„Изпълняваме всички критерии за охрана на границите и няма причина да не ни допускат до Шенгенското пространство“. „Публичните ни финанси са едни от най-стабилните в Европейския съюз и няма причина да не ни допуснат до чакалнята на еврозоната – ERM2“. Тези мантри на управляващите вече толкова втръснаха на всички, че едва ли остана сериозен човек, който да им обръща внимание. През тази седмица обаче те добиха нов смисъл, а именно – на маркер за разминаването между въображаемия свят, в който правителството ни втълпява, че живеем, и горчивата реалност, за която ни напомнят така наречените европейски партньори.

В сряда доклад за напредъка на България като държава в интеграцията си с Европа, публикува Европейската централна банка (ЕЦБ). В него се посочи, че България е бедна и корумпирана държава, в която нарастването на доходите не е устойчиво. Освен това Българска народна банка не е независима, както трябва да бъде, а корупцията и неработещото правосъдие са проблем, който Европа не иска да споделя.

Впрочем, такава оценка получваме не за първи път. Разликата е, че тази седмица тя дойде като контраст на високата самооценка, която управляващите постоянно си поставят и широко прокламираните в последните пет месеца намерения на финансовия министър Владислав Горанов България да поиска започване на мониториновия период, след който да влезем в еврозоната. Точно потресаващият дисонанс между публичното говорене на българските управници и поредната лоша оценка, която получихме, е повод да се обяви, че за изминалите девет години, осем от които ГЕРБ управляват България, са загубено време. 

Пристигнали на власт с обещания да започнат нова ера в историята на България, ГЕРБ обещаха бърза интеграция в еврозоната и в Шенген. Девет години по-късно никое от тези обещания не е изпълнено. Под предлог „да търпим в името на светлото бъдеще“, ГЕРБ реализираха редица човеконенавистни политики и откровени глупости, с които постигнаха само номинално съответствие с критериите за стабилност на Европа. Реално обаче само се отдалечихме.

На деветата година откакто ГЕРБ започнаха да налагат помпозните си претенции, Европейската централна банка обясни, че липсва конвергенция. А това означава обществото да бъде по-проспериращо и по-богато, като с всяка година качеството на живот да се доближава все повече до това в Западна Европа. Последното стана ясно за самовлюбената върхушка на ГЕРБ едва в началото на тази година. Именно по тази причина в последните месеци премиерът Борисов започна да говори за увеличаване на доходите, а обект на арести се превърнаха нарастващ брой чиновници на местно ниво и кметове.

Когато става дума за увеличаване на доходите обаче интелектуалният потенциал в партията на Бойко Борисов остава толкова ограничен, че може да оцени единствено възможностите за повишаване на бюджетните заплати в рамките на съществуващото преразпределение на икономиката.

Тук трябва да се припомни, че през 2014 г. ГЕРБ отмениха дори необлагаемия минимум за най-бедните българи, под предлог че пазят догматичния плосък данък. Е, сега дори Европейската централна банка каза на управляващите, че могат да помислят за облекчаване на облагането на най-бедните. Предстои да видим дали някой в социалистическата партия ще събере кураж да изрече „отмяна на плоския данък“, или ще остави инициативата за това на някой друг.

До тук можеше и да не се стигне, ако цялото управление на ГЕРБ не разчиташе на насаждани псевдоинтелектуални постулати от неправителствени организации на правителствена издръжка. Така наречените експерти от неправителствения сектор, иначе работещи по финансирани от правителството проекти, или субсидирани от фондации, подкрепящи ГЕРБ, също не повишиха интелектуалната висота на провежданата икономичска политика. Днес същите тези псевдоексперти се правят на изненадани и обидени от уж двойния стандарт, който Брюксел и Франкфурт проявяват. Те обаче не могат да си представят, че държавен дълг два пъти по-нисък от позволеното и политиката на бюджетни излишъци, в следствие на спестени инвстиции, означават пропуснати възможности.

Не трябва да се забравя и предложнието на един такъв експерт да се подложат на облагане с данък и пенсиите на възрастните хора, дадено в началото на 2010 г., когато стана ясно още през февруари, че планираните приходи няма да се изпълнят. Да, до там стигат самоусещането за превъзходство. Тук може да се изброят много неолиберални псевдоинтелектуалци, но на днешно време съставянето на черни списъци с цел публично заклеймяване е именно техен прерогатив, поради което тази статия няма да пада на нивото им.

