Създава се нов правен статут – „лице, за което има данни“, данни, които не е задължително да са влезли в съда, или да са приложени към дело. Те обаче ще са достатъчни човек да бъд включван в Национален списък с лицата и Национален списък със свързаните лица.

В списъците ще попадат както физически лица, така и фирми. Формално, за тях трябва да има данни, че действат срещу интересите на България, или срещу интереси, които България се е задължила да опазва по силата на международен договор.

Че действат против интересите на България ще решава междуведомствен съвет. Председател ще е Министърът на финансите, а членове ще са по един заместник-министър на правосъдието, на вътрешните работи, на външните работи, заместник-изпълнителен директор на НАП и заместник-председател на ДАНС.

Какво е общото? Че всички в Съвета са зависими от премиера, от вицеремиера. Рисковете информация да се изкривява и тълкува извратено са повече от основателни. Кабинетът вече има опит в изнасилване на правоприлагането. Повече от половин година укрива становище на водеща американска правна кантора, на която е платил за анализ как ни касае глобалният акт „Магнитски“ и американските юристи (които не са случайни, и на които плащаме милиони) казват, че САЩ не изисква нито от чужди правителства, нито от чужди фирми, нито от чужди централни банки да блокират авоарите на санкционирани лица. Единствено държат банки да не осъществяват доларови преводи от името и в полза на санкционирани.

Въпреки това управляващите запазиха черния списък, създаден при първите санкции за българи по „Магнитски“ месеци след като правното становище пристигна в Министерство на финансите, чак докато Върховният административен съд не го обяви за незаконен.

Така, едно от най-некомпетентните правителства в историята на България, което е доказало, че няма проблеми да репресира свои граждани и фирми без влязла в сила присъда и на своя глава укрива познание за естеството на международни санкции, заради които е изготвен скандалният законопроект, ще превърне репресирането в законен акт, който може да се налага по решение на изпълнителната власт.

Смятате, че закриването на специализирания съд е нещо хубаво? Не бързайте. Закрива се институция, в която производство може да започне по информация на ДАНС или ГДБОП, но магистратите са независими по Конституция. Дали ще запорират имущество, дали ще повдигнат обвинения, зависи от прокурорите. Дали ще хора ще се осъдят, зависи от съдиите. От информацията, с която разполагат. От процесуалната й годност – тоест, дали ще издържи в съда.

Не вярвате, че специпрокуратурата и съдът са били независими? Смятате, че са били част от завера с изпълнителната власт за да бият неудобни? Радвайте се, занапред няма да се иска толкова много администрация и разход на човешки труд. Всичко ще се решава от службите и правителството.

Партии ще се оставят без субсидия. Фирми ще се изваждат от икономическия живот.

Кирил Петков, Асен Василев и техни подчинени ще рашават човшки съдби. А ако утре някой приеме, че да плащаме за скъп газ е било против интересите на България?

А ако утре на власт дойде правителстно, което със състава си плаши активно протестиращата част от обществото, политическото й представителство в лицето на ДСБ, ДБ и ПП, както и олигарсите зад тези партии?

Не приемайте закони, легализиращи правния произвол. Един ден, може да станете техни жертви.

В средносрочен план намерението на ДБ е да консолидира надзора на целия финансов сектор – бнков, застрахователен, пенсионноосигурителен и капиталов пазар в един мегарегулатор на финнсовия сектор. За целта, Управление „Банков ндзор“ ще излезе от Българска народна банка и ще се прехвърли към Комисията за финансов надзор. Сегашният подуправител Радослав Миленков ще се раздел с длъжността си, както и сегашният председател на КФН – Бойко Атанасов.

Реформата прилича на идеята, която преди 12 години лансираха от ГЕРБ, но тогава КФН трябваше да се влее към БНБ. Общото и в двата случая е, че целият надзор на финансовия сектор – банков и небанков ще се окаже под една шапка.

Не е ясно кой е другият регулатор, за който ДБ настояват да получат, но според източници на „На стената“, ИТН за момента не желаят да правят никакви отстъпки. Притеснителното в подобен сценарий е, че финансовият сектор може да се окаже под контрола на икономическите кръгове, подкреящи ДБ и в ръководството му да попаднат лица, свързани с кръга „Капитал“, както вече стана с Българска банка за развитие и предстои да се случи с Фонда на фондовете, ако служебното правителство се задържи достатъчно дълго.

Има и още една нередност. Политическите назначения в регулаторни органи са нещо, срещу което ДБ и кръговете зад тях винаги са се обявявали публично. Ако сега те получат възможност да излъчват политически назначения в регулатора, който се грижи за трансмисионните механизми на икономиката, дори като се остави настрана липсата на представителност, има риск властта да се използва за разчистване на сметки и за решаване на частни казуси.

Освен ДБ, искания се предявили и другите „партии на протеста“, а и не само те. Така например „Изправи се БГ! Ние идваме“ желаят да определят трима областни управители, а БСП искат да излъчат между 6 и 7 заместник-министри. Последното се очертава като реалистично за изпълнение условие, тъй като ИТН са осъзнали, че нямат хора да заемат всички политически позиции, за които имат власт да влияят, а не желаят да задържат хора, свързани с ГЕРБ.

В този текст ще припомня няколко политически уволнения на ГЕРБ, тяхната организация, профил на освободените и обстоятелствата около уволненията им.

Николай Неновски, август 2009. Професорът по икономика от Университета за национално и световно стопанство (УНСС) бе избран за ръководител на Управление „Емисионно“ на Българската народна банка през май 2009г. от 40 тото Народно събрание, в което управляваше Тройната коалиция. На 26 август същата година, вече 41-вият парламент, в който мнозинството бе на ГЕРБ, отмени решението за избор на управител и подуправител, освобождавайки професор Неновски от поста, още преди да го е заел, тъй като встъпването му в длъжност трябваше да стане през октомври същата година.

Някой чу ли професорът да се вайка и оплаква пред медиите? Не. Вместо това всички медии се редиха на опашка за изявление от Иван Искров, който си бе осигурил още четири години на поста, вече по волята на ГЕРБ.

Петър Чобанов, юли 2010. Доцентът по финанси от УНСС е може би единственият човек в най-новта история, за чието уволнение е приет специален закон. И то, след като преди това пак със закон бе направено всичко възможно институцията, която управлява, да не може да работи.

С бюджета за 2010 г. парите на Комисията за финансов надзор се намалиха наполовина спрямо тези през 2009 г. Това се случи, защото председателят й Петър Чобанов няколко пъти публично разкритикува безумни намерения на финансовия министър Симеон Дянков. Въпреки ограничения бюджет, Чобанов се справи почти без да уволнява хора и колкото можа поддържаше капацитета на регулатора да проверява пазара. Тогава към КФН нямаше обвинения, че проспива фалити на застрахователи, раздуване на стойността на прясно листвани компании и т.н. Може би точно за това през лятото на 2010 г. се прие нов закон за регулатора.

Новия закон повиши изискванията за опит като трудов стаж така, че Чобанов да се окаже неопитен да управлява комисията. И председателят си тръгна. Отново тихо, без никой да разбере. Само „Капитал“ предвкусваха как техни любимци ще се върнат в комисията и сервилно подготвяха почвата за смяна на председателя от месеци преди тя да се случи. Дори обясняваха как е дошло „Време за експерти“. Честити експерти – получиха един… Стоян Мавродиев.

