При други обстоятелства овобождаването на финансовия министър Владислав Горанов щеше да е израз на огромно политическо лицемерие, но днес показва нещо много повече – неистовия стремеж на Борисов да оцелее и готовността му да пожертва абсолютно всеки. Само дни след като човекът постигна единствения международен успех за ГЕРБ за всичките 10 години управление на партията (дали е успех за България, ще покаже историята), финансовият министър пада курбан за оцеляването на Борисов.

Между другото, не за първи път. Преди седем години Бойко отстрани друг министър на финансите (Симеон Дянков) на основание негови характеристики, заради, които преди това го хвалеше с години. Накрая просто каза, че е дотегнал на народа.

В българската преса съществува практика в началото на мандата на всеки министър за него да се правят очерци, в които той се представя като много готин, умен и стабилен. Това си е чисто подмазване – човекът да говори на медията, а ако може и някога някъде с нещо да помогне. Горд съм че в кариерата ми съм писал очерци са трима финансови министри (Симеон Дянков, Калин Христов и Петър Чобанов) и нито веднъж те не бяха подмазвачески. Още по-грозна обаче е практиката на същите медии – при напускане на даден министър да го изпращат според общите нагласи, вместо да погледнат обективно на постигнатото от него и нещата, за които трябва да отговаря.

Днес по Горанов кал хвърлят точно онези, които се чудеха как да му се докарат и да му угодят. В контраст, по-надолу ще опитам да споделя обективни наблюдения за вече бившия финансов министър.

Съвременното изкуство ни предлага два ориентира, с които ще сравня новия бивш министър на финансите. Книгата и филм на Майкъл Добс „Къща от карти“ и комедията „Да, господин Министър“ са добри отправни точки.

В „Къща от карти“ има един недоволен Чийф уип (най-близкият по смисъл превод е председател на парламентарна група), сърдит, че след спечелване на изборите не получава мечтания министерски пост. Започва да играе собствена игра на корупция и машинации, оплитайки партията и в крайна сметка, измествайки премиера. По пътя си не се спира пред нищо. Франсис Ъркхарт е безсрамен и безпощаден социопат, последователно и методично плетящ кошницата си докато стигне върха на държавната власт.

В противовес Сър Хъмфри Апълби е Permanent Secretary (постоянен секретар е най-високопоставеният държавен служител във всяко министерство), който не губи работата си, когато на власт дойде ново правителство с нов министър. В България на теория това са директорите на дирекция, но постоянният секретар в Англия е по-скоро заместник-министър.

Сър Хъмфри никога не е пожелавал да стане министър или премиер, но въпреки това винаги е искал да управлява и предопределя действията на политическите си господари. Същата манипулативна игра Сър Хъмфри играе и когато става секретар на премиера, което е най-високопоставеният пост за държавен служител в цялото Обединено кралство и на практика е нещо като „шеф на всички чиновници“ – класа, която политиците не закачат. Тя съществува и при консерватори, и при лейбъристи. Истинските пазители на познанието как се управлява държава (според тях самите), които „помагат на всеки политик да изглежда в очите на избирателите, че изпълнява обещанията си, упражнявайки своята власт, ако междувременно не пречи на чиновниците да вършат истинското управление“.

Владислав Горанов и Франсис Ъркхарт ги свързва факта, че преди 11 години Горанов също беше пренебрегнат. Когато ГЕРБ вървяха към първия си мандат и министър на финансите стана Симеон Дянков, той всъщност беше посочен от кръговете, които се крият зад Кристалина Георгиева. Горанов обаче не спря да инвестира в по-далечното си политическо бъдеще.

Макар хората да не го разбраха, Горанов и Дянков не бяха приятели. Всъщност, дори не баха близки. Мога да се огранича, като се позова на разговорите между Горанов и Ваньо Танов, които изтекоха през 2011 година. Това обаче нито ще е достатъчно за да служи като аргументация, нито ще е коректно. Няма ресорен журналист, който да не знае, че Дянков винаги е разглеждал Горанов като заплаха. Неговият заместник му „връзваше бюджета“ на ресорен език. Симеон Дянков не знаеше как функционират държавните служби, които харчат, нито тези, които събират приходите. Не знаеше как функционират данъчните закони. И за това се нуждаеше от някой като Горанов, но винаги знаеше, че заместникът му, може да вземе неговото място. Идеята беше Дянков да се грижи за нещата на макрониво, докато Горанов отговаря за техническата част. Освен това той общуваше и с данъчните, и с митниците, че и с бизнеса.

Дянков се превърна в лице на космическата глупост бюджетен дефицит да се бори със спиране на плащанията към изпълнители на обществени поръчки. Едно, защото дефицитът така или иначе съществува, като се мери на начислена основа (единственият приет измерител в Европа и еврозоната) и две, защото икономиката се съсипа. Което е още по-важно, позволи се на кръгове, близки до властта да си напазаруват евтини вземания от държавата (с голяма обзценка) и само месеци по-късно да постигнат спекулативна печалба, когато държавата започна да плаща.

Знаеше ли Симеон Дянков, че създава бизнес на привилегированите фирми, няма да разберем със сигурност, но е факт, че това стана, точно докато той управляваше. Същото се случи и с контрабандата на цигари. Дянков подкрепи вдигането на акцизите двойно повече от договорената с Европейската комисия стъпка и така през 2010 година обложените количества цигари бяха с 40% по-малко от тези през 2009 г. Когато Борисов се хвали, че е свил контрабандата, винаги трябва да му се напомня, че неговото управление я създаде. И единственото логично обяснение за тригодишния прозорец, през който в бюджета не влизаха милиарди от цигари, е корумпираността на хора около него.

Общо взето, между 2009 и 2013 година фискалната политика на ГЕРБ сътвори множество вредни за държавата неща, и единственият въпрос е дали го правеше за да се обогатят кръговете от фирми, или от чиста глупост. А докато се случваха безобразията, Симеон Дянков бе тяхно лице, докато Владислав Горанов се приемаше като уравновесният човек зад идиота от Вашингтон.

На техния фон Влади, или Владко, както го наричаха в държавната администрация, се запомни само с два гафа – изтеклия разговор с Ваньо Танов, където деликатно сипва сол в раната на шефа си, и срещата с Делян Пеевски в столично заведение. Както една колежка някога му каза: „нямаш представа какъв късметлия си, че хората мразят Дянков за твоите грешки“. Доколко беше права, и до днес опитвам да си отговоря.

А какви бяха грешките на Горанов?

Почти няма промяна в данъчното законодателство, която да не е инициирана или одобрена от Владислав Горанов, преди да се поднесе на Симеон Дянков и Бойко Борисов. Изключение е намалението на осигуровките с два пункта в първия бюджет на ГЕРБ, което само година по-късно с половин уста управляващите отмениха.

Данък „Колиба“, Данък „Уикенд“, Данък „Лихва“ – всички онези действия, които целяха да се увеличи базата за данъчно облагане, вместо да се повишат ставките, са резултат от работата на Владислав Горанов. Ако Симеон Дянков е отговорен за безрезултатното свързване на касовите апарати с НАП, то това касае само първите четири години управление на ГЕРБ. Останалите пет години са си маркирани от Горанов. За този тип провали обаче не научаваме текущо, а само, когато се прокрадне информация, че някой с години е успявал да надхитри системата.

Пример за това са фабриките за спиртни напитки, в които през 2018 година изведнъж се намериха кранове за отичане, за които митниците не знаят. Точно както и за държавните такси на лотариите на Васил Божков.

Промените в Наредба Н18, инициирани във втория управленскимандат на Горанов също се сочат като пример за влошаване на бизнес средата, чрез скъпа и безполезна бюрокрация. Горанов обаче заслужава признание, че поне опита да ограничи колосалните обеми на скритите обороти в този бизнес. Лобито на ресторантьори, кръчмари, собственици на барове и дискотеки в лицето на Българската асоциация на заведенията обаче в нито един момент не съумя да убеди обществото, че има друг начин да се намали безобразното укриване на обороти в техния бизнес.

Владислав Горанов ще бъде отговорен за всеки провал на Комисията за финансов надзор. Неин председател е приятелят му и бивш шеф на НАП Бойко Атанасов. Заместник-председател е Мария Филипова, бивш служител във „Финансите“, която Горанов първо прати в Комисията по хазарта, а след това и в КФН. Още преди Бойко Атанасов – през 2016 година Горанов наложи своята заместничка Карина Караиванова за шеф на регулатора и я оттегли луксозно в Европейската банка за възстановяване и развитие, след кто избухна скандала с фалита на кипърския застраховател „Олимпик“.

Ако някога нещо подобно се случи с български застрахователи, които системно бавят плащане на щети, причинени от техни клиенти в чужбина, не трява да се забравя, че финансовият надзор е отговорност именно на Горанов. И отчасти на Менда Стоянова, в лицето на друг заместник-председател – Диана Йорданова. Поне докато това ръководство не се смени.

Да не забравяме и гафа с пропуснатите приходи от Държавната комисия по хазарта.

Под повърхността

Не по малко интересни са действията на Владислав Горанов, които остават незабелязани.

Например, през 2012 година, но като заместник-министър, той атакува намеренията на шефа си Дянков да отслаби фискалните резерви на България, докато намалява публичния дълг. Пик в тази малоумна инициатива на Дянков е идеята падежиращите облигации от времето на Милен Велчев да се платят с пари от приватизацията на Енергийния холдинг и със спестеното в Сребърния фонд.

