Провалът на медиите също е налице. Ако в студиото на Нова Телевизия, или БТВ влезе представител на левицата по традиция бива разпъван на кръст. Ако обаче пред камерите застане някой от ГЕРБ, „Да, България“, или „Нова Републрика“ плонжовете започват, а неудобните въпроси всъщност са четки. Когато генерал-майор Румен Радев подаде оставка от поста си командващ на Военно въздушните сили, медиите се конкурираха коя от коя по-цветущо ще отрази обвиненията на премиера, че политизира военния си чин. Днес, когато неговият началник – генерал Константин Попов също е извън системата на отбраната и се кандидатира за депутат от ГЕРБ, Нова Телевизия му отдели 20 минути ефирно време.

Този двоен стандарт е благоприятната почва, в която могат да избуяват  и други буренливи аномалии. Когато се заговори, че кандидатът за председател на ООН – Ирина Бокова може да бъде сменена с Кристалина Георгиева – интелектуалният лилипут Методи Андреев си късаше ризата в ефира на Милен Цветков обяснявайки как не може номенклатурно чедо да е лицето на България пред света и лидер на ООН. Няколко месеца по-късно същият застана редом до племенника на Пеко Таков – Кристиан Таков, участник в поредното дясно обединение. Разбира се, когато си притеснен дали още няколко години ще получаваш по 3 бона заплата, само за да топлиш едно място и да сипеш заклинания по  миналото, няма никакъв проблем да се сродяваш със същите номенклатурни чеда. Оцеляването е по-важно от принципите. Особено, ако те са глупави. Но най-важното е да не си признаваме.

До ден днешен медиите се възбуждат да разпитват деца на социалисти, които поемат в политиката какво мислят за деянията на предците си, но не и ако номенклатурните издънки са в дясна партия. Само че тук има поне две сбъркани конструкции. Първата е двойният стандарт, който спестява на „десните“ червени отрочета, въпроса как гледат на родовото си минало. Втората засяга самата социалистическа партия, защото приравняват принадлежността към нея с асоцииране и подкрепа за някогашните престъпления на комунистическия режим.

Интересно е какво биха правили днешните десни, ако утре се основе една напълно нова левица. Такава, в която да няма нито един наследник на комунистите от 20-век. Десните ще са най-прецакани от всички в таз ситуация, защото няма да имат нищо друго, за което да се хванат освен следите от миналото. Превърнали антикомунистическия сантимент в стока, те продължавата да я препакетират и предлагат на избирателната сергия 27 години, след като този режим си е отишъл. Претоплят манджи за всемогъществото на Държавна сигурност и я обвиняват за проблемите на държавата днес.

В това време НДСВ освободи от данък печалбите на фондовата борса. Намали ДДС за туризма. БСП и ДПС въведоха плоския данък, намалиха осигурителната тежест, предпазиха държавата от поне две банкови кризи и не позволиха едната, заложена от ГЕРБ да срине държавата. Дори ГЕРБ, възродиха строителството като антикризисна мярка и създадоха програмата за саниране. Само псевдодесните седят, пушат цигара и обясняват, че без съдебна реформа нищо няма да стане. Прави, или грешни БСП и ДПС въведоха и необлагаемия минимум, който след това ГЕРБ премахнаха. Случаят, когато някакви претенциозни десни се включиха с цел да управляват, те показваха едновременно некадърност и алчност за разпределяне на порции . Нали така? Лукчо? Кунева?

Само най-претенциозната прослойка, наричаща себе си дясно крило си самоналожи изключване от реалния политически живот. Това даде оправдание на Радан Кънев да привиди „кражбата на десетилетието“ в едномилиардния заем на правителството „Орешарски“ и в същото време да подкрепя разрешителното за теглене на други 16 милиарда от ГЕРБ.Кънев, както и Христо Иванов повтарят едни и същи заклинания, че без съдебна реформа нищо не може да стане и обещават борба с корупцията, но мълчат като малоумни, когато бъдат попитани какво биха вършили междувременно, преди да се постигнат големите цели на политическите им манифести. Или казано с други думи – докато убежават другите в моралната си непогрешимост, губят доверието, че въобще са способни да свършат нещо.

