Ако все пак решите да се преместите, знайте, че ще изкарате определен период от време като хора с ниски доходи и с отрязан достъп до забавления. Казано с по-прости думи, има риск известно време да живеете като „white trash” (“бял боклук“ – термин, обозначаващ бели хора в развитите държави, които живеят мизерно като дискриминирани цветнокожи).

Само от вас си зависи как по-бързо да се изкачите по социалната стълбица и придобиете символите на средната класа – собствено жилище и автомобил. Често този процес отнема по няколко години. Ако не сте с ясната нагласа да положите тази жертва, скоро може да се приберете разочаровани в България. Възможни са и други варианти – например да направите поколенческа жертва, така че поне децата ви да живеят в държава с повече възможности и върховенство на закона, или да спестите достатъчно пари за апартамент в България и да се върнете.

Най-важното е да имате сами за себе си идея с каква цел заминавате. Тогава ще преценявате и всяко свое действие в Англия в контекста на това дали се доближавате до целите си. Това е лично ваш избор и стратегията си е само ваша работа, но ако сте решили да се преместите в Обединеното кралство, предлагаме на вниманието ви няколко съвета, извлечени от опита и грешките на хора, които вече са се установили.

1 За да започнете работа ви трябва застрахователен номер. Той се издава от социалните служби след като ви интервюират. До момента няма известен случай някой да е получил отказ. Проблемът е, че за насрочването на такова интервю се чакат между една и три седмици, след като се обадите да го заявите. Опитайте да уредите настаняването си в квартира още от България. В такъв случай ще можете да застъпите няколко паралелни процеса, вместо да чакате всеки от тях поотделно. Ако се обадите на социалните да си насрочите интервю за застрахователен номер две седмици преди полета ви за Англия, ще намалите до минимум времето, в което не правите нищо освен разходи, след като пристигнете.

2 Отворете фейсбук групите на българите, живеещи в даден град на Обединеното кралство и пуснете обява, че търсите жилище (стая) за наемане. В краен случай, ако не успеете, има българи, които предлагат адреса си за регистрация като услуга, но срещу пари. Интервюто се случва в града, където е регистрираният ви адрес, или в най-близкия областен град.

3 Подгответе си пари за поне два месеца. Първият ще мине в чакане за интервю и търсене на работа. Работодателят може да плаща заплатите всяка седмица, или веднъж на две седмици, но винаги една седмица след като работата е свършена. Това означава, че ако плаща веднъж седмично, пари ще получите за първи път на края на втората си седмица, а ако плаща веднъж на две седмици, първата заплата ще е в края на третата седмица. Винаги има риск да не харесате работата си, или да не се справите. Тогава упражнението започва от начало.

4 За Лондон трябва да имате най-малко 1600 паунда. Сумата включва пари за два месечни наема, храна, градски транспорт. За по-малките градове ще са ви необходими минимум 1200 паунда. Спестяването идва от по-евтините наеми и градски транспорт. Храната е приблизително еднакво скъпа в масовите търговски вериги като „Теско“ и „Сейнсбъри“.

5 Поемате огромен риск, ако се хвърлите на Лондон. Градът е магнетичен и предлага множество възможности, но за тях се борят хора от целия свят. Ако нямате увереност, че сте страхотни до уникалност в дадена област и ще си намерите работа, която в другите градове не се среща, Лондон ще ви излезе през носа. Да си наемете стая в къща с други съквартиранти (sharehouse) в Лондон ще ви струва между 400 и 500 лири на месец със сметките. В следващия по големина град – Бирмингам, тези разходи излизат едва 250 лири на месец.

6 Ако сте склонни да карате известно време само на консерви и суха храна, на месец ще са ви нужни 160 паунда (по 40 на седмица). Ако държите менюто ви да е балансирано и да включва витамини, протеини и въглехидрати, както и пресни плодове и зеленчуци, на месец ще трябва да си подготвите поне 300 лири (75 на седмица). Тази оценка не включва бирата, цигарите наема и сметките за комунални услуги.

7 Ако сте домошар и се премествате със семейството си, ще имате възможност да спестявате. При минимална заплата от 1300 лири на месец, ще можете да пестите между 200 и 400 лири. Така след пет години, когато имате достатъчно дълга кредитна история, ще разполагате и със спестявания, които да ползвате като начална вноска при тегленето на ипотечен заем. Разбира се, добре е постоянно да търсите възможности за повишаване на квалификацията и доходите. В руската класическа литература има няколко примера какво рискуват хората, които се лишават от живот днес в името на бъдещи ползи.

