Опит да предупреди мислещата част на обществото, че гръбнакът на държавността е пред разпад, направи служебното правителство. Докладът му за състоянието на въоръжените сили показа колко тежко е положението, но вместо кабинетът на ГЕРБ да си вземе поука, реши да изтегли доклада за преработване и смекчаване на твърденията. Не, че има голямо значение – катастрофата на военния хеликоптер миналата седмица показа достатъчно ясно, проблемите. При норма за подготовка  от 180 до 250 часа в годината българските пилоти летят около 20-30 часа.

Връзката между липсата на ресурс за подготовка и резултатите е повече от очевидна. Това обаче не е единствената област, където недофинансирането създава проблеми. Дори повече – имаме шанс да се поучим от чужди грешки преди при нас да е станало късно. Оказва се, че дори по-развити от България държави са способни да си съсипят службите, прилагайки необмислени и самоцелни бюджетни ограничения. Последното прави аналога с България много основателен. По-долу публикуваме изказване на лондонския пожарникар Соли Фернандез от фейсбук. Преводът е на журналиста Василена Доткова и е одобрен от английския огнеборец.

„Накратко, през последните години системата на пожарната се промени коренно. Върши се много повече превантивна работа, свързана с пожарната безопасност по места.

В някои локални общини в Лондон работят пробни проекти, при които пожарната се отзовава на обаждания в случаи на сърдечен удар. Тези пробни периоди се удължават вече няколко пъти, но допълнително заплащане за допълнителната работа няма. Разбира се, това е мярка за подпомагане на системата за спешна помощ, която е ужасно претоварена.

Пожарникарите, помагащи на хора с инфаркт, очевидно не са свободни да се отзоват в случаи на пожар, катастрофи, хора заседнали в асансьори, наводнения, които могат да причинят пожар и т.н.

Силно орязаното финансиране в периода на austerity стана причина за закриване на подразделения на пожарната и загуба на работни места.

През този период броят на смъртните случаи в пожари се е увеличил.

В противопожарната служба на обединеното кралство и в частност в Лондон имаше брутално орязване на пенсиите.

След двугодишни диспути, в които хиляди паундове бяха загубени поради стачки с цел запазване на пенсионните ни условия, Дейвид Камерън промени закона, след като спечели изборите през 2015.

След като се почувства сигурен в мястото си на No.10, той промени пенсионното споразумение на пожарникарите с правителството.

В резултат на това много пожарникари загубиха по над £100K от бъдещите си пенсии. При мен тази сума ще бъде около £150K.

Една от причините поради които пожарникарите се пенсионираха на 55, а при 30-годишна служба на 50 години, е че тази работа взема своето от организма.

Постоянното редуване на спокойни и физически свръхнатоварващи периоди, редовните нощни смени когато тялото ти казва да спиш и т.н.

И при най-внимателна работа, с най-добрата предпазна eкипировка на света, пожарникарите поемат много вредни вещества, често канцерогенни, вследствие на пожари, например когато има да се извършват разчистващи и обезопасяващи дейности.

Все пак аз не свиря на най-малката цигулка на света.

Когато станах пожарникар преди 15 години, си мислех – хей, заплащането не е страхотно, но ще мога да живея що-годе приличен живот.

След като живея в Лондон и тук не бих могъл да си купя жилище и да отглеждам деца, ще избера да не ги създавам.

За последните 10 години наемът на жилището ми се е увеличил със 100%. Заплатата ми с около 2%. Отстъпките по отношение на социалните осигуровки, с които се ползвах, ми бяха отнети.

Не знам, човече, колко може да струва животът на шепа бедни люде и домашните им любимци.

През тези 15 години работата се е променила и работя повече срещу по-малко.

Но все пак имам работа, никой не ме бомбардира, имам вода, храна и покрив над главата.

Днес обаче нещата не изглеждат обнадеждаващо. Освен ако тази измет, която ни управлява, не бъде извадена оттам и не се промени безогледното, зловредно преследване на богатство и власт.

Гледайте да ви работят противопожарните аларми вкъщи.“

Може би първата причина за това са спомените на мнозинството бивши наборни войници, които считат времето прекарано в казармата за загубено. Безплатен труд, често безсмислен и задължението да се подчиняваш безпрекословно на старшинки и офицери, които понякога нямат и половината на твоя интелект са достатъчна причина човек да презре войниклъка. Извращенията, крадливостта и мързела са допълнителни отвратителни черти, които едва ли някой е пропуснал да види.