През първото тримесечие на 2012 година Горанов прескача началника си, защото е уверен, че греши. Среща се с премиера зад гърба на министъра и му обяснява колко опасно глупава е идеята та шефа му и защо е опасна за финансовта стабилност.

Сработват и други сили и накрая дори Европейската централна банка казва на Дянков, че върши глупости. В резултат, през лятото на 2012 г. се тегли нов облигационен заем. И пак, по дянковски, данъкоплатецът е ощетен, но това е друга тема. В този момент Горанов се показва като човек, който е склонен и способен да действа задкулисно, ако щете подмолно, но от това произлезе полезност за държавата.

Mind your language

Хапливият му език също трябва да се отбележи, защото говори много за бившия министър на едно по-непознато ниво.

Когато депутати от левицата защитаваха спестяванията на пенсионери от облагане с данък, министърът им каза, че „на онзи свят пари няма“. На лобито на капиталовия пазар Горанов отвърна, че той е също толкова важен, „колкото и пазара на череши в Кюстендилско“.

От заплахата към репортер на социалистическата БСТВ до всеобщата му арогантност по отношение на журналисти по време на брифингите в условия на карантина, Горанов показва и друга страна на своя характер, на която да се обърне внимание – надменност и цинизъм.
Но той просто не спира до там. Изказванията му за „маргинали“, „недъгави“ и прочее, както и общата неохота да финансира социални мерки за хора с уврежадиня, показват, че министърът до някаква степен е лишен от емпатия и състрадние.

И това също си има източник, макар и да е труден за откриване.

Британският психолог Ник Дюфел посвещава повече от 25 години в изследване на психологическите травми, понесени от мъже, които са израснали в интернати. В Англия това е привилегия и наказание на богаташките деца. „Итън Колидж“ е може би най-известната гимназия за богаташки момчета, чието завършване означава почти сигурно влизане в Оксфорд или Кеймбридж, а след това и в управленския елит на страната. Нейните възпитаници са формирали елита на Великобритания с векове. Излъчвали са премиери (включително Борис Джонсън и Дейвид Камерън), министри, шефове на службите, артисти и т.н.

Според Ник Дюфел Дейвид Камерън и Борис джонсън са неспособни да изпитат състрадание и емпатия. Причината е, че те са жертви на „привилегированото изоставяне“ от родителите им в училище, където трябва да се оправят сами, във възраст, когато нормалните деца се обръщат към родитеите си за съвети и напътствия. Дюфел отдава агресивността и склонността им да тормозят хората именно на раните, които носят в себе си от юношеските години.

Дали Владисав Горанов крие някаква травма, която го е превърнала в това, което е, едва ли ще разберем. Но и друго е вярно – българската политика е достатъчно травмиращо занимание сама по себе си. А щенията на така наречения бизнес елит нямат граници.

Всички финансови министри след Милен Велчев (доколкото не го познавам достатъчно) са циници до мозъка на костите си. Но какви иначе могат да бъдат, когато разполагат със същия достъп до класифицирана информация и разузнавателни доклади, както премиера и президента, с разликата, че много по-често се сблъскват с обектите на разработка.

Когато бизнесмен си поиска данъчно облекчение за своя бранш, или се оплаче, че Банката за развитие не му дава или разсрочва заем, или потърси благосклонно законодателство, той често се обръща към финансовия министър. Ако има връзки го прави в директна среща. Ако няма, го прави под формата на публични събития в рамките на някоя работодателска организация, в която членува. Общото е, че винаги се стига до там, че да иска нещо от финансовия министър, а той знае, че цената са разходи, или загубени приходи от хората, които облага с данък.

Дори и да не иска, финансовият министър е длъжен да провери човека преди да се срещнат. Има ли неплатени данъци, уличен ли е в схеми за укриване на данъци, замесен ли е в пране на пари. Ако са умни, министрите си носят тази информация и я използват под формата на саркастични коментари, които прикючват разговора. Ако са глупави като Симеон Дянков, ще обвинят (неправилно) журналиста Кирил Вълчев, че не плаща данъци и осигуровки. Всеки според интелекта си.

Ако някога сте разговаряли с опитен полицай или психолог, сигурно сте забелязали, че тези хора сякаш ви четат. Не защото са лоши или двулични. Просто в работата си, те са свикнали от казана дума не просто да вземат нейното значение, но също и скритият мотив на изричащият да я произнесе. Същото е и с финансовите министри, седнете ли да говорите по работа. Те по задължение са подготвени и понякога може човек да им е като прочетена книха.

Арогантността спрямо журналистите идва от факта, че много колеги се репчат, без да познават нито въпроса, по който го питат, нито механизмите за неговото решаване. Друг финансов министър в прав текст се скара на колеги, когато се оказаха неподготвени за темата на пресконференцията и ги помоли както той се готви за да е адекватен пред тях, те също да се постараят и да покажат ниво следващия път.

Арогантността спрямо хората от капиталовия пазар? Това е единственият сектор, където печалбите от сделки не се облагат с никакъв данък. И въпреки това представителите му постоянно искат от държавата да им създава бизнес – тоест да приватизира през борсата. Но когато трите най-големи енергийни компании придобиха публичен статут само за да се продадат на по един конкретен купувач, не се чу някой да възразява.

Да, лицемерието и наглостта са твърде много. Дали Горанов може да показва повече класа и да не си създава врагове с острия си език? Навярно да. Дали му е необходимо? Животът ще покаже.

Скандалите

Скандалът с Васил Божков и комуникацията, за която избягалият бинесмен твърди, че е автентична, а Горанов не отрече категорично, също разкриват черти на министъра.

За годините ми като журналист съм се наслушал на коментари от различни политици за бизнесмени „не съм го виждал“, „не сме се срещали“, „не го познавам лично“. И в контраст на всички тях, Горанов сам си каза, че се е веждал с Васил Божков, с Валентин Златев, с Кирил Домусчиев, братята Бобокови, Иво Прокопиев и кой ли още не.

Десет години преди тези смели думи, Горанов се срещна и с Делян Пеевски. Макар и до днес да се говори, че именно депутатът от ДПС е неговата ракета носител, водещото в случая е друго. Няма как премиерът да не е знаел както за срещите, така и за съдържанието им, а и за резултата от тях. И ако не бяха одобрени, министърът щеше отдавна да е бивш такъв. Но той не беше отстранен въпреки, че цяло десетилетие се свързва с Делян Пеевски и се е виждал стози, или онзи бизнесмен.

Срещите му подсказват и нещо друго. Владислав Горанов не се е пазил, по време на тези срещи. Допускането на компрометираща толефонна комуникация с Васил Божков говори за нещо много повече. Всъщност, Владислав Горанов, не е допускал, че може да му се случи нещо подобно, защото неговите началници и пазители са толкова могъщи, и го пазят защото разчитат на него. Или просто, защото той знае твърде много за тях и не могат да си позволят да го уязвят.

Голямата грешка на финансовия министър е, че считайки се за недосегаем от поитическата система, забрави за съда на общественото мнение и коварството на неговите събеседници. Един аутсайдер, какъвто е към момента Васил Божков, използваше Горанов за да омаскари, или по-лошо, да разкрие истинската същност на цялото управление.

До тук нямаше да се стигне, ако Горанов е бил по-предпазлив, по-дискретен и разчитащ на посредници. Целият му стил на живот – от достлука с братя Домусчиеви, през устройването на семейството си в апартамент за милиони, за който не плаща, показва усещането на министъра за принадлежност към един нов елит. Допълнение е, че той не желае да се крие. Напротив, оставя всеки да забележи този стил на живот.

Повечето министри позволяват стила им на живот да се види косвено само веднъж годишно, в данъчните им декларации. В останалото време от годината, те (поне мъжете) избягват дори облекло, което подсказва, че струва четирицифрена сума. Изключението, Цветан Цевтанов вече го отнесе. Отнесоха го и далеч по-дискретните Цецка Цачева, Делян Добрев. Защо Владислав Горанов не го относе по-рано? Моето обяснение е, че бе станал твърде важен за хората, които са го издигнали.

Вместо заключение

Най-грагичното в цялата история е, че Владислав Горанов е най-доброто, което ГЕРБ можаха да извадят като политик. Той е от малкото, които си дават сметка колко може системата да се напъва, преди да се разруши. Създаде новия Закон за публичните финанси. И се гордее, че така е направил системата по-устойчива, че е оставил наследство като държавник. И това е вярно. Завеща на България и членство в чакалнята на еврозоната (за добро или за лошо).

ГЕРБ го приеха на млади години. Вече беше изявен талант, но именно те му дадоха шанс да влезе в голямата игра. Той им се отплати и през цялото време се държа като най-високата класа в ГЕРБ. Но това, че Горанов е най-доброто на ГЕРБ, не е достатъно.

Фискалната политика на първия кабинет “Борисов“ беше пълен провал. Към това се допълва и фалита на Корпоративна търговска банка, която се разграби между 2009 и 2013 година.

Когато Пламен Орешарски дойде на власт през 2014 година, заедно с финансовия си министър Петър Чобанов, показаха на ГЕРБ как се раздвижва икономиката. Признаха дефицити и за 2013 и за 2014 година. Изтеглиха вътрешни и външни заеми. Разплатиха просрочените задължения към бизнеса. Спряха да бавят възстановяването на ДДС. Направиха инвестиционна програма за половин милиард лева. Свиха и ДДС измамите с въвеждането на засилен фискален контрол и обратното начисляване на ДДС за зърнените продукти.