Коалират се с партии недоносчета като ДЕОС, които са поредната креатура, мечтаеща за див капитализъм и зарязване на социалната държава, а нейни лидери публично наричат полицията мафиотска структура. Също като останалите мейнстрийм ширпотреба партии пълнят листите си с екзотични кандидат депутати, които не че нямат право да участват в управлението, но не са известни с нито една политическа позиция и логично дава повод за подозрение, че веднъж попаднали в парламента ще бъдат нещо между послушковци, или неуправляеми снаряди, чието поведение никой не може да предвиди. Не липсват също така и грандажии, които цял живот са прекарали в отстояване на позиции, за което им се плаща от чужбина. Вярно, има и руски агенти, сред БСП и АБВ, има и турски сред ДОСТ. Но с какво са по-различни „Да, България“.

В такава среда на очевиден идеен дефицит тези десни не могат освен интелектуалните им глашатаи да продължат да насаждат на все по стесняващия се електорат, че който не е с нас е тъп, или продажен, или най-малкото пораженец, който капитулира пред мафията и задкулисието. Тирадите в казионни издания като Клубз и Терминал3  неуморно внушават за човешката непълноценност на разномислещите без да си дават сметка, че утре тези разномислещи формират 90% от обществото.

Най-страшна обаче е слепотата за непоследователността и безпринципносстта на собствените им лидери. Това за обикновения електорат е нормално – нарича се „да обичаш на инат“. Проявява се при привържениците на всички политически сили, но при водачите на обществено мнение и медиите, най-често любовта на инат върви, подкрепена с финансови стимули.

Потрисащото е желанието им да забранят на левицата да се развива и да търси новите граници на левичарството. Псевдодесните мечтаят най-много от всички България да се върне в 1988-ма година червената партия да е единствена политическа сила. Белким търговията им с миналото и антикомунистическия сантимент пак ще им осигурят някой и друг глас, защото в малоумието и безидейността си не могат да родят нищо друго освен оправданието, че без „съдебна реформа“ нищо друго не става и поради това е оправдано да седят на по цигара, или на бутилка мента с едно козче и да не вършат нищо освен да протестират и да мислят, че някой друг освен тях самите (тези на площада) споделя мнението им. Може би затова пратиха делегация на протестите в Букурещ. С надежда един ден румънците да им върнат жеста и да създадат усещане за легитимност.

Такива псевдодесни не се налага дъ бъдат борени. Те сами отблъскват от себе си и наливат гласове на така нареченото статукво.

Ако си припомним възхода на Николай Бареков, ще открием и онова изказване от ноември 2011 година, когато „дудука“ призова за саморазправа с протестиращите в центъра на София фермери.

Тогава властта на Бойко Борисов все още изглеждаше непоклатима, а първият му премиерски мандат тъкмо беше преполовил. Цветан Василев, в чийто контрол беше ТV7 , поддържаше добри отношения с Делян Пеевски  и олигархичният им дует не само подкрепяше министър председателя, но изглеждаше, че властта им е извън всякаква заплаха.

Точно в този момент, когато обществото очакваше някой да шамароса разпищоления Бареков, председателят на СЕМ зае една изключително сервилна позиция. Всичко, което се осмели да направи бе да отбележи бруталността на пловдивския псевдожурналист, но не и да се погрижи езикът на омразата и призивите за насилие и саморазправа да изчезнат от ефира на електронните медии.

Днес – четири години и три месеца по-късно Цветан Василев е разкрит като фараон и мошеник, а Бойко Борисов смята, че обществото ще прости безобразията му, ако се дистанцира от Делян Пеевски. И когато друга медия, носеща същите характеристики на бруталност в изказа и пренебрежение към етичните стандарти, подкрепяща Делян Пеевски реши да разшири бизнеса си от интернет сайт към телевизия, Георги Лозанов се сети да подава оставка.