Николай Неновски, септември 2014 г. Новото раздаване отреди на БСП и ДПС да управляват отново, макар и само за година. Изгоненият от КФН Петър Чобанов стана финансов министър. Като такъв, той упражняваше правата на държавата като собственик в Българска банка за развитие. Министърът убеди друг прогонен – професор Николай Неновски да се върне в България като член на Надзорния съвет на Българска банка за развитие. Да, животът за професора не бе приключил. Той стана професор в унивеситета „Амиен“ във Франция. Оглави международна магистърска програма и изнасяше лекции на различни места по света.

ГЕРБ обаче превърнаха завръщането на професор Неновски в България във фарс. Само три месеца, след като бе утвърден като член на Надзорния съвет, служебното правителство на Георги Близнашки го освооди. Тогава смените бяха нещо нормално. При гостуването си в „Шоуто на Слави“ професор Близнашки обясни, че с уволненията „трябва да се изпрати знак“.

Надзорният съвет на ББР, в който участваше професор Неновски, следеше за дейността на банката, когато концентрацията на големи кредити в портфейла (тези към 20-те най-големи длъжника спрямо общата сума на отпуснати заеми) спадна от 71% на 63%. Това стана чрез ограничаване на експозиции към големите клиенти, както и чрез почти двойно повишаване на кредитирането за малки и микропредприятия.

Нещо много важно – сменените надзорници не получиха дължимото им по договор обезщетение за предсрочно освобождаване. Отново, никой от тях не тръгна да реве по медиите. Не, че щяха да му обърнат някакво внимание.

И малко за политическите назначения

Назначеният от Близнашки Надзорен съвет включи заестник-министъра на финансите по това време Кирил Ананиев, бившият директор на ББР Митко Димитров и финансиста Атанас Кацарчев. При тях концентрацията на големи кредити към 20-те най-едри клиента достигна 99%.

„Свободните медии“ пак не казаха нищо.

Не казаха нищо и когато следващият Надзорен съвет, излъчен от икономическото министерство, включващ заместник-министър Лъчезар Борисов също се правеше, че всичко е наред.

И сега погледнете надзорниците, които служебният министър на икономиката Кирил Петков опитва да изгони. С изказването си от петък Велина Бурска и Митко Симеонов показаха, че са професионални мъртви души. Те са в банка за развитие, която има устав, за чието създаване има закон, и въпреки, че са наблюдавали как тя се отдалечава от мисията си, те остават безмълвни, защото всичко било съобразно закона.

Шеф на ДАНС, полицейски шефове, девойката от Агенцията за инвестиции. Какво трябва да се случи, за да разберат тези хора, че е нормално назначенията им да са с хоризонт равен на политическия цикъл. Главно, защото ГЕРБ замениха експертността и професионализма с политически назначения и лична лоялност към бащицата от Банкя.

Заболяванията, за които те говорят формират общата смъртност в България. Тя се мери от Националния статистически институт чрез данните за починалите в страната по седмици. Е, ако няма скок на починалите от ракови, сърдечно-съдови заболявания и диабет, а такава лекарите не докладват, може да се заключи, че именно коронавирусът е причина за скока в умиранията през последния месец и половина.

Статистиката на НСИ показва, че починалите по седмици устойчиво се увеличават от средата на октомври насам. През третата седмица на ноември те са двойно повече от починалите през третата седмица на ноември миналата година. 
Всичко това съвпада с претоварването на здравната система и практическото отсъствие на мерки срещу пандемията от началото на есента. Дори и където имаше въведени мерки – градски транспорт, магазини и т.н., те не се спазваха, и не се осъществяваше контрол за тяхното спазване.

Резултатите са ясни – когато управляващите налагаха дисциплина през пролетта, България беше сред отличниците по противодействие на коронавируса. Тази есен, когато същите управляващи се страхуват да не ядосат още някоя част от обществото, след като така наречените „умни и красиви“ вече трамбоват жълтите павета, резултатите са налице.

Каквото и да говорят минитрите на ГЕРБ, не могат да променят факта, че вече умират двойно повече хора. Със сигурност в групата на починалите има болни и от други заболявания, които не са получили медицинска помощ. Факт. Но никой не може да обясни, защо се допусна претоварването на здравната система. Управляващите имаха цялата късна пролет и лято да подготвят здравеопазването за втората вълна на коронавируса. Но не го направиха.

Не подготвиха ковид болници. Не направиха центрове за предварителна оценка, където истински нуждаещите се от помощ да се приемат, а хипохондриците да се връщат у дома, знаейки, че лекар ги е оценил като леки случаи. Така и те щяха да са спокойни, и системата нямаше да се напълни с хора, които нямат нужда от болнично лечение. А нямаше да се случва и болни хора да издъхват, докато чакат прием в болниците.

Между другото, като стана дума за хипохондрици и реално нуждаещи се от помощ, си струва да обърнем внимание и на социолога Андрей Райчев. При гостуването си на Слави Трифонов миналата седмица, Райчев обясни, че здравето не е най-важното.  Интересно е как Райчев ще коментира статистиката за двойното нарастване на починалите. Това гангстери ли са, които си отиват на мутренския принцип „много здрави умряха“ (убити от представители на враждуващи групировки), или хора, които преди да починат са се разболяли.

Андрей Райчев, който е много смел да обяснява, че здравето не е най-важното, ще е добре да обясни и къде дъщеря му Ружа е снимала танцувалното си клипче от стая, приличаща на болнична, където от три легла, само едно видимо се използва.

Значи ли това, че дъщеря му е била хоспитализирана в стая, в която няма други? Значи ли това, че здравето на дъщеря му все пак е по-важно от общата второстепенност на здравето на хората, за което говори като социолог при Слави Трифонов.

Ако Райчев и дъщеря му не опровергаят общото усещане, оставено от публикацията на ПИК, че докато системата се задъхва, а таткото плямпа, как здравето не е първостепенен приоритет, ще излезе, че вършат обратното на това, бащата говори. А именно – пазят се педантично и може би дори заемат лечебен капацитет в системата, който иначе може да послужи за лечение и на други болни.

Дори и да приемем, че Ружа Райчева не е хоспитализирана в самостоятелна стая, която иначе е за трима, думите на татко й пак остават във въздуха. Докато обяснява, че здравето не е най-важно, броят на починалите на годишна база се удвоява. И коронавирусът се очертав като водещ фактор в тази черна статистика. ТочВнимавайте по акъла на какви авторитети се водите.

При други обстоятелства овобождаването на финансовия министър Владислав Горанов щеше да е израз на огромно политическо лицемерие, но днес показва нещо много повече – неистовия стремеж на Борисов да оцелее и готовността му да пожертва абсолютно всеки. Само дни след като човекът постигна единствения международен успех за ГЕРБ за всичките 10 години управление на партията (дали е успех за България, ще покаже историята), финансовият министър пада курбан за оцеляването на Борисов.

Между другото, не за първи път. Преди седем години Бойко отстрани друг министър на финансите (Симеон Дянков) на основание негови характеристики, заради, които преди това го хвалеше с години. Накрая просто каза, че е дотегнал на народа.