Със сигурност обаче ще припомним отговорността най-високопоставения глашатай на ГЕРБ – Кристалина Георгиева. Бивш вицепрезидент на Световната банка и бивш еврокомисар Георгиева не се спря да ни залива с клишета от сорта на „да се простираме според чергата си“. Своя роля изигра и недоразумението Росен Плевнелиев.

Явно екзалтацията от новата му съпруга го е направила дотам сляп за реалността, че след срещата на европейските лидери в София миналата седмица, която завърши с провал, той заговори, че Борисов бил „Меркел на Балканите“. Чудно остава в кого и кога е бил влюбен Плевнелиев през 2013 г., когато наложи вето върху актуализацията на бюджета, или през 2010 г., когато в качеството си на регионален министър одобри актуализация със същите характеристики, парите от която отиваха главно именно в неговото министерство.

БНБ за собствена употреба

Европейската централна банка твърди, че Българската народна банка не е независима. Като аргумент сочи прецедента от 2009 г., когато новоизбраното Народно събрание, доминирано от ГЕРБ, отмени решението на предходния парламент и смени един от подуправителите на БНБ. Да, девет години по-късно ЕЦБ дава този пример, наред и с други по-малко показателни. В един от по-старите й доклади като пример се посочи и предсрочното освобождаване на ръководството на Комисията за финансов надзор, което се случи през 2010 г. Тогава удобните медии на властта пускаха ласкателни статии, поясняващи, че е дошло „време за експерти“.

Само че това не остава незабелязано. И колкото и да се иска на ГЕРБ да продължат с човеконенавистната си политика, осигурявайки добруване единствено на собствената си върхушка и олигархичната си екосистема, ЕЦБ даде ясно да се разбере, че страна с такава политика не може да е част от еврозоната.

Китай, също като Русия, Иран и Турция се изправя пред все по-дъбок разрив в отношенията със САЩ.

Бъдещ съюз между четирите държави е по-малко вероятен, но далеч не и невъзможен.

Не е сигурно дали Европа ще устои пред изкушенията на Изтока, както и дали дали това не е в неин интерес.

„Руските олигарси сами ще премахнат Владимир Путин, когато им стане твърде скъпо да го търпят“. Първия път, когато чух тази реплика беше преди пет години, но въреки това нищо подобно все още не се е случило.
„Санкциите и поевтиняването на петрола ще отслабят Русия и ще повторят краха на Съветския съюз“. Това изказване е по-ново, датира някъде от 2015 година и макар все още да не намира потвърждение, мнозина вярват, че в дългосрочен план ще проработи. Но докато оптимистите и бардове на евроатлантичското единство мислят каква да е следващата мантра, с която да борят нарастващия скептицизъм, злодеите на изтока сякаш решиха да се обединят в общ фронт срещу демократичния запад.

С две тристранни срещи само в рамките на пет месеца Русия, Иран и Турция очевидно търсят допирни точки, с които да формират общ фронт срещу нарастващото международно напрежение. Засега всичко се ограничава до съгласувани действия с цел да се придобие надмощие в Сирия. Бракът по сметка все още изглежда крехък. И Русия и Иран очакват Турция да не предприема трайна окупация над районите в Северна Сирия, а това може да предизвика бъдещи спорове и разкол.

Възможните последствия от логиката, която води тримата лидери обаче може да отведат света към напълно нов световен ред. Всъщност, отговорът на въпроса „какво може да се случи“ не се крие в това какво събира Путин, Ердоган и Рохани на една маса. Вместо това въпросът е кой отсъства от тези срещи. Отговорът може да се намери в лицето на лидер, чиято държава има нарастващо влияние в международните отношения. Държава, която чувства, че надмощието на САЩ и Великобритания в стратегически за нея области я тормози в степен наподобяваща раздразнението на Русия, Иран и Турция. Точно това би направило естествен процеса по задълбочаване на сътрудничеството с тях, а заподозряната страна е Китай.

Дори без търговската война, която е на път да избухне между народната република и САЩ, Китай показва, че времето на неоспоримото американско надмощие в Тихоокеанския регион започва да тежи все повече. Инвестициите във въоръжение, строителството на изкуствени острови, а върху тях на военни бази в Китайско море, споровете с Виетнам, незабравеният стремеж да си върне Тайван и инвестициите в Пакистан и Африка са само индикации за амбициите на Си Дзинпин.

