Ще стане ли България държава с регресивно данъчно облагане

„Бедните винаги са го д…ли“, каза някога един заместник-министър на финансите, а един финансов министър обясняваше на студентите си, че „работа на правителствата е да пазят богатите от бедните“. Това може да не са целенасочени политически действия на управляващите партии, а просто вулгарен хумор след дългото време в публичния сектор, но показва и резултата от политическите решения, които се взимат в данъчната политика.
Последното искане на КРИБ е намалената ставка по ДДС да се отнася не само за хотелиерските услуги, но също така и за продажбите на карти за ски пистите.

Искането е скандално по няколко причини, първата от които е че туризмът и в момента е най-големият получател на данъчни стимули като конкретен сектор, но заетостта в него отдавна е спряла да расте. Последното се потвърждава от данните на Министерство на финансите и Националния статистически институт, а най-очевидния извод от тях е, че има насищане в предлагането на туристически услуги и всяко допълнително увеличаване на потока ще резултира единствено в по-високи печалби на туристическите фирми.

Втората, по тревожна причина е, че правителството е под натиск да провежда регресивно данъчно облагане, тоест да създава система от данъчни преференции, които са достъпни за хората с високи доходи и данъчното бреме за тях да е много по-ниско в сравнение с тежестта, която пада върху бедните и преставителите на средната класа (дали човек със 750 лева месечен доход ще се качи на Пампорово да кара ски в продължение на един дълъг уикенд или цяла седмица).

Основание за това твърдение идва от факта, че при въвеждането си плоския данък намали нетните доходи на всички хора, които получаваха под 470 лева месечно, както и че второто правителство на ГЕРБ отмени въведения от кабинета Орешарски необлагаем минимум.

Доказателство за липса на баланс между интересите на различните обществени групи бе отказа на правителството да стесни мащаба на допустимия данъчен кредит, когато придобитите от фирмите активи служат и за лично ползване на техните собственици, или високопоставени служители.

Ако човек със средна работна заплата, иска да си купи нов, функционален и скъп таблет, той ще трябва да пести няколко месеца, или да изтегли заем. Ако устройството струва 1200 лева, то след облагането му с ДДС, крайната цена за потребителя ще бъде 1440 лева.

Какво обаче става, ако таблетът се купи от фирма с регистрация по ДДС? Тя ще си възстанови данъчния кредит и той ще й струва само 1000 лева, без значение, че след това се ползва за неща, които нямат нищо общо с икономическата дейност на фирмата, като игри и сърфиране по социалните мрежи.

Ощетяването на фиска идва от факта, че когато фирмените активи се купуват за лично ползване, стимулът е да се правят по-скъпи покупки, отколкото ако те са само за бизнес нужди и отстъпеният данъчен кредит е много по-голям.

Без значение колко заклинания може да чуете, че така се създават излишни бюрократични разходи за бизнеса, това отказ на държавата да пресече злоупотребите с данъчните преференции и пример за отстъпление държавата пред съсловието на бизнеса и хората с високи доходи.

Точно този тип негласно фаворизиране на привилегированите класи и техните интереси пред интересите на мнозинството се обяснява от все повече икономисти като капитулация на държавата пред богатите и като политическа проекция на икономическото неравенство. Това не е прищявка на един министър, а лакмус за управленската философия на всяко конкретно правителство.

И искането за повече справедливост не е обрат към социализма и левичарските политики. То представлява стремеж за поставяне на всички икономически играчи в равни условия и ако някой иска нещо друго, то е добре да го обясни в предизборната си кампания.