Но трябва ли това  да е причина да отричаме необходимостта от поддържане на въоръжени сили. Трябва ли да ги закрием, вместо да се положат усилия, така че по-голям дял от българските военни да се издигнат до нивото и уважението, което са будили преди комунизма например. Повечето от приятелите ми във фейсбук вярват, че армията е анахронизъм, дисциплината потисничество, военните невинни жертви, или мазохисти, жертващи свободата на духа си, за да носят пагон и фуражка.

Днес в България всеки говори за свобода и смята, че тя най-добре се защитава през тотален егоизъм и пренебрегване на общността. Но да си военен, без значение дали си избрал това доброволно, или си бил призован със заповед за наборна служба е нещо много повече. Това е отказ от свобода за период от време – 9 месеца, година, две, или 40 години. Това е заживяване с мисълта, че животът ти може да бъде отнет, или да се наложи ти да отнемеш живот, за да могат близките ти да живеят сигурно.

Ако един военен има късмет да прекара цялата си кариера в мир и да стреля само на ученията, той ще е изтеглил „дългата клечка“ в жребия на живота. Всеки, който смята, че парите за издръжката на такъв военен са хвърлени на вятъра, е човек, отказващ да прозре , че 70 години мир не гарантират още 70 години мир. Мирът не винаги е по-добър от войната и преследването на мир на всяка цена, може да бъде историческа грешка с последици за десетилетия напред. Доказателства могат да се видят в случващото се в Централна Европа преди Германия да нападне Полша, могат да се видят и в Близкия изток, в районите, окупирани от ислямска държава.

Погрешно е да се мисли и че ако настъпи нужда  от затягане на редиците, България ще има достатъчно време да окомплектова боеспособна армия от младежи, които преди това не са помирисвали военна подготовка. Работа на хора, които са изучавали тази професия, е да преценяват какви въоръжени сили са нужни на България във всеки един етап от развитието й като държава. А тези, които живеят в песента на Джон Ленън Imagine е добре да се замислят, дали в другите държави хората живеят в тази песен, или смятаме да посрещаме евентуалният бъдещ агресор с цветя.

Хората, които хвърлят кал по военните отказват да разберат, че светът, в който живеем, е свят от огради и тези огради се охраняват от хора с огнестрелни оръжия, с военна авиация, с модерен флот, с ракети. Може да не е хубаво, но това е реалността и който не се адаптира към реалността е заплашен да изчезне.

Най-често, необходимостта от въоръжени сили се отрича от  хора, които в живота си не са видели трудност, и никога не са изпитвали усещането за физическа заплаха. Част от тези хора имат свободолюбив дух и се опасяват, че философията на военните, противоречи на техните собствени възприятия за света. Най-опасни са хората, които нямат морал, характер и смелост. Такива хора могат да се чувстват значими единствено, ако принизят останалите до собственото  си ниво и тихите пазители на държавата са най-удобното съсловие, по което да хвърлят камъни.

Българската армия може да е съставена от интелектуално непълноценни хора, а може да бъде и пример за елит. Била е пример и за двете крайности и може би един ден махалото отново ще се върне в точката, в която да се служи на държавата е въпрос на чест, освен на дълг.

До тогава нека си спомним за всички загинали, ранени и осакатени военослужещи. Във всички войни, по време на мисии в далечни страни. Поне тези, които са принесли себе си в жертва, нека получат заслужено отношение.

НОВОТО ГРОБИЩЕ НАД СЛИВНИЦА

Бившият командващ на американските части в Ирак, напусна въоръжените сили на САЩ въобще, след като списание Ролинг Стоун публикува негови коментари за вицепрезидента Джо Байдън и политическата класа във Вашингтон. Въпреки това той се приема за един от най-добрите познавачи на Близкия Изток и брилянтен полеви командир.

Според него траен успех на операция срещу Ислямска Държава ще изиска масирана военна операция, включваща както въздушни удари, така и наземни сили, които да гарантират сигурността в региона, след като се установи вакум на власт в районите на ислямистите.

Той призовава подобна роля да се изпълнява от коалиция на множество държави, като успоредно с това се формулира нова база за развитието на региона и се предложи политическа структура, която да вдъхне доверие на живеещите в региона.

„Една подобна кампания ще изиска ангажимент за десетилетие и дори по-дълго време, защото в противен случай Ислямска Държава ще бъдат заменени от следващите, например – Ал Каида“, казва Маккристал.

