Лихвите щели да паднат и да се улесни кредитирането – вижте Италия, Гърция, Испания и Португалия какво им се случи от кредитни улеснения

Преките чуждестранни инвестиции щели да се увеличат – вижте на графиката колко, как и за колко продължителен период се увеличиха след влизането ни в Европейския съюз. Като осъзнаете какви процеси стоят зад графиката, ще видите, че самото членство в някаква чакалня или в самата еврозона не означават нищо.

Банки нямало да фалират – спасяването на банки, които са във фалит, но управляващите ги субсидират, прави зомби банки като КТБ. А накрая сметката я плащат данъкоплатците. Германия опита да спре това, засега неуспешно, но яростното противопоставяне в еврозоната е налице.

Банковият съюз е завършеното съвършенство на банкирането в Европа – Президентът на ЕЦБ Кристин Лагард е с влязла в сила присъда.
Босджан Язбец – Директорът за планиране и преструктуриране на банките е разследван за действията си като управител на Словенската централна банка и няма новина да е оправдан.
Бордът е пълен с хора, които са олицетворение за нечистата връзка между одиторските и консултантските услуги, предлагани от една и съща компания, както и за лобисти. Мога и примери да прилагам.

Отвъд това:
Риск да се преструктурират дъщерните банки в клонове, а капиталът им да се изнесе в централите, навярно заедно и с част от ликвидността.

Само един колега журналист, пише за тези неща. Останалите признават рисковте, но някак си предпочитат да ги разглеждат или като присъщо притеснение пред голяма стъпка – значи то и преди да влезем в ЕС имало страхове, но не се сбъднали.

Разликата е, че цената на ЕС се знаеше – кои блокове на АЕЦ ще се затворят, при какви условия мръсни производства ще може все пак да продължат.

Тук знаем, че има рискове и абсолютно никакви мерки да се предпазим от тях. Винаги съм смятал, че Владислав Горанов е най-доброто, което ГЕРБ някога са изваждали. Но той сам поставя оценка за министърските си качества, тласкайки България в неизвестността, навярно от страх, че кризата, която предстои, няма да могат да я овладеят по друг начин. Защо ли? Орешарски и Станишев какминаха през световната финансова криза и банков сектор, който зависеше изключително много от външно финансиране.

Както на 22 април Бойко каза – при с хеликоптер за хората не. Но понеже е убеден европеец, няма да се посвени да даде същите пари за спасяването на Италия. Който гледаше пресконференцията помни.

Но нека порзсъждавме и дали всички десни са за еврозоната и дали е левичарство човек да не иска банковия съюз и чакалнята. Полша, Дания, Швеция – левичари ли са?

Накрая – ако влезем в чакалнята, в банковия съюз и един ден в еврозоната – може и да не ни се случат лоши неща. Но това няма да носи кредит на управляващите (те ще опитат да си го припишат). Не можеш да си приписваш заслуги за това, че си поел риск и си излязъл късметлия. Така държава не се управлява.

За 10 години от 1997 до 2007 България влезе в ЕС при управлението на три правителства всяко с мандат на различни политичски сили. За 10 години свое управление ГЕРБ ни вкарват в следващо ниво на интеграция – голямо постижение ли е това срещу вас? А цената плаща ли ви се?

Тези, които си мислят, че европейския банков надзор ще подобри нещо, се лъжат. Политическите сделки, компромиси и корупция, която наблюдаваме да извършват нашите политици, ще се извършват от други, но чужденци, но пак с нашите пари. Само дето вече има риск да плащаме и сметката за провали на други държави.

Китай, също като Русия, Иран и Турция се изправя пред все по-дъбок разрив в отношенията със САЩ.

Бъдещ съюз между четирите държави е по-малко вероятен, но далеч не и невъзможен.

Не е сигурно дали Европа ще устои пред изкушенията на Изтока, както и дали дали това не е в неин интерес.

„Руските олигарси сами ще премахнат Владимир Путин, когато им стане твърде скъпо да го търпят“. Първия път, когато чух тази реплика беше преди пет години, но въреки това нищо подобно все още не се е случило.
„Санкциите и поевтиняването на петрола ще отслабят Русия и ще повторят краха на Съветския съюз“. Това изказване е по-ново, датира някъде от 2015 година и макар все още да не намира потвърждение, мнозина вярват, че в дългосрочен план ще проработи. Но докато оптимистите и бардове на евроатлантичското единство мислят каква да е следващата мантра, с която да борят нарастващия скептицизъм, злодеите на изтока сякаш решиха да се обединят в общ фронт срещу демократичния запад.

С две тристранни срещи само в рамките на пет месеца Русия, Иран и Турция очевидно търсят допирни точки, с които да формират общ фронт срещу нарастващото международно напрежение. Засега всичко се ограничава до съгласувани действия с цел да се придобие надмощие в Сирия. Бракът по сметка все още изглежда крехък. И Русия и Иран очакват Турция да не предприема трайна окупация над районите в Северна Сирия, а това може да предизвика бъдещи спорове и разкол.

