Може би първата причина за това са спомените на мнозинството бивши наборни войници, които считат времето прекарано в казармата за загубено. Безплатен труд, често безсмислен и задължението да се подчиняваш безпрекословно на старшинки и офицери, които понякога нямат и половината на твоя интелект са достатъчна причина човек да презре войниклъка. Извращенията, крадливостта и мързела са допълнителни отвратителни черти, които едва ли някой е пропуснал да види.

Но трябва ли това  да е причина да отричаме необходимостта от поддържане на въоръжени сили. Трябва ли да ги закрием, вместо да се положат усилия, така че по-голям дял от българските военни да се издигнат до нивото и уважението, което са будили преди комунизма например. Повечето от приятелите ми във фейсбук вярват, че армията е анахронизъм, дисциплината потисничество, военните невинни жертви, или мазохисти, жертващи свободата на духа си, за да носят пагон и фуражка.

Днес в България всеки говори за свобода и смята, че тя най-добре се защитава през тотален егоизъм и пренебрегване на общността. Но да си военен, без значение дали си избрал това доброволно, или си бил призован със заповед за наборна служба е нещо много повече. Това е отказ от свобода за период от време – 9 месеца, година, две, или 40 години. Това е заживяване с мисълта, че животът ти може да бъде отнет, или да се наложи ти да отнемеш живот, за да могат близките ти да живеят сигурно.

Ако един военен има късмет да прекара цялата си кариера в мир и да стреля само на ученията, той ще е изтеглил „дългата клечка“ в жребия на живота. Всеки, който смята, че парите за издръжката на такъв военен са хвърлени на вятъра, е човек, отказващ да прозре , че 70 години мир не гарантират още 70 години мир. Мирът не винаги е по-добър от войната и преследването на мир на всяка цена, може да бъде историческа грешка с последици за десетилетия напред. Доказателства могат да се видят в случващото се в Централна Европа преди Германия да нападне Полша, могат да се видят и в Близкия изток, в районите, окупирани от ислямска държава.

Погрешно е да се мисли и че ако настъпи нужда  от затягане на редиците, България ще има достатъчно време да окомплектова боеспособна армия от младежи, които преди това не са помирисвали военна подготовка. Работа на хора, които са изучавали тази професия, е да преценяват какви въоръжени сили са нужни на България във всеки един етап от развитието й като държава. А тези, които живеят в песента на Джон Ленън Imagine е добре да се замислят, дали в другите държави хората живеят в тази песен, или смятаме да посрещаме евентуалният бъдещ агресор с цветя.

Хората, които хвърлят кал по военните отказват да разберат, че светът, в който живеем, е свят от огради и тези огради се охраняват от хора с огнестрелни оръжия, с военна авиация, с модерен флот, с ракети. Може да не е хубаво, но това е реалността и който не се адаптира към реалността е заплашен да изчезне.

Най-често, необходимостта от въоръжени сили се отрича от  хора, които в живота си не са видели трудност, и никога не са изпитвали усещането за физическа заплаха. Част от тези хора имат свободолюбив дух и се опасяват, че философията на военните, противоречи на техните собствени възприятия за света. Най-опасни са хората, които нямат морал, характер и смелост. Такива хора могат да се чувстват значими единствено, ако принизят останалите до собственото  си ниво и тихите пазители на държавата са най-удобното съсловие, по което да хвърлят камъни.

Българската армия може да е съставена от интелектуално непълноценни хора, а може да бъде и пример за елит. Била е пример и за двете крайности и може би един ден махалото отново ще се върне в точката, в която да се служи на държавата е въпрос на чест, освен на дълг.

До тогава нека си спомним за всички загинали, ранени и осакатени военослужещи. Във всички войни, по време на мисии в далечни страни. Поне тези, които са принесли себе си в жертва, нека получат заслужено отношение.