В българската преса съществува практика в началото на мандата на всеки министър за него да се правят очерци, в които той се представя като много готин, умен и стабилен. Това си е чисто подмазване – човекът да говори на медията, а ако може и някога някъде с нещо да помогне. Горд съм че в кариерата ми съм писал очерци са трима финансови министри (Симеон Дянков, Калин Христов и Петър Чобанов) и нито веднъж те не бяха подмазвачески. Още по-грозна обаче е практиката на същите медии – при напускане на даден министър да го изпращат според общите нагласи, вместо да погледнат обективно на постигнатото от него и нещата, за които трябва да отговаря.

Днес по Горанов кал хвърлят точно онези, които се чудеха как да му се докарат и да му угодят. В контраст, по-надолу ще опитам да споделя обективни наблюдения за вече бившия финансов министър.

Съвременното изкуство ни предлага два ориентира, с които ще сравня новия бивш министър на финансите. Книгата и филм на Майкъл Добс „Къща от карти“ и комедията „Да, господин Министър“ са добри отправни точки.

В „Къща от карти“ има един недоволен Чийф уип (най-близкият по смисъл превод е председател на парламентарна група), сърдит, че след спечелване на изборите не получава мечтания министерски пост. Започва да играе собствена игра на корупция и машинации, оплитайки партията и в крайна сметка, измествайки премиера. По пътя си не се спира пред нищо. Франсис Ъркхарт е безсрамен и безпощаден социопат, последователно и методично плетящ кошницата си докато стигне върха на държавната власт.

В противовес Сър Хъмфри Апълби е Permanent Secretary (постоянен секретар е най-високопоставеният държавен служител във всяко министерство), който не губи работата си, когато на власт дойде ново правителство с нов министър. В България на теория това са директорите на дирекция, но постоянният секретар в Англия е по-скоро заместник-министър.

Сър Хъмфри никога не е пожелавал да стане министър или премиер, но въпреки това винаги е искал да управлява и предопределя действията на политическите си господари. Същата манипулативна игра Сър Хъмфри играе и когато става секретар на премиера, което е най-високопоставеният пост за държавен служител в цялото Обединено кралство и на практика е нещо като „шеф на всички чиновници“ – класа, която политиците не закачат. Тя съществува и при консерватори, и при лейбъристи. Истинските пазители на познанието как се управлява държава (според тях самите), които „помагат на всеки политик да изглежда в очите на избирателите, че изпълнява обещанията си, упражнявайки своята власт, ако междувременно не пречи на чиновниците да вършат истинското управление“.

Владислав Горанов и Франсис Ъркхарт ги свързва факта, че преди 11 години Горанов също беше пренебрегнат. Когато ГЕРБ вървяха към първия си мандат и министър на финансите стана Симеон Дянков, той всъщност беше посочен от кръговете, които се крият зад Кристалина Георгиева. Горанов обаче не спря да инвестира в по-далечното си политическо бъдеще.

Макар хората да не го разбраха, Горанов и Дянков не бяха приятели. Всъщност, дори не баха близки. Мога да се огранича, като се позова на разговорите между Горанов и Ваньо Танов, които изтекоха през 2011 година. Това обаче нито ще е достатъчно за да служи като аргументация, нито ще е коректно. Няма ресорен журналист, който да не знае, че Дянков винаги е разглеждал Горанов като заплаха. Неговият заместник му „връзваше бюджета“ на ресорен език. Симеон Дянков не знаеше как функционират държавните служби, които харчат, нито тези, които събират приходите. Не знаеше как функционират данъчните закони. И за това се нуждаеше от някой като Горанов, но винаги знаеше, че заместникът му, може да вземе неговото място. Идеята беше Дянков да се грижи за нещата на макрониво, докато Горанов отговаря за техническата част. Освен това той общуваше и с данъчните, и с митниците, че и с бизнеса.

Дянков се превърна в лице на космическата глупост бюджетен дефицит да се бори със спиране на плащанията към изпълнители на обществени поръчки. Едно, защото дефицитът така или иначе съществува, като се мери на начислена основа (единственият приет измерител в Европа и еврозоната) и две, защото икономиката се съсипа. Което е още по-важно, позволи се на кръгове, близки до властта да си напазаруват евтини вземания от държавата (с голяма обзценка) и само месеци по-късно да постигнат спекулативна печалба, когато държавата започна да плаща.

Знаеше ли Симеон Дянков, че създава бизнес на привилегированите фирми, няма да разберем със сигурност, но е факт, че това стана, точно докато той управляваше. Същото се случи и с контрабандата на цигари. Дянков подкрепи вдигането на акцизите двойно повече от договорената с Европейската комисия стъпка и така през 2010 година обложените количества цигари бяха с 40% по-малко от тези през 2009 г. Когато Борисов се хвали, че е свил контрабандата, винаги трябва да му се напомня, че неговото управление я създаде. И единственото логично обяснение за тригодишния прозорец, през който в бюджета не влизаха милиарди от цигари, е корумпираността на хора около него.

Общо взето, между 2009 и 2013 година фискалната политика на ГЕРБ сътвори множество вредни за държавата неща, и единственият въпрос е дали го правеше за да се обогатят кръговете от фирми, или от чиста глупост. А докато се случваха безобразията, Симеон Дянков бе тяхно лице, докато Владислав Горанов се приемаше като уравновесният човек зад идиота от Вашингтон.

На техния фон Влади, или Владко, както го наричаха в държавната администрация, се запомни само с два гафа – изтеклия разговор с Ваньо Танов, където деликатно сипва сол в раната на шефа си, и срещата с Делян Пеевски в столично заведение. Както една колежка някога му каза: „нямаш представа какъв късметлия си, че хората мразят Дянков за твоите грешки“. Доколко беше права, и до днес опитвам да си отговоря.

А какви бяха грешките на Горанов?

Почти няма промяна в данъчното законодателство, която да не е инициирана или одобрена от Владислав Горанов, преди да се поднесе на Симеон Дянков и Бойко Борисов. Изключение е намалението на осигуровките с два пункта в първия бюджет на ГЕРБ, което само година по-късно с половин уста управляващите отмениха.

Данък „Колиба“, Данък „Уикенд“, Данък „Лихва“ – всички онези действия, които целяха да се увеличи базата за данъчно облагане, вместо да се повишат ставките, са резултат от работата на Владислав Горанов. Ако Симеон Дянков е отговорен за безрезултатното свързване на касовите апарати с НАП, то това касае само първите четири години управление на ГЕРБ. Останалите пет години са си маркирани от Горанов. За този тип провали обаче не научаваме текущо, а само, когато се прокрадне информация, че някой с години е успявал да надхитри системата.

Пример за това са фабриките за спиртни напитки, в които през 2018 година изведнъж се намериха кранове за отичане, за които митниците не знаят. Точно както и за държавните такси на лотариите на Васил Божков.

Промените в Наредба Н18, инициирани във втория управленскимандат на Горанов също се сочат като пример за влошаване на бизнес средата, чрез скъпа и безполезна бюрокрация. Горанов обаче заслужава признание, че поне опита да ограничи колосалните обеми на скритите обороти в този бизнес. Лобито на ресторантьори, кръчмари, собственици на барове и дискотеки в лицето на Българската асоциация на заведенията обаче в нито един момент не съумя да убеди обществото, че има друг начин да се намали безобразното укриване на обороти в техния бизнес.

