„Ега си лицемера. Ние онази актуализация за него я направихме“
Това са думите на чиновник от държавната администрация, с който си говорихме през лятото на 2013 година, ден след като президентът Росен Плевнелиев наложи вето върху актуализацията на бюджет 2013.
Репликата на икономиста бе предизвикана от отговора, който държавният глава даде на мой въпрос от 7 август 2013 година. Тогава на пресконференция президентът изброи мотивите си да наложи вето. Аз го попитах “каква е разликата между актуализацията на бюджет 2013, която спира и актуализацията на бюджет 2010, която одобри в качеството си на министър и която има същите характеристики като новата”. След като помълча 5.5 секунди за размисъл и преглътна два пъти, президентът отговори: „Редно е да се учим от грешките, дори, когато са наши“.
Това вбеси чиновника, защото от увеличението на разходите с повече от милиард лева, регионалното министерство взе близо половината средства, и ако не беше министерството на Плевнелиев.
Всъщност, това бе искрата. Гориво за пламъка бе, че президентът е способен с лека ръка да отрече нещо смислено, само и само за да постигне тактическата си задача да накълве кабинета „Орешарски“ и да го изкара дори по-лош, отколкото е, след очевидното компрометиране с номинирането на Делян Пеевски за шеф на ДАНС.
Актуализацията на бюджета наистина доведе до плащането на просрочени стари дългове, както бе обявено. Това е видно от нотификациите на Европейската комисия (тук има малко повече информация). Те доказват, че президентът Росен Плевнелиев използваше конституционната си власт да налага вето не за да защити обществения интерес, а с цел да усложни и без това напрегнатата политическа обстановка. Това не е злоупотреба с власт, квалифицирана от Наказателния кодекс. Това е злоупотреба с властта, която народът очаква да се използва по предназначение, от един истински държавен глава.
Това са моите лични преживявания от отразяването на президентската институция по времето на Росен Плевнелиев. А сега ще поразсъждавам малко за силните страни и слабостите на държавния ни глава.
Да видим плюсовете
Росен Плевнелиев е твърд поддръжник на прозападната външна политика на България. Да бъде лоялен член на Европейския съюз, и надежден съюзник в отбранителния блок НАТО. Моята убеденост е, че това е правилната външнополитическа ориентация за държавата ни на този етап от историята и затова подкрепям всеки президент, когато защитава тази постановка.
Също така бях респектиран от силните му думи, с които коментира назначаването на Делян Пеевски начело на ДАНС. Тогава президентът заяви буквално: „Свалям доверието си от това правителство“ и призна за съществуването на дълбок разрив между държавния глава и изпълнителната власт. Толкова дълбок, че всички да се замислят, че това е проблем за държавата, и чието решаване не трябва да се отлага.
Президентът показа морал и когато трябваше да уважи встъпването на Венета Марковска в длъжност като конституционен съдия. Последните положителни изяви на Росен Плевнелиев са свързани с призива му за адекватно финансиране на отбранителния сектор. Ако някой не знае, общата численост на въоръжените ни сили е по-малка от тази на московския гарнизон, който парадираше на червения площад по случай денят на победата – 9 май. Ако някой смята, че държавата ни не се нуждае от собствен отбранителен капацитет и не трябва да влага средства в изграждането му, той няма да срещне съмишленици сред авторите в този блог. Но поне президентът показа правилно мислене и отстояване на правилните принципи.
Това сякаш изчерпва ползите от него като президент
Точно по въпросите за отбраната може да се види колко непоследователен и мек всъщност президентът. Той наистина заговори, че отбраната се нуждае от повече средства, но го направи, след като бе посетен от генералния секретар на НАТО – Йенс Столтенберг. Очевидно дипломатът е свършил доста добра работа, за да накара държавния глава да заговори за проблемите на отбранителния ни капацитет. Речитативът на президента се промени точно заради Йенс Столтенберг, а не заради собствено прозрение. Вече е ясно, че Плевнелиев има склонност да се бърка в бюджетната процедура на правителството, и затова остава неразбираемо защо не каза нищо по отношение на бюджет 2015, докато се гласуваше в парламента миналата есен.
Този казус показа както двойния стандарт на президента, така и сервилността му пред партията, която го издигна. А този недостатък в държавния глава задава риска от дезинтеграция на обществото – поляризиране на позициите, подкопаване на доверието в самата държава като абстрактно понятие и дефиниция за суверенитета на територията, която населяваме.
Другото възмутително нещо в личността и действията на държавния ни глава са лъжите, с които от време на време опитва да се изкара като добър държавник. Все пак далеч по-достойно е да кажеш истината за действията си в студените дни на ноември и декември 1989-а година, вместо да лъжеш, че си бил борец за демокрация и си присъствал на митинги, на които документирано със снимки липсваш.
Кой би осъдил един човек, че на 25-ата година от живота си в строй подобен на комикс, е бил аполитично настроен, и не е знаел каква политическа позиция да заеме. Но, той трябваше да се изкара рушител на комунизма и плати затова с излагация дори в очите на хора, които споделят неговите възгледи. Вярно, не се стигна до оставка, но липсата на уважение понякога е дори по-сериозно наказание за държавен глава. Ако не за него, то за гражданите на държавата му.
Безбройните гафове и лапсуси дори няма да ги споменавам. И дори въпреки тях смятам, че качествата му, или по-точно про-западната позиция на президента е достатъчно тежък фактор, за да го предпочитам пред Георги Първанов. Но си мисля дали не може да се намери държавен глава, който да комбинира в себе си както правилни външнополитически възгледи, така и малко повече зрялост, улегналост и твърдост, присъщи за високия пост, който заема.
към цялата статия