Мавродиев към днешния му пост.

Аргумент, че Горанов и Стоянова заслужават повече подкрепа, дава  и писмото, което изпрати Европейският орган за застраховане и пенсионно осигуряване, известен със съкращението  си ЕИОПА (от английски EIOPA). То е адресирано до премиера  Бойко Борисов и се отправя дипломатична критика към работата на комисията под управлението на Мавродиев и най-вече в частта около предстоящите проверки в пенсионните фондове и застрахователните компании.

По-паметливите могат  веднага  да си спомнят, че писмата от европейските институции винаги са оказвали влияние над премиера, когато става дума  за икономически и финансови въпроси.

Така например през 2012 година Европейската централна банка подкрепи БНБ в становището й, че страната трябва да емитира нов дълг, с който да плати падежиращите през януари 2013 година  облигации, които иначе Симеон Дянков щеше да погаси със спестявания в сребърния фонд.
През февруари 2013 година самият Дянков бе сменен заради писмо на председателя на Европейската Комисия Жозе Барозу (макар за документа да не се знае много, Симеон Дянков потвърждава за него косвено чрез злопаметността си и в книгите, които започна да бълва след като напусна министерския пост, не пропуска възможност да представи Барозу в лоша светлина).

Практиката е показала, че Европейските институции рядко лобират за конкретни имена, защото един ден може да се окажат виновни за техните издънки. Критикувайки конкретни личности обаче те ясно дават да се разбере, че те повече не се ползват с тяхното доверие и писмата се приемат като намек за смяна на критикуваните лица. Тоест, ако има съмнения, че Стоян Мавродиев трябва да запази мястото си, то в противопоставянето на мнения вече  участва и ЕИОПА с ясното послание, че е на страната на Владислав Горанов и Менда Стоянова.

Но какво целят Горанов и Стоянова

Блицкригът, който разиграват със светкавичното прокарване на процедура за избор на нов председател, показва, че те най-вероятно имат фаворит  за  позицията. Това е заместник финансовия министър Карина Караиванова, която в момента  отговаря за сътрудничеството с европейските финансови институции, дълговата политика на държавата и координация  на политиките, свързани с еврофондовете. Тя е експерт, който стои встрани от публичното внимание, но се ползва с доверието на финансовия министър.

От своя страна  Владислав Горанов  ясно съзнава, че като министър на финансите освен  за фискалната политика отговаря и за гасенето на пожарите във финансовия сектор, ако възникнат  такива и предпочита  да не допуска прецеденти, като този от 2014 година, когато избран от ГЕРБ гуверньор на Българска  народна банка, стана символ на провала на  централната банка и нарицателно като фактор за фалита на Копоративна търговска банка.

Подкрепяйки Карина Караиванова, Горанов може и да вярва, че сътрудничеството между финансовия  регулатор и министерството ще бъдат ефективни. Че държавата с целия си властови ресурс ще може да забелязва безобразията във финансовия сектор и председателят на регулатора няма да си затваря очите, когато получи сигнали за такива безобразия.

Ако има нещо притеснително, то е, че Карина Караиванова ще бъде ефективна дотогава, докато Владислав Горанов е министър на финансите. Всеки неин успех, ще е позитив за Владислав Горанов, всеки неин провал, ще прехвърля косвено вина върху министъра. Тази зависимост  няма да може да се отрече, след като процедурата по избор на нов председател на КФН е така устроена, че свежда избора до „Карина, или още шест години Стоян“.

Технология на смените

За да мине в България една промяна  в Комисията за финансов  надзор са необходими няколко неща. Лоби, което  да стои зад някой от кандидатите, парламентарна подкрепа и медиен партньор.

Зад Стоян Мавродиев стоят Цветан Цветанов , сайтът „ПИК“ и колкото и парадоксално  да звучи Българската социалистическа партия. Зад Карина Караиванова са Владислав Горанов, Менда  Стоянова и „Икономедиа“, издател на вестник „Капитал“ и собственик на сайта „Дневник“.
При „ПИК“ нещата са ясни – има добър Цветанов,  добър премиер Борисов, лоши олигарси в лицето на Иво Прокопиев, Кирил Домусчиев и Делян Пеевски.

Има и Заговор на Америка и Европейската комисия за отстраняване на български играчи от пазара и изваждане на едрия национален капитал от финансовия сектор и превръщане на България в протекторат на евроатлантическите велики сили. Последното звучи много конспиративно, но не  смея да го отхвърля напълно. Причината е, че има ясно утвърдена практика финансови институции българска собственост да се атакуват, макар и заслужено, когато същите прегрешения на техни конкуренти с централа зад граница предимно се подминават.

От другата  страна „Капитал“ са променили стратегията си внимават да не бъдат осветени като страна в битката. Ако преди шест години седмичникът публикува статия, в която опитва уж с неутрален тон да  промотира Мавродиев и да дискредитира предишния председател Петър Чобанов, днес поведението е повече бой по Мавродиев, без да се афишира подкрепа за Карина Караиванова, или който ида било друг. И в това има логика. Стоян Мавродиев стигна до върха на Комисията за финансов надзор именно с подкрепата на „Капитал“.

