Действайки като пълномощен министър на великата задокеанска сила, Даниел Митов отдавна щеше да е анатемосан, ако зад него не се простираше чадърът на премиера Бойко Борисов. С всичките си зависимости министър-председателят и да иска, не може да отстрани Даниел Митов, а най-жалкото е че безобразията му се пишат като негатив на цялото правителство и външният министър така и не понася отговорност за действията си.

Последният чутовен гаф е решението на България да се откаже от възможността да стане непостоянен член на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации (ООН), отстъпвайки по този начин място на Полша. Подобно решение може да намери логично обяснение само в едно – някой се притеснява, че следващото правителство може да замени сляпата агресивност по адрес на Русия с балансиран подход към международните отношения.

И обратното също важи – логика България да приеме такова неприлично предложение, би имало само ако насреща стои някаква очевидна полза, с която управляващите скоро да могат да се похвалят.

Такава в момента не е видима, но за сметка на това новината за отказа ни да попаднем в Съвета за сигурност върви с поредната доза слухове за трудоустрояване на Кристалина Георгиева на някакъв пост, или пък на Стефан Тафров. Между другото Тафров бе представител на България в ООН именно последния път, когато страната ни членуваше в Съвета за сигурност. Тогава именно се обсъждаше и военната операция срещу Ирак под предлог, че се поддържа арсенал с оръжия за масово поразяване. Е, такива нямаше, но България одобри операцията, и тя се случи въпреки ветото, което Русия наложи. Страната ни бе наречена „Нова Европа“ от тогавашния държавен секретар Колин Пауъл и две години по-късно станахме членове на НАТО.

Какво обаче ще получим този път е енигма. Тогава приемането в отбранителния блок и Европейския съюз бяха приоритет и последователна цел на няколко правителства, а днес такива липсват и е много вероятно мястото в Съвета за сигурност да е изтъргувано евтино, може би дори за лични облаги. И то ако въобще е имало сделка. Основание за такива подозрения дава фактът, че Митов промени подхода към международните отношения от прагматизъм към идеологизиране. Днес е възможно под предлога „евроатлантически ценности“ да се пробутват всякакви глупости. Не е далеч моментът, в който страната ни ще прибегне до същото сляпо следване на задграничните директиви и възхваляване на големия брат, което проявявахме към Съветският съюз.

И точно затова е важно Даниел Митов да стане министър-председател. Подобна стъпка може да се окаже пагубна за поколения българи, но веднъж опарили се от сляпото обвързване със запада по подобие на това, което проявявахме към Съветския съюз, в страната ни най-после ще се изгради колективната памет. Ще разберем, че лашкането от една крайност в друга е вредно, а най-добре е да се търси балансирана позиция.

Затова, господин Плевнелиев, господин Президент, моля Ви, направете Даниел Митов служебен премиер. Много жалко, че ще е такъв само за няколко седмици, но и това е начало. Очевидно е, че животът на няколко поколения ще мине в поклонничество пред евроатлантическите партньори без да се държи сметка за националния ни интерес. Нека поне това се прави видимо и да донесе познание на някое от следващите поколения.

Оказва се, че нашият партньор в  НАТО е дори по-голяма заплаха, отколкото някога е бил Хитлер, след като с такава готовност му предаваме враговете на неговото  управление, а преди 73 години сме показали топки да спасим сънародниците ни от еврейски произход. Не трябва да има и грам съмнение, че случилото е, е въпрос на външна  политика.

Просто няма начин в Дирекция „Миграция“ към МВР, които са разпоредили предаването му, да не са знаели историята на Абдулах Бююк  и опасността за живота му, която крие евентуалното му завръщане в Турция. Дирекцията не би могла да не знае и за решенията на Софийски градски съд и на Софийски апелативен съд Бююк да не бъде екстрадиран, защото няма гаранции, че процесът срещу него ще бъде справедлив. Ако шефът на агенцията, която  се занимава с чужденците в България не е запознат с историята на най-чувствителните си казуси, той просто не е за там.