Когато ГЕРБ се върнаха на власт в края на 2014 година, запазиха всички тези постижения. Само умножиа инвестиционната програма по четири и я насочиха към саниране. После почнаха с още от същото – провал в контролните мерки за сивата икономика и чист отказ да ги прилагат освен ако не става дума за притискане на една или друга фирма. Отказ от реформи, безпринципно финансиране на гласовити лобита.

Подобно на партизани, слезли от Балкана през септември 1944 година, ГЕРБ взеха властта през 2009 година. Последва най-близката до разбиранията за „народен съд“ саморазправа. Операции, арести, поставяне на хората на колене, сплашване на медии, издатели, активисти, масово подслушване.

С десетилетията партизаните загладиха косъма. Научиха се да се обличат, да започват храненето с най-външния прибор пред себе си и с всяко следващо блюдо да взимат тези, които са по-навътре. Създадоха школа за управници (АОНСУ), най-големите връзкари (но и най-перспективните) се пращаха да учат в чужбина. За 45 години се окопаха във властта на всички нива – регулатори, полиция и местни власти, политика (във всички партии). Това стана чрез посяване на управленски елит, чиято замяна просто беше трудна.

Когато БСП отстъпи властта, през 2009 г. социалистите изглеждаха като интелектуални титани в сравнение с ГЕРБ. Заседанията на парламентарните комисии, а и пленарните заседания, протичаха в условия на унищожителни критики от левицата. За да не изглеждат жалки, ГЕРБ симулираха надменно мълчание и то на най-високо ниво – самият министър на финансите Симеон Дянков. До днес не се научиха, че асфалт плюс бетон не прави отлично управление и за това го повтарят като мантра. Присмехът на Румен Овчаров е нещо, което трудно се забравя. Най-вече, защото беше основателен, като се има предвид стоящата насреща неподготвена претенциозност.

Ако утре ГЕРБ загубят властта и минат в опозиция, те няма да са интелектуални гиганти спрямо следващите управляващи. Всъщност, може и да бъдат, но не защото са интелектуално извисени, а защото нивото на политиците в опозицията също спадна тревожно.

За тези девет години на власт, ГЕРБ можеха да се подготвят по невероятен начин за отговор на днешната коронакриза. Но времето беше пропиляно. Вместо да се натрупат резерви, България продължи самоцелно да поддържа славата си на нискозадлъжняла икономика. Човещината в социалните услуги отсъства. За пет месеца държавата не се погрижи да адаптира обезщетенията за безработни, така че да обхванат и така наречените „маргинали“. Да се защитят необразованите от освобождаване „по взаимно съгласие“. Да сметне в кои сектори директната интервенция е най-голяма и в кои безсмислена.

Вместо да използват властта си за да създадат капацитет, те консумираха властта. Не е учудващо, че днес дори агресивните контраобвинения срещу опозицията, показват колективна вцепененост. Монолозите, с които премиерът се изявява в медиите без да позволява въпроси, все повече нагазват в абсурдността. И никой в ГЕРБ не смее да му каже: „Шефе, стегни се! Говориш като пияна жена с половия си орган.“ Някога преди изборите през 2009 г., ГЕРБ омайваха журналистите. Днес търсят подновяване на парламентарните скамейки с телевизионни журналисти, чиято слава съзнателно създадоха, уреждайки ги във водещи телевизии.

Закачването за основния „водопровод на Европейския съюз“ не са единтвен шанс за България, но са шанс на ГЕРБ да намерят решение и да се съхранят. Защото за миналите 11 години не изградиха това, което можеха, ако не бяха заети да консумират властта си. За 11-те години на власт ГЕРБ така и не осъзнаха, че през 2009 г. в тях се концентрираха надежди не за реваншизъм „срещу комунистите“, а за подобряване на управлението. За 11 години те не разбраха, че не е достатъчно да са не по-лоши от БСП. Че от тях се очакваше да бъдат истинска европейска партия, а не само на думи.

В тази организация Горанов е най-високата класа. И това го прави трагичен образ на големите надежди.

Едно от основните достойнства на книгата „Наследство от пепелища“ от Тим Уайнър, е че в нея няма нито едно твърдение, което да почива на информация от анонимни източници. Може би точно затова писателят, автор на неофициалната история на ЦРУ печели наградата „Пулицър“.

За страни с доста по-ниски критерии като България, позоваването на анонимни източници е присъщо на журналистиката почти толкова, колкото са водата и въздухът на човешкото съществуване. И точно поради това човек се нуждае от ключ, с който да дешифрира слуховете, преди да се ориентира в каква посока се развиват невидимите процеси на политиката и икономиката.

Обстоятелствата

Още в началото на октомври в журналистическите среди плъзна слух, че фондация „Америка за България“ ще спре да финансира медии с всеизвестните си грантове. Инфомацията за новата политика бе придружена с обяснение, че новата насока ще бъде културния обмен и индивидуалните стипендии. Не мина много време и беше обявен курс по английски за журналисти, организиран от Американския университет в България и финансиран от фондацията, която през няколко звена може да бъде свързана с американското правителство.

Някъде в седмицата преди конгреса на БСП плъзна и втори слух, че заради спрените грантове от американската фондация „Икономедиа“ ще спре издаването на ежедневника „Капитал Daily“, като част от служителите ще бъдат съкратени, а на друга ще се предложат договори с намалено работно време.

Тогава плъзна и слухът, че Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество планира да наложи запор върху активи на Иво Прокопиев. Очаква се сред тях да попадне компанията „Икономедиа“, с риск да се наруши издаването на вестниците, да се затрудни плащането на заплати и всички допълнително произтичащи от това последствия.

Факти отвъд слуховете

Не е цел на тази статия да изяснява дали запорът е правилен, законен, или справедлив. Ясно е, че тук става дума за сблъсък, в който едната страна е Иво Прокопиев и неговата бизнес структура. Но изникват въпроси дали е лично срещу него. И евентуално с какво го е заслужил? Не е ли възможно Иво Прокопиев да е лице на по-голяма група, срещу която да се води тази война? Изниква и втора група от въпроси – кой атакува Иво Прокопиев.

Отговори на тези въпроси може да се намерят трудно, но асоциативността помага за съставяне на мнение, преди някакви твърди факти да станат общоизвестни. В този смисъл много подобно изглежда и положението с Делян Пеевски. Някога, преди той да оглави ДАНС, макар и само за един ден, изглеждаше като да е представител на Семейство Пеевски. Наднорменото му тегло и близките връзки с ДПС го правеха антипатичен, но с нищо по-различен от всички останали олигарси, които гравитират около някоя политическа сила.

Чисто физическата невъзможност с личното си тегло Пеевски да се окаже гравитационен център за всички капитали и бизнеси, които се струпаха около него в изминалите три години след фалита на Корпоративна търговска банка, показа че той е лице и мениджър в една о-голяма система. Но не и едноличен търговец. Някои наричат тази система „задкулисие“ и представят прокуратурата като нейно удължение. Други я наричат „политическа корупция“. Сигурното е, че зад Делян Пеевски стои организация с политическа и икономическа власт, чиито цели не са докрай ясни, но действията й често са видими. Резултатът от тези действия пък навява усещането (поне на пръв поглед, за повече ще стане дума надолу), че те не съответстват на националния интерес.

Косвените признаци, които потвърждават подобна хипотеза са няколко:

Едно е ясно. Няма нито едно публично доказателство, че Иво Прокопиев е давал подкупи на министри, за да му оправят проблемите. Вярно, дава работа на бивши политически фактори и/или поне на техни роднини, но това по западните стандарти е приемливо, като не е забранено и от нито един национален закон. Няма обаче и доказателства, че Делян Пеевски е давал подкупи, както и че се отплаща постфактуум за услугите, които е получил от правителствата, които го толерират. Поне не в по-голяма степен от това, което виждаме при бизнеса на Иво Прокопиев.

Подкрепа от медиите на Делян Пеевски за Сотир Цацаров е поне толкова активна, колкото медиите на Прокопиев подкрепяха Симеон Дянков, Трайчо Трайков, Румяна Бъчварова и Росен Плевнелиев. А в по-стари времена и други министри. В отделни моменти от историята си и „Икономедиа“ и медиите на Пеевски са се подлагали на Бойко Борисов, както и са тръгвали на война срещу него.

В историята си медиите на Иво Прокопиев са осъществили толкова много публични атаки и линчове срещу неудобни политически фигури, прикрити под стандартите на качествената журналистика, че ако ощетените се наредят пред сградата на издателството, улица „Иван Вазов“ ще трябва да се затвори в участъка между „Шишман“ и „Шести ептември“.

Голяма част от жертвите са хора, които честно си вършат работата и то с особено голям успех, но интересът на Прокопиев и евентуалните кръгове около него са припознали като врагове. Или поне като приемливи косвени жертви.

Та, възможно ли е Иво Прокопиев да е образно казано едноличен търговец, когато насреща му стои едно цяло задкулисие? На теория е възможно. Реално обаче е трудно за вярване.

Какво се случва

И сега да се върнем към модерната смесица от слухове и факти. Слухът, че КОНПИ планира да запорира сметки на „Икономедиа“ като част от цялостна акция срещу Иво Прокопиев беше обнародван от самата фирма. Слухът за спиране на ежедневника на „Капитал Daily“, засега е косвено потвърден от витиеват отговор до „24 часа“, според който се търси нова форма за продължаване на медията. Слухът, че „Америка за България“ спира парите не е потвърден, но съвпада по време с плановете за свиване на хартиените медии на издателството.