Ето мотивите за волеизявлението му:

Значи, когато Василев и Пеевски изглеждаха силни, въпросът бе етичен, но не законов и доцентът нямаше проблем да топли председателското кресло в регулатора на електронните медии. Когато обаче единият олигарх се крие в Белград, а другият поне на пръв поглед е пред разрив в отношенията си с министър-председателя, конюнктурата очевидно се променя. Интелектуалните висини отново започнаха да се преплитат с грубата реалност и човекът реши да се изкара активен борец против медийните бухалки.

Нещо повече – през 2014 година в СЕМ е подадено искане да се отнеме лиценза на партийната телевизия „Алфа“ и тогава СЕМ също отказва да предприеме драстичната стъпка, мотивирайки бездействието си с липса на законови основания. Интересно защо Лозанов не подаде оставка още тогава? И единственият логичен отговор, който изниква е, че действията на председателя не са продектувани от принципни несъгласия. Той е наблюдавал безропотно зараждането на агресивна риторика в електронните медии, не е правил направил нито едно ангажиращо публично изказване, как средата може да стане по-малко токсична и да е показал нетърпимост към случващото се.

Какво прави СЕМ при Гого Лозанов

Малко позабравен остана фактът, че също през 2011 година съветът, оглавяван от Георги Лозанов, сигнализира прокуратурата за порогаване на национални символи, извършеено от Мишо Шамара в интервю за една електронна медиа.

Тогава обяснението на Лозанов бе следното:  „Става дума за една рутинна проверка да го наречем тогава, по реда на надзора, който СЕМ осъществява, през далечниямай 2011 година, и то не във връзка с песента, а във връзка с едно интервю на Мишо Шамара, за друга телевизия в която се цитираше куплета за бялото, зеленоточервеното“.

Всъщност, Георги Лозанов сам компрометира начетеността и интелектуалния багаж, с който стотици студенти са формирали ценностната си система през годините, слушайки неговите лекции. А за хората, които отказват да посветят таланта си на последователни усилия с цел да се постигне нещо голямо, Балзак има едно определение – „благородни евнуси“.

Това са думите на чиновник от държавната администрация, с който си говорихме през лятото на 2013 година, ден след като президентът Росен Плевнелиев наложи вето върху актуализацията на бюджет 2013.

Репликата на икономиста бе предизвикана от отговора, който държавният глава даде на мой въпрос от 7 август 2013 година. Тогава на пресконференция президентът изброи мотивите си да наложи вето. Аз го попитах “каква е разликата между актуализацията на бюджет 2013, която спира и актуализацията на бюджет 2010, която одобри в качеството си на министър и която има същите характеристики като новата”. След като помълча 5.5 секунди за размисъл и преглътна два пъти, президентът отговори: „Редно е да се учим от грешките, дори, когато са наши“.

Това вбеси чиновника, защото от увеличението на разходите с повече от милиард лева, регионалното министерство взе близо половината средства, и ако не беше министерството на Плевнелиев.
Всъщност, това бе искрата. Гориво за пламъка бе, че президентът е способен с лека ръка да отрече нещо смислено, само и само за да постигне тактическата си задача да накълве кабинета „Орешарски“ и да го изкара дори по-лош, отколкото е, след очевидното компрометиране с номинирането на Делян Пеевски за шеф на ДАНС.

Актуализацията на бюджета наистина доведе до плащането на просрочени стари дългове, както бе обявено. Това е видно от нотификациите на Европейската комисия (тук има малко повече информация). Те доказват, че президентът Росен Плевнелиев използваше конституционната си власт да налага вето не за да защити обществения интерес, а с цел да усложни и без това напрегнатата политическа обстановка. Това не е злоупотреба с власт, квалифицирана от Наказателния кодекс. Това е злоупотреба с властта, която народът очаква да се използва по предназначение, от един истински държавен глава.

Това са моите лични преживявания от отразяването на президентската институция по времето на Росен Плевнелиев. А сега ще поразсъждавам малко за силните страни и слабостите на държавния ни глава.

