Какъв провал може да крият управляващите с пенсионните промени

Може би има проблем и това ни притеснява много. Не сме сигурни колко сериозен е този проблем, ако го има, и затова не смеем да споделим пълните ни притеснения. Въпреки това опитваме да намерим решение, но мерките, които предлагаме, трудно могат да се обвържат логически с това, което можем да посочим като причина за активността ни. В крайна сметка може и нищо да не излезе, но ако след няколко години притесненията ни, че има сериозен проблем се потвърдят, ще сме демонстрирали достатъчно желание да го решим. Ще изглеждаме като непризнати пророци и ще претендираме, че не носим морална вина. А че е имало и по-правилен подход, който е обещавал повече ефективност, но не сме посмели да се нагърбим с него, ще бъде обективна критика на малцина, които няма да бъдат чути в развихрилата се паника.

Горе долу така можем да си обясним неуморността, с която вече второ правителство на ГЕРБ опитва да промени архитектурата на пенсионната система, фокусирайки се главно върху втория стълб и индустрията на частните пенсионни фондове. С такива действия държавата решава съдбата на спестявания за общо 7.2 милиарда лева, притежавани от над 3.5 милиона души.

Миналия петък Министерство на финансите предложи пакет от промени в Кодекса за социално осигуряване, касаещи почти изцяло втория стълб на пенсионната система. По същността си предложенията също както и в предишните два напъна за реформирането на пенсионните фондове изглеждат радикални, а мотивите са представени като опит да се избегне реализацията на иначе предвидими рискове.

Най-важната новост е, че се премахва възможността за онаследяване на спестеното в личната партида на осигуреното лице, ако то почине след пенсионирането си. Причината е, че след като навърши пенсионна възраст, осигуреният ще трябва да подпише договор в който се посочва размерът на пенсионните плащания до края на живота му, с което се отменя сегашният режим. Той позволява на осигуреното лице да избере да получи ли спестеното за конкретен срок (например пет години), или да разчита на пожизнено плащане в по-малък размер. И  в двата случая обаче се предвижда след смъртта на осигурения, неговите наследници по права линия да наследят правата му.

Мотивите на финансовото министерство са, че сегашната регулация залага риск за фондовете. Например, ако спестеното по личната партида на човек е достатъчно той да получава втора пенсия от 100 лева за срок от 15 години, но той сключи договор за пожизнена втора пенсия в размер на 80 лева и живее не 15, а 40 години, пенсионният фонд, който изплаща пенсията му, ще загуби. И точно вероятността човек да надживее прогнозираното в таблиците за продължителност на живота, според финансовото министерство поражда риск фондовете да изпитат ликвиден натиск, или да оставят човек да се оправя сам.

„Когато след време тези дефицити действително се проявят, ще възникне въпросът как да се попълнят. Темата със създаването на такъв пул идва да реши проблема с това, че не можеш прецизно да определиш едни бъдещи събития и е възможно ако не се промени сега закона, да се стигне до ситуация, когато определен пенсионер, изчерпал натрупаните средства по неговата индивидуална партида, ще трябва неговите синове и дъщери да му плащат пенсията“, каза по този повод финансовият министър.
Практическото решение предвижда прехвърляне на средствата, спестени в личните партиди към техническите резерви на пенсионните фондове, които добиха популярност като „общ пул“, или „единен пул“. В резултат човек ще има осигурителни права до живот и никой няма да ги оспорва.

Работата е там, че след смъртта на осигурените, парите им ще остават във фондовете и така ще се постига компенсиращ ефект – парите на тези, които починат по-рано, ще финансират пенсиите на най-дълголетните.
Друга ключова промяна е, че след навършване на пенсионна възраст, осигурените ще могат да прехвърлят спестеното по личните си партиди в животозастрахователни компании. Тяхната индустрия вече е създала достатъчно продукти за възрастните хора и няма да има никакъв проблем законодателната инициатива да се приложи веднага. Революционното на промяната е, че при животозастраховането има възможност спестеното да се онаследява и така се създава мотив за осигурените да преместят парите си от пенсионните фондове в животозастрахователна компания. Въпрос на доверие , ще кажат някои, но не само.