Днес същата толерантна медия пришива окончанието „ист“ върху изначално неправилния етикет, за неомарксистки идеи сред поддръжниците на Джеръми Корбин.

Дори да се приеме, че това е случайност, изминалия месец от избирането на Корбин, показва достатъчно ясно, че десният елит в България се притеснява от смяната на лидерството в лейбъристката партия на Англия. След като британският премиер Дейвид Камерън нарече Джеръми Корбин „заплаха за националната сигурност“ интелектуалецът мигрант и бивш служебен министър Юлиан Попов се упражни и поразсъждава, че Корбин може да се окаже заплаха и за Българската национална сигурност.

И без да се разсъждава дали водената от САЩ и Британия коалиция срещу Башар Асад е повишила нивото на сигурност в регион, непосредствено близък до България (респективно – дали случващото се до момента не е заплаха), преглед на вижданията на Джеръми Корбин показва, че той не е по-голяма опасност от който и да е модерен премиер на Обединеното кралство. Нещо повече, докато Дейвид Камерън се огъва пред националистическия сантимент, именно лейбъристите защитават най-категорично членството на Великобритания в Европейския съюз и свободата на придвижване на работна ръка, което е ключово от гледна точка на българския национален интерес.

Това обаче се подминава от елитите на дясното в България. Макар и напълно лишени от интелектуална почва, реакционерските им послания имат своята логика. Джеръми Корбин не е хайверен социалист, подкрепящ статуквото. И от платформата, с която оглави лейбъристката партия, ясно показва, че в опитите да се пребори бедността и неравенството държавата ще увеличи преразпределителната си роля, ако избирателите го подкрепят да стане и премиер.

Основният грях на Корбин е, че отива по-далеч от традиционното схващане, че бедността се бори най-успешно, когато се насърчава натрупването на благосъстояние сред бизнес класата, или казано с други думи – „бедност и неравенство, но при по-висока база“. Това схващане е удобно скривалище на редица социалистически лидери на статуквото, включително и на българските ментета от рода на Сергей Станишев и Михаил Миков.

Между другото, такова поведение е типично не само за десните елити в България. Редица английски медии стигнаха до точката на профанизиране в опитите си да уязвят лебъристкия лидер. Последният пример е двойният стандарт на водещия от SKY Иймън Холмс, който първо се провали в опита да уязви Корбин, задавайки глупави, но провокативни въпроси. Но за да направи резила си пълен, трябваше само седмица по-късно да се подмаже на Дейвид Камърън, като води предаването си в абсолютно фамилиарен стил.

Каквото и да се случи при следващите избори във Великобритания, или пък в България, последните седмици показаха няколко истини, пред които не може да си затваряме очите. В България, както и в по-развития свят има класи на богатите и бедните. И е естествено интересите на тези класи да влизат в противоречие, също както е естествено и да се търси баланс между противоречивите интереси на обществените групи.

Не е естествено и по-важно – не е почтено десните елити да отричат наличието на класово деление и да сатанизират всеки, който опитва да посочи проблема и да търси решения за него. Така се прикриват проблеми като крайната бедност, младежката безработица и социалното изключване. А контрареволюционните напъни на десните елити само създават нов спорт, с който да се занимава десният пролетариат. Проблемите обаче не се решават, а отлагането им най-вероятно само ще ги задълбочи.

Преобладаващата част от дясно мислещите бедни хора и едва прескачащите прага на средната класа вярват, че образованието, добрата бизнес среда и инфраструктура на публични услуги са ценности, необходими на едно развито общество, но отказват да проумеят, че изграждането на тези ценности изисква разходи от страна именно на държавата, както и че тези разходи могат да се финансират единствено с данъци и дългове.

Затова в този текст въпросната част от обществото ще бъде наречена „десен пролетариат“. Самата дума „пролетариат“ е германска и с нея се именува онази най-бедна прослойка на обществото, която разполага само с труда си като фактор за производство. Тоест няма имущество, или спестявания, а доходите, които получава за труда си, отиват изцяло за текуща издръжка. Изход от нерадостното битие на тази класа посочва Карл Маркс, който призовава за диктатура на пролетариата и нова система за разпределение на благата.

