Най-голямата заблуда е, че неговият екип е правил публицистика. Едностранчивостта, усещането за непогрешимост и претенцията да наставлява аудиторията си и обществото са всичко, но не и форма на журналистика. На този блог също са изразявани крайни позиции, граничещи с активизъм. И въпреки, че поне в 95% от случаите съм готов да изрека същото, което някога съм написал, не намирам всички публикации за израз на класичски тип журналистика. И в това няма нищо лошо, все пак е личен блог.

Защо тогава Слави Трифонов говори толкова за медийната среда в прощалната си декларация? Както сам казва, той преживя спирането на „Куку“, на „Каналето“, на „Хъшове“. Предаването му оцеля при най-репресивните години на ГЕРБ. Самият той невинаги е бил ренегат. Историята помни подмазването му пред Бойко Борисов, хвалебствията за Ахмед Доган, подкрепата за президентската кандидатура на Меглена Кунева. Помни също, че не смееше да осмива президента от 2002 до 2012 Георги Първанов. Накрая започна да прокламира резултатите от референдума, който инициира с подписка, сякаш беше прехвърлен законов праг за тяхното задължително нанасяне в законодателството.

Така наречената редколегия, или сценаристите му, уволняваха държавници, късаха снимки, обиждаха и лепяха етикети (едва ли не) на всеки, който не им допадне. Когато Бойко Борисов във качеството си на премиер ги посети, обаче всички създадоха условия той да излезе като победител. Онази сцена с листчето направи всичко да смърди като предварително уговорена постановка.

През годините шоуто на Станислав Трифонов се застъпваше за различни каузи – освобождаване на медиците в Либия, спасяване на български граждани от екстрадиране в САЩ, подкрепа за деца с увлеждания. Стана трибуна и за най-вероятния проект за наследник на Бойко Борисов – Мая Манолова. И макар в много случаи каузите му да бяха благородни, има случаи, в които вредата му бе по-голяма от полезността. Най-вече, когато претендираше да прави журналистика, да обижда професионалните журналисти и да претендира, че е нещо специално и уникално.

Да, предаването на Слави Трифонов е нещо уникално – разполага с 60 минути ефирно време всяка делнична вечер. В тях може да каже толкова много неща и всеки журналист в България мечтае за трибуна като неговата. И той я използва така, че човек, който към днешна дата е с доживотна присъда, разви защитната си теза в неговия ефир.

Може да продължавам още много, но ако има извод от всичко, казано до тук, той е че Слави Трифонов не работеше по журналистически стандарти. Той не търсеше истината, а налагаше своите виждания за истина. Правеше това с невиждана твърдост и упоритост. Атакуваше опонентите си, кога с реч, кога със сатира. Той изключваше алтернативните тези далеч преди да е открил доказателства за тяхната погрешност.

Въобще няма да говоря за артистичната стойност на продукцията му. От това не разбирам. Но Слави Трифонов и хората му не правеха журналистика. Затова и продукцията им няма да липсва на българската журналистика. Може да липсва на музиката, на комедията, на телевизионната есеистика. Няма обаче да остави дупка в полето, където хора ежедневно орат, четейки, информирайки се и стараейки се да зададат правилните въпроси, да намират отговорите и да ги поднасят с доказателства и аргументи.

„Много е просто“, започва разказа си Кулеков, давайки възможност на Стърн да включи записващата машинка. Все пак никой не иска да губи време в записки на ръка. Не сме Северна Корея.

– Значи, демокрацията е за тези, които я упражняват. В този смисъл, решихме да спестим на хората разходи за провеждане на избори и след последната конституцонна реформа нещата стават много по-евтино. Законодателството се провежда по електронен път. Предлагаме конкретни текстове на нашата фейсбук страница и започва гласуване. Усмихнато лице – „за“, намръщено – „против“. Усмивка със зъби „двойно за“, червено от гняв „двойно против“, сърчице – „тройно за“, плачещо емоджи „тройно против“. Кворум не ни е нужен. Все пак ако някой не си направи труда да гласува, защо трябва да спъва порива на останалите за участие в пряка демокрация – пита риторично Кулеков.

