Премиерът Бойко Борисов даде ясно да се разбере (макар да не го заяви директно), че експулсираният в Турция гюленист Абдулах Бююк е бил разменна монета. Турция получава него и други като него, а в замяна държи миграционния поток към границата ни относително потиснат. Това е грозна форма на външна политика, но е точно външна политика. Не е чиновническа простотия и дори да е на ръба на закона, отразява разбиранията на управляващите за национален интерес.
В сутрешния блок на Нова Телевизия министър-председателят направи преглед на отношенията ни с Турция, Русия и рисковете, които крие евентуална бежанска вълна и за разлика от минали случаи, този път анализът му съдържаше много интересни неща, на които си струва да се обърне внимание.
Този блог има отявлена позиция против настоящия премиер, но този път трябва да се отчете, че в позицията си на държавник, Борисов е принуден да взима решения, имайки предвид много повече съображения, отколкото биха имали правозащитните организации. Дори и ако това означава понякога да поема върху себе си и доза исторически срам.
Държавата постъпи грозно с Абдулах Бююк, но знаем ли какви бяха алтернативите й?
Такова би било и допускането, че откажем ли да предадем Бююк на Турция. В резултат, Ердоган може тотално да свали контрола върху трафика на мигранти и ограниченията на пътя им към България. От това следват няколко варианта. България да ги спираме по границата, включително с отречени от днешните социални норми методи, или да ги допусне на територията си. Ако някой не знае, в момента през село Резово в България навлизат хиляди мигранти и ако това продължи до края на годината, с тях ще можем да се запълни два пъти капацитетът на националния стадион „Васил Левски“. Дори и малка част от тях да останат у нас, България няма институционален капацитет и финансов ресурс да ги интегрира.
Рискът е да си създадем фрустрирани и консолидирани малцинствени групи, потенциални инкубатори на престъпност, а радикалният ислям освен риск да се зароди при социалната им изолация, може да се окаже привнесен от тях самите, ако вече някои от тях изпитват подобни настроения. В момента, когато се случи първото изнасилване, или убийство, или поредица от въоръжени грабежи, извършени от тези хора, ще стане логично да поставим на везната – един живот на дисидент като Бююк, или един живот на българин, който е бил жертва на радикален ислям, или престъпност на неинтегрирани мигранти.
Страната ни е изоставена сама да се справя с миграционния натиск, идващ от Турция.
Ако за миг допуснем трети вариант – в охраната на границите ни да се въведат отново практиките, прилагани по времето на комунизма, почти сигурно е, че след като бъдат застреляни пет до десет мигранти на границата, потокът към България ще секне. Това обаче също е неприемливо според мнозина и какво тогава ни остава?
Да очакваме Ангела Меркел да осъзнае, че Европейският съюз държавно обединение и като такова действа като вид клуб? Да осъзнае, че свободата на придвижване е за членовете на този клуб, а не за целия свят? По-скоро ще загуби изборите и на власт ще дойде някой с националистически идеи, отколкото тя да осъзнае, че на източната си граница има бедни държави, които нямат силата да интегрират бежанците и е по-вероятно България да се превърне във втори Ирак, отколкото микстурата от Иракчани, Афганистанци, Пакистанци и мигранти от още десетки държави да станат българи. И то българи не по вяра и себеусещане, но българи които поне признават местните норми и закони за върховни норми на поведение.
Realpolitk по Бисмарк, но от страната на булката.
Казуси като експулсирането на Абдулах Бююк ще покажат дали Борисов успява да запази българия като относително сигурно място при по-ниска, или по-висока цена от тази, която някога предците ни платиха при управлението на Борис трети и втората световна война. Разбира се, трябва да се отчита и сложността на „международното положение“. Днес нямаме война, но такава не ни е нужна за да изпаднем в хуманитарна катастрофа.
Едно е сигурно – предавайки Абдулах Бююк на турските власти, правителството води външна политика. Грозна, срамна, но външна политика, с която си откупихме известно време на относителна сигурност и ако не отслабване, то поне на задържане на миграционния натиск в сегашния му интензитет.
Това, което липсва е пробуждането на Обама, Меркел, Оланд. Този път не е много сигурно, че Борисов е за оплюване. По много подобни съображения преди 70-75 години великите сили на запада допускат Хитлер да изживее възхода си. В него те виждат буфер срещу комунистическа Русия и след това цената се плаща от милиони. Днес Ердоган е буферът, който набира сили и България е на първа линия, сама, без подкрепа от евроатлантическите си партньори.
Днешните действия на Бойко Борисов на международната сцена могат да се окачествят като Realpolitk. Само дето България е от страната на булката.
към цялата статия