Вносът на ценности от държави с проблеми е за общества второ качество

Темата накратко:

България се гордее с векове на расово равноправие.

Вносът на норми за отношения между половете и расите идва от страни с тежко минало, където и днес липсва баланс.

Насилието и дискриминацията са престъпление и днес. Държавата по принцип се проваля в борбата с всеки тип престъпност.

Вместо да приемаме вносни норми, можем да бъдем пример, от който да се учи западът. 

Замяна на думата „негър“ с „роб“ в новите издания на „Чичо Томовата колиба“, премахване на статуята на Сър Сесил Родс от фасадата на Ориъл Колидж в Оксфордския университет, призиви да се спре снимането на следващи филми от поредицата „Джеймс Бонд“, защото героят бил третирал жените по остарял и недостоен начин.

Демонстрирани по този начин, ценности като равенство между расите и половете, може би имат своя смисъл в държави, които имат болезнен опит с потисничеството. „Земята на свободните и домът на смелите“ – САЩ поддържа робство в 89 от общо 242 – годишната си история. Дискриминацията продължава и след това със забранени за чернокожите училища и помещения в киносалони, ресторанти и други публични места. Дори днес, макар да не се признава, полицаите в Съединените щати по време на патрулите си, определят като по-рискови чернокожите, които срещат по пътя си.

В Англия въпросът с дискриминацията също не стои по по-благоприятен начин. Осъден за содомия, което си е термина за хомосексуализъм от 19 век, Оскар Уайлд прекарва две години от живота си в затвора, след което здравето му е разклатено и скоро умира. Подобна съдба спохожда и Алан Тюринг – брилянтен математик и водещ изследовател в разбиването на германските кодиращи устройства „Енигма“, което позволява на Обединеното кралство да обърне резултата в морските боеве срещу Германия. Признал се за виновен в хомосексуализъм, той получил избор – да лежи в затвора, или да премине през лечение с медикаменти. Резултатът е, че се самоубива на 42 годишна възраст. Оскар Уайлд пък си отива на 46 години.

Дори не е нужно да се споменава Германия, за да стане ясно, че държави, които имат тежко минало, е нормално днес да правят отстъпки пред малцинствата си. Страдали и страдащи до днес, малцинствата не спират да търсят онази степен на гражданско равенство, която да компенсира вековете на потисничество и отказ от достъп до елементарни човешки и икономически права. В много случаи, същите страни и до днес пример за стряскащо икономичско неравенство при малцинствата.

Защо държавите, които не са обременени с подобно минало трябва да плащат същата цена?

България има десетилетия на приятелство с държави като Виетнам, Куба и други страни, включително от Африка, чиито граждани са идвали да учат в България. Студенти с азиатски и африкански произход сключват бракове с български партньори, заселват се и децата им днес имат пълноценно развитие.

Хомосексуалисти като Георги Парцалев и Емил Димитров са любимци на българската публика, а филмите и песните им продължават да се радват на популярност. В някои отношения дори остават и ненадминати.

Вярно България не е подмината от вредното влияние на националистически и расистки движения. Скин хедове (най-лошите разклонения на движението) и нео нацисти създават враждебна среда за всеки представител на малцинство, но това не е културата на българина, а още по-малко правна норма, с която дискриминацията по някакъв признак се узаконява и издига до държавна политика.

Използването на думи, маркиращи расовите и полови различия, както и тези в сексуалната ориентация в България никога не са били база за обида. В продължение на векове в България не било проблем да се каже, че човек е черен или жълт, и това само да илюстрира очевидната разлика, без да съдържа какъвто и да било намек за расизъм, и усет за расово превъзходство.

Това, че има обидни изрази според пола, ориентацията, расата е само фрагмент от целия речник с обиди, който съдържа такива за хората с наднормено тегло, висок, или нисък ръст, наличието на конкретен физически недъг, или затруднения в интелектуалното развитие.
Използването на обиди обаче идва, когато човек бъде предизвикан по един или друг начин и в 99% от случаите маркира загубата на този, който ги използва.

Страната ни винаги е била пример затова че не се налага толерантност спрямо малцинствата. Толерантност е търпимостта на по-висшите към по-низшите. Вместо това малцинствата в България получават третиране като равни. Равни граждански и човешки права, а когато това бъде отказано, просто има нарушение на законите.

Защо тогава, трябва днес да приемаме вносни норми за третиране на малцинствата, и то от държави, където очевидно балансът още не е постигнат.