Ако аз бях съветник на Иво Прокопиев щях да го посъветвам да си замълчи, докато КОНПИ го удари. Това ще му даде стратегическо предимство. Ще се изкара репресиран и ще обясни затварянето на ежедневника и съкращенията с произвола на държавата. Догодина България ще падне още по-ниско в световната класация по свобода на медиите, дори без на месата на КОНПИ, но ако такава има, „Икономедиа“ ще бъде христоматийно обяснение за причините.

Обратно, ако утре комисията реши да не напада „Икономедиа“ и остави днешните убликации да останат без потвърждение, има сериозна вероятност на всички да стане ясно, че Иво Прокопиев е един печалбар, готов да затвори медийни платформи веднага, след като чуждестранните фондации спрат да запълват дефицитите във фирмата му.

С други думи, ако задкулисието удари Иво Прокопиев през КОНПИ точно в този момент, ще загуби.

Невидимите връзки

Системата зад Делян Пеевски, популярна като „задкулисието“ е единствената сила, имаща както силите, така и нагласата да измете Бойко Борисов от властта. Видя се през първата половина на 2013 година. Когато страхливецът и лъжецът от банкя водеше политика на геноцид спрямо бизнеса, бавеше се възстановване на ДДС. Когато фирми се изнудваха да опрощават дял от вземанията си по изпълнени обществени поръчки и точно така нареченото задкулисие се изправи срещу Бойко Борисов.

Така нареченото задкулисие, ако приемем, че то излъчи Пламен Орешарски за премиер, превърна в правило своевременното възстановяване на ДДС и въведе мерките за борба с контрабандата, с които по-късно се закичи Бойко Борисов. Невидим остана факта, че контрабандата на цигари избуя през 2010 година след неадекватната акцизна политика на Симеон Дянков. До днес непризнат факт е, че фискалната политика на кабинетите „Борисов“ 2 и „Борисов“ 3 копира философията на кабинета „Орешарски“. Премълчава се и фактът, че задкулисието на Пеевски започна да строи ограда по границата с Турция, срещу която скачаше демократът Плевнелиев.

Не трябва да има никакво залъгване, че десните политици извън са за ГЕРБ в своето мнозинство. Без Бойко Борисов, личности като Христо Иванов и Радан Кънев не биха имали никакъв шанс да участват в управлението. Досега ДСБ два пъти беше използвана като патерица на ГЕРБ. Всички залпове срещу Делян Пеевски целят да изолират олигарха и ДПС, но последствията от това са наличието на фашисти и осъждани в управляващата коалиция.

Голямата им лъжа е, че представят Бойко Борисов и Делян Пеевски като едно и то само, когато изпаднат от софрата. Всъщност Бойко Борисов и Делян Пеевски са много повече съдружници по неволя, отколкото едно цяло. Разривът между тях е възможен и това се видя през 2013 година. От тогава досега обаче стана ясно, че Борисов е незаобиколим електорално (поне към този момент), докато Делян Пеевски е незаобиколим заради потенциалната и кинетичната енергия на системата, която представлява.

Затова „десните“ „лидери“ мълчат и възприемат тактиката да се обявяват като единствена алтернатива за спасението на България. Те обаче са част от проблема, защото могат да предложат единствено още от Бойко Борисов с малко „реформатори“. Те ще пикриват срамните му части и това са същите десни лидери, зад които Иво Прокопиев стои неотменно, подкрепя ги чрез медиите си, със съвети и чисто организационно.

Ако има логика между слуховете и фактите, изброени дотук, тя е че не става дума за сблъсък между един бизнесмен и лошата държава. Това, което наблюдаваме днес, е сблъсък между системи, при който нито едните са напълно лоши, нито другите са напълно добри. Всъщност качественото им естество е неясно.

Жалко за честните бачкатори в „Икономедиа“.  Навярно някои ще загубят работата си, по същия начин, както години наред стандартите в „Икономедиа“ падаха, а хора се жертваха, само за да се докарат издателите пред задокеанските си спонсори.

Типично за България, както в случаите на Огнян Донев и Любомир Павлов, на Цветан Василев, на Гриша Ганчев, и Иво Прокопиев най-вероятно ще се свие до някакъв здравословен екзистенц минимум. Това обаче няма по никакъв начин да реши проблемите на хора, които са отдали години в труд за организация, която цели единствено облагодетелстване на своите собственици, а използва истината като средство за разчистване на конкуренцията и налагане на своите собствени интереси.

Ако нещо може да промени прогнозата за здравословното свиване на Иво Прокопиев, това ще са именно неговите скрити поддръжници от чужбина. Апропо, очаквайте включвания от Росен Плевнелиев и Кристалина Георгиева.

Жалко за свободата на словото. Тя е красив идеал, който редакционната политика в медиите на Иво Прокопиев пожертва отдавна.

Вероятно най-големият препъни камък и пред Васил Божков и пред Гриша Ганчев е, че за  оздравяването на ЦСКА трябва да набавят около 15 милиона лева. Три четвърти  от тези пари може да са във формата на банкови гаранции, или друг тип активи и с тях да се обезпечат публичните държавни вземания. По закон те може да се разсрочат с разрешение на финансовия министър, но той не може да направи това без да е сигурен, че разсрочването защитава държавния интерес. Тоест за да позволи някакво изчакване, ще трябва гаранция, че от държавата няма  да загуби, както при предишните разсрочвания. Останалите задължения може да се дисконтират дори с 90% и би било много вероятно да се случи точно така.

Въпросът е, че нито Васил Божков, нито Гриша Ганчев са натрупвали богатствата си, залагайки милиони за нещо, което не е ясно, кога ще им донесе печалба. А ЦСКА е български футболен отбор и при сегашните  обстоятелства  очевидно не може да генерира такива приходи, че да да покриват както  текущите разходи, така и първоначалната инвестиция на един от двата си спасителя.

Така валидно остава допускането, че и двамата биха поискали някаква компенсация и то от човека, който ги кара да се захванат с футболния клуб. В случая, колкото и да не се харесва на червените фенове,  именно премиерът Бойко Борисов е гарант за спасяването на армейците (поне ако се съди от изявлението на Гриша Ганчев), което трябва да рече, че премиерът трябва да възнагради спасителя на червения клуб.

Основна прогноза на „На стената“ е, че Васил Божков или фирми, свързани с него, няма да се захванат с оздравяване на ЦСКА и затова ще разсъждаваме какво може  да са се договорили Гриша Ганчев и Бойко Борисов?

Какво може да свърже Гриша Ганчев и Бойко Борисов?

Бойко Борисов е в тежък конфликт с Движението за права и свободи и Делян Пеевски, чийто бизнес интереси бяха засегнати с отмяната на поредица от обществени поръчки. От друга страна Делян Пеевски е считан за един от претендентите за дистрибутора на горива „Петрол“ с основен съперник Гриша Ганчев. Така Делян Пеевски се явява общ враг както на премиера, така и на Гриша Ганчев и е много вероятно футболният отбор на ЦСКА да върви в пакет с разрешаването на по-големия проблем, как да се отърват от Делян Пеевски и как Гриша Ганчев да придобие безспорен контрол върху „Петрол“ и да реши проблемите с дълговете на компанията.

Последния път, когато от министър-председателя зависеше навлизането на енергийна компания в България – „Газпром“, той лично я упъти към „Левски“. Е, днес може би е настъпило време да се  покаже бащица  и на „червените“, като насочи Гриша Ганчев към ЦСКА. Въпросът е, колко може да се бърка премиерът в тези неща и колко ще посмее да се набърка.

Други, не по-малко важни въпроси са как технически ЦСКА да се върне в елита наесен, и какъв ЦСКА евентуално ще играе в елита наесен. Всяка разпродажба на активи, които след това да се придобият от „Литекс“, или „Чавдар“ Етрополе, или обединение между двата клуба ще означава закриване на днешния клуб. Някой друг ще притежава рисунката, наречена емблема, трите звездички разговорът отново ще се върне в изходната точка кой бизнесмен ще си напазарува повече фенове, които припознават неговия клуб за легитимен приемник на сегашния ЦСКА. Сегашният обаче ще е заличен от правния мир. Просто е добре да се знае.

Многото медии дори, когато са с различни собственици с противоположни интереси, ще предлагат многообразие от гледни точки, но те ще останат несвободни. Дори и държавата да спре да влияе на съдържанието чрез механизмите си за финансиране (нещо, което  все още не се констатира), вестниците, сайтовете и телевизиите остават зависими от собствениците си, от рекламодателите, платените ПР материали и кампаниите, които си проправят път до ефира. Последните седмици ни дадоха няколко перфектни примера в тази посока.

Адвокатката на бившия директор на фонда за лечение на деца в чужбина излезе в национален ефир и точка по точка даде логично обяснение за всички „нередности“, които са накарали властите да заподозрат човека в злоупотреби. Имал е голямо наличие пари – има причина. За всяка информация, извадена от властите, юристът поднесе логично контраобяснение, което оневиняваше Павел Александров. Тя направи това в отсъствието на обвинителите, които биха могли да оспорят думите й, също както те предпочитаха да обосноват обвинителната си теза пред безкритични репортери, вместо в съдебната зала.

Фондът за лечение на деца попадна макар и косвено в още един „публицистичен“ формат на Нова Телевизия. Чалга изпълнителката Рени даде интервю на светския репортер Мон Дьо, в което нападна съпруга си Борис Пилософ – бизнесмен и син на новия шеф на фонда професор Владимир Пилософ, че осъществявал словесен тормоз над нея, главно заради желанието й да се завърне с децата от Израел, където й омръзнало да живее без съпруга си. Вербалните атаки били съпоставими с домашното насилие, а мъжът й не й бил правил подаръци и прочее. Само не стана ясно потърсен ли е бил за ответно мнение „лошият съпруг“, или целта на предаването е било Рени да се завърне в публичното пространство. Или да се потърси издръжка? „Журналистът“ можеше поне да попита.