Комбинацията от информираност за специалния статут на Абдулах Бююк, преследването му от режима на Ердоган и закрилата от българския съд прави акта на Дирекция „Миграция“ прецедент. Да предадеш на турските власти човек , който те могат да убият под предлог, че нямал изрядни документи за да остане у нас е „измиване на ръцете“ в най-библейския възможен смисъл на думата. Не е ясно само дали заповедта е подписана от действащия началник на Дирекция „Миграция“ Николай Николов, или от някой от неговите заместници, но това е второстепенен въпрос.

Ако Бююк загуби живота си в Турция, или бъде осъден да прекара десетилетия в затвора заради скалъпен процес, България ще бъде съучастник в издевателството срещу него. И това не трябва да тежи на съвестта на политиците, а върху цялото общество, защото ние не сме поискали от избраниците си да предложат приемлива концепция за отношенята ни с Турция.

Такова  нещо не може да се случи в държава членка на Европейския съюз без да има специална скрита причина. Дори и в България слабите  взаимовръзки между институциите и скудоумието на чиновниците не могат да обрекат на смърт човек по случайност. Колкото  и да ни обяснява вътрешният министър Румяна Бъчварова, че държавата е приложила закона, думите й не могат да убедят никого: „Той присъства в страната без валиден документ и без желание да уреди статута си тук в страната. Има молба (за убежище) която е към комисията към президентството, информацията е, че има отказ на комисията и по този начин не е имало основание да му се предостави такова политическо убежище“.

Изказването й е пред сутрешния блок на BTV тази сутрин, а на последвалия въпрос как е възможно Бююк да бъде върнат на Турция, след като две  инстанции на българския съд са отказали да позволят това, Румяна Бъчварова отговаря „По конкретни обвинения“, визирайки явно, че не може да бъде върнат да отговаря по тези обвинения, но може да бъде върнат, заради изтекъл граничен паспорт.

Обобщаването на фактите  е следното – Абдулах Бююк е потърсил закрила в България и такава му  е била отказана от президентството, което което решава тези въпроси. Българският съд отказва да го предаде на турските власти, защото  няма гаранции, че човекът  ще бъде третиран справедливо и вътрешното министерство го предава на Турция заради нередовни документи. Това няма как да се случи при положение, че осъзнаваме колко опасно е в Турция да бъдеш опозиционер на днешно време. Това може да се случи само, ако припознаваме Турция като реална заплаха, като по-мощна държава и се страхуваме от  нея.

Абдулах Бююк стана първото директно жертвоприношение, което правим във външната ни политика от доста време насам. Възниква обаче въпросът, къде са евроатлантическите ни партнори. Очевидно сме изпаднали в паника от силата на Ердоган и милионите бежанци, които той може да насочи към България и очевидно не вярваме, че Европейският съюз и Съединените щати могат да удържат Реджеп Таип Ердоган. Тук дори не е нужно да говорим за балансиране между домогванията на няколко велики сили. Тук става въпрос за изоставянето ни от онези велики сили, които би трябвало да се нарекат наши партньори и възприемането на схващане, че  вредите ще бъдат най-малки ако демонстрираме подчинение пред Ердоган.

Грозно е, но в случая държавниците ни водят външна политика. Те нямат кураж да си го признаят, но това трябва да се осъзнае. Само  тогава ще дораснем и до разбирането, че ни трябва по-добро решение, което  не ни унизява като нация и че очевидно това решение в момента не ни  се предлага от  партньорите в ЕС и НАТО.

В групата попадат и другите малки източноевропейски държави, доскорошни сателити на Съветския съюз, още помнещи руското потисничество. Те съзнават шанса си да придадат легитимност на мисията в Ирак, която не открива оръжия за масово унищожение, но отстранява иракския диктатор. С малки контингенти, дали ограничени жертви, те плащат сравнително ниска цена за включването си в системата за колективна сигурност НАТО. Това поне на теория би трябвало гарантира, че повече няма да бъдем окупирани от Русия, а резултатът е, че България извлича полза от втория разкол в НАТО и става държава членка на блока.

Цената е практическото унищожаване на голяма част от отбранителния капацитет, придружено от трансформиране на войските от армейски групи за конвенционална война към малки мобилни сили, предназначени за ограничени и асиметрични конфликти.