По същество пенсионните фондове и застрахователите са в един и същ бизнес – взимат парите на хората, управляват ги и изплащат обезщетения, когато настъпи конкретно събитие (в случая пенсиониране). И в двата бизнеса актюери правят изчисления колко вероятно е пенсионираният да доживее до преклонна възраст и от изплащането на пожизнени обещетения компанията да загуби. Но ако на застрахователите е позволено да изплащат обезщетения на наследниците, когато клиентът им почине, защо същото нещо ще  забранява на пенсионните фондове?

Според  финансиста Калин Костов не трябва да има никакъв конфликт между пожизнения характер на пенсионните плащания, с възможността натрупаното по личната му партида да се изчерпи. Така както някой човек може да доживее дълбока старост, друг почива относително рано и балансирането между двете възможности е част от бизнеса на осигурителните и застрахователните компании.

„Няма как изведнъж продължителността на живота да се промени толкова драматично, че таблиците за преживяемост и смъртност изведнъж да се окажат неточни и да се налага „стабилизиране“ по подобен начин. Промените не създават стимул за миграция от втория към първия стълб, но ще стимулират хората изобщо да избягват да се осигуряват и сякаш точно това се цели – отвращение на обществото от осигурителната система“, коментира той пред списание  „Икономист“.

Другият сигурен ефект е, че така се създават допълнителни бизнес възможности за застрахователните компании, но в ущърб на пенсионните фондове. И ако радикалното обяснение е, че наблюдаваме последователни усилия, целящи геноцид върху индустрията на пенсионните фондове, по-достоверно звучи версията, че управляващите съзират неустойчивост във втория стълб. Каква е тя би трябвало да знаем от Комисията за финансов надзор, която по закон регулира този бизнес и държи пръст на пулса му. Както при фалита на корпоративна търговска банка обаче, регулаторният орган не бие камбаната за тревога и ако има някакви проблеми за тях трябва да се досещаме от сигнали с необичайни източници.

Например, на 26 февруари Европейската комисия публикува свой работен документ, обхващащ възможните макроикономически рискове пред България. Като такъв експертите посочиха провал на пенсионни фондове по две възможни причини. Първата е концентрация на твърде много средства в неликвидни финансови инструменти (акции и облигации на български компании). Втората причина са възможни лоши практики, при които пенсионноосигурителните дружества са влагали средствата на осигурените в бизнеси, свързани със техните собственици. Няма конкретни сигнали, има само предупреждения, че това е възможно.
Причина да предполагаме, че именно тези притеснения движат правителството, дават предишните примери за намеса на ГЕРБ в индустрията на пенсионните фондове. През 2010 година, когато финансов министър беше Симеон Дянков, а Владислав Горанов бе негов заместник, стана ясно, че професионалните пенсионни фондове (тези, в които се осигуряват хората с вредни професии – първа и втора категория) не могат да изплащат удовлетворяващи пенсии, главно заради краткия срок на натрупване и заради борсовия срив, чиито последствия не бяха компенсирани. Тогава правителството поиска да национализира средствата, но след силният обществен отпор тези намерения се смекчиха компромисен вариант, които желаят държавата да им осигури сигурност, сами да прехвърлят спестяванията си в системата на държавното осигуряване.

Без конкретни доказателства за проблем, промени в много подобна посока бяха предложени през декември 2014-та година. Тогава идеята бе на хората да се даде свобода да прехвърлят личните си партиди в Държавното обществено осигуряване, а младите хора, които тепърва започват работа изрично да посочват пенсионния фонд, в който искат да се осигуряват, или да по подразбиране петте процента от заплатите им, които се превеждат за втория стълб, да се пренасочат към ДОО.

Накрая инициативата се ограничи до компромисен вариант, но забележителното е, че правителството на ГЕРБ поиска държавата да предлага защита на осигурените, при условие, че те й прехвърлят спестяванията си. Това е същото лекарство, като предложеното през 2010 Година и логичното мислен дава всички основания да се предполага, че управляващите съзират същата неустойчивост при  универсалните пенсионни фондове, каквато доказано бе констатирана в професионалните. Така докладът на Европейската комисия, с който предупреждава за рисковете пред втория стълб, е може би най-удобният документ за това правителство, който някога комисията е публикувала. Той развързва ръце и дава оправдание за вземането на сериозни мерки.