Споменът на жертвите, които поради рекламна пауза на документалните канали, или поради спор какво да се гледа, са отделили няколко минути на сутрешния блок, би бил такъв: дебел репортер (вероятно гей) интервюира вехта чалгарка за сложните отношения с мъжа й бизнесмен (вероятно евреин).

Ню йорк си има Кари Брадшоу, Саманта Джоунс и Станфорд Блатш. Ние си имаме Мондьо, Рени и нейния загадъчен „тузар“, който я държал в луксозно заточение. Това, което си нямаме е Ню Йорк Таймс, Кварц и някой сериозен ТВ водещ, който да има капацитет да артикулира важните теми на достъпен език.

Едно забавно предаване не излъчи обещаната поредица с разследвания за една банка, след като стана ясно, че в първите две предавания е подвело зрителите си с подбора на фактите за представяне и тяхната интерпретация. Навярно също вдъхновено от някой пи-ар, обслужващ интересите на свой ВИП клиент, останал в сянка. Задкулисието изглежда не е толкова натрапчиво и болезнено без Делян Пеевски, макар и далеч да не е изчезнало. Умните и красивите мълчат, чакайки отново някой гръмоотвод, към който да насочат енергията на бедното си въображение.

Рени може и да не знае какво иска от живота, но поне е дорасла да разбере, че в днешно време ако човек иска нещо повече от чаша кафе, е добре да има общественото мнение на своя страна. И че това се постига с присъствие в медиите. Като нея има още много – политици, бизнесмени, шоузвезди. Дори и премиерът, който предпочита да показва внучето си вместо да говори открито за управлението на държавата и в следствие на това упорито да лъже в ефир.

И докато различните предавания пълнят съдържанието си с всякакви глупости, телевизиите отглеждат ново поколение нахални репортери, смятащи, че да са на мястото на събитието е достатъчно да се нарекат добри журналисти. Преди няколко месеца една „журналистка“ си позволи да премине полицейската лента, ограничаваща достъпа до местопрестъплението в опит да направи по-автентичен репортаж. Да, очевидно свободата на словото и свободата на медиите се завръщат. Но това далеч не гарантира, че качествената журналистика ще се  завърне.

Това е малка част от изводите, които трябва да си направят хората за изборните промени, които ГЕРБ успяха да прокарат в края на работната седмица. Вече няма значение дали някой студент от бирмингамския университет ще попита Бойко Борисов дали вижда Делян Пеевски, когато гледа в огледалото. В Бирмингам, Манчестър и Нотингам, както и всички останали градове по света, където има значително присъствие от българи, но няма консулство, гласуването ще стане невъзможно.

Освен това, ако не вярвате на нито  една от кандидатстващите партии, но сте решили да гласувате, защото гласуването е направено задължително, задължително направете гласа си невалиден. Можете да сторите това, като напишете всякаква щуротия – от лозунг за любимия футболен отбор, любовен рефрен, или мръсен стих на „Черно фередже“, но в никакъв случай не попълвайте квадратчето „Не подкрепям никого“. Причината е, че ако направите това, вие няма да подкрепите никоя партия, но ще формирате избирателната активност и ще  отрежете достъпа на онези малки партии, които едва правят 4% при нормални избори. Ето и пример – на изборите излизат да гладуват 2.4 милиона души. От тях 4% са 96 000 гласа. Ако обаче избирателната активност стане 4 милиона души, благодарение на съвестно гласуващите нихилисти, то бариерата от 4% ще се вдигне на 160 000 гласа.

Ако случайно не е станало ясно, „борците за демокрация“ от Реформаторския блок подкрепиха идеята избори в чужбина да се организират само  на територията на български дипломатически представителства. Претендиращите да са „мозък“ зад мускулите на Борисов, обясниха действието си с грешка, и че ще предложат поправка на поправката, на което Цветан Цветанов отвърна, че ГЕРБ ще се противопоставят. Тоест грешката им, ако наистина е само грешка, най-вероятно няма да бъде поправена.

Добре е това да се има предвид, от онази част от обществото, която оправдаваше включването на ДСБ в сегашната коалиция с повърхностното оправдание, че е човешко да се греши,  веднага, след като Бойко уби инициативите им за съдебна реформа. Явно грешките в ущърб на обществения интерес се превръщат в мания.

Обнародването на промените в изборния кодекс ще бъде пореден лакмус за президента Росен Плевнелиев. Налагането на евентуално вето ще е просто задължително, ако държавният глава наистина поставя интереса на всички българи над този на ГЕРБ. Изгледите за съжаление не са добри, ако се погледне статистиката. Като време второто правителство на ГЕРБ и това на Пламен Орешарски са управлявали почти еднакво дълго. Законодателните инициативи на кабинета „Орешарски“ и подкрепящите го партии обаче срещнаха президентско вето 17 пъти, докато правителството „Борисов 2“ е получавало отпор на президента само веднъж.

Малко забелязан остава фактът, че единствени последователни в гласуването си остават народните представители на Движението за права и свободи. Вярно е, че в четвъртък те гласуваха „за“ разделянето на референдума на Слави Трифонов от президентските избори на есен, но е вярно също и, че при предишното прекрояване на изборния кодекс, те бяха против обединяването на референдумите с евентуални избори, на които се пада да бъдат проведени през същата година. Тоест тяхната позиция може и да не е популярна, но поне е последователна. Докато ГЕРБ очевидно напасват изборното законодателство според социологическите прогнози за електоралните нагласи при следващия вот. И нещо друго – ДПС гласуваха против избори да се провеждат само в дипломатически представителства, докато Реформаторският блок подкрепи тази анти демократична идея. Само ден, след като Радан Кънев се показа в „Шоуто  на Слави“ и опитваше да се позиционира като голям демократ.

Човек вече наистина не знае #КОЙ кой е.

Ако чуем Илиян Василев, бивш посланик на България в Русия, бивш шеф  на „Делойт“ България и настоящ борец за различни каузи, най-страшното нещо е възможността да се легализират доходи от престъпна дейност. Човекът искаше толкова много да уязви Делян Пеевски, но описвайки модела, по който олгирхът извлича спекулативна печалба от придобиването и препродаването на дялове в български фирми, Василев не посмя да спомене името му (може пък и да съм се заблудил и той да не е имал предвид Пеевски). Бившият дипломат обаче не каза и дума за затваряне на вратичките, които правят възможно плащането на данъци да се избягва по напълно законен начин.

За какво става въпрос

Ако българска фирма износител регистрира печалба в България, за нея ще дължи данък от 10%. Но ако тя продаде продукцията си на занижена цена към офшорка, и тя на свой ред препродаде стоката на крайния клиент по реална пазарна цена, печалбата няма да се отчете от българската фирма, а от офшорката. И вместо да се платят 10% данък в България, ще се плати много по-малко, а разликата ще формира допълнително богатство за собственика на офшорката, който притежава и българската фирма производител.

Друга схемата, при която офшорка „източва“ печалбата на българска компания, може да се разиграе и чрез предоставянето на заеми, които да се обслужват с по-висока от пазарната лихва, или с плащането на лицензионни отчисления за патенти и търговски марки, които  офшорките притежават. Общото е, че винаги става дума за печалби, които  се реализират от стопанска дейност в държави с конвенционално данъчно облагане, но  документално правото за облагане на тези печалби се предоставя на юрисдикции, чийто модел е да събират регистрационни такси, а не пропорционални на печалбите данъци.

Това, което „Досиетата Панама“ няма да ни кажат е, че кантората „Мосак Фонсека“ далеч не изчерпва всички консултанти, които предлагат офшорни регистрации. Фактът, че няма много българи сред клиентите й може би се обяснява с това, че има по-близки от панама офшорни дестинации, с които работят българските офшорни адвокати. А фокусирането върху сеирджийската страна на въпроса, дава всички основания да  очакваме, че няма да настъпи качествена промяна, поне  ако зависи  от родния елит. За последните пет години имаше няколко опита да се ограничи вредното влияние на офшорките, но всички се фокусираха до това да се иска осветяване на реалните собственици, или да се отреже достъпа на техни дъщерни компании до обществени поръчки. Никой не предложи схемите за избягване на данъци да се криминализират.

В това отношение няма особена разлика с говоренето в други държави на Европейския съюз. Британският премиер Дейвид Камерън (също осветен като наследник на клиент на Мосак Фонсека) показа, застана на позицията, че максималното, което трябва да се прави по отношение на офшорките е да се осветят техните собственици (вижте видеото по-долу). А това, че не поиска колективни мерки срещу избягването на данъци, само го легитимира като представител на онази класа от консуматори, които искат да са част от обществото на Европа, но не и да плащат цената за това.

Иначе, разкритията на „Досиетата Панама“ не са нещо извънредно. Единственото специално пир тях е мащабността на изтеклата информация, но в миналите години видяхме как подобни неща се случват първо със спестяванията на Германци в Швейцария, а след това и с колосалните схеми за избягване на данъци, чрез  фасадни компании в Люксембург. Между другото, точно по времето, когато се е случвало скандалното пренасяне на печалби, премиер на Люксембург беше сегашният председател на Европейската комисия – Жан Клод Юнкер.

