При други обстоятелства овобождаването на финансовия министър Владислав Горанов щеше да е израз на огромно политическо лицемерие, но днес показва нещо много повече – неистовия стремеж на Борисов да оцелее и готовността му да пожертва абсолютно всеки. Само дни след като човекът постигна единствения международен успех за ГЕРБ за всичките 10 години управление на партията (дали е успех за България, ще покаже историята), финансовият министър пада курбан за оцеляването на Борисов.

Между другото, не за първи път. Преди седем години Бойко отстрани друг министър на финансите (Симеон Дянков) на основание негови характеристики, заради, които преди това го хвалеше с години. Накрая просто каза, че е дотегнал на народа.

В българската преса съществува практика в началото на мандата на всеки министър за него да се правят очерци, в които той се представя като много готин, умен и стабилен. Това си е чисто подмазване – човекът да говори на медията, а ако може и някога някъде с нещо да помогне. Горд съм че в кариерата ми съм писал очерци са трима финансови министри (Симеон Дянков, Калин Христов и Петър Чобанов) и нито веднъж те не бяха подмазвачески. Още по-грозна обаче е практиката на същите медии – при напускане на даден министър да го изпращат според общите нагласи, вместо да погледнат обективно на постигнатото от него и нещата, за които трябва да отговаря.

Днес по Горанов кал хвърлят точно онези, които се чудеха как да му се докарат и да му угодят. В контраст, по-надолу ще опитам да споделя обективни наблюдения за вече бившия финансов министър.

Съвременното изкуство ни предлага два ориентира, с които ще сравня новия бивш министър на финансите. Книгата и филм на Майкъл Добс „Къща от карти“ и комедията „Да, господин Министър“ са добри отправни точки.

В „Къща от карти“ има един недоволен Чийф уип (най-близкият по смисъл превод е председател на парламентарна група), сърдит, че след спечелване на изборите не получава мечтания министерски пост. Започва да играе собствена игра на корупция и машинации, оплитайки партията и в крайна сметка, измествайки премиера. По пътя си не се спира пред нищо. Франсис Ъркхарт е безсрамен и безпощаден социопат, последователно и методично плетящ кошницата си докато стигне върха на държавната власт.

В противовес Сър Хъмфри Апълби е Permanent Secretary (постоянен секретар е най-високопоставеният държавен служител във всяко министерство), който не губи работата си, когато на власт дойде ново правителство с нов министър. В България на теория това са директорите на дирекция, но постоянният секретар в Англия е по-скоро заместник-министър.

Сър Хъмфри никога не е пожелавал да стане министър или премиер, но въпреки това винаги е искал да управлява и предопределя действията на политическите си господари. Същата манипулативна игра Сър Хъмфри играе и когато става секретар на премиера, което е най-високопоставеният пост за държавен служител в цялото Обединено кралство и на практика е нещо като „шеф на всички чиновници“ – класа, която политиците не закачат. Тя съществува и при консерватори, и при лейбъристи. Истинските пазители на познанието как се управлява държава (според тях самите), които „помагат на всеки политик да изглежда в очите на избирателите, че изпълнява обещанията си, упражнявайки своята власт, ако междувременно не пречи на чиновниците да вършат истинското управление“.

Владислав Горанов и Франсис Ъркхарт ги свързва факта, че преди 11 години Горанов също беше пренебрегнат. Когато ГЕРБ вървяха към първия си мандат и министър на финансите стана Симеон Дянков, той всъщност беше посочен от кръговете, които се крият зад Кристалина Георгиева. Горанов обаче не спря да инвестира в по-далечното си политическо бъдеще.

Макар хората да не го разбраха, Горанов и Дянков не бяха приятели. Всъщност, дори не баха близки. Мога да се огранича, като се позова на разговорите между Горанов и Ваньо Танов, които изтекоха през 2011 година. Това обаче нито ще е достатъчно за да служи като аргументация, нито ще е коректно. Няма ресорен журналист, който да не знае, че Дянков винаги е разглеждал Горанов като заплаха. Неговият заместник му „връзваше бюджета“ на ресорен език. Симеон Дянков не знаеше как функционират държавните служби, които харчат, нито тези, които събират приходите. Не знаеше как функционират данъчните закони. И за това се нуждаеше от някой като Горанов, но винаги знаеше, че заместникът му, може да вземе неговото място. Идеята беше Дянков да се грижи за нещата на макрониво, докато Горанов отговаря за техническата част. Освен това той общуваше и с данъчните, и с митниците, че и с бизнеса.