Възможните последствия от логиката, която води тримата лидери обаче може да отведат света към напълно нов световен ред. Всъщност, отговорът на въпроса „какво може да се случи“ не се крие в това какво събира Путин, Ердоган и Рохани на една маса. Вместо това въпросът е кой отсъства от тези срещи. Отговорът може да се намери в лицето на лидер, чиято държава има нарастващо влияние в международните отношения. Държава, която чувства, че надмощието на САЩ и Великобритания в стратегически за нея области я тормози в степен наподобяваща раздразнението на Русия, Иран и Турция. Точно това би направило естествен процеса по задълбочаване на сътрудничеството с тях, а заподозряната страна е Китай.

Дори без търговската война, която е на път да избухне между народната република и САЩ, Китай показва, че времето на неоспоримото американско надмощие в Тихоокеанския регион започва да тежи все повече. Инвестициите във въоръжение, строителството на изкуствени острови, а върху тях на военни бази в Китайско море, споровете с Виетнам, незабравеният стремеж да си върне Тайван и инвестициите в Пакистан и Африка са само индикации за амбициите на Си Дзинпин.

Към това може да се добави нарастващото желание на Русия да изнася природен газ и въоръжение към Китай, както и решението да построи газопровод на стойност 55 милиарда долара до поднебесната империя. В същото време Иран е сред основните доставчици на Петрол за Китай, което също прави партньорството стратегически важно поне за персийската държава.

Какво пречи на съюза

Разбира се, създаването на подобен род обединение между Китай, Русия, Иран и Турция изглежда повече от тежкка задача. Първо, защото тези държави имат множество противоречащи си интереси, които може по всяко време да ескалират. Второ, Китай и Турция имат пресни спомени за позитивите от сътрудничеството със Запада.

Успехът на Хенри Кисинджър, тогава държавен на САЩ при президента Никсън, да измъкне Китай от сътрудничеството със Съветския съюз положи основата на 40 годишно партньорство между двете държави. Стокообменът между тях и насрещните инвестиции, са насъщно важни за икономиките и на двете държави, но бяха жизнено необходими за трансформацията на Китай в модерна държава. Това не е забравено, също както и в Турция се помни, че военната помощ на САЩ и икономическите връзки с Европа дълго време са били и продължавата да са предпоставка за модернизацията и икономичесото замогване на Турция.

Двете държави, които могат да продължат според сегашните си виждания само, ако спечелят противопоставянето си на САЩ, са Русия и Иран. Те трябва да предоставят повече ползи на евентуалните си стратегически съюзници, ако искат да задълбочат партньорството до нещо повече от ограничени във времето тактичски действия.

Къде са възможностите

Опцията пред Русия е да убеди лидерите на Европейския съюз – Франция и Германия, че потенциалното обединение не крие опасности за източната част от евроатлантическия блок. В това има логика, защото и Русия и Иран, също като Турция и Китай се нуждаят от богата и спокойна Европа, която да осигурява пазар за техния износ. Така че атака и окупация са почти изключени. Това, което липсва, е доказателство че Русия няма повече да предявява териториални претенции и да се меси във вътрешните работи на източноевропейски държави.

Бързото прекратяване на украинския и сирийския конфликт, както и успокояване на миграционния натиск, ще са глътка въздух и шанс Европа да се подготви за миграционното цунами, което ще я връхлети след някое друго десетилетие, когато значими територии в Африка и Азия станат невъзможни за обитаване заради климатичните промени. Последното обаче си остава академичен въпрос, който политиците едва ли обмислят засега.

За да се получи помирението, е необходимо да се предложи на европейските лидери решение, в което да не изглеждат като обикновени търговци, а конфликтите в Украйна и Сирия да приключат като победа за западните ценности. Или поне да се създаде усещане за пат, при който няма унизени. Едно такова развитие ще е добре дошло от гледна точка на интересите на европейските държави, които нито имат военния ресурс за провеждане глобална политика, с размаха на Русия, САЩ и Китай, нито имат лидери с кураж и визия за такива действия, а още по-малко консенсус сред обществата си.

Изходът от това е Русия да отстъпи на някой от фронтовете и дори да направи жертви, като главата на Асад например. Друга възможност е по някакъв начин да се стигне до осъзнаване, че международното право се пренаписва и новите му норми допускат противопоставяне на месианската намеса, която САЩ практикуват. Или поне да се приеме, че когато тя се случва в региони от стратегическа важност за другите глобални играчи, те могат да отговорят и да получат своето, дори ако това означава компромис със човешките права и демокрацията в оспорваните територии. Нещо като доктрината на сдържането, която САЩ следваха през студената война, но обърната и в условията на разменени роли.

Последното навярно ще изглежда приемливо за Европа и няма да противоречи на интересчийския мироглед, с който се подхождаше преди първата световна война. При евентуален успех на такава стратегия ще е възможно бариерите за търговия между Европейския съюз от една страна и Русия, Китай, Турция и Иран от друга да се намалят. Така Европа няма да е противник на САЩ, но ще се отдалечи по въпросите как да се подхожда спрямо недодяланите, но незаобиколими сили на Изтока. И това ще е достатъчно за Изтока.