През изминалия уикенд германският външен министър Франк Валтер Щайнмайер даде повод за трети разкол в НАТО, който поставя България на кръстопът как да постъпи вече като член на северноатлантическия алианс. „Това, което не трябва да правим е да нажежаваме обстановката с точене на ножове и подстрекаване към война“, каза дипломатът пред вестник Билд и допълни, че всяка демонстрация на военна мощ по в Източна Европа влошава сигурността.

Явното противопоставяне на дипломата срещу ястребските настроения в САЩ, Турция и Румъния може да е начало на най-сериозното вътрешно блоково разединение след втората война в Персийския залив, но този път изборът, който държавата ни трябва да направи далеч не е толкова лесен.
Това е най-сериозното външнополитическо предизвикателство, пред което се изправя премиерът Бойко Борисов, опитвайки едновременно да угоди както на германските си поддръжници, така и на Съединените щати, като в същото време внимава да не ядоса Владимир Путин. Опитите да сме приятели с всички биха успели изключително трудно в такива времена, а „флотилиягейт“ ясно показа, че държавата ни вече е станала обект на натиск за припознаване на някоя от всички позиции.

Какви са интересите на партньорите ни

Русия и Германия имат икономически връзки, които нито Владиир Путин, нито Ангела Меркел желаят да разкъсат и поради това гледат проблемите да се решат с мир в името на общата изгода. Това важи също за Франция и почти всички богати държави от групата на Стара Европа, по смисъла, който влагаше държавният секретар на САЩ Колин Пауъл.

От друга страна САЩ, движени в добрия случай от усещането си за изключителност и натовареност с месианска мисия, желаят да разширяват зоната на сигурност, на изток в Европа и Азия, което дава всички основания да се вижда и прагматичен интерес, надвишаващ претенцията им да са пазители на морала в международните отношения.
Това притеснява не само Русия, но и Стара Европа, защото военните операции на САЩ в Афганистан и по периферията на НАТО – в Украйна и Сирия (индиректно) създават бежански потоци и проблеми, които иначе едва ли биха възникнали.

Русия пък има пълното право да се притеснява, че дори и по своя вина, заради отношението към съседите си в миналото, днес те имат мотив и се включват в доминирани от САЩ коалиции. В това положение България трябва да запази добрите си отношения с Германия и Европейския съюз като цяло, защото това са основните пазари за износа ни. Русия е важна и незаобиколима, защото все още е безалтернативен доставчик на част от енергийните ресурси, а туристите й спасяват както курортите ни, така и пазара на недвижими имоти. Съединените щати пък са единственият сигурен гарант, че руски войски няма да дебаркират на Черноморското ни крайбрежие (освен едностранното ни обявяване за руски васал) и поради това необходимостта от закрилата им остава безалтеративна.

Има един проблем

Износът на демокрация и сигурност два пъти удари на камък – в Грузия и в Украйна, където райони с компактно руско население се отцепиха. Това бе удар по външната политика на Съединените щати, които създадоха проблем за малките източноевропейски съюзници. Партнирайки си по съвместни учения и подкрепяйки „демократични“ политически сили в Грузия и Украйна, САЩ дадоха имплицитни гаранции за териториалната цялост на тези държави, които не бяха спазени.

Тук аналогията е с финансите и икономиката, където имплицитните и експлицитните гаранции са по-разпространени като терминология. За имплицитна гаранция например се приема одобрението на държавата като акционер, „Кремиковци“ да изтегли заем за 325 милиона евро, като кредиторите смятат, че щом фирмата произвежда два процента от брутния вътрешен продукт, то е много вероятно управляващите да спасят дружеството от фалит и да поемат дълговете му към частните кредитори. Имплицитната гаранция не сработи, „Кремиковци“ фалира, а кредиторите  отписаха 90% от номинала на облигационния заем.

Експлицитна пък е гаранцията, при която Народното събрание изрично одобрява издаването на държавна гаранция по дълга на конкретно дружество. Това вече със сигурност показва, че ако то не плати дълга си, правителството ще го направи, или държавата ще се приеме за фалирала.

Геополитическият паралел на този пример е в това, че без разполагането на сериозни военни мощности на САЩ в Балтийските републики, Полша, Румъния и България, ангажиментът на Америка вече изглежда имплицитен, също като в Украйна и Грузия. Превръщането му в експлицитна гаранция за сигурността минава през разполагането на бойни кораби в Черно море, сухопътни сили и техника и съвместни учения в същите държави.