Впиянченият чичко, който обича да целува и пошляпва правителствени ръководители по време на протоколните срещи в Брюксел заедно с Дейвид Камерън, са най-доброто обяснение, защо борбата с неравенството се проваля. Ако има нещо истински хубаво, в изтичането на последната порция документи, то  е че сред тях почти липсваха граждани и фирми на Съединените щати. Последното може да се тълкува по два начина. Първият и невероятен, е че САЩ са уплътнили всички възможности за избягване на данъци, както и че там няма богатства, които да се нуждаят от укриване. Втората, много по-вероятна хипотеза е, че индустрията за защита на доходите, която процъфтява в Съединените щати, не е имала нужда от услугите на панамската адвокатска кантора „Мосак Фонсека“. След Швейцария, Люксембург и Панама обаче, някак си логично идва ред и прикриването на печалби в САЩ също да предизвика интерес за международната общност.

Дали международната общност ще съзрее, че да притисне местните законодатели и правителствата, за забрана на схемите за данъчно избягване, е въпрос, чийто отговор ще получим в годините напред. Дотогава обаче едно ще бъде сигурно. Тези, които говорят само за осветяване на собствеността, опитват да размият проблема. А той е класически пример за класово противопоставяне и моралът е на страната на тези, които искат всички да плащат данъци там, където доходите и печалбите реално се формират.

Ако си припомним възхода на Николай Бареков, ще открием и онова изказване от ноември 2011 година, когато „дудука“ призова за саморазправа с протестиращите в центъра на София фермери.

Тогава властта на Бойко Борисов все още изглеждаше непоклатима, а първият му премиерски мандат тъкмо беше преполовил. Цветан Василев, в чийто контрол беше ТV7 , поддържаше добри отношения с Делян Пеевски  и олигархичният им дует не само подкрепяше министър председателя, но изглеждаше, че властта им е извън всякаква заплаха.

Точно в този момент, когато обществото очакваше някой да шамароса разпищоления Бареков, председателят на СЕМ зае една изключително сервилна позиция. Всичко, което се осмели да направи бе да отбележи бруталността на пловдивския псевдожурналист, но не и да се погрижи езикът на омразата и призивите за насилие и саморазправа да изчезнат от ефира на електронните медии.

Днес – четири години и три месеца по-късно Цветан Василев е разкрит като фараон и мошеник, а Бойко Борисов смята, че обществото ще прости безобразията му, ако се дистанцира от Делян Пеевски. И когато друга медия, носеща същите характеристики на бруталност в изказа и пренебрежение към етичните стандарти, подкрепяща Делян Пеевски реши да разшири бизнеса си от интернет сайт към телевизия, Георги Лозанов се сети да подава оставка.

Ето мотивите за волеизявлението му:

Значи, когато Василев и Пеевски изглеждаха силни, въпросът бе етичен, но не законов и доцентът нямаше проблем да топли председателското кресло в регулатора на електронните медии. Когато обаче единият олигарх се крие в Белград, а другият поне на пръв поглед е пред разрив в отношенията си с министър-председателя, конюнктурата очевидно се променя. Интелектуалните висини отново започнаха да се преплитат с грубата реалност и човекът реши да се изкара активен борец против медийните бухалки.

Нещо повече – през 2014 година в СЕМ е подадено искане да се отнеме лиценза на партийната телевизия „Алфа“ и тогава СЕМ също отказва да предприеме драстичната стъпка, мотивирайки бездействието си с липса на законови основания. Интересно защо Лозанов не подаде оставка още тогава? И единственият логичен отговор, който изниква е, че действията на председателя не са продектувани от принципни несъгласия. Той е наблюдавал безропотно зараждането на агресивна риторика в електронните медии, не е правил направил нито едно ангажиращо публично изказване, как средата може да стане по-малко токсична и да е показал нетърпимост към случващото се.

Какво прави СЕМ при Гого Лозанов

Малко позабравен остана фактът, че също през 2011 година съветът, оглавяван от Георги Лозанов, сигнализира прокуратурата за порогаване на национални символи, извършеено от Мишо Шамара в интервю за една електронна медиа.

Тогава обяснението на Лозанов бе следното:  „Става дума за една рутинна проверка да го наречем тогава, по реда на надзора, който СЕМ осъществява, през далечниямай 2011 година, и то не във връзка с песента, а във връзка с едно интервю на Мишо Шамара, за друга телевизия в която се цитираше куплета за бялото, зеленоточервеното“.

Всъщност, Георги Лозанов сам компрометира начетеността и интелектуалния багаж, с който стотици студенти са формирали ценностната си система през годините, слушайки неговите лекции. А за хората, които отказват да посветят таланта си на последователни усилия с цел да се постигне нещо голямо, Балзак има едно определение – „благородни евнуси“.

Първото възможно обяснение, което идва на ум е прегрупиране на Борисов и олигарсите, при което досегашни съюзници се заменят с нови. Подобно нещо се случи през зимата на 2013 година, когато първото правителство на ГЕРБ подаде оставка. Съюзът на Делян Пеевски и Цветан Василев (вторият към момента изглеждаше по-силен) открито се противопостави на Борисов, а той не можа да намери алтернативна подкрепа и отстъпи. Днес обаче още не виждаме атаки срещу министър-председателя от медиите в орбитата на Пеевски и това показва, че ако случващото се има подобен характер, то раздаването на картите още не е приключило и крилата са заели изчаквателна позиция.

А Фактът, че се прекъсват поръчки, към повече от една олигархична група може да показва и друг проблем, който не се изразява в смяна на водещите олигарси и техните политически съюзници.

Свършват ли парите

Общата стойност на спрените поръчки се равнява на близо два процента от брутния вътрешен продукт и макар да не се планира тя да бъде платена от държавата в рамките на тази година, мащабът й е значителен за размерите на икономиката ни.

Отлагането на начинанията може да маркира осъзнаването на управляващите, че купонът свършва и може би дълговото финансиране на бюджетните дефицити ще бъде затруднено в следващите месеци и години. Дали е така предстои да видим, защото през тази година държавата планира да тегли заеми за да финансира дефицитите си, както и за да създаде буфер, ако някоя банка се нуждае от стабилизиране след провеждането на стрес тестовете.

Дали това е причината ще разберем, когато стане ясно при каква лихва са изтеглени новите заеми, но освен риска от държавна намеса в банковия сектор, има натрупване на критичен брой държавни фирми, които са от стратегическо значение за икономиката, но също са в тежко финансово състояние (НЕК, БДЖ, „Топлофикация“ – София и др.). За проблема не се говори и поради това е трудно да се установи неговия размер, но на върха на държавата няма човек, който да не си дава сметка за него.

И макар следваната до момента стратегия да е отлагане на решаването му, сигналите дават причина да предполагаме, че управляващите съзират проблеми с набавянето на заемни средства. Така вместо усилието да се насочва към политика от сорта „обществени поръчки плюс еврофндове и кредити, равно на икономически растеж“, заемите може да са необходими за стабилизиране на самата държава.

Или обаждане по телефона

Освен в хипотезата с предстоящи ликвидни затруднения, отмяната на обществените поръчки може да идва и заради натиск от някой евроатлантически партньор. Обичайните заподозрени в този случай са Германия и САЩ, на които Борисов разчита за да легитимира управлението си. Ако те са заявили на премиера, че с безобразията, които върши, ги дискредитират като велики сили, нехаещи за действията на марионетките си по места, той със сигурност би си взел поука. Потвърждение на това допускане ще видим трудно, но след като вече два мандата Бойко Борисов управлява по философията „спечелих изборите, не ми се бъркайте“, евентуален завой към повече почтеност, няма да има друго обяснение освен нов скрит фактор, с премиерът е принуден да се съобразява. Такъв може да бъде и риска от прекратяване на мониторинга за Румъния и оставянето на България сама, като негативен пример за корупция и провалено правораздаване. За

Опитите за евтин пи-ар също не са невъзможни. Вярно, че доверието на онези, които мислят критично, отдавна е загубено, но мнозинството от избирателите на ГЕРБ все още вярват на соловите акции. Такъв ход може да подейства положително, в сценарий за наближаващи предсрочни избори, но в този случай ще може да се очаква безобразията по-скоро да се отлагат, отколкото да се прекратяват, или замаскират.

На обвиненията в идеологическата пристрастност винаги отговарям, че в държава, където дивият капитализъм се издига до ранг на ценност, нямам проблем да понеса етикетите „социалист“ и „марксист“, докато се изговарят от хора, които смятат, че единствения път на България минава през жертването на социалната справедливост и борбата с неравенството.

Пристрастието към конкретна политическа партия, или личност обаче е друг въпрос. Нямам против да изявявам подкрепата си за едно, или друго действие и поради това съм готов да си нося отговорността, но само в рамките на онези виждания, които наистина признавам за свои. В отговор на тримата приятели, които някога са ме критикували, че симпатизирам на министъра до степен на необективност, както и в отговор на човека от неговия екип, който ме упрекна във враждебна необективност, ще споделя по-долните коментари. С тях отварям и серия от „поръчкови“ материали, с които ще обърна внимание на конкретни критики и питания в други области от читателите на този блог.

Кой наистина е Владислав Горанов

Този министър на финансите няма идеологически пристрастия. Не поддържа нито австрийската, нито кейнсианската школа. Готов е да приема аргументи и да взима решения и в двете посоки, ако вътрешно е убеден, че това е прагматичния подход.

За разлика от Симеон Дянков, той знае кога да пренебрегне партийния интерес и егото, ако обективните реалности го налагат. Вместо да бяга от оценката, която ще поставят международните пазари на една нова емисия глобални облигации, или да преследва първа позиция в Европа по най-нисък държавен дълг (това бе идеята на Симеон Дянков), Владислав Горанов работеше за изтеглянето на външен заем през 2012 година, с който да се платят падежиращите облигации през януари 2013 г.