Възможното развитие

Подобен международен ред крие възможността Иран да придобие достатъчна степен на икономическа свобода и сътрудничество, че държавите, с които търгува да не се притесняват от американски санкции. Изобщо, четирите азиатски гиганта ще получат възможност за икономически просперитет без притеснения от международен натиск и икономически санкции.

Сигурното в това уравнение е, че САЩ трябва да намерят средства за възстановяване на мостовете си с Китай и Турция и да не допуснат задълбочаване на сътрудничството им с Русия и Иран. Противното ще означава дългосрочен ангажимент и инвестиции във формирането на обществено мнение, което не търпи случващото се в Украйна и Близкия изток у европейските общества. Само така САЩ ще могат да си гарантират че Франция и Германия няма да смекчат позицията си спрямо Русия. Евентуално спиране на Брексит също би помогнало, но успехът няма да е гарантиран.

Поддържане на разделение между Европейския съюз и Русия в продължение на десетилетия ще е скъпо начинание за САЩ и ще изисква сериозни инвестиции в граждански движения и групи за натиск, но крие риска Америка да се окичи с онзи образ, който вменява на Русия. Възможните пълни победи са две – САЩ използват комбинация от съблазън и принуда за да удържат Китай и Турция извън стратегическо обвързване с Русия и Иран.

Много е вероятно Западът да спечели война на изтощение с Русия и да постигне сепаративен мир с Турция след като Ердоган си замине, или поне след като си постигне целите в Сирия и Иракски Кюрдистан. Ако обаче Владимир Путин и Хасан Рохани успеят в създаването на азиатска версия на СИВ и Варшавския договор, то ще е много вероятно Европа да потърси сепаративния мир и да заеме позицията на неутралитет между Америка и Азия.

При този сценарий Америка рискува да се превърне в провинциялна сила от вида си преди първата световна война. Лошата новина е, че развитието на тези процеси може да отнеме десетилетия. В техните условия малки бедни държави като България, където всеки сектор на управлението е изпълнен с продажни политици, обрича страната на мрачната перспектива да застане на губещата позиция много пъти и положнието да стане далеч по-неприятно преди да започне да се подобрява.

ПС
Ако някой се чуди защо животът на обикновените хора в Сирия и другите споменати държави не се взима предвид, нека погледне геноцида срещу мюсюлмнското малцинство Рохинджа в Мианмар и реакциите на Запада действията на официалната власт.

Моделът е следният – Плевнелиев излиза от политиката и се амортизира с безбройните с интервюта, включително светски такива? Губи дори уважението на хора, които преди това са го подкрепяли, и неговото усилие да рекламира един или друг евроатлантически партньор вече не е достатъчно.

За тази роля е нужен друг с достатъчно потенциална енергия, която бързо може да се трансформира във власт и да поеме брокерството между САЩ и България. Това вече не е Бойко Борисов. Дали защото Америка не вярва на опитите му да излезе чист от всеки корупционен скандал, или просто защото беше твърде близък на предишната върхушка, няма да се разбере. Друго обаче е ясно – Борисов изглежда да е аут. След няколкото му посещения в Белия дом и снимки със семейство Обама, на икономическия форум в Давос, всички срещи на Борисов бяха с второстепенни, или най-малкото задкулисни източници на власт в Европа. Той не бе допуснат до среща с Доналд Тръмп. За разлика от Борисов, с Тръмп се видя държавният глава Румн Радев.

Това може да говори за две неща. Първо, Цветан Цветанов плямпа пълни глупости, когато тръби за международна изолация на президента Радев. Второ, Борисов е човекът, който на този етап изглежда нежелан.

За сметка на това Цветан Цветанов посещава молитвените закуски в Белия дом и като се върне е като играчка с току що навита пружина – енергично изпълняваща предварително зададени функции. Откакто стана ясно, че държавите от Европейския съюз и САЩ вълнообразно експулсират дипломати на Русия от своята територия, Цветан Цветанов не спира да обикаля медиите и да дава изявления как България също трябва да покаже солидарност.

Тази статия няма да се разсъждава дали Русия е отровила бившия си шпионин Скрипал, дъщеря му и един английски полицай. Няма да разсъждава и по въпроса дали трябва да се вярва на Великобритания, когато твърди нещо, като се има предвид как нападна Ирак през 2003 година, а оръжия за масово поразяване не бяха открити. Не става дума дори за натиска, на който страната ни е подложена да вземе позиция по въпрос, който не я касае.

Става въпрос за онези ентусиасти, които пламенно подканват България да си разваля отношенията с друга държава, само защото така е модерно.

Думите му звучат толкова празно и безотговорно, колкото на Гергана Паси, когато беше все още Грънчарова и само депутатка от НДСВ. В дебата за присъединяване на България към коалицията, навлизаща в Ирак, тя призова да действаме, пък да оставим историята да ни съди. В комиксите за Батман, може да се намерят изказвания с повече плътност. А ако някой пълнолетен човек, политик, реши да се излага публично, заставайки срещу интересите на собствената си държава, то винаги ще бъде подозиран, че гони някаква частна награда.