Най-знаков пример за деликатната подкрепа, с която се ползваше той преди шест години е статията „Време за експерти“. В нея се аргументира нуждата от смяна на предишния председател Петър Чобанов и в същото време индиректно се лобира за едни, или други кандидати.

Този наглед неутрален абзац показва дълбочината, която изданието влага в опита си да оцени колко уместна е кандидатурата на Стоян Мавродиев. Известни, или не, други факти за Стоян Мавродиев не се споменават във въпросната статия. Тоест, изданието е приело за достатъчно да цитира източниците си (тоест да им се довери), че Мавродиев се приема добре като компромисна личност и така нататък.

Как се критикува неговия предшественик?

Във втория абзац от изданието посочват и една от важните причини за провала на Комисията за финансов надзор да си върши работата ефективно. Имало драстично орязване на бюджета. Споменава се и, че служителите в комисията не искали да си дават зор, защото чакали следващия председател. Тази съвкупност от послания може да даде толкова обяснения за зависимостта на регулаторите от политическата класа, за порочния процес по взимане на решения и за отношението на медиите към случващото се.

Когато бюджетът  на Комисията за финансов надзор беше намален наполовина за това не бе споменато като проблем в публикациите на изданието. Не се спомена и, че служители в комисията бяха принудени да ползват неплатен отпуск всеки месец за да може комисията да намали разходите си за заплати, без да съкращава персонал и да преподписва договорите на служителите си. Когато се съобщава, че служителите на регулатора не работят в чакане на новия шеф, не се чува и грам критика, че това е непочтено, и че подобни служители не би трябвало да имат място в един регулатор.

Посочва се само необходимост ръководството на комисията да бъде сменено. Този абзац показва отказа да се  търсят решения на системни проблеми, а единствено се акцентира върху смяната на личностите, което винаги е доказателство за субективизъм и пристрастие. Отделен въпрос е какво мотивира този субективизъм и пристрастията. Е, политическите назначения в лицето на Петър Чобанов и Кирил Желев бяха сменени с „експерта“ Стоян Мавродиев. И същият този „експерт“ удари такъв шамар в лицето на „Капитал“, като им изтресе шест цифрена глоба няколко  години по-късно. Подобен обрат в отношенията би говорил за абсолютната непрозорливост на издателите  на „Капитал“, и най-вече за Иво Прокопиев. Как би могъл да лобира за човек, който след това може да влезе във фронтална атака срещу бизнеса му. Възможно ли е наистина Прокопиев да е бил толкова самоуверен?

Отговорът е „най-вероятно „не“. Обяснение може да се крие в очакванията, че Стоян Мавродиев ще играе ролята на политик и ще се заобиколи с истински експерти, които да ръководят отделните направления. И може би точно в очите на тези експерти е съзиран смисълът, от смяната на Петър Чобанов със Стоян Мавродиев.  Е, този експеримент се провали. Трима заместник-председатели на Комисията за финансов  надзор, предложени от Стоян Мавродиев, я напуснаха. Това бяха Димана Ранкова, Николай Попов и Борислав Богоев. Това прави логично предположението, че налагането на Стоян Мавродиев като шеф на финансовия регулатор, може да бъде полезна стъпка, само  ако се обгради с правилните хора. Тяхното остракиране обаче не бе отчетено и в крайна сметка на Мавродиев се създаде репутация на „самодържец“ във финансовия регулатор.

Днес поведенческият омдел се повтаря с много малко  разлики. Финансовият министър иска да инциира промяна. Той не среща подкрепа от парламентарната група. „Капитал“ помагат смяната да се  случи. Разликата е, че го има сайта „ПИК“ да пази Стоян Мавродиев. Разлика има  и в това, че Горанов  не е комплексиран темерут като Симеон Дянков, който е готов да сложи луд с картечница начело на финансовия регулатор. Разбира се, Владислав Горанов не е безгрешен и налагането на Карина Караиванова ще е акт, за който той носи пълната отговорност. Най-елементарната логика подсказва, че в този случай такъв  хазартен ход е оправдан. Докато Горанов е Министър, карина  Караиванова ще има подкрепа за инициативите си и обратно.

Интересно какво би станало, ако бе даден шанс за повече кандидати. По-дълъг срок за кандидатстване и окомплектоване на документите, активна политика по канене на кандидати от пазара и гарантиране на независимостта им. На хора, които познават неговите проблеми. Най-вероятно няма да разберем поне в следващите  шест години. Технологията, по която се взимат и прокарват решенията обаче вече е ясна.

Какви са сигналите ли

Нека погледнем назад във времето. С лъскавия си имидж на организация, създадена от бизнеса, неопитомявана от комунистите и неопетнена от присъствието на мутри, КРИБ доби популярност сред медиите и караше лидерите на други подобни организации да ревнуват. Нещо повече, КРИБ се превърна в организация за обществено приемливо публично лобиране. Председателят на конфедерацията вече може да се вижда публично с премиера и с министрите му извън форматите на Националния съвет за тристранно сътрудничество и никой няма да ги обвини, че правят задкулисни договорки в ущърб на обществото.

