Преди всяко негово твърдение да се анализира, ще предложа на читателя да внимава за разликата между това какво е аргумент и какво е голословното твърдение. Аргументът е факт или допускане, които доказват дадена теза, или най-малкото надграждат диалога, изисквайки опонентът да изложи по-силен аргумент, ако иска да ги обори. Голословното твърдение е нещо, което участник в диалога казва, но в думите му трудно може да се открие фактология, или логика, която да подсказва правотата на отстояваната теза. Нека сега да видим изказванията на великия икономист Никола Янков и защо те са голословни твърдения, а не аргументи.

С удебелен и наклонен шрифт са въпросите на водещия Ивайло Лаков (човек, абдикирал от обективната журналистика). Само с наклонен шрифт са твърденията на Никола Янков.

Какво ще стане ако не влезем в еврозоната?
България категорично ще изпадне от статуса на държава палъноправен член на Европейския съюз. Ние сме поели договорен ангажимент да въведем еврото. Оттогава минаха 15 години и не сме го направили, може да минат и още 15 години, тъй като няма формален срок. Истината е, че Европейският съюз еволюира. Говорим за Европа на няколко скорости, започвайки от интегрираната Западна Европа, после, минавайки през Центрана и Изтона Европа, която е форматирана във формат Вишеград и Европа на три морета. България не участва в тези формати. България става част от един друг формат – на държави като Македония, Босна, Армения, Беларус Молдова, това е бъдещето на България извън Европейския съюз и това ще е бъдещето на България, ако се откажем от нашия път към интеграция в сърцето на Европа. А той адължително минава през членство в еврозоната.

Неточностите, които правят това изказване голословие са следните:
1 България участва в инициативата „Три морета“, поне ако се вярва на Министерство на външните работи.
2 България не може да стане част от формата на Македония, Босна, Армения, Беларус и Молдова. Те не участват в някакъв общ формат. За разлика от тези страни България е в Европейския съюз. Нашите граждани пътуват свободно и могат да намерят работа навсякъде в ЕС. Грежданите на посочените страни не могат. България има гласове в Европейския съвет, Европейския парламент и Европейската Комисия. Тези държави нямат.
3 България няма да излезе от Европейския съюз, ако не влезе в еврозоната след някоя друга година. Никой сериозен човек, нито в Брюксел, нито в България не говори за такова нещо.
4 Държави като Полша, Чехия и Унгария, също не търсят интеграция чрез участие в еврозонаата, но те не се притесняват, че ще изпаднат от самия Европейски съюз, ако не приемат еврото на този етап.

Защо чехия, полша и унгария могат да си позволят, а ние не?
Чехия, Полша и Унгария са Европа. Между тях и нас съществуват 1000 километра разстояние и 1000 години социално икономически особености и 1000 милиарда евро разлика в БВП. Ето за това.

1 Не става ясно как точно историята, размерът на БВП и социалните особености правят Полша, Унгария и Чехия по-големи европейци от България и как въвеждането на еврото ще ни изравни с тях?
2 Изведнъж ли ще умножим брутния си вътрешен продукт? Изведнъж ли българите ще забогатеем?
3 Изведнъж ли ще се създаде стена пред Русия и Турция и българите с проруски сантимент ще се откажат от него?
4 Как еврото ще даде тласък на тези процеси, ако те вече не са се случили? Кога еврото е предлагала ускорена конвергенция само по себе си?

Какво ще се промени ако станем част от еврозоната?
Всичко. Ролята на надзорник ще премине от БНБ към ЕЦБ. Това трябва да радва българите, значи, че няма да имаме КТБ и сценарии като 1997 година. Ще има по-добре капитализирана банкова система, която ще гарантира депозитите на българското население. Еврозоната гарантира по-голям интерес от чуждестранни инвестиции. По-ниски трансакционни разходи за бизнеса от липсата на разходи по обмена на валута, ще има повече туристи в България, все положителни неща. Лихвите ще останат трайно ниски, което е добре за населението.