Това обаче е ескалация на напрежението, която дава основание на Русия да привежда в бойна готовност въоръжените си сили. Германия и Франция от своя страна виждат как икономическият им растеж и връзките с Русия се превръща в заложник на опитите САЩ да възстанови доверието в себе си като гарант на сигурността, поради което Германия вече демонстрира несъгласие с допълнителното дислоциране на сили на алианса на изток.

Така България попада в групата на очевидните губещи, защото доверието в имплицитната гаранция на САЩ бе разклатено след непремерени ангажименти в страни извън северноатлантическия пакт, а възстановяването й минава, чрез разполагане на сили на наша, Румънска и Полска територия, както и в балтийските държави. Това обаче само по себе си е повод за повишаване на напрежението и създава рискове от ответни действия от страна на Русия.

Още повече, далеч не е сигурно, че общественото мнение в САЩ би подкрепило конфронтация с Русия и в крайна сметка едно изпускане на нервите от страна на Владимир Путин (или премерен ход в същата посока) може да доведе до ограничено настъпление в Източна Европа, което да предизвика разпад на НАТО, вместо до адекватна наказателна операция.

В такъв сценарий дори Германия и Франция ще се усетят застрашени като през студената война, но намесата им по-скоро би приличала на „смешната война“, която повеждат срещу Хитлер, когато окупира Полша, вместо да предприемат изтощителна кампания за защита на бедни малки държави, като България.

Това, което би донесло нобелова награда за мир в момента, е отговорът на въпроса как едновременно гаранцията на САЩ и НАТО в Източна Европа отново да се възприеме от Русия като експлицитна, и в същото време напрежението да се понижи. Въпрос, на който българската външна политика не дава сигнали, че може да намери отговор, но от който отчаяно се нуждае.

„Кербала“ е един напълно приличен екшън, разказващ история за отбраната на кметството в иракския град Кербала. През пролетта на 2004 година то бе нападнато и в продължение на три нощи и три дни обкръжените полски и български войници даваха отпор на иракските бунтовници (може и да има по-точна дума, за врага, но не се сещам). Това, което можем да научим е, че официално тази отбрана не се е случила, а водачите на коалицията – САЩ са представили инцидента като междуособици, в които са участвали само иракчани (нещо доста смешно, като се има предвид, че още през 2004-та година научихме за тази обсада, може би дори още преди тя да приключи, в новините вече се говореше за нея).

Но да се върнем на филма. Начинът, по който започва, е класически – идват новобранците, следват лафове и шеги на старите войници, изведнъж лошите нападат, добрите показват героизъм и се стига до щастлив край. Само дето нападенията са няколко. Колкото и да ми хареса видяното, не мога да отрека, че финалът също беше класически. Завръщане на доблестните победители, презрели суетата, забравили гордостта и стремежа да се окичат с медали, доволни, че просто адът е свършил.
Но какво друго може да ни представи, продукцията, ако отразява истински случай и той е бил точно такъв. Това, с което режисьорът Кшищов Лукашевич се е справил най-добре, е да създаде усещане за отвратителността на ситуацията и достойнството на героите без да вкарва в устите им пропагандни реплики. Лъжичките катран, които отровиха „Пъръл Харбър“ и Black Hawk Down, липсват в „Кербала“. Не се говори за бой до последно, а за капитулация. Вместо да мислят как да се обърнат ситуацията, когато е най-тежко, героите коментират дали няма да бъдат изклани, ако се предадат. Развръзката настъпва, когато решават да освободят цивилните заложници, разположени около минохвъргачката, с която ще започне следващата атака.

„Кербала“, както повечето руски филми и в контраст с американските, показва страха и неговото преодоляване. Митичните офицери, които стоят дистанцирани от войниците за да поддържат респекта им, каквито познаваме в американското кино, липсват. Полският капитан Калицки (изигран от Бартоломей Топа) пие водка със сержанта, само минута, след като го е видял как „действа“ малкия си брат. И пак същият полски капитан защитава войниците от опитите на един амбициозен поручик да ги юрка.