Обратното би означавало да се използва спестеното във фискалния резерв, а последтствието щеше да отслаби възможностите на държавата да противодейства на кризи като тази с Първа инвестиционна банка от лятото на 2014 година. Тогава видяхме как действа дизайнът на финансовата ни система, а именно че не централната банка, а правителството интервенира за да спасява банки в България. И точно за да има то възможности за интервенция в кризисни моменти, фискалният резерв трябва постоянно да е в размер съответстващ на конкретната оценка за възможните рискове през всяка отделна година. Само си помислете, колко милиарда заеми щеше да се наложи държавата да изтегли през 2014 и 2015 година, ако фискалният резерв бе намален с два милиарда лева, за плащане на облигациите от 2012 г., както предлагаше Симеон Дянков.

А защото се опасяваше, че геният от Вашингтон може да използва фискалния резерв като източник за погасяване на предстоящия падеж, още през есента на 2011 година Владислав Горанов подготви чернова на бюджет 2012 с допускане за огромен спад на фискалния резерв до допустим минимум от 3 милиарда лева (при 4.5 милиарда за предходната). Това бе именно оценка какво ще се случи, ако държавата изплати заема, а не го рефинансира с нов и след като медиите и общественото мнение отговориха негативно, седмица по-късно излезе официалният проектобюджет с „под“ на фискалния резерв от 4.5 милиарда лева и допускане за тегленето на нов външен заем, с цел рефинансиране на предишния.

Време е за избори

Друго качество на министъра е, че е от малкото политици, които си дават сметка, че обществото трябва да направи информиран избор затова дали да има повече държава, или по-малко държава, като знае и какви са последствията от този избор, измерени през достъп до публични услуги и данъчна тежест.

Вече няколко пъти той опитва да обясни това, като казва, че не може социалният министър да се прави на много добър, когато похарчи няколко десетки милиона за великденска и коледна пенсия, а финансовият да бъде лош, защото опитва да му набави нужния ресурс. Тоест – за финансирането на всеки разход, трябва да има приходоизточник, или да се тегли заем, но в обществото има колективна слепота за съществуването на тази зависимост, и тя се поддържа от  всички политически сили.

Горанов обаче си е виновен сам, затова че прави намеци за неща, които трябва да заявява с най-твърдия възможен тон. В последното си публично изказване на конференцията „Бизнесът среща правителството“ финансовият министър заяви, че дългът е следствие, а не причина, с което отново прехвърли топката към колегите си министри, които очевидно не могат, или не искат да управляват ресорите си с по-малко средства. Това, което не каза е, че разходните министри разсъждават точно като чиновниците, не се интересуват от ефективност и не  дават пет пари за задлъжняването на държавата. Не каза също и, че неговият началник Бойко Борисов е отговорен за развъждането на тази класа от министри търтеи, в периода след ноември 2014 година.

Ето този отказ да изрече нещата до край, е истинската причина за укори към сегашния финансов министър. Той пропуска уникален шанс да се изправи срещу премиера и да каже „не“, което е задължително за финансовия министър. Когато Милен Велчев подаде оставка от правителството на Симеон Сакскобургготски, той не искаше на всяка цена да напусне кабинета, а просто каза: „Ваше Величество, вижданията ни не съвпадат, но сега е момента да ми се доверите, или пътищата ни се разделят“. Без никакво  значение за конкретния казус, този кураж на Милен Велчев е пример, който днес Владислав Горанов може да взаимства, когато изисква ефективност на разходите и подкрепата на своя премиер, но не се забелязват достатъчно усилия в тази посока.

В последните редакции на Закона за публичните финанси, се предлага едно от ограниченията за бюджетния дефицит да може да се заобикаля, ако той е причинен от разходи за инвестиции, които щели да имат положителен фискален ефект в дългосрочен план. Звучи добре, но липсват критерии за това как се доказва положителният ефект и остава усещането, че правителството иска да поддържа дефицити, заради пътното строителство, чиято цена почна да става необяснимо висока и съмнително целесъобразна. Шанс за министъра да пресече причините за натрупване на дълга, който е последствие, даже чудесен шанс, но пропуснат шанс.

Приятелството с Делян Пеевски

Често приписван грях на Владислав Горанов е, че бил приятел с олигарха Делян Пеевски. Интересно ми е да чуя как в качеството си на министър Горанов е направил подарък на Делян Пеевски, тоест как е помогнал на олигарха да увеличи богатството си, прилагайки своята власт на финансов министър. Възлагането на поръчки за пътно строителство и за каквото и да било друго в останалите сектори на държавното управление е прерогатив на ресорните министри. Те са тези, които класират офертите и избират победители, и пак те са тези, които могат да се откажат, когато цената се окаже непосилно висока.

В този контекст министърът на финансите може да е отговорен, но е чак третият виновен по веригата – след ресорния министър и след премиера. Това обаче се пренебрегва и често на ресорните министри им се прощава, като хората предпочитат да търсят архетипния вместо конкретния виновник.

Кампанията срещу контрабандата

Ако контрабандата не се преследва, един голям данъкоплатец няма да внася средства в бюджета, а от акцизи върху цигарите в бюджета постъпват около 8% от всичките му приходи. За това колкото и да звучи опростенчески, или пропагандно, фактът си е факт, че с всяка легално купена кутия цигари, се финансира изплащането на пенсиите, социалните помощи, държавните инвестиции и т.н. Вярно е също и, че Булгартабак осигурява прехрана за десетки хиляди тютюнопроизводители и може би стотици хиляди българи, като се прибавят семействата на производителите.

За всеки, който има проблем с това, че компанията е собственост на олигарх, чиято власт придобива застрашително големи размери, правилното действие е да иска противодействие на концентрацията на власт, както и да се разследва произхода на богатството на олигарха. Може също и да пуши „Марлборо“, вместо „Виктори“, но да иска съсипване на компанията само заради нейния собственик, показва липса на разбиране и по въпросите на държавното управление и безотговорност към жителите на едни от най-изостаналите икономически региони.

Новите заеми

Много се изговори за 16-те милиарда заеми, за чието изтегляне Владислав Горанов получи разрешение в началото на миналата година. Малко внимание обаче се обърна на това какви заеми предстои на България да погаси до 2018 година, или на това какви дефицити се планират в бюджета.

А нещата са прости. Има една лесна формула, по която може да се изчислят нуждите от дългово финансиране на държавата (снимката по-долу).

Ако по всеки от параметрите се заложат стойностите от средносрочната фискална прогноза, нещата ще си дойдат много лесно на мястото. Просто държавата се нуждае от конкретни наличности във фискалния резерв, и ако през конкретната година е заложено бюджетът да приключи с дефицит, то резервът трябва да се запълни, или със заеми, или с постъпления от приватизация.

Министърът може да бъде упрекнат, че се съгласява с големите дефицити, но те са следствие от отказа на останалите министри да управляват секторите си по по-ефективен начин и в това отношение Владислав Горанов само обира критики, което трябва да се насочат първо към колегите му и към министър председателя.
Голямата отговорност на финансовия министър по отношение на държавния дълг е, че пласира без конкурс облигации в средата на миналия ноември и даде основания да бъде укоряван, че частни инвеститори са станали по-богати на гърба на държавата.

Данък „уикенд“

Ако не е станало ясно, законодателството на Европейския съюз изисква такава регулация и е във възможностите на всяка парламентарно представена партия да предложи по-добра версия на предложената от Владислав Горанов. Ако може да я измисли, разбира се.

Атаката срещу пенсионните фондове

Политика на този сайт е да отстоява тезата, че в редица пенсионни фондове има лоши практики, които ощетяват осигурените лица. Това в комбинация с практиката много хора да се осигуряват на една заплата, но да получават значително повече средства под масата, създава риск след няколко години да възникнат пенсионерски бунтове. Възможността човек доброволно да прехвърли спестяванията си за пенсия от частен фонд в НОИ може да не е най-добрата възможност за хората да защитят интереса си, но създава натиск фондовете да подобрят начина, по който управляват парите на осигурените. И отново – всяка партия, която е против идеята може да предложи по-добра, но това не се случва.

Работата на НАП и митниците

Като финансов министър Владислав Горанов носи косвена отговорност за всяко безобразие, което е дело на висшето ръководство в приходната администрация. За момента сигнали за големи безобразия не са станали обществено достояние, но непоследователността в отношението към митница „Свиленград“ и някои от знаковите й служители трябва да се наблюдава.

Вместо заключение

В българската политика има неписан принцип, че всеки идиот може да се сдобие с министерски пост. Единствено не трябва да се допуска идиот да става министър на финансите. Този принцип беше нарушен с назначаването на Симеон Дянков, който използваше властта си, както луд използва картечница. Забавяне на плащанията към бизнеса, волунтаризъм по отношение на дълговата политика на държавата (в по-малки пропорции, се наблюдава и при Владислав Горанов), стопяване на фискалните резерви са само част от всички грехове на вашингтонския гений.

На фона на някогашния си началник Симеон Дянков, Владислав Горанов е много положителен герой, пък ако ще всеки ден да пие кафе с Делян Пеевски. Сериозният му грях е, че рядко казва „не“, когато става дума за харчене и по този показател сигурно може да се правят множество сравнения с други министри. Тогава обаче пак ще последват обвинения в пристрастност.

На обвиненията в идеологическата пристрастност винаги отговарям, че в държава, където дивият капитализъм се издига до ранг на ценност, нямам проблем да понеса етикетите „социалист“ и „марксист“, докато се изговарят от хора, които смятат, че единствения път на България минава през жертването на социалната справедливост и борбата с неравенството.