След като в първата година от мандата си Росен Плевнелиев наложи вето върху лобистки закон за горите, в последните си седмици реши да се изложи и се засне вреклама на българския ски туризъм от Банско. От началото на тази година той е и сред глашатаите на „Юлен“. Очевидно олекнал дори сред собствените си поддръжници, Плевнелиев трябва да влезе в Бокса. Или поне да не бъде единствен. Затова все по-активно в тази роля влиза Цветан Цветанов, а докъде ще стигне, предстои да видим.

За да не изглежда тази статия едностранчива, ще отбележи, че действията на Волен Сидеров и Лютви Местан будят абсолютно същите притеснения с разликата, че „обект на пристрастията“ им са други държави. Сега обаче не става дума за тях.

Да вземем за пример България. Правителството на Пламен Орешарски още не беше номинирало Делян Пеевски за председател на ДАНС, а на жълтите павета вече имаше протести, макар и много по-малобройни. Ако някой не е бил там, за да види с очите си, може би дори трудно ще повярва, но беше така. После когато стана ясно, че генералъ т от резерва Румен Радев има сериозни шансове да победи кандидата на ГЕРБ – Цецка Цачева веднага бе обвинен, че е кандидат на Русия.

След победата му на първия тур, недоразуменията, претендиращи да са реформатори, Николай Ненчев и Петър Москов побързаха да го нарекат „червен генерал“ и да наплашат хората, че с идването му на власт България ще скъса връзките си с НАТО и Европейския съюз. Малко по-късно пък пи-арката на протеста Ивет Добромирова започна да „предсказва“ във фейсбук, че вместо с парламентарни избори може да се сдобием с предсрочни такива, но за президент.

Общо взето, навсякъде има една класа от обществено разпознаваеми личности, които се ползват с авторитет, и с който злоупотребяват, давайки мнение по въпроси, от които нямат никаква компетентност. Колкото и неприятен да е Доналд Тръмп, той бе избран по волята на американския народ и по правилата, които действаха с години, а не са съшивани по негов размер. Същото важи и за родните елити, но въпреки това тази класа отказва да приеме реалностите и използва всяка възможност за да промени курса, който държавите поемат след демократично проведените избори.

Ако обаче бъдат попитани защо точно са против – много рядко тези гласовити елити могат да дадат приемливо обяснение. Това, че Доналд Тръмп е женкар, който смята повечето жени за лесни, не е причина да не бъде президент на САЩ. Каквито и да са политическите виждания на Тръмп, или намеренията му да управлява държавата, ако някой е против тях трябва да обясни с какво точно идеите му са лоши и с какво ще навредят на Съединените щати. Интелектуалческите изригвания и лепенето на етикети не са начин за печелене на спорове. Или поне не трябва да бъдат.

В това отношение Радев е малко по-уязвим, защото публично се обяви против санкциите срещу Русия. Фактът, че бе подкрепен от БСП, и че иска затопляне на отношенията между Запада и Русия е достатъчен за родните експерти да го оплюват. Експертът по всичко – Александър Андреев от „Дойче Веле“  с присъщото си самоусещане за последна инстанция обяви колко лоша е модата политиката да се милитаризира. Със същата лекота той вече обяви за упадъчен  проблясък нарасналата популярност на националистическите движения на местните избори в Германия миналата година, а преди това оплю българите, задето празнуват Богоявление хвърляйки се за кръста в януарските води.

Ето това е дълбочината на политическите коментари и всеки има право да се съгласява, или не, както и да харесва, или не едно мнение. Но ако продължим да изхождаме в оценките си за управниците от плиткоумните етикети, които едни, или други гласовити елити им лепят, няма да стигнем далеч. Ето, например за служебното правителство на Румен Радев, както и за поста на еврокомисар, за който номинация може да излъчи точно преходния кабинет, се спрягат личности, които са много по-близки до Брюксел и до Вашингтон, отколкото Москва.

Тогава кой ще държи сметка на псевдоекспертните коментари, с които псевдоелитът ни плашеше за възкачването на Румен Радев? Радан Кънев вече обяви, че затоплянето на отношенията Вашингот – Москва е много добър сигнал, защото Русия е най-важният стратегически партньор на НАТО. Интересно е обаче какво се промени в международното положение, освен, че наближи клетвата на Доналд Тръмп и очакваната смяна в курса на американската политика. Това, че един президент на САЩ е решил да върне отношенията към едно по-конструктивно състояние, може да е сигнал, но още нямаме промяна в руската политика и може и да не видим такава още дълго време.

Въпреки това родните „ястреби“ вече си скубят перата и опитват да се представят като лястовици. Дали обаче ще се намери някой да ги попита – вие наистина ли бяхте на страната на България, когато скачахте за санкции и заклеймявахте Русия, или просто следвахте настроенията на задграничните си господари. Обратното също е вярно. Ако днес господарите си сменят мнението, и вие ги последвате, това как точно ще бъде изгодно за България. Или националният интерес е на второ място. Водещо е винаги да сме последователни. Извъртането също може да е израз на последователност. Ако си пумпал.

ПС: Благодаря на Филип Буров, за мисълта, която използвах в последното изречение по-горе.