Дянков се превърна в лице на космическата глупост бюджетен дефицит да се бори със спиране на плащанията към изпълнители на обществени поръчки. Едно, защото дефицитът така или иначе съществува, като се мери на начислена основа (единственият приет измерител в Европа и еврозоната) и две, защото икономиката се съсипа. Което е още по-важно, позволи се на кръгове, близки до властта да си напазаруват евтини вземания от държавата (с голяма обзценка) и само месеци по-късно да постигнат спекулативна печалба, когато държавата започна да плаща.

Знаеше ли Симеон Дянков, че създава бизнес на привилегированите фирми, няма да разберем със сигурност, но е факт, че това стана, точно докато той управляваше. Същото се случи и с контрабандата на цигари. Дянков подкрепи вдигането на акцизите двойно повече от договорената с Европейската комисия стъпка и така през 2010 година обложените количества цигари бяха с 40% по-малко от тези през 2009 г. Когато Борисов се хвали, че е свил контрабандата, винаги трябва да му се напомня, че неговото управление я създаде. И единственото логично обяснение за тригодишния прозорец, през който в бюджета не влизаха милиарди от цигари, е корумпираността на хора около него.

Общо взето, между 2009 и 2013 година фискалната политика на ГЕРБ сътвори множество вредни за държавата неща, и единственият въпрос е дали го правеше за да се обогатят кръговете от фирми, или от чиста глупост. А докато се случваха безобразията, Симеон Дянков бе тяхно лице, докато Владислав Горанов се приемаше като уравновесният човек зад идиота от Вашингтон.

На техния фон Влади, или Владко, както го наричаха в държавната администрация, се запомни само с два гафа – изтеклия разговор с Ваньо Танов, където деликатно сипва сол в раната на шефа си, и срещата с Делян Пеевски в столично заведение. Както една колежка някога му каза: „нямаш представа какъв късметлия си, че хората мразят Дянков за твоите грешки“. Доколко беше права, и до днес опитвам да си отговоря.

А какви бяха грешките на Горанов?

Почти няма промяна в данъчното законодателство, която да не е инициирана или одобрена от Владислав Горанов, преди да се поднесе на Симеон Дянков и Бойко Борисов. Изключение е намалението на осигуровките с два пункта в първия бюджет на ГЕРБ, което само година по-късно с половин уста управляващите отмениха.

Данък „Колиба“, Данък „Уикенд“, Данък „Лихва“ – всички онези действия, които целяха да се увеличи базата за данъчно облагане, вместо да се повишат ставките, са резултат от работата на Владислав Горанов. Ако Симеон Дянков е отговорен за безрезултатното свързване на касовите апарати с НАП, то това касае само първите четири години управление на ГЕРБ. Останалите пет години са си маркирани от Горанов. За този тип провали обаче не научаваме текущо, а само, когато се прокрадне информация, че някой с години е успявал да надхитри системата.

Пример за това са фабриките за спиртни напитки, в които през 2018 година изведнъж се намериха кранове за отичане, за които митниците не знаят. Точно както и за държавните такси на лотариите на Васил Божков.

Промените в Наредба Н18, инициирани във втория управленскимандат на Горанов също се сочат като пример за влошаване на бизнес средата, чрез скъпа и безполезна бюрокрация. Горанов обаче заслужава признание, че поне опита да ограничи колосалните обеми на скритите обороти в този бизнес. Лобито на ресторантьори, кръчмари, собственици на барове и дискотеки в лицето на Българската асоциация на заведенията обаче в нито един момент не съумя да убеди обществото, че има друг начин да се намали безобразното укриване на обороти в техния бизнес.