Българският капитан Гетов пък „говори“ с войниците си, да освободят заложниците, вместо просто да им заповяда, или да им постави задача. Това размиване на дистанцията между офицер и войник е характерно за две ситуации – на най-сплотените екипи и на най-слабите подразделения, където низшестоящите не спазват дисциплина, а командващите са загубили авторитета си. Може би заради сложността на този тип отношения американското кино ни ги спестява в повечето си филми. Идеята обаче е друга. Макар и като сюжет филмът да напомня много, вече екранизирани битки, той впечатлява с реалистичността си. Разкриват се истинските емоции, а не на героизирани характери.

Не на последно място, филмът е опит да се демонстрира уважение към хората, които служат на националния интерес. Правилна или грешна, една военна мисия в чужда държава се случва по волята на правителство и парламент. И ако някой е виновен за нея, това са управляващите и избирателите им. Войниците просто си вършат работата.

Много бих се радвал, ако този филм бъде изгледан от една адвокатка, бивш депутат от БСП, с афинитет към създаването на нови политически проекти. Не казвам името на въпросната особа, защото възнамерявам да припомня колко тъпа е беше тя, когато преди близо 15 години в парламента се обсъждаше дали България да изпрати свой контингент в Ирак и тя обясняваше, че българските войници няма какво да се правят на рамбовци. Тази гъска не беше първата, хвърлила кал по въоръжените сили, но беше част от тълпата, създала условията за интелектуалното осакатяване и унижението на, което се подлага системата на отбраната.

На пръв поглед събитията може и да не изглеждат свързани, но именно мисиите на България в Ирак и Афганистан станаха причина за приемането ни в НАТО и за отмяната на наборната военна служба. И въпреки това, освен тържествените погребения на загиналите също в Кербала герои, като общество не сме показали с нищо, че ценим приноса на тези хора за нашата сигурност.

„Мога да се оправя с куршумите, с бомбите, с кръвта. Не искам пари, не искам медали. Просто очаквам да покажеш малко уважение“, каза героят на един американски филм. Но ако в Съединените щати махалото е в онази крайност, където военните филми пропагандират войнската саможертва като най-висша ценност, у нас хората с униформа трябва да гледат полски филм, за да видят някаква форма на признателност, за труда си.

Съдбата явно обича да се шегува, защото в средновековната постъпка на Борис осигурява на България стабилна база за духовно и политическо израстване, а днес изритването на Лютви се разглежда като тъмна страница в историята ни от почти всички експерти и политолози, накичени с ореола на готини, западни и демократични. Тоест, ако търсим аналог с историята, едно и също явление, може да води до различни последствия, а ние не знаем да се радваме ли, или да се страхуваме.

Обратното също важи – само агенти на държавна сигурност, нейни началници, дисциплинирани функционери и удобни медии представят Ахмед Доган като пазител на българския национален интерес. Честно казано, да си представя човека, който се хвали, че разпределял порциите, като пазител ме ужасява, но за това малко по-късно.

Та значи Лютви, Местан е бил отстранен от архизлодея Доган, защото опитвал да реформира ДПС, защото опитвал да я хариза на турското правителство, или защото какво?

Всички десни мислители и титани на морала опитват да ни убедят, че руската резидентура в лицето на Доган е надделяла над турската резидентура в лицето на Местан. Нещо като през 40-те години на миналия век, когато в началото на втората световна война българските комунисти приветстват пакта Молотов-Рибентроп и подялбата на Полша, но след като Хитлер напада Сталин, вече искат да сме противници на Германия.

Днес Путин и Ердоган са в конфликт и отстрелването на Местан съвпада с началото на разрива между двете големи сили. Турция свали руски самолет, Русия отвърна със санкции, и докато международната общност се чудеше какво е най-малкото зло в тази ситуация, Лютви Местан заяви от трибуната на българския парламент, че Турция трябва да се подкрепи, защото пазила суверенното си въздушно пространство, следователно и нашето, бидейки с нея в отбранителния блок НАТО.

С декларацията си Местан сякаш се превърна в съюзник на новия Хитлер – Ердоган, който Удари новия Сталин – Путин. Но понеже Местан не управляваше цяла България, а просто една партия, за неговото опраскване не беше нужно партизанско движение и нова съветска окупация. Достатъчно бе просто да почетният председател да прекъсне сарайското си замонашване и с Местан да се приключи.