Хенри Кисинджър си спечелва световна популярност, намирайки Решение как САЩ да излязат от виетнамската война без да признаят фактическото си поражение. Неговата дипломация създава дипломатически отношения между Съединените щати и континентален Китай, признавайки държавата на Мао за легитимния продължител на китайската империя, но предпазвайки независимостта и самоуправлението на остров Тайван, който успява да не допусне комунистическата революция. По този начин поне временно се забива клин в отношенията между Съветския съюз и Китай, а това отслабва логистичната подкрепа за северен Виетнам, макар и само временно, докато американските войски се оттеглят без по тях да се стреля.

Триъгълната дипломация донася на Кисинджър нобелова награда за мир и частично му спестява обвинения за провежданата от Никсън политика в други райони по света, включително  и подкрепата за чилийския диктатор Аугусто Пиночет.

В книгите си „Дипломацията“ и „Години на обновление“ Кисинджър брани всички си действия и потвърждава репутацията си на ястреб. Въпреки това, както в тях, а най-вече в свои по-късни публикации той призовава западът  да отчита гледната точка на Русия при търсенето на решения за международните конфликти. Отчитането на насрещния интерес и търсенето на взаимно приемливи решения е онова умение, заради, което Кисинджър бива ценен и днес, когато е на преклонната 93-годишна възраст. Това, което буди притеснение е увереността на Кисинджър, че великите сили решават голяма част от съдбата на малките нации. Така една малка държава може да постигне своите идеи главно, ако успее да ги постави в контекст, задоволяващ конретен голям съюзник, или ако покаже решимост, която надхвърля желанието на великите сили да жертват ресурс в евентуална директна намеса.

„Политико“ припомня малко позната случка, при която в качеството си на предприемач и ръководител на консултантската компания „Кисинджър и сътрудници“, бившият държавен секретар на САЩ се среща през 90-те години с „с интересен млад руснак“ и дълго го разпитва за средата, от която произлиза. „Работих в разузнаването”, казва накрая Владимир Путин. На това Кисинджър отвърнал „Всички почтени хора започват в разузнаването. Аз също”, отговорил политикът, визирайки периода от живота си, през който като еврейски имигрант от Германия, служи в американското разузнаване по време на втората световна война на западния фронт.

След това, докато Путин се изкачва в йерархията на Кремъл, за да стане накрая президент автократ, какъвто е днес, той и Кисинджър поддържат сърдечно разбирателство, дори когато САЩ и Русия се отдалечават един от друг. Бивш американски посланик наскоро си спомни, че Кисинджър е един от малцината американци, който често се срещат с Путин, заедно с кинозвездата Стивън Сегал и изпълнителния директор на „ЕксънМобил” (ExxonMobil) Рекс Тилърсън. Последният, между другото се очаква да бъде новият държавен секретар на САЩ.

Точно в този контекст, когато Тръмп дава да се разбере, че желае по-тясно сътрудничество с Москва, 93-годишният Кисинджър се очертава като потенциален посредник – като се среща отделно с новоизбрания президент и го ласкае публично.

Подобно на Тръмп, Кисинджър също постави под съмнение изводите на разузнавателните агенции, че Русия се е опитала да повлияе на изборния резултат в полза на Тръмп, и каза на неотдавна интервюирал го журналист: „Имаше кибератаки от тяхна страна, но ми убягва как точно са използвали това”. Някои изразиха учудване какво намира изтънченият и умен бивш топ дипломат в безочливия и цапнат в устата Тръмп. Но онези, които наблюдават Кисинджър, казват, че с премисленото си поведение този реалист във външната политика десетилетия наред е успявал да се сработи с всякакви крале и президенти.

И Тръмп може да намери идеално занимание за Кисинджър – архитекта на разведряването със Съветите през 70-те – да осъществи отдавнашната си цел за затопляне на връзките между двамата противници от Студената война. Години наред Кисинджър настояваше, че насърчаването на по-добро равновесие на силите между САЩ и Русия ще подобри световната стабилност.

Скептиците обаче се опасяват, че този подход ще принесе в жертва други ценности и ще възнагради лошото поведение на Кремъл, включително и предполагаемата намеса в изборите, нахлуването в Украйна и подкрепата за сирийския диктатор Башар Асад. Стои и въпросът какво точно ще получи самият Кисинджър от новото „презареждане” с Русия: встрани от разширяване на репутацията му на човек с лесен достъп до двама големи световни лидери, потайната консултантска фирма на бившия държавен секретар Kissinger Associates Inc. може да получи тласък в бизнеса. Нещо, което не е задължително лошо.

Действайки като пълномощен министър на великата задокеанска сила, Даниел Митов отдавна щеше да е анатемосан, ако зад него не се простираше чадърът на премиера Бойко Борисов. С всичките си зависимости министър-председателят и да иска, не може да отстрани Даниел Митов, а най-жалкото е че безобразията му се пишат като негатив на цялото правителство и външният министър така и не понася отговорност за действията си.