Провалът на Марксизма обаче носи със себе си един малко отчитан, но ужасяващ страничен ефект. След провала на марксистките идеи, под сериозно подозрение се подлага всеки опит за повдигане на темата, за повече социално и икономическо равенство. Още по-лошо – насажда се мисленето, че всеки който иска повече равенство, е марксист и комунист, а всеки опит да се постигне подобен резултат, задължително минава през мерки, познати ни от управленията на комунисти.

След последователното насаждане на тази теза в продължение на близо две десетилетия в България днес има нова класа от пролетарии – това са десните пролетарии, които се лутат някъде между бедността и долната граница на средната класа, но си мислят, че единствената правилна политика е дясната, а единствените белези на дясната политика са ниското преразпределение през бюджета и свиването на държавния сектор.

Тоест, те съзнават нерадостното си материално състояние, но по някаква причина сами си нахлузват примката на ниските доходи около врата, като отказват да допуснат в главите си мисълта, че с повече държавно преразпределение ще се постигне по-добро образование, социална мобилност и базово усещане за сигурност. В противовес на пролетариите на Маркс, десните пролетарии сами и доброволно поддържат системата, която задълбочава неравенството и създава все повече бедни, само дето не си признават.

Десните пролетарии са хора, които в най-добрия случай изкарват без заем от една заплата до следваща. Върхът, който могат да постигнат е да придобият жилище, често с ипотечен заем и помощта на спестени от родителите средства. В този момент те започват да се смятат за средна класа, но някъде към съзряването на техните деца осъзнават, че всичко, което могат да им оставят е апартаментът, чиято ипотека вече са изплатили. А натрупването на това родово богатство е плод на усилията на поне две поколения.

Търсейки изход от тази ситуация новото поколение пролетарии полага кански усилия да запише децата си в що годе добри училища и се надява те да не бъдат изкушени от наркотиците и другите пороци, които стават все по-достъпни и магнетични за младите. И така, докато навършат пълнолетие, когато (в най-добрия случай) децата на тези пролетарии бъдат приети да следват зад граница.

В този момент децата на пролетариите имат реалната възможност да изкачат онова стъпало на социалната стълбица, след което да се нарекат истинска средна класа. Тоест, да получат признато на запад образование и компетенции, с които да се продадат на чуждестранен работодател, който да им плаща в пъти повече, от това, което са получавали техните родители.

И така, вече две поколения в демократична България основният начин за създаване на средна класа е чрез износ на млади Българи, които да постигнат зад граница база за добруването, която трудно се реализира в България.

Десните пролетарии обаче и за миг не допускат, че могат да поискат по-голяма защита на своите интереси. Те отказват да разсъждават дали държавата не може да осигури повече и по-добро образование, повече и по-добра вътрешна сигурност, по-бързо и справедливо правосъдие. Таванът на интелектуалното усилие за десните пролетарии е да се интересуват дали бюджетът е балансиран, или ако е на дефицит, дали дефицитът се свива. За десните пролетарии качеството на държавното управление и преливането на средства от джобовете на корумпиращите „елити“ към споделената територия на публични услуги е чужда и недостъпна мисъл. Те не се интересуват дали може с минимални инвестиции да се създаде нова каста на честни интелигентни и некорумпирани полицаи и магистрати, както и на мотивирани учители.

Десните пролетарии мислят само в номинални количествени показатели и пренебрегват качествените критерии за оценка на публичния сектор.
Същите тези десни пролетарии предпочитат да говорят за реформи, но отказват да мислят какво стои зад тази дума и каква е цената на реформите, а когато се сблъскат с неизбежното представяне на сметката, мълчаливо забравят за реформата докато икономическия цикъл не се обърне и отново външни фактори не осигурят ръст на приходите.

Те наричат политици като Иван Костов левичари и отстъпници от дясната идея, забравяйки, че дясното мислене е преди всичко философия за това как се изгражда и поддържа една система. Как тази система да съответства на нуждите на обществото и как тя да се поддържа, вместо да се мисли как тази система да бъде намачкана и обезкървена.

Десните пролетарии предпочитат децата им да учат в чужбина и да постигнат там успехите, за които същите тези десни пролетарии отказват да създадат среда в България.