Пристрастието към конкретна политическа партия, или личност обаче е друг въпрос. Нямам против да изявявам подкрепата си за едно, или друго действие и поради това съм готов да си нося отговорността, но само в рамките на онези виждания, които наистина признавам за свои. В отговор на тримата приятели, които някога са ме критикували, че симпатизирам на министъра до степен на необективност, както и в отговор на човека от неговия екип, който ме упрекна във враждебна необективност, ще споделя по-долните коментари. С тях отварям и серия от „поръчкови“ материали, с които ще обърна внимание на конкретни критики и питания в други области от читателите на този блог.

Кой наистина е Владислав Горанов

Този министър на финансите няма идеологически пристрастия. Не поддържа нито австрийската, нито кейнсианската школа. Готов е да приема аргументи и да взима решения и в двете посоки, ако вътрешно е убеден, че това е прагматичния подход.

За разлика от Симеон Дянков, той знае кога да пренебрегне партийния интерес и егото, ако обективните реалности го налагат. Вместо да бяга от оценката, която ще поставят международните пазари на една нова емисия глобални облигации, или да преследва първа позиция в Европа по най-нисък държавен дълг (това бе идеята на Симеон Дянков), Владислав Горанов работеше за изтеглянето на външен заем през 2012 година, с който да се платят падежиращите облигации през януари 2013 г.

Обратното би означавало да се използва спестеното във фискалния резерв, а последтствието щеше да отслаби възможностите на държавата да противодейства на кризи като тази с Първа инвестиционна банка от лятото на 2014 година. Тогава видяхме как действа дизайнът на финансовата ни система, а именно че не централната банка, а правителството интервенира за да спасява банки в България. И точно за да има то възможности за интервенция в кризисни моменти, фискалният резерв трябва постоянно да е в размер съответстващ на конкретната оценка за възможните рискове през всяка отделна година. Само си помислете, колко милиарда заеми щеше да се наложи държавата да изтегли през 2014 и 2015 година, ако фискалният резерв бе намален с два милиарда лева, за плащане на облигациите от 2012 г., както предлагаше Симеон Дянков.

А защото се опасяваше, че геният от Вашингтон може да използва фискалния резерв като източник за погасяване на предстоящия падеж, още през есента на 2011 година Владислав Горанов подготви чернова на бюджет 2012 с допускане за огромен спад на фискалния резерв до допустим минимум от 3 милиарда лева (при 4.5 милиарда за предходната). Това бе именно оценка какво ще се случи, ако държавата изплати заема, а не го рефинансира с нов и след като медиите и общественото мнение отговориха негативно, седмица по-късно излезе официалният проектобюджет с „под“ на фискалния резерв от 4.5 милиарда лева и допускане за тегленето на нов външен заем, с цел рефинансиране на предишния.

Време е за избори

Всяка партия може да предлага алтернативни решения на тези, които генерила Владислав Горанов, но това почти не се случва.

Друго качество на Горанов е, че е от малкото политици, които си дават сметка, че обществото трябва да направи информиран избор затова дали да има повече държава, или по-малко държава, като знае и какви са последствията от този избор, измерени през достъп до публични услуги и данъчна тежест.

Вече няколко пъти Горанов опитва да обясни това, като казва, че не може социалният министър да се прави на много добър, когато похарчи няколко десетки милиона за великденска и коледна пенсия, а финансовият да бъде лош, защото опитва да му набави нужния ресурс. Тоест – за финансирането на всеки разход, трябва да има приходоизточник, или да се тегли заем, но в обществото има колективна слепота за съществуването на тази зависимост, и тя се поддържа от  всички политически сили.

Горанов обаче си е виновен сам, затова че прави намеци за неща, които трябва да заявява с най-твърдия възможен тон. В последното си публично изказване на конференцията „Бизнесът среща правителството“ финансовият министър заяви, че дългът е следствие, а не причина, с което отново прехвърли топката към колегите си министри, които очевидно не могат, или не искат да управляват ресорите си с по-малко средства. Това, което не каза е, че разходните министри разсъждават точно като чиновниците, не се интересуват от ефективност и не  дават пет пари за задлъжняването на държавата. Не каза също и, че неговият началник Бойко Борисов е отговорен за развъждането на тази класа от министри търтеи, в периода след ноември 2014 година.

Ето този отказ да изрече нещата до край, е истинската причина за укори към сегашния финансов министър. Той пропуска уникален шанс да се изправи срещу премиера и да каже „не“, което е задължително за финансовия министър. Когато Милен Велчев подаде оставка от правителството на Симеон Сакскобургготски, той не искаше на всяка цена да напусне кабинета, а просто каза: „Ваше Величество, вижданията ни не съвпадат, но сега е момента да ми се доверите, или пътищата ни се разделят“. Без никакво  значение за конкретния казус, този кураж на Милен Велчев е пример, който днес Горанов може да взаимства, когато изисква ефективност на разходите и подкрепата на своя премиер, но не се забелязват достатъчно усилия в тази посока.

В последните редакции на Закона за публичните финанси, се предлага едно от ограниченията за бюджетния дефицит да може да се заобикаля, ако той е причинен от разходи за инвестиции, които щели да имат положителен фискален ефект в дългосрочен план. Звучи добре, но липсват критерии за това как се доказва положителният ефект и остава усещането, че правителството иска да поддържа дефицити, заради пътното строителство, чиято цена почна да става необяснимо висока и съмнително целесъобразна. Шанс за министъра да пресече причините за натрупване на дълга, който е последствие, даже чудесен шанс, но пропуснат шанс.

Приятелството с Делян Пеевски

Често приписван грях на Владислав Горанов е, че бил приятел с олигарха Делян Пеевски. Интересно ми е да чуя как в качеството си на министър Горанов е направил подарък на Делян Пеевски, тоест как е помогнал на олигарха да увеличи богатството си, прилагайки своята власт на финансов министър. Възлагането на поръчки за пътно строителство и за каквото и да било друго в останалите сектори на държавното управление е прерогатив на ресорните министри. Те са тези, които класират офертите и избират победители, и пак те са тези, които могат да се откажат, когато цената се окаже непосилно висока.

В този контекст министърът на финансите може да е отговорен, но е чак третият виновен по веригата – след ресорния министър и след премиера. Това обаче се пренебрегва и често на ресорните министри им се прощава, като хората предпочитат да търсят архетипния вместо конкретния виновник.

Кампанията срещу контрабандата

Ако контрабандата не се преследва, един голям данъкоплатец няма да внася средства в бюджета, а от акцизи върху цигарите в бюджета постъпват около 8% от всичките му приходи. За това колкото и да звучи опростенчески, или пропагандно, фактът си е факт, че с всяка легално купена кутия цигари, се финансира изплащането на пенсиите, социалните помощи, държавните инвестиции и т.н. Вярно е също и, че Булгартабак осигурява прехрана за десетки хиляди тютюнопроизводители и може би стотици хиляди българи, като се прибавят семействата на производителите.

За всеки, който има проблем с това, че компанията е собственост на олигарх, чиято власт придобива застрашително големи размери, правилното действие е да иска противодействие на концентрацията на власт, както и да се разследва произхода на богатството на олигарха. Може също и да пуши „Марлборо“, вместо „Виктори“, но да иска съсипване на компанията само заради нейния собственик, показва липса на разбиране и по въпросите на държавното управление и безотговорност към жителите на едни от най-изостаналите икономически региони.

Данък „уикенд“

Ако не е станало ясно, законодателството на Европейския съюз изисква такава регулация и е във възможностите на всяка парламентарно представена партия да предложи по-добра версия на предложената от Владислав Горанов. Ако може да я измисли, разбира се.

Атаката срещу пенсионните фондове

Политика на този сайт е да отстоява тезата, че в редица пенсионни фондове има лоши практики, които ощетяват осигурените лица. Това в комбинация с практиката много хора да се осигуряват на една заплата, но да получават значително повече средства под масата, създава риск след няколко години да възникнат пенсионерски бунтове. Възможността човек доброволно да прехвърли спестяванията си за пенсия от частен фонд в НОИ може да не е най-добрата възможност за хората да защитят интереса си, но създава натиск фондовете да подобрят начина, по който управляват парите на осигурените. И отново – всяка партия, която е против идеята може да предложи по-добра, но това не се случва.

Работата на НАП и митниците

Като финансов министър Владислав Горанов носи косвена отговорност за всяко безобразие, което е дело на висшето ръководство в приходната администрация. За момента сигнали за големи безобразия не са станали обществено достояние, но непоследователността в отношението към митница „Свиленград“ и някои от знаковите й служители трябва да се наблюдава.

Вместо заключение

В българската политика има неписан принцип, че всеки идиот може да се сдобие с министерски пост. Единствено не трябва да се допуска идиот да става министър на финансите. Този принцип беше нарушен с назначаването на Симеон Дянков, който използваше властта си, както луд използва картечница. Забавяне на плащанията към бизнеса, волунтаризъм по отношение на дълговата политика на държавата (в по-малки пропорции, се наблюдава и при Владислав Горанов), стопяване на фискалните резерви са само част от всички грехове на вашингтонския гений.

На фона на някогашния си началник Симеон Дянков, Владислав Горанов е много положителен герой, пък ако ще всеки ден да пие кафе с Делян Пеевски. Сериозният му грях е, че рядко казва „не“, когато става дума за харчене и по този показател сигурно може да се правят множество сравнения с други министри. Тогава обаче пак ще последват обвинения в пристрастност.