1 Банки фалират навсякъде в еврозоната. А където не фалират, правителствата поемат същия морален риск, който не поемаха ГЕРБ, когато допуснаха КТБ да се разрасне тройно под носа им.
2 Българските банки, които са част от международни банкови групи и в момента са ПО-СИЛНО капитализирани, отколкото техните майки. Съмнително е, че еврозоната ще направи банките, които са юридически лица, регистрирани в България, по-силно капитализирани. Една от възможните посоки за развитие на еврозоната и банковия съюз, е дъщерни банки да се закрият, а капиталът им да се трансферира в банките майки. Това не означава по-силно капитализирани банки в България. Това е риск за Българските спестители, който управляващите са длъжни да разсеят публично и категорично, преди да допуснат тясно сътрудничество с европейския банков съюз.

Защо се спекулира с гръцки сценарий?
Гръцки сценарий е възможен в сегашната ситуация много повече, токолкото в еврозоната. В еврозоната действат маастрихтските критерии. Държавата не може да има бюджет повече от 3% от БВП и дълг повече от 60% от БВП. В момента в България няма такива критерии. Тоест българската политичска класа – правителството и парламентът могат да изхарчат всички пари на света и да ни вкарат в гръцки сценарий днес. Еврозаната спира възможностите за такъв сценарий, не ги засилва.

1 Гръцкият сценарий се случи именно в еврозоната, а не извън нея?
2 България вече 23 години не е водила неразумна фискална политика без да е в еврозоната. Това се дължи до голяма степен на валутния борд.
3 Манипулирането на данните за икономическия растеж, за което стана ясно публично миналия петък, но за което се говореше още от декември миналата година, показва, че поведението на България при управлението на ГЕРБ, напомня точно за поведението на Гърция преди кризата. Тогава Гърция лъжеше в статистиката си за да крие проблемите на публичните си финанси.
4 Еврозоната не представя никакви формални гаранции, че същите манипулации в статистиката няма да се случват и ако България вече е въвела еврото.
5 Ниските лихви и лесният кредит в еврозоната, които се представят като мост към бързото забогатяване, крият огромен риск от раздуването на кредитни и инвестиционни балони, както и от създаването на дългови кризи.

Стимулрат се страхове, всява се паника и то с откровени лъжи?
Тоно така. Бих казал, че някои неща могат да бъдат квалифицирани според Наказателния кодекс като престъпления срещу икономическата система на страната. Може би трябва да се погледне и от тази гледна точка. Това със сигурност не е нещо, което е направено случайно. Това са координирани атаки, възможно е да се търси и извън България центъра на финансиране и организация на тези неща. Така че има си служби, които трябва да се занимават с тези въпроси.

1 Оставям настрана фактът, че се чувствам набеден от Никола Янков. Тъй като практикувам отговорна журналистика, ще попитам не е ли престъпление срещу икономическата система на страната, хора публично да отправят спекулативни твърдения, с които неправилно се успокоява обществото, че членство в еврозоната ще ускори забогатяването и сигурността и в същото време да се премълчават рисковете.
2 Списание „Икономист“, където работя, развива и аргументира в най-голяма степен разумните съображения, че присъединяването към т.нар. чакалня на еврозоната представлява риск за България, ако се случи на този етап от развитието на еврозоната и на този етап от развитието на българската икономика. В публикациите ни има толкова координация с други медии, колкото всеки път, когато различни медии говорят с едни и същи източници.
3 Това, че в държавата има хора, които се ползват с обществен, академичен и експертен авторитет и споделят позициите си анонимно, защото се притесняват от репресии, не е атака срещу икономическата система. Атака срещу държавността е, че тези хора са станали известни на управляващите без журналистите да ги издадат, и вече получават предупреждения да си мерят приказките. Атака срещу държавността е присъдружни на управляващите НПО-та да получават информация кои са източниците ни и да ги брандират като сили, подриващи националния  интерес.
4 Смешно е човек, който в рамките на 15 минути разви толкова манипалутивни тези да твърди, че други манипулират общественото мнение.

