Този текст не се отнася за хората, които са постигнали високи доходи и комфорт в България и които пращат децата си да учат в чужбина с очакването да запазят статута си на средна класа, или дори да се изкачат в по-заможните съсловия. Тези българи имат имущество и доходи и ясно изразен интерес да ги пазят, включително и от опитите на държавата да преразпредели по-голяма част от тях в полза на класата на пролетариите.
Този текст описва онази част от бедните българи, които смятат, че са най-големия спонсор на държавния апарат и че са периодично ограбвани чрез данъците, които плащат.
Това обществено съсловие е систематично превръщано в десен пролетариат, като му се насаждат несъстоятелни тези като колко полезно е държавата да се оттегли от икономиката и да преразпределя колкото се може по-малко през бюджета. Или казано по-общо – да събира по-малко данъци, да поддържа по-малко държавни служби и да отстъпва на частния сектор колкото е възможно повече от своите функции.
Икономическата мисъл отдавна е надскочила нивото на „дясното“ и „лявото“ деление. Политическият маркетинг обаче продължава да държи този факт в тайна за обществото.
Преобладаващата част от дясно мислещите бедни хора и едва прескачащите прага на средната класа вярват, че образованието, добрата бизнес среда и инфраструктура на публични услуги са ценности, необходими на едно развито общество, но отказват да проумеят, че изграждането на тези ценности изисква разходи от страна именно на държавата, както и че тези разходи могат да се финансират единствено с данъци и дългове.
Затова в този текст въпросната част от обществото ще бъде наречена „десен пролетариат“. Самата дума „пролетариат“ е германска и с нея се именува онази най-бедна прослойка на обществото, която разполага само с труда си като фактор за производство. Тоест няма имущество, или спестявания, а доходите, които получава за труда си, отиват изцяло за текуща издръжка. Изход от нерадостното битие на тази класа посочва Карл Маркс, който призовава за диктатура на пролетариата и нова система за разпределение на благата.
Голямата вина на марксизма и комунистическите държави е, че компрометираха идеята за търсене на повече равенство.
Провалът на Марксизма обаче носи със себе си един малко отчитан, но ужасяващ страничен ефект. След провала на марксистките идеи, под сериозно подозрение се подлага всеки опит за повдигане на темата, за повече социално и икономическо равенство. Още по-лошо – насажда се мисленето, че всеки който иска повече равенство, е марксист и комунист, а всеки опит да се постигне подобен резултат, задължително минава през мерки, познати ни от управленията на комунисти.
След последователното насаждане на тази теза в продължение на близо две десетилетия в България днес има нова класа от пролетарии – това са десните пролетарии, които се лутат някъде между бедността и долната граница на средната класа, но си мислят, че единствената правилна политика е дясната, а единствените белези на дясната политика са ниското преразпределение през бюджета и свиването на държавния сектор.
Тоест, те съзнават нерадостното си материално състояние, но по някаква причина сами си нахлузват примката на ниските доходи около врата, като отказват да допуснат в главите си мисълта, че с повече държавно преразпределение ще се постигне по-добро образование, социална мобилност и базово усещане за сигурност. В противовес на пролетариите на Маркс, десните пролетарии сами и доброволно поддържат системата, която задълбочава неравенството и създава все повече бедни, само дето не си признават.
Десните пролетарии пращат децата си в чужбина, но отказват да работят за това същите възможности за тях да са достъпни и в България.
Десните пролетарии са хора, които в най-добрия случай изкарват без заем от една заплата до следваща. Върхът, който могат да постигнат е да придобият жилище, често с ипотечен заем и помощта на спестени от родителите средства. В този момент те започват да се смятат за средна класа, но някъде към съзряването на техните деца осъзнават, че всичко, което могат да им оставят е апартаментът, чиято ипотека вече са изплатили. А натрупването на това родово богатство е плод на усилията на поне две поколения.
Търсейки изход от тази ситуация новото поколение пролетарии полага кански усилия да запише децата си в що годе добри училища и се надява те да не бъдат изкушени от наркотиците и другите пороци, които стават все по-достъпни и магнетични за младите. И така, докато навършат пълнолетие, когато (в най-добрия случай) децата на тези пролетарии бъдат приети да следват зад граница.
В този момент децата на пролетариите имат реалната възможност да изкачат онова стъпало на социалната стълбица, след което да се нарекат истинска средна класа. Тоест, да получат признато на запад образование и компетенции, с които да се продадат на чуждестранен работодател, който да им плаща в пъти повече, от това, което са получавали техните родители.
И така, вече две поколения в демократична България основният начин за създаване на средна класа е чрез износ на млади Българи, които да постигнат зад граница база за добруването, която трудно се реализира в България.
Десните пролетарии обаче и за миг не допускат, че могат да поискат по-голяма защита на своите интереси. Те отказват да разсъждават дали държавата не може да осигури повече и по-добро образование, повече и по-добра вътрешна сигурност, по-бързо и справедливо правосъдие. Таванът на интелектуалното усилие за десните пролетарии е да се интересуват дали бюджетът е балансиран, или ако е на дефицит, дали дефицитът се свива. За десните пролетарии качеството на държавното управление и преливането на средства от джобовете на корумпиращите „елити“ към споделената територия на публични услуги е чужда и недостъпна мисъл. Те не се интересуват дали може с минимални инвестиции да се създаде нова каста на честни интелигентни и некорумпирани полицаи и магистрати, както и на мотивирани учители.
Само диктатура на десния пролетариат можеше и толерираше безумната фискална политика на Симеон Дянков. Днес тя отново не държи сметка за качеството на управлението, но се интересува от размера на държавния дълг и бюджетния дефицит.
Десните пролетарии мислят само в номинални количествени показатели и пренебрегват качествените критерии за оценка на публичния сектор.
Същите тези десни пролетарии предпочитат да говорят за реформи, но отказват да мислят какво стои зад тази дума и каква е цената на реформите, а когато се сблъскат с неизбежното представяне на сметката, мълчаливо забравят за реформата докато икономическия цикъл не се обърне и отново външни фактори не осигурят ръст на приходите.
Те наричат политици като Иван Костов левичари и отстъпници от дясната идея, забравяйки, че дясното мислене е преди всичко философия за това как се изгражда и поддържа една система. Как тази система да съответства на нуждите на обществото и как тя да се поддържа, вместо да се мисли как тази система да бъде намачкана и обезкървена.
Десните пролетарии предпочитат децата им да учат в чужбина и да постигнат там успехите, за които същите тези десни пролетарии отказват да създадат среда в България.
към цялата статия