Владислав Горанов ще бъде отговорен за всеки провал на Комисията за финансов надзор. Неин председател е приятелят му и бивш шеф на НАП Бойко Атанасов. Заместник-председател е Мария Филипова, бивш служител във „Финансите“, която Горанов първо прати в Комисията по хазарта, а след това и в КФН. Още преди Бойко Атанасов – през 2016 година Горанов наложи своята заместничка Карина Караиванова за шеф на регулатора и я оттегли луксозно в Европейската банка за възстановяване и развитие, след кто избухна скандала с фалита на кипърския застраховател „Олимпик“.

Ако някога нещо подобно се случи с български застрахователи, които системно бавят плащане на щети, причинени от техни клиенти в чужбина, не трява да се забравя, че финансовият надзор е отговорност именно на Горанов. И отчасти на Менда Стоянова, в лицето на друг заместник-председател – Диана Йорданова. Поне докато това ръководство не се смени.

Да не забравяме и гафа с пропуснатите приходи от Държавната комисия по хазарта.

Под повърхността

Не по малко интересни са действията на Владислав Горанов, които остават незабелязани.

Например, през 2012 година, но като заместник-министър, той атакува намеренията на шефа си Дянков да отслаби фискалните резерви на България, докато намалява публичния дълг. Пик в тази малоумна инициатива на Дянков е идеята падежиращите облигации от времето на Милен Велчев да се платят с пари от приватизацията на Енергийния холдинг и със спестеното в Сребърния фонд.

През първото тримесечие на 2012 година Горанов прескача началника си, защото е уверен, че греши. Среща се с премиера зад гърба на министъра и му обяснява колко опасно глупава е идеята та шефа му и защо е опасна за финансовта стабилност.

Сработват и други сили и накрая дори Европейската централна банка казва на Дянков, че върши глупости. В резултат, през лятото на 2012 г. се тегли нов облигационен заем. И пак, по дянковски, данъкоплатецът е ощетен, но това е друга тема. В този момент Горанов се показва като човек, който е склонен и способен да действа задкулисно, ако щете подмолно, но от това произлезе полезност за държавата.

Mind your language

Хапливият му език също трябва да се отбележи, защото говори много за бившия министър на едно по-непознато ниво.

Когато депутати от левицата защитаваха спестяванията на пенсионери от облагане с данък, министърът им каза, че „на онзи свят пари няма“. На лобито на капиталовия пазар Горанов отвърна, че той е също толкова важен, „колкото и пазара на череши в Кюстендилско“.

От заплахата към репортер на социалистическата БСТВ до всеобщата му арогантност по отношение на журналисти по време на брифингите в условия на карантина, Горанов показва и друга страна на своя характер, на която да се обърне внимание – надменност и цинизъм.
Но той просто не спира до там. Изказванията му за „маргинали“, „недъгави“ и прочее, както и общата неохота да финансира социални мерки за хора с уврежадиня, показват, че министърът до някаква степен е лишен от емпатия и състрадние.

И това също си има източник, макар и да е труден за откриване.

Британският психолог Ник Дюфел посвещава повече от 25 години в изследване на психологическите травми, понесени от мъже, които са израснали в интернати. В Англия това е привилегия и наказание на богаташките деца. „Итън Колидж“ е може би най-известната гимназия за богаташки момчета, чието завършване означава почти сигурно влизане в Оксфорд или Кеймбридж, а след това и в управленския елит на страната. Нейните възпитаници са формирали елита на Великобритания с векове. Излъчвали са премиери (включително Борис Джонсън и Дейвид Камерън), министри, шефове на службите, артисти и т.н.

Според Ник Дюфел Дейвид Камерън и Борис джонсън са неспособни да изпитат състрадание и емпатия. Причината е, че те са жертви на „привилегированото изоставяне“ от родителите им в училище, където трябва да се оправят сами, във възраст, когато нормалните деца се обръщат към родитеите си за съвети и напътствия. Дюфел отдава агресивността и склонността им да тормозят хората именно на раните, които носят в себе си от юношеските години.

Дали Владисав Горанов крие някаква травма, която го е превърнала в това, което е, едва ли ще разберем. Но и друго е вярно – българската политика е достатъчно травмиращо занимание сама по себе си. А щенията на така наречения бизнес елит нямат граници.

Всички финансови министри след Милен Велчев (доколкото не го познавам достатъчно) са циници до мозъка на костите си. Но какви иначе могат да бъдат, когато разполагат със същия достъп до класифицирана информация и разузнавателни доклади, както премиера и президента, с разликата, че много по-често се сблъскват с обектите на разработка.

Когато бизнесмен си поиска данъчно облекчение за своя бранш, или се оплаче, че Банката за развитие не му дава или разсрочва заем, или потърси благосклонно законодателство, той често се обръща към финансовия министър. Ако има връзки го прави в директна среща. Ако няма, го прави под формата на публични събития в рамките на някоя работодателска организация, в която членува. Общото е, че винаги се стига до там, че да иска нещо от финансовия министър, а той знае, че цената са разходи, или загубени приходи от хората, които облага с данък.

Дори и да не иска, финансовият министър е длъжен да провери човека преди да се срещнат. Има ли неплатени данъци, уличен ли е в схеми за укриване на данъци, замесен ли е в пране на пари. Ако са умни, министрите си носят тази информация и я използват под формата на саркастични коментари, които прикючват разговора. Ако са глупави като Симеон Дянков, ще обвинят (неправилно) журналиста Кирил Вълчев, че не плаща данъци и осигуровки. Всеки според интелекта си.

Ако някога сте разговаряли с опитен полицай или психолог, сигурно сте забелязали, че тези хора сякаш ви четат. Не защото са лоши или двулични. Просто в работата си, те са свикнали от казана дума не просто да вземат нейното значение, но също и скритият мотив на изричащият да я произнесе. Същото е и с финансовите министри, седнете ли да говорите по работа. Те по задължение са подготвени и понякога може човек да им е като прочетена книха.

Арогантността спрямо журналистите идва от факта, че много колеги се репчат, без да познават нито въпроса, по който го питат, нито механизмите за неговото решаване. Друг финансов министър в прав текст се скара на колеги, когато се оказаха неподготвени за темата на пресконференцията и ги помоли както той се готви за да е адекватен пред тях, те също да се постараят и да покажат ниво следващия път.

Арогантността спрямо хората от капиталовия пазар? Това е единственият сектор, където печалбите от сделки не се облагат с никакъв данък. И въпреки това представителите му постоянно искат от държавата да им създава бизнес – тоест да приватизира през борсата. Но когато трите най-големи енергийни компании придобиха публичен статут само за да се продадат на по един конкретен купувач, не се чу някой да възразява.

Да, лицемерието и наглостта са твърде много. Дали Горанов може да показва повече класа и да не си създава врагове с острия си език? Навярно да. Дали му е необходимо? Животът ще покаже.

Скандалите

Скандалът с Васил Божков и комуникацията, за която избягалият бинесмен твърди, че е автентична, а Горанов не отрече категорично, също разкриват черти на министъра.