Последният чутовен гаф е решението на България да се откаже от възможността да стане непостоянен член на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации (ООН), отстъпвайки по този начин място на Полша. Подобно решение може да намери логично обяснение само в едно – някой се притеснява, че следващото правителство може да замени сляпата агресивност по адрес на Русия с балансиран подход към международните отношения.

И обратното също важи – логика България да приеме такова неприлично предложение, би имало само ако насреща стои някаква очевидна полза, с която управляващите скоро да могат да се похвалят.

Такава в момента не е видима, но за сметка на това новината за отказа ни да попаднем в Съвета за сигурност върви с поредната доза слухове за трудоустрояване на Кристалина Георгиева на някакъв пост, или пък на Стефан Тафров. Между другото Тафров бе представител на България в ООН именно последния път, когато страната ни членуваше в Съвета за сигурност. Тогава именно се обсъждаше и военната операция срещу Ирак под предлог, че се поддържа арсенал с оръжия за масово поразяване. Е, такива нямаше, но България одобри операцията, и тя се случи въпреки ветото, което Русия наложи. Страната ни бе наречена „Нова Европа“ от тогавашния държавен секретар Колин Пауъл и две години по-късно станахме членове на НАТО.

Какво обаче ще получим този път е енигма. Тогава приемането в отбранителния блок и Европейския съюз бяха приоритет и последователна цел на няколко правителства, а днес такива липсват и е много вероятно мястото в Съвета за сигурност да е изтъргувано евтино, може би дори за лични облаги. И то ако въобще е имало сделка. Основание за такива подозрения дава фактът, че Митов промени подхода към международните отношения от прагматизъм към идеологизиране. Днес е възможно под предлога „евроатлантически ценности“ да се пробутват всякакви глупости. Не е далеч моментът, в който страната ни ще прибегне до същото сляпо следване на задграничните директиви и възхваляване на големия брат, което проявявахме към Съветският съюз.

И точно затова е важно Даниел Митов да стане министър-председател. Подобна стъпка може да се окаже пагубна за поколения българи, но веднъж опарили се от сляпото обвързване със запада по подобие на това, което проявявахме към Съветския съюз, в страната ни най-после ще се изгради колективната памет. Ще разберем, че лашкането от една крайност в друга е вредно, а най-добре е да се търси балансирана позиция.

Затова, господин Плевнелиев, господин Президент, моля Ви, направете Даниел Митов служебен премиер. Много жалко, че ще е такъв само за няколко седмици, но и това е начало. Очевидно е, че животът на няколко поколения ще мине в поклонничество пред евроатлантическите партньори без да се държи сметка за националния ни интерес. Нека поне това се прави видимо и да донесе познание на някое от следващите поколения.

В сутрешния блок на Нова Телевизия министър-председателят направи преглед на отношенията ни с Турция, Русия и рисковете, които крие евентуална бежанска вълна и за разлика от минали случаи, този път анализът му съдържаше много интересни неща, на които си струва да се обърне внимание.

Този блог има отявлена позиция против настоящия премиер, но този път трябва да се отчете, че в позицията си на държавник, Борисов е принуден да взима решения, имайки предвид много повече съображения, отколкото биха имали правозащитните организации. Дори и ако това означава понякога да поема върху себе си и доза исторически срам.

Такова би било и допускането, че откажем ли да предадем Бююк на Турция. В резултат, Ердоган може тотално да свали контрола върху трафика на мигранти и ограниченията на пътя им към България. От това следват няколко варианта. България да ги спираме по границата, включително с отречени от днешните социални норми методи, или да ги допусне  на територията си. Ако някой не знае, в момента през село Резово в България навлизат хиляди мигранти и ако това продължи до края на годината, с тях ще можем да се запълни два пъти капацитетът на националния стадион „Васил Левски“. Дори и малка част от тях да останат у нас, България няма институционален капацитет и финансов ресурс да ги интегрира.

Рискът е да си създадем фрустрирани и консолидирани малцинствени групи, потенциални инкубатори на престъпност, а радикалният ислям освен риск да се зароди при социалната им изолация, може да се окаже привнесен от тях самите, ако вече някои от тях изпитват подобни настроения. В момента, когато се случи първото изнасилване, или убийство, или поредица от въоръжени грабежи, извършени от тези хора, ще стане логично да поставим на везната – един живот на дисидент като Бююк, или един живот на българин, който е бил жертва на радикален ислям, или престъпност на неинтегрирани мигранти.

Ако за миг допуснем трети вариант – в охраната на границите ни да  се въведат отново практиките, прилагани по времето на комунизма, почти сигурно е, че след като бъдат застреляни пет до десет мигранти на границата, потокът към България ще секне. Това обаче също е неприемливо според мнозина и какво тогава ни остава?

Да очакваме Ангела Меркел да осъзнае, че Европейският съюз държавно обединение и като такова действа като вид клуб? Да осъзнае, че свободата на придвижване е за членовете на този клуб, а не за целия свят? По-скоро ще загуби изборите и на власт ще дойде някой с националистически идеи, отколкото тя да осъзнае, че на източната си граница има бедни държави, които нямат силата да интегрират бежанците и е по-вероятно България да се превърне във втори Ирак, отколкото микстурата от Иракчани, Афганистанци, Пакистанци и мигранти от още десетки държави да станат българи. И то българи не по вяра и себеусещане, но българи които поне признават местните норми и закони за върховни норми на поведение.