НОВОТО ГРОБИЩЕ НАД СЛИВНИЦА

За сметка на експертите обаче мненията на философите са добре дошли. И особено на оксфордския възпитаник Евгений Дайнов, който първо в писмена форма, а после и в ефира на Нова телевизия заяви, че полицейският протест бил държавна измяна.

Все си мисля, че ако полицаите имат законова забрана да протестират, то тези, които излязоха на улиците би следвало да бъдат санкционирани – не се наемам да преценявам с каква строгост, но такива са правилата.

Реакцията на рок-философа Дайнов обаче впечатли със своята крайност и сериозно ме накара да се замисля дали в този човек няма патологична омраза към хората в силовите институции, или просто някой го е активирал да сипе омраза, облечена зад логически заключения.

Ето каква конструкция описва той в статия, която „Дневник“ публикува на 8 ноември и която до момента е събрала 39020 прочитания:

„Има обаче огромна разлика между хората и куките. Хората не носят оръжие. Полицаите – носят. Когато хората се вдигнат на протест, единственото им оръжие е собственото им тяло, което те излагат на опасност (т.е. да бъде повредено от куките) в името на кауза, по-голяма от самите тях. Когато полицаите се вдигнат на протест, те имат истинско огнестрелно оръжие. И не залагат целостта на телата си. Защото: кой ще изрине въоръжените полицаи от блокираните от тях кръстовища? Невъоръжените граждани, които за оръжие имат само телата си?Гражданите са цивилни – невъоръжени. Полицаите не са цивилни. Те са въоръжени.
Затова в политическата философия е установено, че когато въоръжени мъже се вдигнат на бунт – това не е протест или гражданско неподчинение. Това се нарича метеж. Също така: пуч или бунт. А бунтът, вдиган от въоръжени групи хора, е държавна измяна. Поне така пише в българския Наказателен кодекс“. Следва цитат на чл. 95 от Наказателния кодекс

Това, в което Дайнов волно или неволно преигра, беше че по никакъв начин не доказа въоръженият характер на полицейските протести. Хората бяха цивилни, имаше шокиращи примери, в които изметта на полицията се държеше грубо с гражданите, но в нито един момент не видях демонстрация на въоръжение и още по-малко на готовност то да бъде използвано.

Затова и думите на Дайнов могат да се класифицират като нещо вариращо между незряла емоционалност на застаряващ рокаджия и казионна интелектуалност, кампанийно насочвана от някой срещу друг.

Още повече, че макар в качеството си на неосъждан да носи всички граждански и човешки права, Дайнов далеч не е най-достойният да раздава морал по въпроси, свързани с отбраната и сигурността.
В друга своя статия, от 10 септември Дайнов във най-пряк текст си признава, че е клинчил от задълженията си като офицер от запаса:

„Гледам състоянието на света и за пръв път, откакто пиша в медиите, се сещам за една от професиите си, инак доста позабравена. А именно: взводен командир в бойна част. Понастоящем съм капитан от запаса. Щях да бъда подполковник, ако бях ходил запас, ама така и не успяха да ме хванат.“

Пита се, кой да поставим по-ниско в системата ни за оценка на обкръжаващата среда – някой, който в рамките на седмица може да преследва престъпници, да обуздава футболни хулигани и да възпира мигранти по границите, или друг, който в прав текст признава, че е подлежал на повинност, но е изпълнявал дълга си, защото държавата не е успявала да го хване.

Единият иска да бъде справедливо оценен трудът и непропорционалното му натоварване с отговорности, които нормалният гражданин не познава. Другият иска пазителите на държавата да бъдат наказани, затова че роптаят срещу несправедливостта и принизява цели структури, изкарвайки ги вредни по същността си.