Но какво ни казва целият кнтекст?

Лютви Местан обяви, че ще съди всеки, който го нарече турски шпионин, или турски агент. Затова аз няма да си позволя да изрека на глас, нещо което си мисля. Но ще кажа, че е странна непропорционалността при срещите между чуждестранни държавни глави и правителствени ръководители с български политици. Реджеб Ердоган е президент на Турция и неин Държавен глава и в общуването си с България трябва да общува с българския държавен глава и с премиера, като ръководител на изпълнителната власт. Ахмет Давутоглу е премиер и като такъв също трябва да си общува с нашия президент, с премиера и може би с министри. Може и с някой едър български бизнесмен, който им предлага инвестиционен проект от стратегическо значение.

Тогава защо са се срещали с Лютви Местан? Непропорционалността между постовете им говори за едно – те са искали от него нещо, което не могат да поискат от друг български политик. И за да го защитават дори след остраняването му от ДПС, навярно са получавали това, което очакват от него.

Няма да го наричам шпионин или агент, но със сигурност Лютви Местан им е давал нещо, което съответства на техния интерес. Какво би било това – натиск за прозападна външна политика на България, или толерантност към турското малцинство в България, или поведение на България като Турски, вместо като руски сателит.

Каквото и да е било, в момента е второстепенен въпрос и той става излишен, ако критиците на ДПС не ни кажат с какво Лютви Местан е бил приемлив и добър. Та нали той е от хората, издигнали Делян Пеевски за шеф на контраразузнаването. Та нали той е водач на политическата сила, насочвала обществени поръчки към инфраструктурните проекти, изпълнявани от фирми в обръча. Какво точно направи Лютви Местан, че днес толкова много хора тъжат за него.

Това, което ми липсва е доказателство, че Лютви Местан е действал като отговорен българин и защитник на Българските интереси, та да приема, че неговото отстраняване е лош сигнал. Напротив, ако приемем, че Москва носи вината за труса в ДПС, то Местан трябва да го разположим в онзи спектър на политическото пространство, където едната крайност заема „неразбраният патриот“ Иван Костов, а другата се държи от „Америка за България“. Е да, но Местан се скри в турското посолство, а не в американското. Така че, ако не е неразбран патриот и родолюбец като командира, логично е да предположим, че е бил удобен на Турция, а не на евроатлантическите ценности като цяло.

Защо онези, които отдадоха покриването на Лютви в чуждестранна мисия, на инстинкта за самосъхранение, не допуснаха, че може би страхът му не е бил да не бъде убит, а да бъде арестуван и съден?

А сега малко по-глобално. Ако на една чужда държава се отрежат механизмите за влияние върху вътрешнополитическия живот в България и това е лоша новина за някой, то този човек трябва да обясни защо другата алтернатива е била по-добра. Турция по-приемлива метрополия ли е от Москва, следователно васалитетът ни към Турция по-приемлив ли е от васалитетът към Русия? Или просто трябва да сме толерантни към турските агенти, защото всъщност Турция е на каишка на Съединените щати.

Не на последно място, навеждането при което към Турция излагаме онази част от тялото си, където гърбът губи своето благородство, съвпада ли с националния интерес, че днес отстраняването на Лютви Местан се приема като лош сигнал.

И накрая за това дали Доган е пазител на българския интерес. Не мога да го повярвам. Дори да допусна подобно нещо, то ще трябва да е в контекста на някакъв макиавелистки модел за държавно управление, в който властта се държи не от демократично избрани институции, а от непоклатими рупори, които я държат и пазят за себе си, приемайки, че те самите са най-доброто, което обществото може да получи на този етап от развитието си.

Това бих приел, само ако виждах желание за нов тип социален инженеринг, при който днес може и да са нужни задкулисни кукловоди, но те работят за създаването на образовано и мъдро общество, което да поддържа демокрация от швейцарски тип. Но понеже виждам все повече и повече усилия за притъпяване на обществената чувствителност, трудно ще повярвам, че Доган може да е принц по стандартите на Макиавели.