Към това може да се добави нарастващото желание на Русия да изнася природен газ и въоръжение към Китай, както и решението да построи газопровод на стойност 55 милиарда долара до поднебесната империя. В същото време Иран е сред основните доставчици на Петрол за Китай, което също прави партньорството стратегически важно поне за персийската държава.

Какво пречи на съюза

Разбира се, създаването на подобен род обединение между Китай, Русия, Иран и Турция изглежда повече от тежкка задача. Първо, защото тези държави имат множество противоречащи си интереси, които може по всяко време да ескалират. Второ, Китай и Турция имат пресни спомени за позитивите от сътрудничеството със Запада.

Успехът на Хенри Кисинджър, тогава държавен на САЩ при президента Никсън, да измъкне Китай от сътрудничеството със Съветския съюз положи основата на 40 годишно партньорство между двете държави. Стокообменът между тях и насрещните инвестиции, са насъщно важни за икономиките и на двете държави, но бяха жизнено необходими за трансформацията на Китай в модерна държава. Това не е забравено, също както и в Турция се помни, че военната помощ на САЩ и икономическите връзки с Европа дълго време са били и продължавата да са предпоставка за модернизацията и икономичесото замогване на Турция.

Двете държави, които могат да продължат според сегашните си виждания само, ако спечелят противопоставянето си на САЩ, са Русия и Иран. Те трябва да предоставят повече ползи на евентуалните си стратегически съюзници, ако искат да задълбочат партньорството до нещо повече от ограничени във времето тактичски действия.

Къде са възможностите

Опцията пред Русия е да убеди лидерите на Европейския съюз – Франция и Германия, че потенциалното обединение не крие опасности за източната част от евроатлантическия блок. В това има логика, защото и Русия и Иран, също като Турция и Китай се нуждаят от богата и спокойна Европа, която да осигурява пазар за техния износ. Така че атака и окупация са почти изключени. Това, което липсва, е доказателство че Русия няма повече да предявява териториални претенции и да се меси във вътрешните работи на източноевропейски държави.

Бързото прекратяване на украинския и сирийския конфликт, както и успокояване на миграционния натиск, ще са глътка въздух и шанс Европа да се подготви за миграционното цунами, което ще я връхлети след някое друго десетилетие, когато значими територии в Африка и Азия станат невъзможни за обитаване заради климатичните промени. Последното обаче си остава академичен въпрос, който политиците едва ли обмислят засега.

За да се получи помирението, е необходимо да се предложи на европейските лидери решение, в което да не изглеждат като обикновени търговци, а конфликтите в Украйна и Сирия да приключат като победа за западните ценности. Или поне да се създаде усещане за пат, при който няма унизени. Едно такова развитие ще е добре дошло от гледна точка на интересите на европейските държави, които нито имат военния ресурс за провеждане глобална политика, с размаха на Русия, САЩ и Китай, нито имат лидери с кураж и визия за такива действия, а още по-малко консенсус сред обществата си.

Изходът от това е Русия да отстъпи на някой от фронтовете и дори да направи жертви, като главата на Асад например. Друга възможност е по някакъв начин да се стигне до осъзнаване, че международното право се пренаписва и новите му норми допускат противопоставяне на месианската намеса, която САЩ практикуват. Или поне да се приеме, че когато тя се случва в региони от стратегическа важност за другите глобални играчи, те могат да отговорят и да получат своето, дори ако това означава компромис със човешките права и демокрацията в оспорваните територии. Нещо като доктрината на сдържането, която САЩ следваха през студената война, но обърната и в условията на разменени роли.

Последното навярно ще изглежда приемливо за Европа и няма да противоречи на интересчийския мироглед, с който се подхождаше преди първата световна война. При евентуален успех на такава стратегия ще е възможно бариерите за търговия между Европейския съюз от една страна и Русия, Китай, Турция и Иран от друга да се намалят. Така Европа няма да е противник на САЩ, но ще се отдалечи по въпросите как да се подхожда спрямо недодяланите, но незаобиколими сили на Изтока. И това ще е достатъчно за Изтока.

Възможното развитие

Подобен международен ред крие възможността Иран да придобие достатъчна степен на икономическа свобода и сътрудничество, че държавите, с които търгува да не се притесняват от американски санкции. Изобщо, четирите азиатски гиганта ще получат възможност за икономически просперитет без притеснения от международен натиск и икономически санкции.