Думите са на Пламен Орешарски от времето, когато беше народен представител. За жалост излиза, че през шестте години от идеята на Дянков до днес дебатът за справедливостта на възнагражденията в сектори сигурност и отбрана не е мръднал и на сантиметър.
Днес вътрешното министерство иска допълнителни средства за да финансира компенсациите, които дължи на свои служители, които напускат системата. Военният министър пък се завайка, че ако министерството не получи повече пари, ще се наложат съкращения на военни.

В такива моменти наистина се плаша за бъдещето на българския род, след като никой не се сеща да критикува Румяна Бъчварова и Николай Ненчев, че са допуснали бюджетът да се приеме с недостатъчно финансиране за секторите им. Вместо това, отново закърнелите мозъци на няколко либертариански мислители принизяват дебата до обикновено класово противопоставяне -„обществото срещу силоваците“.

Вярно е, че доверието в институциите, опазващи сигурността, е ниско, а да се хвърля кал по армията е нещо като национален спорт, в който се упражняват популисти от всякакъв мащаб. Нито един проблем обаче не се решава, когато се говори за привилегиите на военнослужещите, а пропускаме въпросите каква отбрана искаме да имаме и каква вътрешна сигурност искаме, и на каква цена. Последното очевидно е интелектуално упражнение, надхвърлящо капацитета на средностатистическите експерти от неправителствени организации и лобистите от работодателските обединения.

Не за друго, а защото ако искаме да имаме ефективна полиция и подготвени въоръжени сили, мотивацията на личния състав е ключова. Военните и полицаите поне на теория рискуват живота си, възможностите за образование и бизнес и подлагат на неудобства семействата си. И ако някой твърди, че за подобна дейност се полага средно за страната възнаграждение без никакви социални придобивки, той просто е неадекватен.

За да подкрепя това твърдение, прилагам пример как в съединените щати се грижат за служителите от силовите структури. Интервюираните отговориха специално на въпросите на „На стената“, като първият цитиран е военен с ранг на старши сержант (sergeant first class) и 16 години служба:

Ето и отговора на полицай от Тексас със пет години стаж, в чиито задължения влиза и охрана на границата с Мексико:

За да стане по-пълна картината, уточнявам, че различните щати предлагат специални схеми за привилегировано данъчно облагане, което може да включи пълно освобождаване от подоходен данък на военнослужещите, а семействата им се ползват с безплатни здравни грижи. Така постъпва една държава, която знае стойността на военните и полицаите си, както и ползата от техния труд.

Искаме ли стабилна отбрана и вътрешна сигурност

В България може много да се говори за военните – за физическата им подготовка и за комплексните им качества, както и за факта, че огромната част от тях не помирисват бой в кариерата си, а ходят на задгранични мисии, само за да спестят за апартамент.

Може да се говори и за корумпираността на полицаите и затова, че обичат да ловят тийнове с марихуана, но козируват пред идиотите, които паркират луксозните си автомобили навсякъде. Този качествен разрез за приноса на отделните служители и справедливото им възнаграждение не се засяга от популистите в неправителствения сектор и работодателските организации. На десния пролетариат се пробутват само врякания за 20-те заплати и с това дебатът се изчерпва.

А какво всъщност имаме

В министерство на отбраната 72% от всички разходи са за персонал, а в абсолютни стойности те са 693 милиона лева. В Министерство на вътрешните работи сумата е дори по-внушителна. За персонал се отделят 935 милиона лева, или 90% от разходите на министерството. Точно в графата „персонал“ се включват и разходите за компенсации на напускащите служители.

Колко обаче от тези разходи са за обезщетения и колко са за текущи заплати никой не казва. Както не се казва и каква част от възнагражденията е за хора на активна служба и каква е за чиновници, чиято работа не е свързана с рискове и специални ангажименти, които ограничават свободата им.

Със сигурност може да се намери поле за оптимизация, но такава не се търси, защото силовите структури са храненици на властта и никое правителство не иска да развали комфорта им, а мозъците на десните популисти не могат да вдянат, че „отбрана и сигурност“ не са само графа в списъка с бюджетните разходи.