Владислав Горанов ще бъде отговорен за всеки провал на Комисията за финансов надзор. Неин председател е приятелят му и бивш шеф на НАП Бойко Атанасов. Заместник-председател е Мария Филипова, бивш служител във „Финансите“, която Горанов първо прати в Комисията по хазарта, а след това и в КФН. Още преди Бойко Атанасов – през 2016 година Горанов наложи своята заместничка Карина Караиванова за шеф на регулатора и я оттегли луксозно в Европейската банка за възстановяване и развитие, след кто избухна скандала с фалита на кипърския застраховател „Олимпик“.

Ако някога нещо подобно се случи с български застрахователи, които системно бавят плащане на щети, причинени от техни клиенти в чужбина, не трява да се забравя, че финансовият надзор е отговорност именно на Горанов. И отчасти на Менда Стоянова, в лицето на друг заместник-председател – Диана Йорданова. Поне докато това ръководство не се смени.

Да не забравяме и гафа с пропуснатите приходи от Държавната комисия по хазарта.

Под повърхността

Не по малко интересни са действията на Владислав Горанов, които остават незабелязани.

Например, през 2012 година, но като заместник-министър, той атакува намеренията на шефа си Дянков да отслаби фискалните резерви на България, докато намалява публичния дълг. Пик в тази малоумна инициатива на Дянков е идеята падежиращите облигации от времето на Милен Велчев да се платят с пари от приватизацията на Енергийния холдинг и със спестеното в Сребърния фонд.

През първото тримесечие на 2012 година Горанов прескача началника си, защото е уверен, че греши. Среща се с премиера зад гърба на министъра и му обяснява колко опасно глупава е идеята та шефа му и защо е опасна за финансовта стабилност.

Сработват и други сили и накрая дори Европейската централна банка казва на Дянков, че върши глупости. В резултат, през лятото на 2012 г. се тегли нов облигационен заем. И пак, по дянковски, данъкоплатецът е ощетен, но това е друга тема. В този момент Горанов се показва като човек, който е склонен и способен да действа задкулисно, ако щете подмолно, но от това произлезе полезност за държавата.

Mind your language

Хапливият му език също трябва да се отбележи, защото говори много за бившия министър на едно по-непознато ниво.

Когато депутати от левицата защитаваха спестяванията на пенсионери от облагане с данък, министърът им каза, че „на онзи свят пари няма“. На лобито на капиталовия пазар Горанов отвърна, че той е също толкова важен, „колкото и пазара на череши в Кюстендилско“.

От заплахата към репортер на социалистическата БСТВ до всеобщата му арогантност по отношение на журналисти по време на брифингите в условия на карантина, Горанов показва и друга страна на своя характер, на която да се обърне внимание – надменност и цинизъм.
Но той просто не спира до там. Изказванията му за „маргинали“, „недъгави“ и прочее, както и общата неохота да финансира социални мерки за хора с уврежадиня, показват, че министърът до някаква степен е лишен от емпатия и състрадние.

И това също си има източник, макар и да е труден за откриване.

Британският психолог Ник Дюфел посвещава повече от 25 години в изследване на психологическите травми, понесени от мъже, които са израснали в интернати. В Англия това е привилегия и наказание на богаташките деца. „Итън Колидж“ е може би най-известната гимназия за богаташки момчета, чието завършване означава почти сигурно влизане в Оксфорд или Кеймбридж, а след това и в управленския елит на страната. Нейните възпитаници са формирали елита на Великобритания с векове. Излъчвали са премиери (включително Борис Джонсън и Дейвид Камерън), министри, шефове на службите, артисти и т.н.

Според Ник Дюфел Дейвид Камерън и Борис джонсън са неспособни да изпитат състрадание и емпатия. Причината е, че те са жертви на „привилегированото изоставяне“ от родителите им в училище, където трябва да се оправят сами, във възраст, когато нормалните деца се обръщат към родитеите си за съвети и напътствия. Дюфел отдава агресивността и склонността им да тормозят хората именно на раните, които носят в себе си от юношеските години.