Колкото и да звучи разумно призивът на генерала, той влиза в конфликт с вижданията на Русия и доминирания от шиити Иран, които подкрепят сегашния президент на Сирия Башар Асад. Звучи като поредното парче размирна земя, за което се карат великите сили. Може и така да е, но успоредно с пренебрежението към страданията на хората и хуманитарната катастрофа, вече се прокрадват и гласове на здравия разум, които подсещат, че без установяване на власт на терен, само с въздушни удари трудно може да се постигне сериозен резултат.

Цялото мнение на ветеранът, може да видите тук:

Защо ни е нужно да членуваме в НАТО?

Дори само днешната дата е достатъчна за да си отговорим. Имперските интереси на Русия диктуват експанзия към Балканите и България в частност. Усетихме го през 1944 година, когато без да сме участвали във военни действия на страната на Германия, бяхме окупирани от Съветския съюз (тогавашното име на Руската империя) и развитието ни бе възпрепятствано в продължение на 45 години.

За да не допуснем отново руска инвазия като държава се нуждаем от членство в система за колективна сигурност от типа на НАТО, в която държавите членки реагират на принципа „всички за един“ и при нападането на една от тях, всички се отзовават на помощ. Членството в НАТО осигурява и други ползи, като факта, че традиционно враждебните ни съседи (допреди втората световна война) Румъния, Гърция, Сърбия днес не си и помислят да ни атакуват. Нещо повече – Турция, в сравнение, с която сме джудже във военно отношение също е член на НАТО и поради това конфликт изглежда много малко вероятен.

Икономическият аргумент също е много сериозен – в годините преди да се присъединим към системата за колективна сигурност числеността на въоръжените ни сили е стигала до 200 000 души с всички разходи за издръжката им и поддръжка на тяхната техника. Днес въоръжените ни сили са под 30 000 души и това позволява потенциални държавни разходи да се спестят. Преките данъци от влизането ни в НАТО са намалени наполовина. Това са пари, останали в джобовете на домакинствата и по сметките на бизнеса.

Каква е цената на членството ни в НАТО?

В края на 2003 година петима български военнослужещи загинаха, отбранявайки българската военна база в иракския град Кербала. От тогава както в Ирак, така и в Афганистан български военни рискуват живота си на задгранични мисии. Точният брой на българските контингенти в чужбина не е известен (да приемем, че става дума за няколкостотин души) и фактът, че тези хора са в готовност да убиват и да загинат (това е част от длъжностната им характеристика) отразява нашия ангажимент към системата за колективна сигурност.

Излагането на няколкостотин души на риск е онази цена, която плащаме като общество, за да се спести на България необходимостта да поддържа армия и резерв от стотици хиляди Българи, които да гарантират относителна сигурност при нападение от съседните ни държави.

Ако може да се изведе принцип за ангажиментите ни към НАТО, той ще е:

Продължава ли НАТО да е това, за което го мислехме?

Както в любовта човек може да се прехласне по идеята за човека на среща и да се разочарова, когато го опознае истински, от време на време е редно да си задаваме въпроса продължава ли НАТО да е онова, за което го смятахме през 90-те години. Тогава на отбранителния блок се гледаше като на средство за защита от руска инвазия. В края на 90-те обаче алиансът нападна Сърбия за да спре престъпленията срещу албанското малцинството в Косово. Резултатът бе създаването на нова държава, а следващият ход на НАТО бе да поведе война срещу тероризма – в Афганистан. Отделно държави членки нападнаха Ирак, а подкрепата на България за тях бе цената, която платихме за да се присъединим към блока.

След атаката срещу съединените щати през 2001 година, тероризмът бе възприет като реална опасност за съюза и военните действия срещу държави, които го поддържат, бяха необходими в случая с Афганистан. Фактът, че оръжия за масово поразяване не бяха открити в Ирак, породи съмнения дали инвазията не е била мотивирана от геополитически интереси на Съединените щати, които нямат връзка с отбранителния характер на НАТО (макар и съюзът да нямаше формална роля в кампанията, участието на някои от водещите държави членки създаде напрежение сред останалите). Последвалите интервенции на в Либия и Сирия също карат все повече хора да си задават въпроса дали с външната си политика държави членки на НАТО не повишават косвено рисковете за целия отбранителния съюз.

Съответно, от въпроса не става ли НАТО регионален инструмент за провеждане на американска геополитика, която няма общо с първоначалния характер на отбранителния блок, феновете (а и слугите) на Русия в България налагат тезата, че България се превръща във Васал на САЩ.