Фактът, че в САЩ транссексуалните имат право дори да служат във въоръжените сили, променя ли факта, че коефициентът на самоубийствата при тях е 44%. Фактът, че днес мъже се преследват, защото си позволяват да наричат жените с умалителни изрази, като „бебче“, „слънчице“, „тиквичке“, да не би да е променил статистиката, че едва 7% от главните изпълнителни директори на големите компании (според индекса FTSE 100) са жени? Ами фактът че чернокожите в САЩ вече са афроамериканци, а не „негри“, и че думата „негър“ вече е е позната като „думичката с Н“, да не би да променя отношението между убитите бели и чернокожи от органите по сигурността?

Вярно, в България има домашно насилие. Има насилие на расова основа, както и такова, продиктувано от сексуалната ориентация на жертвите. Но този тип насилие не е държавна политика. Този тип насилие се третира като престъпност, и ако противодействието й се проваля, то се проваля, по същата причина, по която се проваля и противодействието на всички други престъпления.

Днес у нас е модерно да се внасят всякакви интелектуални и културни течения. Преди 15 години списанията ни ограмотяваха какво е метросексуалност, като най-вероятно идеята беше да се приучат мъжете, също като жените да ползват козметика и да ходят на солариум. Готов съм да се обзаложа на 99%, че това течение е замислено от индустрията и нейния пи-ар апарат.

На дневен ред се прeдлага Истанбулската конвенция, въпреки очевидните неясноти и възможности за двуяко тълкуване на нейните норми с всички произтичащи от това последствия, много от които непредвидими. Речитативът на хората, които лобират за истанбулската конвенция напълно съвпада с този на западните й поддръжници.

„Който е против конвенцията, подкрепя насилието над жените и дискриминацията над тях“. „Който използва обидни изрази срещу жени, хомосексуални и представители на други раси е расист“. „Нацизмът е започнал с реч на омразата и вижте докъде стигна“. Хората, които четат чуждестранна преса могат лесно да забележат как тези опорни точки се формират някъде на запад и лека полека стигат до консервативните източноевропейски общества.

Дали обаче западните общества, откъдето тръгват тези течения са постигнали своя баланс? Дали това, което се случва в САЩ, Англия, Белгия, Холандия и Германия е най-доброто? Трябва ли България да прегърне експериментални обществени течения, само защото нейните икономически и военни партньори са ги възприели? А защо да не се възползваме от свободата си да бъдем различни, до момента, когато стане ясно дали експериментът е бил успешен.

Някой може ли да покаже научни доказателства, че хомосексуалните бракове са полезни за обществата, където са приети? А че осиновяването на деца от еднополови двойки е полезно за самите деца? Забележете, ако една еднополова двойка живее заедно, макар и без брак, тя не се преследва от властите в България. Отказът да се въведе статут на еднополовите бракове не е забрана за съжителството между еднополови двойки.

България обаче може да се поучи от историята си, и по-специално от опита с налагането на експериментални идеологии. Последният път, когато подобно нещо ни се случи, десетки хиляди бяха избити от комунистическия режим, селяните загубих земите си, градската буржоазия загуби предприятията си. Пламът, с който се налагат новите „ценности“, и по-точно обвиненията към хората, които ги отхвърлят, не приличат ли точно на болшевишкото „който не е с нас, е против нас“.

Най-вероятно Истанбулската конвенция ще мине. Най-вероятно е, еднополовите бракове да се узаконят. Може би дори еднополови двойки ще получат право да осиновяват деца. Много е вероятно дори образователната система да се преустрои така, че да наложи нетрадиционните разбирания като естествено положение на нещата.
Дали обаче това ще бъде полезно, няма да разберем в рамките на нашия живот. Ще минат десетилетия, а може дори и век преди днешните културни и интелектуални течения да се подложат на справедлива и безпристрастна оценка. Дотогава ще се нагледаме на тържеството на новите партизани. Вчерашни бездарници, утре ще се кичат с титлата „борци срещу нещо си“. Ще бъдат известни с нищо друго освен с гласовитостта си.

И нещо друго обаче ще е вярно. Ако преди 74 години комунизмът ни е натрапен със сила, евентуалното приемане на Истанбулската конвенция и всички натрапени стандарти за отбелязване на равенството между половете, расите и хората според тяхната сексуална ориентация, днес ще покажат нещо друго. През 1944 година България просто е слаба да се опълчи на Съветския съюз. Днес като общество имаме всички основания да покажем, че сме по-добри в в защитата на малцинствата и да отхвърлим предлаганите ни стандарти за поведение. Не защото сме лоши, а точно по обратната причина. Може би светът има какво да научи от нас.