Защо ни е нужно да членуваме в НАТО?

Дори само днешната дата е достатъчна за да си отговорим. Имперските интереси на Русия диктуват експанзия към Балканите и България в частност. Усетихме го през 1944 година, когато без да сме участвали във военни действия на страната на Германия, бяхме окупирани от Съветския съюз (тогавашното име на Руската империя) и развитието ни бе възпрепятствано в продължение на 45 години.

За да не допуснем отново руска инвазия като държава се нуждаем от членство в система за колективна сигурност от типа на НАТО, в която държавите членки реагират на принципа „всички за един“ и при нападането на една от тях, всички се отзовават на помощ. Членството в НАТО осигурява и други ползи, като факта, че традиционно враждебните ни съседи (допреди втората световна война) Румъния, Гърция, Сърбия днес не си и помислят да ни атакуват. Нещо повече – Турция, в сравнение, с която сме джудже във военно отношение също е член на НАТО и поради това конфликт изглежда много малко вероятен.

Икономическият аргумент също е много сериозен – в годините преди да се присъединим към системата за колективна сигурност числеността на въоръжените ни сили е стигала до 200 000 души с всички разходи за издръжката им и поддръжка на тяхната техника. Днес въоръжените ни сили са под 30 000 души и това позволява потенциални държавни разходи да се спестят. Преките данъци от влизането ни в НАТО са намалени наполовина. Това са пари, останали в джобовете на домакинствата и по сметките на бизнеса.

Каква е цената на членството ни в НАТО?

В края на 2003 година петима български военнослужещи загинаха, отбранявайки българската военна база в иракския град Кербала. От тогава както в Ирак, така и в Афганистан български военни рискуват живота си на задгранични мисии. Точният брой на българските контингенти в чужбина не е известен (да приемем, че става дума за няколкостотин души) и фактът, че тези хора са в готовност да убиват и да загинат (това е част от длъжностната им характеристика) отразява нашия ангажимент към системата за колективна сигурност.

Излагането на няколкостотин души на риск е онази цена, която плащаме като общество, за да се спести на България необходимостта да поддържа армия и резерв от стотици хиляди Българи, които да гарантират относителна сигурност при нападение от съседните ни държави.

Ако може да се изведе принцип за ангажиментите ни към НАТО, той ще е:

Продължава ли НАТО да е това, за което го мислехме?

Както в любовта човек може да се прехласне по идеята за човека на среща и да се разочарова, когато го опознае истински, от време на време е редно да си задаваме въпроса продължава ли НАТО да е онова, за което го смятахме през 90-те години. Тогава на отбранителния блок се гледаше като на средство за защита от руска инвазия. В края на 90-те обаче алиансът нападна Сърбия за да спре престъпленията срещу албанското малцинството в Косово. Резултатът бе създаването на нова държава, а следващият ход на НАТО бе да поведе война срещу тероризма – в Афганистан. Отделно държави членки нападнаха Ирак, а подкрепата на България за тях бе цената, която платихме за да се присъединим към блока.

След атаката срещу съединените щати през 2001 година, тероризмът бе възприет като реална опасност за съюза и военните действия срещу държави, които го поддържат, бяха необходими в случая с Афганистан. Фактът, че оръжия за масово поразяване не бяха открити в Ирак, породи съмнения дали инвазията не е била мотивирана от геополитически интереси на Съединените щати, които нямат връзка с отбранителния характер на НАТО (макар и съюзът да нямаше формална роля в кампанията, участието на някои от водещите държави членки създаде напрежение сред останалите). Последвалите интервенции на в Либия и Сирия също карат все повече хора да си задават въпроса дали с външната си политика държави членки на НАТО не повишават косвено рисковете за целия отбранителния съюз.

Съответно, от въпроса не става ли НАТО регионален инструмент за провеждане на американска геополитика, която няма общо с първоначалния характер на отбранителния блок, феновете (а и слугите) на Русия в България налагат тезата, че България се превръща във Васал на САЩ.

Вместо това, далеч по-разумно е да си зададем прагматичният въпрос:

От отговора, може да произтекат други въпроси. Трябва ли малките държави членки да начертаят нова линия на ангажиментите към НАТО, отвъд която да не следват Съединените щати? Какви са новите рискове пред държавата като член на НАТО и какво получаваме в замяна на тяхното поемане?