Дали Владисав Горанов крие някаква травма, която го е превърнала в това, което е, едва ли ще разберем. Но и друго е вярно – българската политика е достатъчно травмиращо занимание сама по себе си. А щенията на така наречения бизнес елит нямат граници.

Всички финансови министри след Милен Велчев (доколкото не го познавам достатъчно) са циници до мозъка на костите си. Но какви иначе могат да бъдат, когато разполагат със същия достъп до класифицирана информация и разузнавателни доклади, както премиера и президента, с разликата, че много по-често се сблъскват с обектите на разработка.

Когато бизнесмен си поиска данъчно облекчение за своя бранш, или се оплаче, че Банката за развитие не му дава или разсрочва заем, или потърси благосклонно законодателство, той често се обръща към финансовия министър. Ако има връзки го прави в директна среща. Ако няма, го прави под формата на публични събития в рамките на някоя работодателска организация, в която членува. Общото е, че винаги се стига до там, че да иска нещо от финансовия министър, а той знае, че цената са разходи, или загубени приходи от хората, които облага с данък.

Дори и да не иска, финансовият министър е длъжен да провери човека преди да се срещнат. Има ли неплатени данъци, уличен ли е в схеми за укриване на данъци, замесен ли е в пране на пари. Ако са умни, министрите си носят тази информация и я използват под формата на саркастични коментари, които прикючват разговора. Ако са глупави като Симеон Дянков, ще обвинят (неправилно) журналиста Кирил Вълчев, че не плаща данъци и осигуровки. Всеки според интелекта си.

Ако някога сте разговаряли с опитен полицай или психолог, сигурно сте забелязали, че тези хора сякаш ви четат. Не защото са лоши или двулични. Просто в работата си, те са свикнали от казана дума не просто да вземат нейното значение, но също и скритият мотив на изричащият да я произнесе. Същото е и с финансовите министри, седнете ли да говорите по работа. Те по задължение са подготвени и понякога може човек да им е като прочетена книха.

Арогантността спрямо журналистите идва от факта, че много колеги се репчат, без да познават нито въпроса, по който го питат, нито механизмите за неговото решаване. Друг финансов министър в прав текст се скара на колеги, когато се оказаха неподготвени за темата на пресконференцията и ги помоли както той се готви за да е адекватен пред тях, те също да се постараят и да покажат ниво следващия път.

Арогантността спрямо хората от капиталовия пазар? Това е единственият сектор, където печалбите от сделки не се облагат с никакъв данък. И въпреки това представителите му постоянно искат от държавата да им създава бизнес – тоест да приватизира през борсата. Но когато трите най-големи енергийни компании придобиха публичен статут само за да се продадат на по един конкретен купувач, не се чу някой да възразява.

Да, лицемерието и наглостта са твърде много. Дали Горанов може да показва повече класа и да не си създава врагове с острия си език? Навярно да. Дали му е необходимо? Животът ще покаже.

Скандалите

Скандалът с Васил Божков и комуникацията, за която избягалият бинесмен твърди, че е автентична, а Горанов не отрече категорично, също разкриват черти на министъра.

За годините ми като журналист съм се наслушал на коментари от различни политици за бизнесмени „не съм го виждал“, „не сме се срещали“, „не го познавам лично“. И в контраст на всички тях, Горанов сам си каза, че се е веждал с Васил Божков, с Валентин Златев, с Кирил Домусчиев, братята Бобокови, Иво Прокопиев и кой ли още не.

Десет години преди тези смели думи, Горанов се срещна и с Делян Пеевски. Макар и до днес да се говори, че именно депутатът от ДПС е неговата ракета носител, водещото в случая е друго. Няма как премиерът да не е знаел както за срещите, така и за съдържанието им, а и за резултата от тях. И ако не бяха одобрени, министърът щеше отдавна да е бивш такъв. Но той не беше отстранен въпреки, че цяло десетилетие се свързва с Делян Пеевски и се е виждал стози, или онзи бизнесмен.