Да видим плюсовете

Росен Плевнелиев е твърд поддръжник на прозападната външна политика на България. Да бъде лоялен член на Европейския съюз, и надежден съюзник в отбранителния блок НАТО. Моята убеденост е, че това е правилната външнополитическа ориентация за държавата ни на този етап от историята и затова подкрепям всеки президент, когато защитава тази постановка.

Също така бях респектиран от силните му думи, с които коментира назначаването на Делян Пеевски начело на ДАНС. Тогава президентът заяви буквално: „Свалям доверието си от това правителство“ и призна за съществуването на дълбок разрив между държавния глава и изпълнителната власт. Толкова дълбок, че всички да се замислят, че това е проблем за държавата, и чието решаване не трябва да се отлага.

Президентът показа морал и когато трябваше да уважи встъпването на Венета Марковска в длъжност като конституционен съдия. Последните положителни изяви на Росен Плевнелиев са свързани с призива му за адекватно финансиране на отбранителния сектор. Ако някой не знае, общата численост на въоръжените ни сили е по-малка от тази на московския гарнизон, който парадираше на червения площад по случай денят на победата – 9 май. Ако някой смята, че държавата ни не се нуждае от собствен отбранителен капацитет и не трябва да влага средства в изграждането му, той няма да срещне съмишленици сред авторите в този блог. Но поне президентът показа правилно мислене и отстояване на правилните принципи.

Това сякаш изчерпва ползите от него като президент 

Точно по въпросите за отбраната може да се види колко непоследователен и мек всъщност президентът. Той наистина заговори, че отбраната се нуждае от повече средства, но го направи, след като бе посетен от генералния секретар на НАТО – Йенс Столтенберг. Очевидно дипломатът е свършил доста добра работа, за да накара държавния глава да заговори за проблемите на отбранителния ни капацитет. Речитативът на президента се промени точно заради Йенс Столтенберг, а не заради собствено прозрение. Вече е ясно, че Плевнелиев има склонност да се бърка в бюджетната процедура на правителството, и затова остава неразбираемо защо не каза нищо по отношение на бюджет 2015, докато се гласуваше в парламента миналата есен.

Този казус показа както двойния стандарт на президента, така и сервилността му пред партията, която го издигна. А този недостатък в държавния глава задава риска от дезинтеграция на обществото – поляризиране на позициите, подкопаване на доверието в самата държава като абстрактно понятие и дефиниция за суверенитета на територията, която населяваме.

Другото възмутително нещо в личността и действията на държавния ни глава са лъжите, с които от време на време опитва да се изкара като добър държавник. Все пак далеч по-достойно е да кажеш истината за действията си в студените дни на ноември и декември 1989-а година, вместо да лъжеш, че си бил борец за демокрация и си присъствал на митинги, на които документирано със снимки липсваш.

Кой би осъдил един човек, че на 25-ата година от живота си в строй подобен на комикс, е бил аполитично настроен, и не е знаел каква политическа позиция да заеме. Но, той трябваше да се изкара рушител на комунизма и плати затова с излагация дори в очите на хора, които споделят неговите възгледи. Вярно, не се стигна до оставка, но липсата на уважение понякога е дори по-сериозно наказание за държавен глава. Ако не за него, то за гражданите на държавата му.

Безбройните гафове и лапсуси дори няма да ги споменавам. И дори въпреки тях смятам, че качествата му, или по-точно про-западната позиция на президента е достатъчно тежък фактор, за да го предпочитам пред Георги Първанов. Но си мисля дали не може да се намери държавен глава, който да комбинира в себе си както правилни външнополитически възгледи, така и малко повече зрялост, улегналост и твърдост, присъщи за високия пост, който заема.

Текстът е базиран на официални данни от Министерство на финансите и Евростат, като данните са безспорни а разминаване може да се търси в тяхното интерпретиране.

Какъв е проблемът?

В България често се смята, че ако за един проблем не се говори, той ще засегне обществото по-слабо, отколкото ако всички са информирани. Този подход бе избран през 2008 година, когато държавата се наложи да отпусне финансова подкрепа за една частна банка, а споразумението беше класифицирано до 2016 година. Целта бе стабилността на банката да се запази, но без обществото да знае, защото видиш ли, ще се втурне да си тегли парите.