Казуси като експулсирането на Абдулах Бююк ще покажат дали Борисов успява да запази българия като относително сигурно място при по-ниска, или по-висока цена от тази, която някога предците ни платиха при управлението на Борис трети и втората световна война. Разбира се, трябва да се отчита и сложността на „международното положение“. Днес нямаме война, но такава не ни е нужна за да изпаднем в хуманитарна катастрофа.

Едно  е сигурно – предавайки Абдулах Бююк на турските власти, правителството води външна политика. Грозна, срамна, но външна политика, с която си откупихме известно време на относителна сигурност и ако не отслабване, то поне на задържане на миграционния натиск в сегашния му интензитет.

Това, което липсва е пробуждането на Обама, Меркел, Оланд. Този път не е много сигурно, че Борисов е за оплюване. По много подобни съображения преди 70-75 години великите сили на запада допускат Хитлер да изживее възхода си. В него те виждат буфер срещу комунистическа Русия и след това цената се плаща от милиони. Днес Ердоган е буферът, който набира сили и България е на първа линия, сама, без подкрепа от евроатлантическите си партньори.

Днешните действия на Бойко Борисов на международната сцена могат да се окачествят като Realpolitk. Само дето България е от страната на булката.

Оказва се, че нашият партньор в  НАТО е дори по-голяма заплаха, отколкото някога е бил Хитлер, след като с такава готовност му предаваме враговете на неговото  управление, а преди 73 години сме показали топки да спасим сънародниците ни от еврейски произход. Не трябва да има и грам съмнение, че случилото е, е въпрос на външна  политика.

Просто няма начин в Дирекция „Миграция“ към МВР, които са разпоредили предаването му, да не са знаели историята на Абдулах Бююк  и опасността за живота му, която крие евентуалното му завръщане в Турция. Дирекцията не би могла да не знае и за решенията на Софийски градски съд и на Софийски апелативен съд Бююк да не бъде екстрадиран, защото няма гаранции, че процесът срещу него ще бъде справедлив. Ако шефът на агенцията, която  се занимава с чужденците в България не е запознат с историята на най-чувствителните си казуси, той просто не е за там.

Комбинацията от информираност за специалния статут на Абдулах Бююк, преследването му от режима на Ердоган и закрилата от българския съд прави акта на Дирекция „Миграция“ прецедент. Да предадеш на турските власти човек , който те могат да убият под предлог, че нямал изрядни документи за да остане у нас е „измиване на ръцете“ в най-библейския възможен смисъл на думата. Не е ясно само дали заповедта е подписана от действащия началник на Дирекция „Миграция“ Николай Николов, или от някой от неговите заместници, но това е второстепенен въпрос.

Ако Бююк загуби живота си в Турция, или бъде осъден да прекара десетилетия в затвора заради скалъпен процес, България ще бъде съучастник в издевателството срещу него. И това не трябва да тежи на съвестта на политиците, а върху цялото общество, защото ние не сме поискали от избраниците си да предложат приемлива концепция за отношенята ни с Турция.

Такова  нещо не може да се случи в държава членка на Европейския съюз без да има специална скрита причина. Дори и в България слабите  взаимовръзки между институциите и скудоумието на чиновниците не могат да обрекат на смърт човек по случайност. Колкото  и да ни обяснява вътрешният министър Румяна Бъчварова, че държавата е приложила закона, думите й не могат да убедят никого: „Той присъства в страната без валиден документ и без желание да уреди статута си тук в страната. Има молба (за убежище) която е към комисията към президентството, информацията е, че има отказ на комисията и по този начин не е имало основание да му се предостави такова политическо убежище“.

Изказването й е пред сутрешния блок на BTV тази сутрин, а на последвалия въпрос как е възможно Бююк да бъде върнат на Турция, след като две  инстанции на българския съд са отказали да позволят това, Румяна Бъчварова отговаря „По конкретни обвинения“, визирайки явно, че не може да бъде върнат да отговаря по тези обвинения, но може да бъде върнат, заради изтекъл граничен паспорт.

Обобщаването на фактите  е следното – Абдулах Бююк е потърсил закрила в България и такава му  е била отказана от президентството, което което решава тези въпроси. Българският съд отказва да го предаде на турските власти, защото  няма гаранции, че човекът  ще бъде третиран справедливо и вътрешното министерство го предава на Турция заради нередовни документи. Това няма как да се случи при положение, че осъзнаваме колко опасно е в Турция да бъдеш опозиционер на днешно време. Това може да се случи само, ако припознаваме Турция като реална заплаха, като по-мощна държава и се страхуваме от  нея.