Някой „мести трупа“

Но защо, след като комисията толкова удобно е „вдигнала топката“ на управляващите, те не забият най-зрелищното „воле“? Защо не се изправят и заявят, че вторият стълб на пенсионната система трябва да бъде ревизиран, и че има воля констатираните нередности да се поправят, макар и цената за това да е висока и да се плаща пак от обществото.
Удобен шанс за това ще получат още в края на годината, когато трябва да приключат стрес тестовете в пенсионните фондове, ако Комисията за финансов надзор не се провали още веднъж в тяхното организиране.

Те трябва да покажат има ли проблеми, колко са големи те, дали са системни за цялата индустрия, или просто има гнили ябълки. Преди това всякакви промени могат да се приемат като нарочна стрелба в тъмното. Ако онаследяването на втората пенсия в една капиталово натрупваща система наистина е проблем, то този проблем би трябвало да се констатира още при полагането на нейните основи. Не десетилетие и половина след нейния старт. Ако проблемът не е в онаследяването, като акт, а в липсата на ресурси вторият стълб да поеме всичките си задължения и затова се цели неговото облекчаване, то трябва да се знае защо обезпечеността му не е такава, каквато основателите му са очаквали. И няма нищо по-нормално от това кабинетът да отговори на въпросите, когато предлага промени, касаещи милиони българи, във възрастта им, когато ще са най-уязвими в социално отношение.

Възможните обяснения са, че или държавата се управлява от хора, които нямат нужната компатентност, а втората е, че управляващите вече си дават сметка за проблема, но не могат да го признаят, защото разкриването му ще носи унищожителни политически последици.
ГЕРБ управлява в четири и половина от последните шест години, а Комисията за финансов надзор в сегашното си ръководство е избирана именно от ГЕРБ (вижте карето).

Каквото и да се случи, партията на Бойко Борисов носи пряка отговорност за случилото се след 2010 година, а и за случилото се преди това със своето мълчание и бездействие. Опитите на правителството да реши непризнат проблем, отразяват единствено нежеланието на ГЕРБ да понесе отговорност за миналите си действия и бездействия. Нещо като страх на престъпника, че може да бъде намерена улика и завръщането му на местопрестъплението за да премести трупа на по-неоткриваемо място.

Да си дресираш регулатор

Ако в следващите години се намери причина за упрек към свършеното от сегашното ръководство на Комисията за финансов надзор, отговорността за избирането му ще се носи изцяло от ГЕРБ и депутати от  някогашната „синя коалиция“, които сега са част от Реформаторския блок. Неясно какъв точно резултат се  цели, при гласуването на бюджет 2010 първото правителство на ГЕРБ предложи, а парламентът одобри регулаторът да разполага с 6.3 милиона лева,  което е с 47% по-малко средства в сравнение с 2009 година. Ограничението принуди реорганизация на дейността, включваща ползването на неплатен отпуск, а като страничен ефект служителите на комисията започнаха да напускат.

Само половин година по-късно истинските намерения на управляващите станаха ясни, когато със закон се повиши изискваният опит от нейните ръководители и това автоматично доведе до смяната на председателя й Петър Чобанов и останалите членове. Сред вносителите на поправката бяха Менда Стоянова, която и тогава, и сега оглавява парламентарната комисия по бюджет и финанси и Мартин  Димитров. След като в средата на 2010 година на мястото на Петър Чобанов бе избран депутатът от ГЕРБ Стоян Мавродиев, бюджетът на комисията бе вдигнат до 9.3 милиона лева, което отреди до края на годината Стоян Мавродиев да разполага с около  шест милиона лева, което е почти двойно повече в сравнение с бюджета на комисията за първото полугодие, когато се оглавяваше от човек, който не спада към ГЕРБ.

За това какви са приоритетите на новото ръководство може да се съди по една от първите  инициативи на комисията. Тя предвиждаше задължителна минимална квота от средствата на пенсионните фондове да се инвестира в български  публични  дружества, с което регулаторът опита да провежда насърчителна политика. Вместо да пази интересите на осигурените, като залага лимити за максимално допустимите експозиции, комисията обърна подхода и опита да задължи фондовете да влагат част от средствата си на българския капиталов пазар. Така за свършеното, както и с несвършеното след юли 2010 година Комисията за финансов надзор политическа отговорност трябва да се понася от ГЕРБ и депутати, които днес са част от Реформаторския блок.