Срещите му подсказват и нещо друго. Владислав Горанов не се е пазил, по време на тези срещи. Допускането на компрометираща толефонна комуникация с Васил Божков говори за нещо много повече. Всъщност, Владислав Горанов, не е допускал, че може да му се случи нещо подобно, защото неговите началници и пазители са толкова могъщи, и го пазят защото разчитат на него. Или просто, защото той знае твърде много за тях и не могат да си позволят да го уязвят.

Голямата грешка на финансовия министър е, че считайки се за недосегаем от поитическата система, забрави за съда на общественото мнение и коварството на неговите събеседници. Един аутсайдер, какъвто е към момента Васил Божков, използваше Горанов за да омаскари, или по-лошо, да разкрие истинската същност на цялото управление.

До тук нямаше да се стигне, ако Горанов е бил по-предпазлив, по-дискретен и разчитащ на посредници. Целият му стил на живот – от достлука с братя Домусчиеви, през устройването на семейството си в апартамент за милиони, за който не плаща, показва усещането на министъра за принадлежност към един нов елит. Допълнение е, че той не желае да се крие. Напротив, оставя всеки да забележи този стил на живот.

Повечето министри позволяват стила им на живот да се види косвено само веднъж годишно, в данъчните им декларации. В останалото време от годината, те (поне мъжете) избягват дори облекло, което подсказва, че струва четирицифрена сума. Изключението, Цветан Цевтанов вече го отнесе. Отнесоха го и далеч по-дискретните Цецка Цачева, Делян Добрев. Защо Владислав Горанов не го относе по-рано? Моето обяснение е, че бе станал твърде важен за хората, които са го издигнали.

Вместо заключение

Най-грагичното в цялата история е, че Владислав Горанов е най-доброто, което ГЕРБ можаха да извадят като политик. Той е от малкото, които си дават сметка колко може системата да се напъва, преди да се разруши. Създаде новия Закон за публичните финанси. И се гордее, че така е направил системата по-устойчива, че е оставил наследство като държавник. И това е вярно. Завеща на България и членство в чакалнята на еврозоната (за добро или за лошо).

ГЕРБ го приеха на млади години. Вече беше изявен талант, но именно те му дадоха шанс да влезе в голямата игра. Той им се отплати и през цялото време се държа като най-високата класа в ГЕРБ. Но това, че Горанов е най-доброто на ГЕРБ, не е достатъно.

Фискалната политика на първия кабинет “Борисов“ беше пълен провал. Към това се допълва и фалита на Корпоративна търговска банка, която се разграби между 2009 и 2013 година.

Когато Пламен Орешарски дойде на власт през 2014 година, заедно с финансовия си министър Петър Чобанов, показаха на ГЕРБ как се раздвижва икономиката. Признаха дефицити и за 2013 и за 2014 година. Изтеглиха вътрешни и външни заеми. Разплатиха просрочените задължения към бизнеса. Спряха да бавят възстановяването на ДДС. Направиха инвестиционна програма за половин милиард лева. Свиха и ДДС измамите с въвеждането на засилен фискален контрол и обратното начисляване на ДДС за зърнените продукти.

Когато ГЕРБ се върнаха на власт в края на 2014 година, запазиха всички тези постижения. Само умножиа инвестиционната програма по четири и я насочиха към саниране. После почнаха с още от същото – провал в контролните мерки за сивата икономика и чист отказ да ги прилагат освен ако не става дума за притискане на една или друга фирма. Отказ от реформи, безпринципно финансиране на гласовити лобита.

Подобно на партизани, слезли от Балкана през септември 1944 година, ГЕРБ взеха властта през 2009 година. Последва най-близката до разбиранията за „народен съд“ саморазправа. Операции, арести, поставяне на хората на колене, сплашване на медии, издатели, активисти, масово подслушване.

С десетилетията партизаните загладиха косъма. Научиха се да се обличат, да започват храненето с най-външния прибор пред себе си и с всяко следващо блюдо да взимат тези, които са по-навътре. Създадоха школа за управници (АОНСУ), най-големите връзкари (но и най-перспективните) се пращаха да учат в чужбина. За 45 години се окопаха във властта на всички нива – регулатори, полиция и местни власти, политика (във всички партии). Това стана чрез посяване на управленски елит, чиято замяна просто беше трудна.

