Бойко Борисов триумфира безапелационно. Дори където не успя да спечели, той сам се би, като например в Плевен. Как обаче стана възможно лидерската партия на премиера да спечели с толкова тотално превъзходство само две години след като масови протести го принудиха да подаде оставка като премиер. Парадоксът е още по-голям, като вземем предвид, че тотална победа ГЕРБ държи и в градовете, където протестите бяха най-сериозни, а именно в София и Варна.
Андрей Райчев опита да отдаде това на вълната, която поставя на върха в региона хора със силно изявена склонност към едноличен контрол (доколкото е възможен, разбира се). Такива са Виктор Орбан в Унгария и Реджеб Таиб Ердоган в Турция. Такъв бе и Силвио Берлускони. Чисто като намек изниква асоциация и с Русия на Владимир Путин и централно азиатските лидери.
Много по-остра оценка на ситуацията направи журналистката Галя Горанова, която нарече резултатите от местните избори „пълзяща диктатура със съучастието на „демократичните сили“, както обичат да се именуват партиите от Реформаторския блок“. Според нея новата диктатура, макар да е на бодигарда на последния диктатор, няма да е червена диктатура, а ще бъде диктатура на неолибералния пазарен капитализъм, в който властта ще работи за интереса на големите пари.
Общото между двете позиции е, че наблюдаваме „дефектите на демокрацията“, а противоположните мнения на Райчев и Горанова са положителна и отрицателна интерпретация на случващото се.
Какво тогава наблюдаваме?
Професорът по политически науки от New York University Бърнард Манин нарича случващото се „зрителска демокрация“ (в оригинал – Audience democracy). Характеристика на този строй е, че обществата не залагат на политически платформи, а на личности . И вместо да съдят кандидатите за властта според обещанията им за бъдещи действия, преценката се взима според харизматичността на политическите лидери.
В държави със вековна демокрация, които ценят медиите като коректив и разобличител на политическите безобразия, зрителската демокрация прониква трудно. Такива държави са разположени в европейския север – Англия, Германия, а на юг виждаме точно обратното.
Първи крак в тази посока повлече Силвио Берлускони, който направи възможно водеща световна икономика да се ръководи от безсрамен олигарх, укриващ данъци и така в продължение на няколко мандата. Притежаващ конгломерата от радио и телевизионни канали Mediaset, който държи близо 40% от пазара на електронни медии в Италия и контролиращ като премиер други 40% в ръцете на държавната RAI берлускони нямаше никакъв проблем да се представя като най-добрия продукт на пазара.
Поднасяйки на хората развлекателни програми и безмозъчни дискусионни предавания, Берлускони превърна изборите в нещо като стокова борса, на която всеки кандидат периодично е оценяван от избирателите. Последното явление е описано от Джон Лойд (дългогодишен кореспондент на Financial Times от Русия и редактор на The New Statesman) като комодификация на политиката (commodification of politics). Политикът се явява на избори след рекламна кампания, в която е представен като продукт със съответните си достойнства. Победата пък е награда за този, който убеди повече избиратели да се асоциират с него и ценностите му.
Продуктът Бойко
Бойко Борисов лови лошите. Тези, които не ги улови, ги бие (поне един документиран случай). Той строи магистрали, рита футбол, играе тенис, лови шарани (буквално), приятел е на Ангела Меркел и е добре дошъл в Белия дом. Много от средноинтелигентните мъже от средната класа се радват на Борисов, защото той успява да има, това което те искат, но не могат, а женските симпатии към премиера са отдавна доказани от социолозите.
Преди две години имах възможност да присъствам на лекция на Джон Лойд и в разговора след това той се поинтересува за Бойко Борисов. Обясних му, че в много отношения нашият премиер е същият като „татко“ Силвио, но не му се налага да си плаща за „бунга бунга“.
В условията на зрителска демокрация, за спечелването на дадени избори няма значение дали един политик е добър държавник, или не.
Затова е възможно строителството на магистрали вече шеста година да бъде единственото нещо, с което Бойко Борисов може да се похвали и народът, който се приема за един от най-нещастните в света да продължава да гласува за него.
А под щастие нямам предвид количеството серотонин (известен още като хормон на щастието, серотонинът се отделя при консумацията на шоколад и физическа близост между двама влюбени), което се произвежда средно годишно в организма на българите в сравнение със серотонина у швейцарците, холандците или американците.
В икономиката под „щастие“ се разглежда онова усещане за сигурност и перспектива, в доминиращата част от обществата на една държава. В теорията си за бедността и неравенството, наречена „Голямото бягство“, новият нобелов лауреат Ангъс Дийтън изтъква България като специален пример за разминаване между размер на доходите и оценка за щастие.
Казано с други думи – строителството на магистрали и външнополитическата ориентация на България при управлението на Бойко Борисов са силно преекспонирани в условията на зрителска демокрация и на хората е трудно да се обясни, че това е крайно недостатъчно за да може един държавник да се нарече успешен.
Бойко Борисов е успешен като политик, който печели избори. Но далеч не е сигурно дали е успешен държавник.
Това объркване на понятията рядко се констатира и затова погрешно се създава усещане, че първото е равнозначно и на второто.
Къде са другите лидери?
На фона на Бойко Борисов лидерите на другите партии изглеждат като жалки мастурбатори. По друг начин не може да се обясни неадекватността, с която всички подхождат към изборните резултати. За ДСБ най-важно е, че са спечелили кметския пост в Плевен. За Кунева резултатът показвал, че партията й е най-голяма в Руформаторския блок, сякаш балансът на силите в такова обединение има някакво значение.
Социалистите най-после заговориха за дефектите на политическата ни система, заради които обществения интерес се взима предвид само при писането на предизборни кампании, но Михаил Миков изтъква това повече като оправдание за провала на партията му, отколкото като явление, за което трябва съпротива. И как иначе, след като през двата си мандата от 21-ви век социалистическата партия изграждаше порочната система и днес просто бе захвърлена от креатурата си.
Единствените последователни в преследването на собствения си интерес (спорно е дали националният интерес има значение), изглеждат ДПС. Те знаят, че нямат шанс да спечелят парламентарни избори и затова работят просто да се поставят в позиция на незаобиколим коалиционен партньор.
ДПС първи усетиха прехода към зрителска демокрация и започнаха да изграждат еко-система от удобни и приятелски настроени медии, чрез които да си гарантират благоденствието. Единственото несигурно е дали не рискуват твърде много с негласната си подкрепа за Бойко Борисов, въпреки неговата всеядност и възможността да им открадне медийната система, или просто да изгради своя, много по-силна.
По този въпрос историята не може да даде категоричен отговор, след като първият подобен опит на Борисов се провали през зимата на 2013 година. Едно обаче е сигурно – в условията на зрителска демокрация и към момента, Бойко Борисов няма алтернатива.
към цялата статия