За годините ми като журналист съм се наслушал на коментари от различни политици за бизнесмени „не съм го виждал“, „не сме се срещали“, „не го познавам лично“. И в контраст на всички тях, Горанов сам си каза, че се е веждал с Васил Божков, с Валентин Златев, с Кирил Домусчиев, братята Бобокови, Иво Прокопиев и кой ли още не.

Десет години преди тези смели думи, Горанов се срещна и с Делян Пеевски. Макар и до днес да се говори, че именно депутатът от ДПС е неговата ракета носител, водещото в случая е друго. Няма как премиерът да не е знаел както за срещите, така и за съдържанието им, а и за резултата от тях. И ако не бяха одобрени, министърът щеше отдавна да е бивш такъв. Но той не беше отстранен въпреки, че цяло десетилетие се свързва с Делян Пеевски и се е виждал стози, или онзи бизнесмен.

Срещите му подсказват и нещо друго. Владислав Горанов не се е пазил, по време на тези срещи. Допускането на компрометираща толефонна комуникация с Васил Божков говори за нещо много повече. Всъщност, Владислав Горанов, не е допускал, че може да му се случи нещо подобно, защото неговите началници и пазители са толкова могъщи, и го пазят защото разчитат на него. Или просто, защото той знае твърде много за тях и не могат да си позволят да го уязвят.

Голямата грешка на финансовия министър е, че считайки се за недосегаем от поитическата система, забрави за съда на общественото мнение и коварството на неговите събеседници. Един аутсайдер, какъвто е към момента Васил Божков, използваше Горанов за да омаскари, или по-лошо, да разкрие истинската същност на цялото управление.

До тук нямаше да се стигне, ако Горанов е бил по-предпазлив, по-дискретен и разчитащ на посредници. Целият му стил на живот – от достлука с братя Домусчиеви, през устройването на семейството си в апартамент за милиони, за който не плаща, показва усещането на министъра за принадлежност към един нов елит. Допълнение е, че той не желае да се крие. Напротив, оставя всеки да забележи този стил на живот.

Повечето министри позволяват стила им на живот да се види косвено само веднъж годишно, в данъчните им декларации. В останалото време от годината, те (поне мъжете) избягват дори облекло, което подсказва, че струва четирицифрена сума. Изключението, Цветан Цевтанов вече го отнесе. Отнесоха го и далеч по-дискретните Цецка Цачева, Делян Добрев. Защо Владислав Горанов не го относе по-рано? Моето обяснение е, че бе станал твърде важен за хората, които са го издигнали.

Вместо заключение

Най-грагичното в цялата история е, че Владислав Горанов е най-доброто, което ГЕРБ можаха да извадят като политик. Той е от малкото, които си дават сметка колко може системата да се напъва, преди да се разруши. Създаде новия Закон за публичните финанси. И се гордее, че така е направил системата по-устойчива, че е оставил наследство като държавник. И това е вярно. Завеща на България и членство в чакалнята на еврозоната (за добро или за лошо).

ГЕРБ го приеха на млади години. Вече беше изявен талант, но именно те му дадоха шанс да влезе в голямата игра. Той им се отплати и през цялото време се държа като най-високата класа в ГЕРБ. Но това, че Горанов е най-доброто на ГЕРБ, не е достатъно.

Фискалната политика на първия кабинет “Борисов“ беше пълен провал. Към това се допълва и фалита на Корпоративна търговска банка, която се разграби между 2009 и 2013 година.

Когато Пламен Орешарски дойде на власт през 2014 година, заедно с финансовия си министър Петър Чобанов, показаха на ГЕРБ как се раздвижва икономиката. Признаха дефицити и за 2013 и за 2014 година. Изтеглиха вътрешни и външни заеми. Разплатиха просрочените задължения към бизнеса. Спряха да бавят възстановяването на ДДС. Направиха инвестиционна програма за половин милиард лева. Свиха и ДДС измамите с въвеждането на засилен фискален контрол и обратното начисляване на ДДС за зърнените продукти.

Когато ГЕРБ се върнаха на власт в края на 2014 година, запазиха всички тези постижения. Само умножиа инвестиционната програма по четири и я насочиха към саниране. После почнаха с още от същото – провал в контролните мерки за сивата икономика и чист отказ да ги прилагат освен ако не става дума за притискане на една или друга фирма. Отказ от реформи, безпринципно финансиране на гласовити лобита.

Подобно на партизани, слезли от Балкана през септември 1944 година, ГЕРБ взеха властта през 2009 година. Последва най-близката до разбиранията за „народен съд“ саморазправа. Операции, арести, поставяне на хората на колене, сплашване на медии, издатели, активисти, масово подслушване.

С десетилетията партизаните загладиха косъма. Научиха се да се обличат, да започват храненето с най-външния прибор пред себе си и с всяко следващо блюдо да взимат тези, които са по-навътре. Създадоха школа за управници (АОНСУ), най-големите връзкари (но и най-перспективните) се пращаха да учат в чужбина. За 45 години се окопаха във властта на всички нива – регулатори, полиция и местни власти, политика (във всички партии). Това стана чрез посяване на управленски елит, чиято замяна просто беше трудна.

Когато БСП отстъпи властта, през 2009 г. социалистите изглеждаха като интелектуални титани в сравнение с ГЕРБ. Заседанията на парламентарните комисии, а и пленарните заседания, протичаха в условия на унищожителни критики от левицата. За да не изглеждат жалки, ГЕРБ симулираха надменно мълчание и то на най-високо ниво – самият министър на финансите Симеон Дянков. До днес не се научиха, че асфалт плюс бетон не прави отлично управление и за това го повтарят като мантра. Присмехът на Румен Овчаров е нещо, което трудно се забравя. Най-вече, защото беше основателен, като се има предвид стоящата насреща неподготвена претенциозност.

Ако утре ГЕРБ загубят властта и минат в опозиция, те няма да са интелектуални гиганти спрямо следващите управляващи. Всъщност, може и да бъдат, но не защото са интелектуално извисени, а защото нивото на политиците в опозицията също спадна тревожно.

За тези девет години на власт, ГЕРБ можеха да се подготвят по невероятен начин за отговор на днешната коронакриза. Но времето беше пропиляно. Вместо да се натрупат резерви, България продължи самоцелно да поддържа славата си на нискозадлъжняла икономика. Човещината в социалните услуги отсъства. За пет месеца държавата не се погрижи да адаптира обезщетенията за безработни, така че да обхванат и така наречените „маргинали“. Да се защитят необразованите от освобождаване „по взаимно съгласие“. Да сметне в кои сектори директната интервенция е най-голяма и в кои безсмислена.

Вместо да използват властта си за да създадат капацитет, те консумираха властта. Не е учудващо, че днес дори агресивните контраобвинения срещу опозицията, показват колективна вцепененост. Монолозите, с които премиерът се изявява в медиите без да позволява въпроси, все повече нагазват в абсурдността. И никой в ГЕРБ не смее да му каже: „Шефе, стегни се! Говориш като пияна жена с половия си орган.“ Някога преди изборите през 2009 г., ГЕРБ омайваха журналистите. Днес търсят подновяване на парламентарните скамейки с телевизионни журналисти, чиято слава съзнателно създадоха, уреждайки ги във водещи телевизии.