Сигурното в това уравнение е, че САЩ трябва да намерят средства за възстановяване на мостовете си с Китай и Турция и да не допуснат задълбочаване на сътрудничството им с Русия и Иран. Противното ще означава дългосрочен ангажимент и инвестиции във формирането на обществено мнение, което не търпи случващото се в Украйна и Близкия изток у европейските общества. Само така САЩ ще могат да си гарантират че Франция и Германия няма да смекчат позицията си спрямо Русия. Евентуално спиране на Брексит също би помогнало, но успехът няма да е гарантиран.

Поддържане на разделение между Европейския съюз и Русия в продължение на десетилетия ще е скъпо начинание за САЩ и ще изисква сериозни инвестиции в граждански движения и групи за натиск, но крие риска Америка да се окичи с онзи образ, който вменява на Русия. Възможните пълни победи са две – САЩ използват комбинация от съблазън и принуда за да удържат Китай и Турция извън стратегическо обвързване с Русия и Иран.

Много е вероятно Западът да спечели война на изтощение с Русия и да постигне сепаративен мир с Турция след като Ердоган си замине, или поне след като си постигне целите в Сирия и Иракски Кюрдистан. Ако обаче Владимир Путин и Хасан Рохани успеят в създаването на азиатска версия на СИВ и Варшавския договор, то ще е много вероятно Европа да потърси сепаративния мир и да заеме позицията на неутралитет между Америка и Азия.

При този сценарий Америка рискува да се превърне в провинциялна сила от вида си преди първата световна война. Лошата новина е, че развитието на тези процеси може да отнеме десетилетия. В техните условия малки бедни държави като България, където всеки сектор на управлението е изпълнен с продажни политици, обрича страната на мрачната перспектива да застане на губещата позиция много пъти и положнието да стане далеч по-неприятно преди да започне да се подобрява.

ПС
Ако някой се чуди защо животът на обикновените хора в Сирия и другите споменати държави не се взима предвид, нека погледне геноцида срещу мюсюлмнското малцинство Рохинджа в Мианмар и реакциите на Запада действията на официалната власт.

Оказва се, че нашият партньор в  НАТО е дори по-голяма заплаха, отколкото някога е бил Хитлер, след като с такава готовност му предаваме враговете на неговото  управление, а преди 73 години сме показали топки да спасим сънародниците ни от еврейски произход. Не трябва да има и грам съмнение, че случилото е, е въпрос на външна  политика.

Просто няма начин в Дирекция „Миграция“ към МВР, които са разпоредили предаването му, да не са знаели историята на Абдулах Бююк  и опасността за живота му, която крие евентуалното му завръщане в Турция. Дирекцията не би могла да не знае и за решенията на Софийски градски съд и на Софийски апелативен съд Бююк да не бъде екстрадиран, защото няма гаранции, че процесът срещу него ще бъде справедлив. Ако шефът на агенцията, която  се занимава с чужденците в България не е запознат с историята на най-чувствителните си казуси, той просто не е за там.

Комбинацията от информираност за специалния статут на Абдулах Бююк, преследването му от режима на Ердоган и закрилата от българския съд прави акта на Дирекция „Миграция“ прецедент. Да предадеш на турските власти човек , който те могат да убият под предлог, че нямал изрядни документи за да остане у нас е „измиване на ръцете“ в най-библейския възможен смисъл на думата. Не е ясно само дали заповедта е подписана от действащия началник на Дирекция „Миграция“ Николай Николов, или от някой от неговите заместници, но това е второстепенен въпрос.

Ако Бююк загуби живота си в Турция, или бъде осъден да прекара десетилетия в затвора заради скалъпен процес, България ще бъде съучастник в издевателството срещу него. И това не трябва да тежи на съвестта на политиците, а върху цялото общество, защото ние не сме поискали от избраниците си да предложат приемлива концепция за отношенята ни с Турция.

Такова  нещо не може да се случи в държава членка на Европейския съюз без да има специална скрита причина. Дори и в България слабите  взаимовръзки между институциите и скудоумието на чиновниците не могат да обрекат на смърт човек по случайност. Колкото  и да ни обяснява вътрешният министър Румяна Бъчварова, че държавата е приложила закона, думите й не могат да убедят никого: „Той присъства в страната без валиден документ и без желание да уреди статута си тук в страната. Има молба (за убежище) която е към комисията към президентството, информацията е, че има отказ на комисията и по този начин не е имало основание да му се предостави такова политическо убежище“.