Кийт Ричардс закъснява в реакцията си три секунди, явно изчаквайки да чуе превода на американския посланик. В началото на втория си мандат президентът Тръмп е прокарал политика, задължаваща всеки посланик в България да бъде определян три години преди изпращането си. В случай, че българското външно министерство го утвърди, той бива изпращан на езиков курс в български университет. Мярката е определена от всички, като много умна и затова следващият президент, на САЩ – Стърн, макар да е издигнат от демократическата партия, не прекъсва инициативата на Тръмп.

– Добре, това е добър начин за създаване на правна рамка. Но как определяте изпълнителната власт. Все пак трябва някой да упражнява народната воля, докато народът си гледа работата – процежда Кийт Ричардс. За посещението си в България той се е подготвил с доза от амфетамини, за подобряване на концентрацията. Кулеков не се бави с отговора си, явно разбирайки въпросите още докато му се задават на английски и връща реплики без да чака преводача.

– Прилагаме старата метода на кастингите. Правили сме кастинги за певци балерини, умни и красиви жени, вицове, и какво ли още не. Обикаляме градовете и на предварително посочени дати събираме всички желаещи да участват във властта. Ние правим първоначалната селекция за така наречената къса листа. После събираме избраните кандидати, изпитваме ги в ефир. Караме ги също да покажат и някой страничен талант – да пеят, да казват вицове, или да свирят на музикален инструмент. Ако не друго, може и по някоя лицева опора да направят. Важно е да са широко скроени. Гледаме да има по двама-трима за един пост и оставяме зрителите да решат с есемеси кой печели всяка длъжност.
– Какъв им е мандатът като време, пита възхитено Кийт Ричардс?
– Нямат мандат. Всеки министър има образно казано „два живота“. Първият е, докато Тошко Йорданов не се изправи в ефир и го порицае в двуминутна тирада, включваща нищо повече от обидни епитети. Това обаче не е достатъчно човекът да се обезвласти. Решението на Тошко да свали доверието си от него трябва да бъде ратифицирано от Филип Станев. За целта той ритуално скъсва снимката на министъра в ефир. Човекът е лишен от министерските си правомощия едва, когато фотографията се скъса напълно. Това означава, че всеки път Станев може да къса лекичко, или да лепи снимката с тиксо, ако министърът се коригира в действията си. Често обаче до това не се стига, защото тирадата на Тошко е достатъчно тежка и хората сами молят Филип Станев да ги довърши, късайки снимките им.

Ричардс вече е видимо възхитен от прогресивността на българската демокрация и бърза да уплътни максимално 15-те минути.

– Какви са тези сценарни съвети, тогава – пита той и дори не опитва да скрие вълнението си.
– Много са ефективни. Събиреме се ние пожизнените сенатори, някогашните отговорни сценаристи. Мисията ни е да бъдем конституционен съд и да спускаме насоки на министрите. Какви да бъдат тези насоки решаваме като се допитаме до група от старейшини. По икономическите въпроси старейшна е Владо Каролев. По външната политика ни съветва Соломон Паси. Имаме и съвет по секретните икономически операции. Те касаят политики и действия, които задължително са полезни за народа (по наше безпогршно мнение), но трудно могат да бъдат изкомуникирани. Там участват Вальо Златев, Сашо Дончев, Гошо Гергов, Гоце Първанов. Емил Кюлев и Илия Павлов също щяха да бъдат включени, но не доживяха до тази светла демокрация – още не е довършил изречението си Кулеков и от лявото му око колебливо се откъсва една сълза. Представя си как би могло да се ползва експертизата на Георги Илиев по въпросите на вътрешните работи.
– Има ли нещо, важно, което пропуснах да попитам. Бихте ли го споделили, благоговее Кийт Ричардс, вече представяйки си как на купчина Кокаин докладва за визитата си пред президента Стърн. Дори си мисли, че ще получи бонус – достъп до имението „Плейбой“, благословен от Хю Хефнър, който е специален съветник на държавния глава. За по-лесно, предвид напредналата възрст на америкнската върхушка, плеймейтките вече се намират в „Айзенхауър билдинг“, точно до западното крило на Белия дом.
– В общи линии, това е най-важното. Но трябва да пазите властта от всякакви упадъчни елементи. Ние например имаме конкуренция в лицето на едни арменчета. Халваджан им е фамилията. Тяхната халтура „Господари на ефира“ опитва да ни вземе властта. Постоянно ни сатиризират, а сатирата е приятно нещо, само когато ти я практикуваш. Още се чудим как да ги изключим, но някак си трябва да го облечем в демократичен предлог. Иначе, току виж са набрали популярност и тяхната фейсбук страница събрала повече лайкове от нашата. Тогава ще има легитимно предизвикателство за властта ни и ние ще трябва да се съобразим с волята на суверена.