Абдулах Бююк стана първото директно жертвоприношение, което правим във външната ни политика от доста време насам. Възниква обаче въпросът, къде са евроатлантическите ни партнори. Очевидно сме изпаднали в паника от силата на Ердоган и милионите бежанци, които той може да насочи към България и очевидно не вярваме, че Европейският съюз и Съединените щати могат да удържат Реджеп Таип Ердоган. Тук дори не е нужно да говорим за балансиране между домогванията на няколко велики сили. Тук става въпрос за изоставянето ни от онези велики сили, които би трябвало да се нарекат наши партньори и възприемането на схващане, че  вредите ще бъдат най-малки ако демонстрираме подчинение пред Ердоган.

Грозно е, но в случая държавниците ни водят външна политика. Те нямат кураж да си го признаят, но това трябва да се осъзнае. Само  тогава ще дораснем и до разбирането, че ни трябва по-добро решение, което  не ни унизява като нация и че очевидно това решение в момента не ни  се предлага от  партньорите в ЕС и НАТО.

Коментарът е на Юлия Латинина, журналист в руския вестник „Новая газета“, приемана за наследник на убитата Анна Политковская. Нейният коментар е може би най-оригиналната интерпретация на паралела между Реджеп Таип Ердоган и Хитлер, който с всеки ден увеличава популярността си. Отвъд съзирането на паралела между двамата психопати обаче има един урок, който европейските общества и най-вече политиците на така наречения „развит запад“ отказват да си припомнят.

Възходът на Хитлер се случва, защото въпреки всичките му уродливости, той е приеман от Англия, Франция и по-малките европейски сили за първо препятствие пред комунистическа Русия. Рискът от износ на революция по това време е смятан за заплаха, по-голяма от нацизма и Хитлер експлоатира тези настроения. Почти същото, но с обратен знак важи за Русия. Сталин е усещал, че в очите на запада изглежда като най-вероятен потенциален враг на хитлерова Германия, поради което успява да издейства редица, макар и относително малки подаръци от Запада.

Накрая обаче Хитлер започва война. Пазителят на западния модел на живот от комунизма показва, че този му образ е бил заблуда. За тази грешка цена плащат милиони граждани на Западна Европа. Загубата на Хитлер пък превръща Сталинова Русия (съветския съюз) в нова заплаха за мира и сигурността.

Днес е ясно за всички, че Реджеп Таип Ердоган е кръволок, готов да потопи държавата си в кръв, но да опази своята власт. В него обаче западните общества виждат същата полезност, като тази, която осигурява Хитлер. Вместо от болшевишка Русия, Ердоган  пази Европа от мигрантите в Близкия изток. Ако обаче се съгласим, че много от мигрантите са хора, които просто бягат от война, или търсят по-добър живот, тогава каква злина могат да представляват те, че да си струва поддържането на Ердоган като Буфер.

Това е радикалният ислям. Границата, за която Ердоган отговаря, е първият филтър за спиране на радикалния ислям. Историческият опит обаче е категоричен.

Когато в средата на 80-те години съветският съюз дава сигнали на сателитите си в Източна Европа, че вече няма капацитет да поддържа системите на Варшавския договор и Съюза за  икономическа взаимопомощ, комунистическият лидер Тодор Живков променя посланията си коренно. Част от тях могат да се видят в архивите, друга част са популярни и са залегнали дори в рап творчеството на Ъпсурт. Днес  отново имаме лидер, който посети централата на икономическия съюз, в който участваме,  но можем само да се притесняваме какво е чул там, съдейки по изказванията, които прави.

По тези въпроси премиерът не може да получи забележка. Миналия петък Европейският съюз се събуди с тежка диагноза и всяка страна има право  да посочи проблемите такива, каквито ги вижда, за да се намери най-добрия баланс в новата нормалност. Нищо по-нормално  от това да се договорят нови правила и предоговарянето да придобие формата на пазарлък. Думите на премиера обаче показват незаинтересованост по въпроса за новите отношения на Европейския съюз и Обединеното кралство.

Ако Англия активира прословутия член 50 и започне преговори за новите правила за партньорство с Европейския съюз , под въпрос ще се поставят правата  на българите да работят в Обединеното кралство, както и равнопоставеността на българските студенти с английските, когато става дума за обучение в университети на острова. Това са теми, по които страната ни трябва да има категорична позиция като в същото време трябва  да настоява за максимални улеснения и на инвестициите, които английският бизнес и граждани биха направили в България.

Обединеното кралство е четвъртият най-голям инвеститор у нас, като между 1996 година и 2014 година преките чуждестранни инвестиции от Англия в България са на стойност 2.6 милиарда евро. Много вероятно е те да са дори по-големи, защото първенецът Холандия е само номинален първенец. Причината е, че има законодателство, благоприятстващо международните инвестиции и много компании предпочитат да регистрират  там правните субекти, които  след това влагат средства по света, и не липсват примери, в които този модел се прилага и от английския бизнес .

За момента обаче Бойко Борисов вижда като приоритет исканията на България от самия Европейски съюз, а някъде назад остава интереса от новите ни отношения с Брюксел. Такова поведение може и да има резон, доколкото малка България е никоя, ако тръгне да преговаря с Англия. Ако обаче позицията ни не се отстоява, ще е много вероятно новият Европейски съюз да пренебрегне интересите на бедните малки държави от изтока, когато договаря новите правила за партньорство  с Англия.