Изказването й е пред сутрешния блок на BTV тази сутрин, а на последвалия въпрос как е възможно Бююк да бъде върнат на Турция, след като две  инстанции на българския съд са отказали да позволят това, Румяна Бъчварова отговаря „По конкретни обвинения“, визирайки явно, че не може да бъде върнат да отговаря по тези обвинения, но може да бъде върнат, заради изтекъл граничен паспорт.

Обобщаването на фактите  е следното – Абдулах Бююк е потърсил закрила в България и такава му  е била отказана от президентството, което което решава тези въпроси. Българският съд отказва да го предаде на турските власти, защото  няма гаранции, че човекът  ще бъде третиран справедливо и вътрешното министерство го предава на Турция заради нередовни документи. Това няма как да се случи при положение, че осъзнаваме колко опасно е в Турция да бъдеш опозиционер на днешно време. Това може да се случи само, ако припознаваме Турция като реална заплаха, като по-мощна държава и се страхуваме от  нея.

Абдулах Бююк стана първото директно жертвоприношение, което правим във външната ни политика от доста време насам. Възниква обаче въпросът, къде са евроатлантическите ни партнори. Очевидно сме изпаднали в паника от силата на Ердоган и милионите бежанци, които той може да насочи към България и очевидно не вярваме, че Европейският съюз и Съединените щати могат да удържат Реджеп Таип Ердоган. Тук дори не е нужно да говорим за балансиране между домогванията на няколко велики сили. Тук става въпрос за изоставянето ни от онези велики сили, които би трябвало да се нарекат наши партньори и възприемането на схващане, че  вредите ще бъдат най-малки ако демонстрираме подчинение пред Ердоган.

Грозно е, но в случая държавниците ни водят външна политика. Те нямат кураж да си го признаят, но това трябва да се осъзнае. Само  тогава ще дораснем и до разбирането, че ни трябва по-добро решение, което  не ни унизява като нация и че очевидно това решение в момента не ни  се предлага от  партньорите в ЕС и НАТО.

Хитлер

На 30 януари германският президент Паул фон Хинденбург посочва Адолф Хитлер за канцлер (премиер) на Германия, след коалиционно споразумение между националисти и консерватори. То е резултат от резултатите на законно и демократично (доколкото е възможно) проведените избори през ноември 1932 година. Резултатите са ясни – втора световна война, геноцид, повече от 60 милиона жертви.

Мусолини

Мусолини също влиза във властта легално, след избори на 15 май 1921 година. Макар да печели само 35 места в парламента, популярността му, както и на фашистката партия скоро води до формиране на членска маса от над 300 000 души и през 1925а Дучето става диктатор на Италия. Впоследствие се съюзява с Хитлер и Япония за да формират тристранния пакт и да подпалят втората световна война.

Ейбрахам Линкълн

Деветнайстият президент на Съединените Американски Щати идва на власт след избори на 6 ноември 1860 година. Макар да е записал името си в историята  като президентът, превел „най-великата“ демокрация към катарзис и пречистване от робството, изборът му е обречен да има кървави последици. Събрал подкрепа на всички щати, които не допускат робство и загубил изборите във всички щати, които  поддържат робовладелския строй, новият президент не е добре дошъл навсякъде. Още преди избора му южните щати дават ултиматум, че ще напуснат съюза, ако той бъде избран и първи това прави Южна Каролина – на 20 декември 1860 година. На следващата година започва гражданската война. Псотавянето  на Линкълн в една поредица с Хитлер и Мусолини не цели да покаже управлението му като грешка на американското общество.  Просто неговият избор е пример за разцепление на една голяма държава, довело до смъртта на 655 000 души.

Реджеп Таип Ердоган

На 9 февруари 2003 година Партията на справедливостта и развитието печели парламентарните избори в Турция и като резултат премиер става бившият кмет на Истанбул – Реджеп Таип Ердоган. За 13-те години от тогава насам той постоянно укрепва авторитарния си режим на управление и ислямизира Турция. Не е ясно доколко пазещата светския модел на управление турска армия наистина е подготвяла преврат срещу Ердоган, но висши военни бяха осъдени по такива обвинения и пратени в  затвора. В момента в Турция се води гражданска война, държавата е отговорна за ескалацията на напрежението в Черноморския регион  и в крайна сметка Ердоган може да запише името си в историята като първия президент, при който Турция губи територии (такива с кюрдско население).