Закачването за основния „водопровод на Европейския съюз“ не са единтвен шанс за България, но са шанс на ГЕРБ да намерят решение и да се съхранят. Защото за миналите 11 години не изградиха това, което можеха, ако не бяха заети да консумират властта си. За 11-те години на власт ГЕРБ така и не осъзнаха, че през 2009 г. в тях се концентрираха надежди не за реваншизъм „срещу комунистите“, а за подобряване на управлението. За 11 години те не разбраха, че не е достатъчно да са не по-лоши от БСП. Че от тях се очакваше да бъдат истинска европейска партия, а не само на думи.

В тази организация Горанов е най-високата класа. И това го прави трагичен образ на големите надежди.

1 Направи се на обиден
Това, че са имали телефонни разговори и срещи на живо с президента не му дава имунитет срещу критики. Ако не иска критики, да не прави грешки, или да си подава оставката.

2 Обвини БСП за гафа с ценовите ограничения и антипазарните мерки в законаза извънредното положение
Ок, левицата е предложила глупавите идеи. Нито им е за първи път, нито за последен. С кой акъл цялата парламентарна група на ГЕРБ се съгласи да ги подкрепи? Това означава, че 95 души в парламентарната група на ГЕРБ нямат собствен разсъдък, а проявяват стадна ирационалност и за това не са достойни да управляват.

3 Разделя обществото на народ и бизнесмени-олигарси
Призивът някои от най-едрите бизнесмени, които често си пушат пурите, я с премиера, я с членове на неговия кабинет, да си продадат майбасите и мерцедесите прозвуча кощунствено. Вярно е, че едрият бизнес у нас, в голяма част не би оцелял и един предиобед в условията на свободен пазар без държавна подкрепа, но това далеч не е цялата бизнес класа. Много предприемачи и мениджъри, които с цената на безсънни нощи и упорит труд са създали стойност, се усетиха обект на класово разделение и под прицел. Един лидер не може да настройва обществени групи едни срещу други. Тръгне ли по този път, време му е да сдава властта.

4 Не смее да мисли нестандартно и няма хора с такава способност в екипа си
Премиерът упорито повтаря, че пази фискалния резерв, че няма да харчи безконтролно и ще пази държавата от бюджетен дефицит. Няма лошо човек да е дисциплиниран, трябва да си дава сметка колко извънредни са днешните времена. Ниската задлъжнялост е преследвана точно заради кризи като сегашната, а не е самоцел. Не е нужно да харчи веднага. Нека да каже за какво няма да харчи. Нека да каже, че знае в какъв момент и за какво ще отпускат средства. В момента виждаме липса на визия, подставяна като дисциплина. Защо не споменава нищо за възможността да се изтегли нов облигационен заем. Нека след това да не се харчи, като са толкова добри в разходната дисциплина. Премиерът отхвърли и вероятността за споразумение с Международния валутен фонд. Защо? И Унгария и Румъния минаха през програма за подкрепа на платежния баланс при предишната криза. Какво пречи и сега да се помисли за пълния инструментариум, с който да се посрещнат проблемите? Пречи неразбирането на премиера, че обществото е на първо място. И за това трябва да си ходи.

5 Борисов сам си противоречи
От една страна премиерът обяснява защо е важно България да стане част от еврозоната. От друга изразява съмнения, дали Европейската централна банка ще съумее да удържи положението. Тази непоследователност във външнополитическата и икономическа ориентация на премиера показва липса на увереност в собствената му и на сътрудниците му визия. Такива хора нямат място начело на държавата. Особено сега.

6 Изпуска контрола
И да иска, и да не иска, Борисов ще се принуди да направи и дефицит и да потърси външен заем. Въпросът е, дали ще действа от позиция на силата, или по принуда. Колкото и да се правеше на спестовен през първия си мандат, кабинетът „Борисов“ 1 изтегли нови заеми за 4 милиарда лева и изяде още 4 милиарда от фискалния резерв. Защо си мисли, че сега положението е различно? Може би пак иска да съсипе икономиката, за да се пазаруват обезценени бизнеси от олигарси, близки до властта.

7 Нервите му не издържат
Ако беше емоционално стабилен, Борисов нямаше да прекара час и половина от работния си ден да води задочен диалог с президента. Вместо това излезе с реч в стил Фидел Кастро и Уго Чавес, открито се разсърди на президента и разедини нацията. Не, президентът не разедини нацията. Той действа като последна инстатция за предпазване на народа от грешките на управляващите. Той упражни конституционните си правомощия. Борисов настрои привържениците си срещу президента.

8 Проявява двоен стандарт
Бойко Методиев Борисов е един от най-безотговорните държавници в новата ни история. Лично Борисов обясняваше през 2010 година защо пари на държавните фирми няма да се теглят от КТБ и допусна тази пирамида да утрои размерите си през първия му мандат. Борисов лично опита да паникьосва хората през юни 2014 година и говореше за опашки пред банките. Един друг политик с далеч повече класа (и необяснима сдържаност) – Петър Чобанов му отговори подобаващо на 28 юни 2014 г. (как точно вижте тук). Трябваше вчера да видя как Борисов се прави на обидена госпожица след президентското вето, за да разбера защо някога Чобанов беше прав като му отговори без емоционалност. Защото поддаването на емоции показва липса на самоконтрол и създава недоверие в лидера, който се е разциврил и цялата организация, под него.

И сега, ако Борисов наистина е готов да търси консенсус. Ако наистина иска да помогне за смекчаване на ударите както от пандемията, така и от назряващата икономическа криза. Може да си подаде оставка и да използва следващия си мандат с съставяне на експертно правителство. Не да остави България без парламент и със служебно правителство. Не да предизвика предсрочни избори по време на пандемия.

Най-правилно ще бъде да се върне в парламента и да гарантира, че депутатите му ще гласуват предложенията на експертното правителство. Те и без това гласуват каквото им се каже. Този път, поне може да гласуват и нещо смислено.

Допреди две години исках да интервюирам и Бойко Борисов, но вече не. Първо, защото не желая да се наредя до плеядата блюдолизци. Моето интервю щеше да е далеч по-адекватно в сравнение с въпросите на Хекимян, Ризова, Цолова, Марчева, Николаев или Беновска, но щеше да бъде заглушено и ефектът загубен. Днес не ми трябва да интервюирам Борисов и защото смисълът изчезна. Човекът залязва под натиска на личната и партийна деградация и нищо не може да спре този залез. Жанрът на интервюто е средство да се държи сметка на някой, който управлява. Днес Борисов не управлява нищо, а се носи по течението и опитва да оцелява в хаоса.

Нека влачи със себе си онези „колеги“, които щипваха от славата му, а днес трябва да се изпотят в опитите си да го реанимират.  

А и едва ли някой би ми позволил да му задам въпроси от сорта:
Господин премиер, през годините в правителствата ви имаше фашисти, лобисти на чужди държави, хора, които съзнателно затриват екологията на страната. Днес назначавате, за министър на екологията човек, който е доказал управленската си некометентност в Агенция „Митници“, а в следващите 17 години не е управлявал нищо. Но е лобирал за частни интереси. Как живеете с такъв компромис?

Забележете, че при представянето на Емил Димитров „Ревизоро“ премиерът отсъстваше. Какъв по-ясен сигнал, че той е приел каквото му поднесат коалиционните партньори. Не го харесва, не му вярва, не иска да го асоциират с него, но все пак го е приел, защото иначе може коалицията да се разпадне.