Когато БСП отстъпи властта, през 2009 г. социалистите изглеждаха като интелектуални титани в сравнение с ГЕРБ. Заседанията на парламентарните комисии, а и пленарните заседания, протичаха в условия на унищожителни критики от левицата. За да не изглеждат жалки, ГЕРБ симулираха надменно мълчание и то на най-високо ниво – самият министър на финансите Симеон Дянков. До днес не се научиха, че асфалт плюс бетон не прави отлично управление и за това го повтарят като мантра. Присмехът на Румен Овчаров е нещо, което трудно се забравя. Най-вече, защото беше основателен, като се има предвид стоящата насреща неподготвена претенциозност.

Ако утре ГЕРБ загубят властта и минат в опозиция, те няма да са интелектуални гиганти спрямо следващите управляващи. Всъщност, може и да бъдат, но не защото са интелектуално извисени, а защото нивото на политиците в опозицията също спадна тревожно.

За тези девет години на власт, ГЕРБ можеха да се подготвят по невероятен начин за отговор на днешната коронакриза. Но времето беше пропиляно. Вместо да се натрупат резерви, България продължи самоцелно да поддържа славата си на нискозадлъжняла икономика. Човещината в социалните услуги отсъства. За пет месеца държавата не се погрижи да адаптира обезщетенията за безработни, така че да обхванат и така наречените „маргинали“. Да се защитят необразованите от освобождаване „по взаимно съгласие“. Да сметне в кои сектори директната интервенция е най-голяма и в кои безсмислена.

Вместо да използват властта си за да създадат капацитет, те консумираха властта. Не е учудващо, че днес дори агресивните контраобвинения срещу опозицията, показват колективна вцепененост. Монолозите, с които премиерът се изявява в медиите без да позволява въпроси, все повече нагазват в абсурдността. И никой в ГЕРБ не смее да му каже: „Шефе, стегни се! Говориш като пияна жена с половия си орган.“ Някога преди изборите през 2009 г., ГЕРБ омайваха журналистите. Днес търсят подновяване на парламентарните скамейки с телевизионни журналисти, чиято слава съзнателно създадоха, уреждайки ги във водещи телевизии.

Закачването за основния „водопровод на Европейския съюз“ не са единтвен шанс за България, но са шанс на ГЕРБ да намерят решение и да се съхранят. Защото за миналите 11 години не изградиха това, което можеха, ако не бяха заети да консумират властта си. За 11-те години на власт ГЕРБ така и не осъзнаха, че през 2009 г. в тях се концентрираха надежди не за реваншизъм „срещу комунистите“, а за подобряване на управлението. За 11 години те не разбраха, че не е достатъчно да са не по-лоши от БСП. Че от тях се очакваше да бъдат истинска европейска партия, а не само на думи.

В тази организация Горанов е най-високата класа. И това го прави трагичен образ на големите надежди.

Тази грешка обаче е мотивирана и пресметната. Може футболът да не прогресира, но премиерът си купува популярност, прахосвайки държавни пари. Най-новата изцепка в пи-ар политиката на премиера бе, включването на ЦСКА (Етрополе+Ловеч) в „А“ група. Макар зад подобно действие да не се вижда пряката  роля на министър председателя, за приноса му научаваме от благодарностите, които отборът отправя към него и към спортния министър Красен Кралев. Просто не може да има благодарности без преди това да е направен някакъв жест. Какъв е той, може само да се гадае – благоприятен изход от процедурата по несъстоятелност, модераторство в спора с Васил Божков и неговите опити да изправи на крака ЦСКА, предоставяне на базата в Панчарево и стадион „Българска армия“ на клуба, който отправя благодарностите.

Вариантите са много, но всеки човек с интелект около средния вече си дава сметка, че по този начин футбол не се развива. НАП с години разсрочва  вземанията си от фалиралия ЦСКА и накрая не само, че не си получи парите,но и клубът бе толкова задлъжнял, че спасяването му далеч не е сигурно. Левски също задлъжня сериозно и единственото, което го спаси беше благоволението на собственика Тодор Батков да опрости задълженията му. Други отбори фалираха и бяха затворени, заради липсата на желаещи да ги оздравят.