Същият подход бе избран и по отношение на икономическата политика, а когато световната финансовата криза започна да засяга България за нея също не се говореше. През октомври 2008 г. имаше едно сухо изказване на тогавашния финансов министър Пламен Орешарски, че ефектите вече се наблюдават. В бюджета за 2009 бяха заложени антициклични мерки, но опитът да се оценят мащабите на кризата и да се намери най-адекватния подход сякаш не бе приоритет на правителството.

Отричайки тежката ситуация, пресата търсеше начин да опровергае оптимизма на управляващите. Контрата дойде, когато превърна изпълнението на бюджета в показател затова дали икономическото развитие потвърждава, или опровергава постоянно оптимистичните правителствени прогнози.

Схванали глупостта на този подход, управляващите направиха ре-контра и започнаха да доближават изпълнението на бюджета до предварителните планове с всякакви средства – забавени плащания по обществени поръчки, забавено възстановяване на ДДС и т.н. На тази ре-контра обаче медиите се хванаха и до днес изпълнението на бюджета и неговото салдо са основният аршин по-който се преценява успехът на едно правителство.

Единствени примери за тотален провал на управляващите да помогнат на частния сектор (а може би дори и за нежелание) са провалените бюджети за 2009 и 2010 година. Първият път ГЕРБ прехвърлиха вината на тройната коалиция (до някъде основателно), но след това сами изкараха различни съсловия на протести през първото тримесечие на 2010 година.

Провалът се видя от наложените актуализации, които доведоха до увеличаване на разходите и намаление на приходите, но малко се изприказва защо им бе нужно на управляващите да жумят пред реалността, вместо да я посрещнат.

Днес от дистанцията на времето ясно може да се види кога бюджетът е опитвал да помогне на икономиката, и кога неговото изпълнение се е превръщало във върховна цел на политиците.

Това става при съпоставка на бюджетните дефицити на касова основа (така правителството мери бюджетното салдо) и на начислена основа (този метод се използва при замерването от Европейската комисия).
По националната методология се смятат само приходите и разходите и крайният резултат. При европейската методология се взимат предвид и нетното изменение на вземанията и задълженията. Например, ако по дадени държавни задължения настъпи падеж, но правителството бави тяхното плащане, тяхната стойност се добавя към салдото с отрицателен знак. Такива са изпълнените обществени поръчки, за които фирмите са си свършили работата, но правителството и общините отказват да платят по различни причини.

С отрицателен знак се приема и отказът на държавата да събира дадени свои вземания. Това се наблюдава, когато опрощаваме задължения на държави от третия свят например, а най-голямата подобна сделка бе през 2008 година, когато опростихме голяма част от иракския дълг (точната сума се пази в тайна). Приход по европейската методология ще бъде и ако някой наш кредитор опрости задължението ни.

Затова, ако няма сделки с държавния дълг, всеки път, когато дефицитът по европейската методология е по-голям от този по националната, може да се смята, че държавата е забавила някакви плащания. И всеки път, когато дефицитът по националната методология е по-голям от този по европейската, всъщност е имало засилено плащане на просрочия от минали години.

Последната нотификация на Европейския съюз за публичните ни финанси показва, че през 2009, 2011 и 2012 години, правителствата са опитвали да свиват бюджетния дефицит, като не се разплащат с частния сектор и респективно пречат на икономиката да се развива нормално. Обратно, през 2010, 2013 и 2014 година са правени разходи, които ако не да помогат, поне не пречат на икономиката.

Същата тази нотификация потвърждава, че през 2013 година е имало натрупване на неразплатени задължения и актуализацията на бюджет 2013 година е била правилното действие. На съвестта на президента Росен Плевнелиев си тежи двойния стандарт, с който наложи вето, само три години след като в качеството си на регионален министър, одобри актуализация с абсолютно същите характеристики, но в много по-големи мащаби.