На 11 ноември нациите победители в първата световна война отбелязват своя ден на ветераните. Загубилите имат различна практика. За България най-близко до такъв ден е 18 ноември – денят на Сухопътни войски, който е избран заради годишнината от победата при Сливница в Сръбско-Българската война от 1885 година. И докато в развитите държави военните се радват на почести, у нас те са обект главно на подценяване и подигравки. Това е много погрешно.
Може би първата причина за това са спомените на мнозинството бивши наборни войници, които считат времето прекарано в казармата за загубено. Безплатен труд, често безсмислен и задължението да се подчиняваш безпрекословно на старшинки и офицери, които понякога нямат и половината на твоя интелект са достатъчна причина човек да презре войниклъка. Извращенията, крадливостта и мързела са допълнителни отвратителни черти, които едва ли някой е пропуснал да види.
Но трябва ли това да е причина да отричаме необходимостта от поддържане на въоръжени сили. Трябва ли да ги закрием, вместо да се положат усилия, така че по-голям дял от българските военни да се издигнат до нивото и уважението, което са будили преди комунизма например. Повечето от приятелите ми във фейсбук вярват, че армията е анахронизъм, дисциплината потисничество, военните невинни жертви, или мазохисти, жертващи свободата на духа си, за да носят пагон и фуражка.
Днес в България всеки говори за свобода и смята, че тя най-добре се защитава през тотален егоизъм и пренебрегване на общността. Но да си военен, без значение дали си избрал това доброволно, или си бил призован със заповед за наборна служба е нещо много повече. Това е отказ от свобода за период от време – 9 месеца, година, две, или 40 години. Това е заживяване с мисълта, че животът ти може да бъде отнет, или да се наложи ти да отнемеш живот, за да могат близките ти да живеят сигурно.
Ако един военен има късмет да прекара цялата си кариера в мир и да стреля само на ученията, той ще е изтеглил „дългата клечка“ в жребия на живота. Всеки, който смята, че парите за издръжката на такъв военен са хвърлени на вятъра, е човек, отказващ да прозре , че 70 години мир не гарантират още 70 години мир. Мирът не винаги е по-добър от войната и преследването на мир на всяка цена, може да бъде историческа грешка с последици за десетилетия напред. Доказателства могат да се видят в случващото се в Централна Европа преди Германия да нападне Полша, могат да се видят и в Близкия изток, в районите, окупирани от ислямска държава.
Погрешно е да се мисли и че ако настъпи нужда от затягане на редиците, България ще има достатъчно време да окомплектова боеспособна армия от младежи, които преди това не са помирисвали военна подготовка. Работа на хора, които са изучавали тази професия, е да преценяват какви въоръжени сили са нужни на България във всеки един етап от развитието й като държава. А тези, които живеят в песента на Джон Ленън Imagine е добре да се замислят, дали в другите държави хората живеят в тази песен, или смятаме да посрещаме евентуалният бъдещ агресор с цветя.
Хората, които хвърлят кал по военните отказват да разберат, че светът, в който живеем, е свят от огради и тези огради се охраняват от хора с огнестрелни оръжия, с военна авиация, с модерен флот, с ракети. Може да не е хубаво, но това е реалността и който не се адаптира към реалността е заплашен да изчезне.
Най-често, необходимостта от въоръжени сили се отрича от хора, които в живота си не са видели трудност, и никога не са изпитвали усещането за физическа заплаха. Част от тези хора имат свободолюбив дух и се опасяват, че философията на военните, противоречи на техните собствени възприятия за света. Най-опасни са хората, които нямат морал, характер и смелост. Такива хора могат да се чувстват значими единствено, ако принизят останалите до собственото си ниво и тихите пазители на държавата са най-удобното съсловие, по което да хвърлят камъни.
Българската армия може да е съставена от интелектуално непълноценни хора, а може да бъде и пример за елит. Била е пример и за двете крайности и може би един ден махалото отново ще се върне в точката, в която да се служи на държавата е въпрос на чест, освен на дълг.
До тогава нека си спомним за всички загинали, ранени и осакатени военослужещи. Във всички войни, по време на мисии в далечни страни. Поне тези, които са принесли себе си в жертва, нека получат заслужено отношение.
НОВОТО ГРОБИЩЕ НАД СЛИВНИЦА
Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и „Лека нощ“ навеки си казахте –
до втората тръба.
Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли кумир?
Да беше то – остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви
куршума… Спете в мир.
Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.
Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
и майките свети.
Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
от вашето ура.
И тоз венец – той няма да завене,
и тая песен вечно ще гърми
из българските планини зелени,
и славата ще вечно пей и стене
над гробни ви хълми.
Почивайте под тез могили ледни:
не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,
ни славний гръм на битките победни,
към вечността е маршът ви последни.
Юнаци, лека нощ!