След това интервю Кийт Ричардс си тръгва изпълнен с онова чувство, което навярно някога е изпитвал Прометей, открадвайки огъня от боговете, за да го сподели с човечеството. Мисли си за заръката на Стърн да подготви негово посещение в България, включващо аудиенция при великия вожд Слави Трифонов. Явно не повдигнал този въпрос, Ричардс вече планира как ще обясни на президнта си, че САЩ трябва да минат процедура по наблюдение преди такава визита да се случи. Всъщност, направо си представя как след мандата си при Стърн, ще поиска да бъде назначен за почетен консул на САЩ в България. Нещо дребничко, но все пак признание за добрата работа и шанс да се задържи по-дълго в новата люлка на демокрацията.

Последната изцепка беше снощи, когато Филип Станев скъса в ефир снимка на президента и заяви, че Росен Плевнелиев не бил негов президент. Имало 700 000 души, подкрепили подписката за референдума и Народното събрание, държавният глава, и Конституционният съд нямали право да игнорират волята на хората. Нищо не се казва за останалите близо 7 милиона българи и техния отказ да подкрепят подписката на шоумените. Не се казва, че институциите балансират между интересите на различните групи и ако тези 700 000 души имат права, то другите седем милиона също имат права и институциите са длъжни да пазят и техния интерес.

За капак на всичко, пристъпи се и превантивно към онази популярна наказателна акция, която медиите предприемат, когато парламентът гласува нещо непопулярно. В ефир бяха  показани снимките на конституционните съдии, които днес трябва да решат, ще разглеждат ли сигнала на президента, или не. Едно от усещанията, които редколегията създаде е настояване Конституционният съд да се съобрази с хората, поставили подписите си за референдум и да не коментира дали някои въпроси са противоконституционни. Ето така, да се знае. Кой утре може да заслужава линч, да се късат и неговите снимки, а защо не и по него да се хвърлят камъни.

Сега се очаква Филип Станев да обяви кой е неговият президент, да обяви територията, върху която ще се простира държавата, от която той е част, и да видим що за хора и колко ще го последват. Това не е навлизане на шоуто в политиката. Това е навлизане на келешлъка в политиката. Актът на Филип Станев можеше да изглежда силен, ако вече не бяхме виждали публично подстригване нула номер, и ако не се случва всеки почивен ден да наблюдаваме как футболисти оспорват съдийските решения. Келеши.

Предишният силен период на Слави Трифонов беше в края на ХХ и началото на този век. Свален от ефир след видимо злепоставяне на правителството на Иван Костов и оцелял с излъчвания из подземието на Хотел „България“, със създаването на БиТиВи Слави Трифонов се превърна в явление. Пълнеше стадиони, разсмиваше нацията и знаеше как да постъпи правилно. В онази петъчна вечер на 2001 година, когато се случи трагедията в дискотека „Индиго“ отмени шоуто си, а с първото предаване за следващата седмица показа, че няма да има само хумор, но и сериозни теми.

Опитите за публицистика зачестяваха с всяка изборна кампания и с всяко значимо събитие – убийството на Илия Павлов, убийството на Емил Кюлев. При него Ахмед Доган направи знаменитото признание, че Движението за права  и свободи си има обръчи от фирми. Масово явление за българската реалност и присъщо за всяка политическа сила, но до сега признато само от един. Носейки се по вълната на моментните изригвания Слави Трифонов сякаш загуби инерцията си и когато ГЕРБ дойдоха на власт, с цялата си критичност към премиера Бойко Борисов и неговата дясна ръка Цветан Цветанов, шоуменът се позиционира като опозиция на почти безапелационната власт, но не и като фактор в политическия живот. Подкрепяните от него кандидати за депутати, и Меглена Кунева за президент не успяваха да стигнат там, където експериментите на Слави опитваха да ги пратят.