Всичко това показва, че в България пирамидата е поставена с острия си край надолу. Спасяванията на футболни клубове приличат на спасяването на банки.  Може и да направят някаква маса от хора щастливи, но създават усещане за безотговорност, както и че всяка грешка ще бъде прощавана. Може би сега Бойко Борисов ще си откупи няколко мача, в които червената агитка няма да го обижда. Това обаче няма да помогне на националния  отбор да си върне достойнството, нито пък ще направи отборите ни по-конкурентни на европейските.

Вероятно най-големият препъни камък и пред Васил Божков и пред Гриша Ганчев е, че за  оздравяването на ЦСКА трябва да набавят около 15 милиона лева. Три четвърти  от тези пари може да са във формата на банкови гаранции, или друг тип активи и с тях да се обезпечат публичните държавни вземания. По закон те може да се разсрочат с разрешение на финансовия министър, но той не може да направи това без да е сигурен, че разсрочването защитава държавния интерес. Тоест за да позволи някакво изчакване, ще трябва гаранция, че от държавата няма  да загуби, както при предишните разсрочвания. Останалите задължения може да се дисконтират дори с 90% и би било много вероятно да се случи точно така.

Въпросът е, че нито Васил Божков, нито Гриша Ганчев са натрупвали богатствата си, залагайки милиони за нещо, което не е ясно, кога ще им донесе печалба. А ЦСКА е български футболен отбор и при сегашните  обстоятелства  очевидно не може да генерира такива приходи, че да да покриват както  текущите разходи, така и първоначалната инвестиция на един от двата си спасителя.

Така валидно остава допускането, че и двамата биха поискали някаква компенсация и то от човека, който ги кара да се захванат с футболния клуб. В случая, колкото и да не се харесва на червените фенове,  именно премиерът Бойко Борисов е гарант за спасяването на армейците (поне ако се съди от изявлението на Гриша Ганчев), което трябва да рече, че премиерът трябва да възнагради спасителя на червения клуб.

Основна прогноза на „На стената“ е, че Васил Божков или фирми, свързани с него, няма да се захванат с оздравяване на ЦСКА и затова ще разсъждаваме какво може  да са се договорили Гриша Ганчев и Бойко Борисов?

Какво може да свърже Гриша Ганчев и Бойко Борисов?

Бойко Борисов е в тежък конфликт с Движението за права и свободи и Делян Пеевски, чийто бизнес интереси бяха засегнати с отмяната на поредица от обществени поръчки. От друга страна Делян Пеевски е считан за един от претендентите за дистрибутора на горива „Петрол“ с основен съперник Гриша Ганчев. Така Делян Пеевски се явява общ враг както на премиера, така и на Гриша Ганчев и е много вероятно футболният отбор на ЦСКА да върви в пакет с разрешаването на по-големия проблем, как да се отърват от Делян Пеевски и как Гриша Ганчев да придобие безспорен контрол върху „Петрол“ и да реши проблемите с дълговете на компанията.

Последния път, когато от министър-председателя зависеше навлизането на енергийна компания в България – „Газпром“, той лично я упъти към „Левски“. Е, днес може би е настъпило време да се  покаже бащица  и на „червените“, като насочи Гриша Ганчев към ЦСКА. Въпросът е, колко може да се бърка премиерът в тези неща и колко ще посмее да се набърка.

Други, не по-малко важни въпроси са как технически ЦСКА да се върне в елита наесен, и какъв ЦСКА евентуално ще играе в елита наесен. Всяка разпродажба на активи, които след това да се придобият от „Литекс“, или „Чавдар“ Етрополе, или обединение между двата клуба ще означава закриване на днешния клуб. Някой друг ще притежава рисунката, наречена емблема, трите звездички разговорът отново ще се върне в изходната точка кой бизнесмен ще си напазарува повече фенове, които припознават неговия клуб за легитимен приемник на сегашния ЦСКА. Сегашният обаче ще е заличен от правния мир. Просто е добре да се знае.