Как само преди десет години си играеше с джуджетата, които си мислеха, че са му коалиционни партньори. А някой надигнеше глас, и парламентарната му група се разпадаше. Питайте Яне Янев и Марио Тагарински. Настрои „Атака“ срещу себе си, но после ги прилъга да му се подчинят отново, само за да ги изрита пак. Подигра се с Христо Иванов и Радан Кънев. Напазарува с постове и останките от СДС, белким Александър Йорданов „Ранната демокрация“ най-после се облажи с евродепутатска заплата. Прогнозирам, че следващата му стъпка ще е да потърси помощта на инфлуенсъри и влогъри, за да си повиши популярността.

Винаги, когато в държавата има проблем, премиерът се покрива. В първите месеци на втория си мандат, той не даваше интервюта. Покри се и през есента на 2015 година, когато финансовият министър Владислав Горанов реши да „реформира“ силовите министерства и изкара полицаи и военни на протести из страната. Преди да се превърне във влогър и сам да се записва и излъчва през социалните мрежи, министър-председателят се доказа като страхливец и лъжец.

Странно как, но четири дни след като стана ясно, че премиерът окончателно е признат за клеветник от съда, сайтовете на двете водещи частни телевизии и Българската национална телевизия не съобщават за делото, спечелено от Елена Йончева. Или поне търсачките им не поднасят новината.

В развитите държави, министри подават оставка, когато се докаже, че са казали истината, без да цитират източника, формулирал истината, тоест, когато са пагиатствали. А в България премиерът може да е доказан лъжец и клеветник, но остава на власт. Има ли смисъл да се интервюира такъв човек?

Дори въпреки лоботомията, на която са подложени националните телевизии, въпреки неговите частни канали за комуникация директно с публиката, пренебрегвайки критичността на медиите, този човек си отива.

Само преди дни екипът на английския телевизионен Канал 4 (Channel 4) научи, че няма да интервюира министър-председателя Джонсън. Формалната причина – той е бил претоварен. Неформалната – началникът за новинарското съдържание и актуалните теми в канала Дороти Бърн нарече премиера известен лъжец (known liar). Да, затова екипът й остана без възможност да изпита твърденията на министър председателя.

Сигурно може да се поспори дали страхът е вдъхновил Джонсън и екипът му да откажат интервюто. Причината може да е суета, или обида, а може наиситина да става дума за претоварен график. Едно обаче е сигурно, ако британският премиер наистина искаше да покаже уважение към телевизионния канал и зрителите му, щеше само да отложи срещата. А това не го виждамеи затова думата „страх“ е най-убедителното обяснение.

Подобно стои въпросът и с нашия премиер. Нежеланието на Бойко Борисов да се излага на произволни журналистически въпроси вече стана натрапчиво. Премиерът ни два пъти направи забележки на журналистите що за въпроси му задават, като не се посвени да ги поучава и че има моменти, в които не се задават неудобни въпроси. Откриването на фабрики, или дуги производствени мощности, а може би прерязването на лентички вече не са време, в което медиите могат да държат сметка на премиера.

Брифингите в Министерски съвет вече не се посещават от Борисов. Началото на всяко заседание на правителството се записва само от оператори, но те нямат право да задават въпроси. Вместо да се представя пред журналисти, които с години си следят ресорите и могат да зададат адекватен въпрос, премиерът вече сам създава своето медийно съдържание. Посещенията му на строежи и други обекти се заснемат от негови сътрудници. Видеата, които премиерът излъчва от собствения си канал във Фейсбук включват негови изказвания. Често той сам кара автомобил на Националната служба за охрана, отзад стои някой с камера и записва, а вдясно от премиера мястото си е заел някой, който трябва да се обяснява.

Подобен подход не е пълна иновация. Президентът на САЩ Доналд Тръмп също ползва профила си в „Туитър“ за директно общуване с аудиторията. Българският президент Румен Радев също има своя иновация. Отговорите му пред медиите се записват и излъчват във фейсбук профила му.

Общото при Тръмп и Румен Радев, е че и двамата общуват директно с избирателите си, излагайки своите позиции в социалните медии. Другото общо между тях е, че и двамата не бягат от среща с журналисти. Общото между Бойко Борисов и Борис Джонсън, е че и двамата избягват срещите с журналисти и излагането на въпроси, които техни сътрудници не са пресяли предварително. Вместо това, те продуцират собствено съдържание. Но двамата имат и още общи неща – българският премиер неколкократно излъга как се увеличиха приходите в бюджета през 2015 година и отдаде успехите на борбата с контрабандата. Той подведе обществото и за фалита на Корпоративна търговска банка.

Горе долу по същото време, но на западния край на континента Европа, Борис Джонсън не се спря да лъже избирателите колко милиарда на седмица ще се освободят от излизанена Великобритания от Европейския съюз.

Или ако обобщим – за първи път имаме премиер, който е напълно равностоен на британския си колега – и двамата са завършени лъжци и страхливци.

Всички тези неща заплашват Българската военна авиация да се окаже неподготвена за някое от онези предизвикателства, които налагат самото й съществуване. Ако такова изникне, ще е много вероятно пилотите да нямат достатъчно въоръжение и средства за водене на адекватен бой. Така скоро след излитането си авиаторите ще са пред дилемата – да кацнат ли и да чакат примирие, или да се врежат във врага по примера на Димитър Списаревски и Неделчо Бончев.

Ако един изтребител не е въоръжен, няма комуникационна система, няма подготвени опитни пилоти, или не е добре поддържан, ще става само за въздушни разходки и създаването на романтични легенди. Както пее Веселин Маринов „Човекът е човек тогава, когато стане птица той“.

Фактите, изложени до тук са сигурни, а изводите безспорни, макар и да не се правят от военен експерт. В първото може да ни убеди пълният пакет от хардуер, софтер и услуги, който САЩ бяха готови да ни продадат. Той е публичен. Цената му също 2.92 милиарда лева. Това, което купуваме за 2.2 милиарда лева, включва много по малка част от пакета. По тази тема също вече има информация (линкът тук), но освен проучването на колегите от списание „Аеро“, това потвърди и заместник-министърът на отбраната Атанас Запрянов във интервю пред националното радио (линкът тук).

„Самолетите, които получаваме имат цялата авионика и електронно оборудване, кодове и програми, отключени на борда, позволяващи да се отключат всякакви оръжия в перспектива и да бъдат използвани ракети въздух- въздух, въздух-повърхност, ако искате въздух-кораб. Така че ние няма да плащаме повече за дооборудване на самолетите, ако закупим каквото и да е оръжие, което е намалено или какъвто е да е нов тип оръжие“. Това означава че изтребителите ще са изрядно подготвени, но недостатъчно въоръжени. Причинта е, че засега държавата няма да закупи управляемото въоръжение въздух-земя т.н. умни ракети.

Логиката на правителството в тези действия е ясна. Ако се закупят изтребителите плюс пълния пакет от съпътстващ хардуер и услуги, цената ще излезе почти три милиарда лева. Това са пари, които трябва да се платят веднага, за осем изтребителя, които ще получим след четири години.