До днес

Каквото било било. Тези страници бяха официално затворени по някое време след сформирането на втория кабинет „Борисов“. Оттогава телевизионният водещ с целия си екип подклаждат огъня на една нова политическа философия. Философия е точната дума, защото не става дума за създаването на партия (поне към момента), но се дават мнения по почти всеки наболял въпрос.

Сценаристите му в мнозинството си литератори с класическо образование са много добри да извъртат всеки обществен проблем до там, че евентуален положителен вот по някой от въпросите в поискания референдум ще ги реши.

Човекът обикаля градовете, среща се със студенти, с общностите, консолидира подкрепа и зад граница. Дори и нищо да не излезе, поне ще е напред с материала от концертната дейност, чието възобновяване съвпадна с активизирането на политическите му амбиции.

Както един журналист от „Ройтерс“ някога отбеляза: „Модерното общество страда от липсата на лидери, които са готови да „яхнат танка. Такива като Шарл Де Гол и Борис Елцин, които притежават вродена смелост и увереност, че са на прав път, а с нея и увличат тълпите след себе си.

В ерата на телевизиите и интернет, подобен образ лесно може да се създаде. Последното бе осъзнато от Бойко Борисов и от Слави Трифонов, докато останалите политици, залагащи на конвенционалното поведение, подбираха изявите си и попаднаха в категорията на обикновените шушумиги. И не, че шушумиги не са взимали властта. И Сергей Станишев и Бойко Борисов са примери за политически шушумиги. Само че единият знае как да се държи пред камера, а с времето уби и малкото критична журналистика в национален ефир, докато за другия не е сигурно той ли управлява или съпругата му пи-арка.

Точно в този дефицит на авторитети, Станислав Трифонов вижда своята ниша. Цялата структура на предаванията му издига нещо като мини култ към личността. Той е строг шеф, наказва за пушене, работохолик, изискващ същата степен на отдаденост и от служителите си. Не, че е нещо по-различно от всяка втора, или трета фирма, просто той има снимачен екип и сценаристи в антуража си, които превръщат тези усилия в репутация, на която всеки средно добър мениджър може да завиди.

Единствено не е ясно как философията на Слави Трифонов ще се притвори в действие. Ако той самият стане лидер на партия, премиер, или президент, ще загуби предаването си, от което може да проповядва възгледите си без никой да оспорва думите му. Без  този могъщ инструмент, Трифонов от първия си ден на власт, ще е като сателит без своята ракета носител.

Както Бойко Борисов веднъж каза: „Ти си прост очвек, и аз съм прост човек. Затова се разбираме“, самият Слави Трифонов проявява видима несигурност, когато насреща му стои интелигентен и образован събеседник, различен от артистичните и спортни знаменитости. Затова не очаквам много по-различни диалози от тези, които научаваме, че води самият Борисов. Три папи са го галили по главата и прочее „бисери“ навярно ще продължат да бликат от устата и на следващия министър-председател.

И точно заради липсата на онази завършеност, която притежават западните политици, както и заради евентуалната загуба на медийното си влияние, все пак има вероятност Слави Трифонов да не се ангажира директно със свой политически проект. Заради очевидната невъзможност да се клонира и да грее едновременно от „Дондуков“ и от вечерното си шоу, много вероятно ще е да избере ролята на лидер в сянка. Да подкрепи инициативите на Георги Първанов и приближените му олигарси, или някоя нова партия, която ще се коалира с някой ребрандиран представител на омразното статукво е най-вероятният сценарий.

Каквото и да стане обаче, няколко неща трябва да са ясни. Слави Трифонов ще става фактор в политиката. Това няма да е политика от класически английски тип, а ще е политика на цирка и карнавала. Същият тип политика, която отреди на Силвио Берлускони две десетилетия на върха в управлението на Италия. Или казано с други думи – господство на шоумена в условията на зрителска демокрация.