Във времето на възхода си тя бе оглавена от Иво Прокопиев, издател на вестниците „Капитал“ и „Дневник“ (в тях си вадех хляба от 2007-ма до 2014 г.). След това Иво Прокопиев отстъпи поста на Огнян Донев, защото (както наследникът му се изрази в едно интервю) житейските приоритети на Прокопиев се промениха. С това Донев визираше факта, че семейство на Прокопиев се премести да живее в Сингапур. За всички обаче бе ясно, че подобна крачка не може да се предприеме без сериозен мотив. Жълтите вестници тръбяха че Прокопиев бяга кредитори, а поддръжниците му говореха, че има сериозна заплаха за живота му – неговия, или на членове на семейството. Едно е сигурно, нещо го бе принудило да предприеме голяма крачка.

По-малко от година, след като Огнян Донев пое КРИБ срещу него започна разследване за документна измама, а след това му бе повдигнато и обвинение. Макар никой да не свързва публично двете събития, факт е че обвиненията срещу Огнян Донев и партньора му Любомир Павлов отпаднаха след като двамата продадоха своите дялове във фирмата издател на вестниците „Труд“, „24 часа“ и редица по-малки медии.
Оттам нататък лидерството на Огнян Донев следваше низходяща тенденция и така докато миналата година не го замени Кирил Домусчиев.

Тази ретроспекция цели да покаже, че от момента на възхода си през 2007-ма и 2008-ма година организацията става притегателен център за едрите бизнесмени със афинитет към камерите, които държат на близостта с властта. Затова и исторически се очертава всяка смяна на нейния председател да съпровожда други негови проблеми. Правителствата обаче също осъзнават силата на КРИБ и с репресивните си действия опитват да влияят на лидерите и политиката й.

За Иво Прокопиев главоболията дойдоха след противопоставянето му срещу Цветан Василев и все по видимо показващият се негов партньор – Делян Пеевски. Огнян Донев продължи тази линия на дистанциране между едрия бизнес и дуото Василев-Пеевски, но не издържа и след четири години начело отстъпи.

Сега на ход е Кирил Домусчиев

Иво Прокопиев е обвиняван, че дължи възхода на бизнеса си на близостта с правителствата на Иван Костов и Симеон Сакскобургготски. Със сигурност обаче редакционната политика на медиите му бе опозиционна спрямо тройната коалиция. Това се отрази и в критичното му говорене спрямо управляващите.

Относно Бойко Борисов и Прокопиев, и Огнян Донев предпочитаха да говорят дипломатично и с премерен тон – първо да изтъкват достойнствата на политиката му, а след това да изричат критиките си деликатно (това не важи за министрите му, с тях всеки процедираше според преценката си).

Едно обаче е сигурно – председател на КРИБ никога не е говорил лошо за предшественика си.Поне до идването на Кирил Домусчиев. В интервю за ПИК Домусчиев направи това.

Трудно ми е да говоря за Иво Прокопиев и вестниците му, защото съм работил в тях и смятам, че заедно с вестник „Сега“ предлагат най-много свобода за честните и умни журналисти. Но е вярно, че и тези медии си имат редакционна политика, която в по-голяма, или по-малка степен пречупва обективността.

Например, за всички е ясно, че Иво Прокопиев има интереси в сферата на възобновяемите енергийни източници и редакционната политика на медиите му съвпада с интересите на предприятията му и сектора, в който оперират. Това поставя медиите в странна позиция да защитават ВЕИ сектора, докато смело отричат и се противопоставят на субсидиите за земеделския сектор, например.

Има и нещо по-важно. Заради ВЕИ сектора и неадекватната политика на няколко правителства днес цената на електроенергията в България трябва да се повиши. Проблемът може да се реши по два начина – като се натоварят домакинствата, или като се натовари бизнесът. И понеже Бойко Борисов има лоши спомени от високите сметки за ток на домакинствата, излиза че цената за ВЕИ-тата ще трябва да се плати от останалите отрасли на икономиката и най-вече от индустрията.

Това обяснява противопоставянето между Кирил Домусчиев и Иво Прокопиев, но публичността на конфликта повдига няколко въпроса. Първият от тях е къде спаха членовете на КРИБ, когато ВЕИ балонът се надуваше? Защо не се противопоставиха и не опитваха ли се и те да хванат ръка от предстоящото раздаване? Днешното противопоставяне между двамата бизнесмени е знак за първия голям провал на КРИБ.

Каквото и да произлезе от конфликта, организацията ще трябва да повиши почтеността в подбора на каузите, за които да лобира пред управляващите. Но не трябва да се залъгваме, че съществува риск да стане и точно обратното. Кирил Домусчиев е толкова близо до правителството, колкото не е бил нито един председател на КИРБ в цялата й история. Това означава, че с малко повече находчивост КРИБ може да стане средство за опитомяване на бизнес класата от правителството и превръщане на икономиката в система от типа на тази, която си създаде Владимир Путин.