До миналата сeдмица историята познаваше два разкола в НАТО. Първият датира от 1966 година, когато Франция изтегля флота си от общата флотилия на алианса. Тогава България няма никакво пространство за действие, хваната здраво от Съветския съюз и бидейки част от Варшавския договор. Вторият разкол се случва в края на 2002 година, когато Съединените щати не успяват да убедят Франция и Германия да се присъединят в коалицията срещу Ирак на Саддам Хюсейн. Това е възможност, от която страната ни се възползва и заради отклика на поканата да изпратим контингент в Ирак, държавният секретар на САЩ Колин Пауъл ни нарича част от Нова Европа.
В групата попадат и другите малки източноевропейски държави, доскорошни сателити на Съветския съюз, още помнещи руското потисничество. Те съзнават шанса си да придадат легитимност на мисията в Ирак, която не открива оръжия за масово унищожение, но отстранява иракския диктатор. С малки контингенти, дали ограничени жертви, те плащат сравнително ниска цена за включването си в системата за колективна сигурност НАТО. Това поне на теория би трябвало гарантира, че повече няма да бъдем окупирани от Русия, а резултатът е, че България извлича полза от втория разкол в НАТО и става държава членка на блока.
Цената е практическото унищожаване на голяма част от отбранителния капацитет, придружено от трансформиране на войските от армейски групи за конвенционална война към малки мобилни сили, предназначени за ограничени и асиметрични конфликти.
Германската позиция значително усложни ситуацията
През изминалия уикенд германският външен министър Франк Валтер Щайнмайер даде повод за трети разкол в НАТО, който поставя България на кръстопът как да постъпи вече като член на северноатлантическия алианс. „Това, което не трябва да правим е да нажежаваме обстановката с точене на ножове и подстрекаване към война“, каза дипломатът пред вестник Билд и допълни, че всяка демонстрация на военна мощ по в Източна Европа влошава сигурността.
Явното противопоставяне на дипломата срещу ястребските настроения в САЩ, Турция и Румъния може да е начало на най-сериозното вътрешно блоково разединение след втората война в Персийския залив, но този път изборът, който държавата ни трябва да направи далеч не е толкова лесен.
Това е най-сериозното външнополитическо предизвикателство, пред което се изправя премиерът Бойко Борисов, опитвайки едновременно да угоди както на германските си поддръжници, така и на Съединените щати, като в същото време внимава да не ядоса Владимир Путин. Опитите да сме приятели с всички биха успели изключително трудно в такива времена, а „флотилиягейт“ ясно показа, че държавата ни вече е станала обект на натиск за припознаване на някоя от всички позиции.
Какви са интересите на партньорите ни
Русия и Германия имат икономически връзки, които нито Владиир Путин, нито Ангела Меркел желаят да разкъсат и поради това гледат проблемите да се решат с мир в името на общата изгода. Това важи също за Франция и почти всички богати държави от групата на Стара Европа, по смисъла, който влагаше държавният секретар на САЩ Колин Пауъл.
От друга страна САЩ, движени в добрия случай от усещането си за изключителност и натовареност с месианска мисия, желаят да разширяват зоната на сигурност, на изток в Европа и Азия, което дава всички основания да се вижда и прагматичен интерес, надвишаващ претенцията им да са пазители на морала в международните отношения.
Това притеснява не само Русия, но и Стара Европа, защото военните операции на САЩ в Афганистан и по периферията на НАТО – в Украйна и Сирия (индиректно) създават бежански потоци и проблеми, които иначе едва ли биха възникнали.
България е принудена да търси добри отношения и с трите лагера.
Русия пък има пълното право да се притеснява, че дори и по своя вина, заради отношението към съседите си в миналото, днес те имат мотив и се включват в доминирани от САЩ коалиции. В това положение България трябва да запази добрите си отношения с Германия и Европейския съюз като цяло, защото това са основните пазари за износа ни. Русия е важна и незаобиколима, защото все още е безалтернативен доставчик на част от енергийните ресурси, а туристите й спасяват както курортите ни, така и пазара на недвижими имоти. Съединените щати пък са единственият сигурен гарант, че руски войски няма да дебаркират на Черноморското ни крайбрежие (освен едностранното ни обявяване за руски васал) и поради това необходимостта от закрилата им остава безалтеративна.