Вместо това, далеч по-разумно е да си зададем прагматичният въпрос:

От отговора, може да произтекат други въпроси. Трябва ли малките държави членки да начертаят нова линия на ангажиментите към НАТО, отвъд която да не следват Съединените щати? Какви са новите рискове пред държавата като член на НАТО и какво получаваме в замяна на тяхното поемане?

Най-важното, което не трябва да се забравя е, че в НАТО, или не, България ще продължи да е стратегически интерес за Русия с всички произтичащи последствия.

Горе долу същото овчедушие плаши политическата ни класа да не говори за балансиране на бюджета в такава посока, че да финансира една работеща държава. С този текст опитвам да повдигна въпроса докога ще разглеждаме бюрокрацията, бюджетния дефицит и дефицита на държавност като три проблема, които се нуждаят от едновременно решение.

Тази догматичност кара управляващите (без значение от коя партия) да не пипат нищо и да се размърдват само, когато ги сритат от НАТО или Европейската комисия.

Най-прясното доказателство

Предидентът Росен Плевнелиев за пореден път поиска от политиците да осигурят на въоръжените сили адекватно обезпечаване, че те да си вършат работата като нормална натовска войска. Това беше поредното изкрякване на държавния глава, но честотата, с която Роско опитва да нададе глас, се ускорява.

За да разберем какво означава това, е добре да си спомним, че държавният глава започна да се прави на загрижен, след като през януари в България пристигна генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг. Цел на посещението му бе да ни подсети, че сме слабо звено в системата за колективна сигурност и слабостта ни вече става заплаха за целия алианс. Не е някаква проява на характер от страна на Плевнелиев, че се изказва все по-настойчиво за превъоръжаване на отбранителните ни сили. Това е плод на полезния външен натиск. Ако нещо бе родено в главицата на държавния ни глава, или от неговия екип, той нямаше да подпише указ за обнародване на бюджет 2015 само четири седмици преди Столтенберг да дойде и да го срита по глезена за подсещане.

Но въпросът е много по-сериозен. Освен за чисто бюджетни дефицити, които се мерят като разлика между годишните приходи и разходи, тук става дума за дефицитът на държавност и настоятелните напомняния на международните ни партньори са само симптом за този дефицита на държавност.

НАТО се притеснява, че нямаме самолети, кораби, машини за пехотата и мотивирани военнослужещи. Европейският съюз се притеснява, че ако чужда фирма инвестира в България, местните ще я рекетират, а българският съд ще ги защитава. Затова и ни критикуват.
Обратно – образованието, здравеопазването и пенсионната система все още не са директен проблем за Европа и поради това в тези сфери няма особен натиск за реформиране. Но това не означава, че тези проблеми не съществуват и че не се нуждаят от решение. Просто няма външен натиск, но и той ще се появи.

Когато българите, мигриращи за добро здравеопазване и социални грижи се увеличат до степен, че да натежат върху социалните системи на богатите западноевропейски държави, ксенофобският език на Найджъл Фараж може да се превърне в нормална и оправдана държавна политика.
Всички тези проблеми са симптоми за една болест и тя се нарича „Дефицит на държавност“.

Дефицитът на държавност може да се запълни с наливане на средства по предназначение. Откъде да дойдат те, е друг въпрос. Може да се осигурят от орязване на сивата икономика и вдигане на данъчните приходи. Може и с повишаване на държавните разходи, респективно с увеличаване и на данъците, или на държавния дълг.

Но дефицитът на държавност е проблем, който може да се реши без да се чака оптимизиране на бюрокрацията. Ако някой политик мисли обратното, добре е да го каже на раково болните, които чакат нередовните доставки на лекарства, на слабообразованите деца в дълбоката провинция.

И точно това се опитва да ни каже премиерът Бойко Борисов, когато твърди, че заради фалита на КТБ няма пари да се купят нови изтребители. А по времето на първия му мандат, защо не бяха купени? Тогава КТБ не беше фалирала и не бяха наляти 3 милиарда за компенсиране на вложителите.

Единствената разлика между тогава и сега, е че Русия отново се приема като реална заплаха за НАТО и днес съюзниците ни искат да си изпълняваме задълженията, докато тогава преди 5 години не се замисляха за нас кой знае колко.

Но това не променя факта, че дефицитът на държавност съществува с години и пет партии – ГЕРБ, БСП, ДПС, Атака и така наречения „Реформаторски блок“ не правят нищо за да го преодолеят.