Алтернативната оферта на „Грипен“ беше за 10 самолета на цена от 1.6 милиарда лева, 10-годишно разсрочено плащане и възможности за индустриално сътрудничество, при което технологични компании от Швеция щяха да открият бизнеси в България и да си върнем част от разходите косвено чрез създадената допълнителна икономическа активност (офсет).

Натрапващите се икономически предимства на офертата на „Грипен“ можеха да се скрият единствено със заклинания, че шведите ни предлагат голи самолети, без въоръжение, софтуер и т.н. И понеже на това можеше да се отговори с нормално ценово запитване, управляващите дадоха тон на лобистите, които заговориха, че изтребителят трябва да е произведен от държава членка на НАТО. В това има логика. Особено, ако се притесняваме, че в десетилетията, за които ще ни трябва купуваният днес изтребител, Швеция ще се превърне във враг на НАТО. Колцина вярват в такава перспектива?

От изключителна важност за лобистите на F16 е двете оферти да не се поставят под общ знаменател. Тоест да се знае, колко струва един изтребител с пълен боен капацитет, ако е доставен от Швеция и колко ще струва алтернативният изтребител с пълни способности от САЩ.

Такава потайност има простичко обяснение и то сенарича „политика“. САЩ са крайгълен камък на НАТО. Без тях отбранителният блок дори и да се запази, ще намали отбранителния си капацитет до степен, която ще подкопае доверието в него. И понеже с години, много от европейските партньори в НАТО не изпълняват ангажимента си да влагат в отбрана поне два процента от блутния си вътрешен продукт, този дефицит се запълва от САЩ. И когато изтребителите на САЩ струват по-скъпо от алтернативата си, техният избор всъщност компенсира САЩ за ангажимента си да поддържа военния съюз във форма дори, когато европейците се скатават.

Това обаче не може да се нарече оптимално състояние на системата. Това е като да възложим отбранителните задачи на ишлеме на наемници, докато ние изоставяме собствените си отбранителни способности. Подобен подход е изкушаващ, защото разходите за отбрана са ниски и има за харчене в други области, или най-малкото управляващите могат да се хвалят, че данъците са ниски.

Последните две седмици ни показаха истинската цена на това поведение. Пробивът в системата на НАП е най-добрия пример какво се получава, когато не инвестираме в капацитет за защита на суверенитета си. Провалът на НАП е провал на правителството. А свиването на поръчката за нов боен изтребител вещае провал и в сферата на отбраната. Хубаво, че имаме задокеански наемници да ни пазят, но и това може да се окаже до време.

Подобно действие поне на теория има логика, показа допитване до банкови директори и бивши членове на ръководството на БНБ. Ако капиталовата адекватност на дъщерните институции в България е в пъти над изискванията на Европейската центрана банка и значително над общата за дадена банкова група, която се бори с последствията от взети в миналото грешни решения, поддържането на излишно висок капитал в България може да се приеме за скъпо и ненужно.

Евентуално развитие в тази посока би означавало, че печалби, които са трупани с години като капитал в балансите на българските институции, може да се използват за решавне на проблеми и стабилизращи мерки другаде, където обществата са значително по-богати, но не са били благоразумни на макроикономическо ниво.

Такова поведение е възможно и сега, доколкото става въпрос за капитал на банковите групи, който е тяхна собственост и те трябва да могат свободно да се разпореждат с него. В същото време обаче, не трябва да се забравя, че през всички 21 години от въвежднето на валутния борд досега, политическата класа и централната банка полагаха последователни услия да създадат благоприятна банкова среда, включително и с мерки в ущърб на клиентите. За това и държавата е в позиция, да изисква от чуждестранните финансови институции отговорно отношение към българските им клиенти и като цяло към България като място, което им е създало големи печалби.

Самото изтегляне на капитали, особено под натиск от проблеми другаде, ще означава директно, че плодовете на благоразумната политика тук се използват за решаване на затруднения в далеч по-богати държави.
За защита на националния интерес, дъжавата може да въведе и нова по-висока ставка за данъка върху дивиднетите, с която да демотивира изтеглянето на капитали.

„Подобна мярка би била напълно в реда на нещата, макар и да изглежда като брутален ход. Все пак клиентите на българските банки са плащали в пъти по-високи лихви, в сравнение с тези на запад и ако има опасност системата тук да заработи за стабилизирането на някоя друга, държавата ще е длъжна да се намеси“, обясни източник от Народното събрание, запознат с проблема.

Директорът на една от големите банки се възмути от подобна теза и я определи като „пълна глупост“ и като страх на някой, че може „язвите“ в банковия сектор най-после да бъдат изрязани. Той изтъкна още, че българските подразделения съставляват много малка част от консолидирания бизнес на групите, които ги притежават и прехвърлянето на капитали не би решило никакви проблеми.

Друг негов аргумент, е че дори теоретично преструктурирането в клонове да се случи, то не би било толкова страшно, защото в момента чуждите банкови групи отговарят за българските си дъщерни дружества само до размера на тяхното дялово участие, докато при разкриването на клон, те отговарят с целия собствен капитал на групата. Отделно, депозитите, направени в клонове на банки от еврозоната, са защитени от европейската система за гарнтиране на влоговете.

Това обаче е едно от притесненията на политиците.
Макар правителството да е поело категоричен курс към еврозоната, на най-високо експертно ниво има притеснения, че скоро може да има сериозни дезинтеграционни процеси и дори риск от разпадане на еврозоната. Първото доказателство затова е, че Германия бави създаването на общоевропейска система за гарантиране на влоговете. Този проблем в момента се решава, с изискването дъщерните банки у нас да бъдат стабилни сами по себе си и да не зависят от подкрепата на „майките си“. За спазването на това изискване в момента отговаря БНБ, но ако банките тук бъдат понижени до клонове, техните собственици повече няма да отговарят пред централната ни банка, а пред ЕЦБ.

Загуба на мотив

Това, което кара банките да поддържат капитал в България, е че отговарят пред българските регулатори, което пък е наследено от изграждането на системата в годините след въвеждането на валутния борд, до влизането на България в ЕС (преди това у нас почти няма чужди банки). По това време финансовите институции не можеха да предлагат свободно продуктите си у нас, особено, ако става дума за набиране на депозити от домакинствата.

След визането на България в ЕС, две финансови институции избраха да изградят модела си именно, поддържайки клонове. Това са френската BNP Pariba и гръцката Alpha Bank, но и двете не постигнаха значим дял в секторите на търговското и потребителското банкиране (има и други, но те предлагат ограничен набор от услуги за млък брой клиенти).

Реално за международните банкови групи излиза по-скъпо да поддържат капитал в дъщерните си банки, ако той е над равнището на средната капиталва адекватност за цялата банков група. Това са средства, които не са на пряко разположение на банките майки, макар да са тяхна собственост. Новостта е, че ако спрат да отговарят пред местен регулатор, мотивът им да поддържат скъп капитал в малки държави по периферията, вместо да го влеят на едно място, може да изчезне.

А сравнение в сайта на ЕЦБ показва, че в България отношението на капитал от първи ред е значително по-високо (19%) в сравнение с това на банките майки. Така например гръцките финансови институции, за които ЕЦБ публикува данни (всички те имат бизнес в България) е около 17%. В Италия равнището варира между 8% и 13%.