Има един проблем
Износът на демокрация и сигурност два пъти удари на камък – в Грузия и в Украйна, където райони с компактно руско население се отцепиха. Това бе удар по външната политика на Съединените щати, които създадоха проблем за малките източноевропейски съюзници. Партнирайки си по съвместни учения и подкрепяйки „демократични“ политически сили в Грузия и Украйна, САЩ дадоха имплицитни гаранции за териториалната цялост на тези държави, които не бяха спазени.
Тук аналогията е с финансите и икономиката, където имплицитните и експлицитните гаранции са по-разпространени като терминология. За имплицитна гаранция например се приема одобрението на държавата като акционер, „Кремиковци“ да изтегли заем за 325 милиона евро, като кредиторите смятат, че щом фирмата произвежда два процента от брутния вътрешен продукт, то е много вероятно управляващите да спасят дружеството от фалит и да поемат дълговете му към частните кредитори. Имплицитната гаранция не сработи, „Кремиковци“ фалира, а кредиторите отписаха 90% от номинала на облигационния заем.
Експлицитна пък е гаранцията, при която Народното събрание изрично одобрява издаването на държавна гаранция по дълга на конкретно дружество. Това вече със сигурност показва, че ако то не плати дълга си, правителството ще го направи, или държавата ще се приеме за фалирала.
САЩ могат да си върнат доверието на регионален фактор само с увеличаване на военното си присъствие.
Геополитическият паралел на този пример е в това, че без разполагането на сериозни военни мощности на САЩ в Балтийските републики, Полша, Румъния и България, ангажиментът на Америка вече изглежда имплицитен, също като в Украйна и Грузия. Превръщането му в експлицитна гаранция за сигурността минава през разполагането на бойни кораби в Черно море, сухопътни сили и техника и съвместни учения в същите държави.
Това обаче е ескалация на напрежението, която дава основание на Русия да привежда в бойна готовност въоръжените си сили. Германия и Франция от своя страна виждат как икономическият им растеж и връзките с Русия се превръща в заложник на опитите САЩ да възстанови доверието в себе си като гарант на сигурността, поради което Германия вече демонстрира несъгласие с допълнителното дислоциране на сили на алианса на изток.
Рискът за България е да се принуди да направи ранен ход.
Така България попада в групата на очевидните губещи, защото доверието в имплицитната гаранция на САЩ бе разклатено след непремерени ангажименти в страни извън северноатлантическия пакт, а възстановяването й минава, чрез разполагане на сили на наша, Румънска и Полска територия, както и в балтийските държави. Това обаче само по себе си е повод за повишаване на напрежението и създава рискове от ответни действия от страна на Русия.
Още повече, далеч не е сигурно, че общественото мнение в САЩ би подкрепило конфронтация с Русия и в крайна сметка едно изпускане на нервите от страна на Владимир Путин (или премерен ход в същата посока) може да доведе до ограничено настъпление в Източна Европа, което да предизвика разпад на НАТО, вместо до адекватна наказателна операция.
В такъв сценарий дори Германия и Франция ще се усетят застрашени като през студената война, но намесата им по-скоро би приличала на „смешната война“, която повеждат срещу Хитлер, когато окупира Полша, вместо да предприемат изтощителна кампания за защита на бедни малки държави, като България.
Това, което би донесло нобелова награда за мир в момента, е отговорът на въпроса как едновременно гаранцията на САЩ и НАТО в Източна Европа отново да се възприеме от Русия като експлицитна, и в същото време напрежението да се понижи. Въпрос, на който българската външна политика не дава сигнали, че може да намери отговор, но от който отчаяно се нуждае.
към цялата статия