Най-важното, което не трябва да се забравя е, че в НАТО, или не, България ще продължи да е стратегически интерес за Русия с всички произтичащи последствия.

Горе долу същото овчедушие плаши политическата ни класа да не говори за балансиране на бюджета в такава посока, че да финансира една работеща държава. С този текст опитвам да повдигна въпроса докога ще разглеждаме бюрокрацията, бюджетния дефицит и дефицита на държавност като три проблема, които се нуждаят от едновременно решение.

Тази догматичност кара управляващите (без значение от коя партия) да не пипат нищо и да се размърдват само, когато ги сритат от НАТО или Европейската комисия.

Най-прясното доказателство

Предидентът Росен Плевнелиев за пореден път поиска от политиците да осигурят на въоръжените сили адекватно обезпечаване, че те да си вършат работата като нормална натовска войска. Това беше поредното изкрякване на държавния глава, но честотата, с която Роско опитва да нададе глас, се ускорява.

За да разберем какво означава това, е добре да си спомним, че държавният глава започна да се прави на загрижен, след като през януари в България пристигна генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг. Цел на посещението му бе да ни подсети, че сме слабо звено в системата за колективна сигурност и слабостта ни вече става заплаха за целия алианс. Не е някаква проява на характер от страна на Плевнелиев, че се изказва все по-настойчиво за превъоръжаване на отбранителните ни сили. Това е плод на полезния външен натиск. Ако нещо бе родено в главицата на държавния ни глава, или от неговия екип, той нямаше да подпише указ за обнародване на бюджет 2015 само четири седмици преди Столтенберг да дойде и да го срита по глезена за подсещане.

Но въпросът е много по-сериозен. Освен за чисто бюджетни дефицити, които се мерят като разлика между годишните приходи и разходи, тук става дума за дефицитът на държавност и настоятелните напомняния на международните ни партньори са само симптом за този дефицита на държавност.

НАТО се притеснява, че нямаме самолети, кораби, машини за пехотата и мотивирани военнослужещи. Европейският съюз се притеснява, че ако чужда фирма инвестира в България, местните ще я рекетират, а българският съд ще ги защитава. Затова и ни критикуват.
Обратно – образованието, здравеопазването и пенсионната система все още не са директен проблем за Европа и поради това в тези сфери няма особен натиск за реформиране. Но това не означава, че тези проблеми не съществуват и че не се нуждаят от решение. Просто няма външен натиск, но и той ще се появи.

Когато българите, мигриращи за добро здравеопазване и социални грижи се увеличат до степен, че да натежат върху социалните системи на богатите западноевропейски държави, ксенофобският език на Найджъл Фараж може да се превърне в нормална и оправдана държавна политика.
Всички тези проблеми са симптоми за една болест и тя се нарича „Дефицит на държавност“.

Дефицитът на държавност може да се запълни с наливане на средства по предназначение. Откъде да дойдат те, е друг въпрос. Може да се осигурят от орязване на сивата икономика и вдигане на данъчните приходи. Може и с повишаване на държавните разходи, респективно с увеличаване и на данъците, или на държавния дълг.

Но дефицитът на държавност е проблем, който може да се реши без да се чака оптимизиране на бюрокрацията. Ако някой политик мисли обратното, добре е да го каже на раково болните, които чакат нередовните доставки на лекарства, на слабообразованите деца в дълбоката провинция.

И точно това се опитва да ни каже премиерът Бойко Борисов, когато твърди, че заради фалита на КТБ няма пари да се купят нови изтребители. А по времето на първия му мандат, защо не бяха купени? Тогава КТБ не беше фалирала и не бяха наляти 3 милиарда за компенсиране на вложителите.

Единствената разлика между тогава и сега, е че Русия отново се приема като реална заплаха за НАТО и днес съюзниците ни искат да си изпълняваме задълженията, докато тогава преди 5 години не се замисляха за нас кой знае колко.

Но това не променя факта, че дефицитът на държавност съществува с години и пет партии – ГЕРБ, БСП, ДПС, Атака и така наречения „Реформаторски блок“ не правят нищо за да го преодолеят.