Аз съм сигурен, че българите подкрепят членството на България в еврозоната и фактът, че те гласуват, обръщйки левовете си в евро напоследък ви говори достатъно красноречиво, че те искат да имат по-стабилна валута и не искат да се притесняват от хиперинфлация, банкови фалити и такива неща. Еврозоната гарантира тези страхове за поколения напред.

1 Ако българите подкрепяха членството на България в еврозоната, защо социологическите проучвания сочат обратното? Тук не става дума за това дали общественото мнение е правилният измерител за правотата на една или друга теза. Въпросът опира до манипулативното тълкуване на общественото поведение.
2 Българите обръщат парите си в евро, когато се уплашат, че външна криза, или чутовната глупост на избирателите може да обезценят парите им. Конкретната причина близо два милиарда лева (предимно спестявания) да се превалутират в последния месец е не друго, а страхът, че ГЕРБ може да допуснат срив на валутния борд.
3 Засиленото превалутиране на спестявания и ликвидност в последния месец се случва след огласянето на един законопроект на управляващите. Не се е случило от нищото и това прави поведението на домакинствата и бизнеса рационална реакция на хазартен политически ход. Нито една сериозна медиа не каза повече от това, което наистина вещае внесеният законопроект. Управляващите признаха правотата на медиите, приемайки решение на Народното събрание, което санира законовите промени с допълнителни ограничителни разпоредби, касаещи мандата на управляващите в преговорите за въвеждане на еврото.
4 Чисто логически, да се твърди, че българите не искат хиперинфлация и банкови фалити, след като се видя реакцията на българските домакинства и бизнес по отношение на спорния законопроект, показва две неща. Или Янков е допуснал грешен изказ, или намеква, че с поведението си именно управляващите работят за хиперинфлация и банкови фалити.
5 Грешка на изказа е и последното изречение от цитираното твърдение, че „еврозоната гарантира тези страхове за поколения наред“. Навярно манипулаторът Никола Янков е искал да каже, че еврозоната гарантира за поколения напред, че такива страхове няма да се реализират. Е не му се получи. Но за разлика от него, съм достатъчно почтен и няма да спекулирам с лапсуси не неопределености.

Ясно е, че управляващите си имат система от медии, които тиражират и мутиплицират подобни манипулации. Навярно манипулативните  твърдения на Никола Янков ще стигнат далеч по-голяма аудитория от този анализ, който спори защо не трябва да се вярва на Никола Янков. Едно обаче е сигурно. Щом управляващите са опрели до такива хора да промотират инициативите им, значи управляващата каса има сериозен проблем с авторитетите и доверието.

Самата среща е особено подходяща за издигане на българската кандидатура по две причини. Първо, лобистката кампания на правителството достигна връхна точка и вече е отразена от всички водещи международни медии. И второ, такива решения се взимат и обявяват задължително в края на седмицата. Такава е била практиката за присъединяване на други страни към валутно-курсовия механизъм в миналото, а подобна среща ще има отново едва в края на годината.

Причината е, че присъединяването към ERM2 предвижда обявяване на курс, спрямо който националната валута не трябва да се отклонява с повече от 15% нагоре или надолу в продължение на две години. Самото определяне на референтния курс е сигнал към пазарите, поради което новини за евентуално доускане в чакалнята се оповестяват след като пазарите затворят, така че новината да може да се осмисли от всички играчи до началото на следващата седмица.

Макар това да е практиката, за България последното няма голямо значение, тъй като курсът на лева спрямо еврото е фиксиран и правителството не смята да прави промени. От документи, в които се обявява приемът на други държави в надзорния механизъм, става ясно че премахване на фиксирания курс на валутата, или негова корекция далеч не са задължителни и държавите могат да влязат в механизма, както и да приемат еврото без да променят фиксирания си курс.

В миналото обаче е имало случаи, когато ЕЦБ и страни от еврогрупата са повдигали въпроса за валутния ни курс, но дискусиите бързо са били приключвани от българските представители.

Това, което прави предстоящите срещи уникални като възможност за България, е че те ще са единствени по рода си за това председателство на Европейския съюз. През последните месеци правителството успя да запознае и прокара публикации във всички водещи международни медии, колко стабилна е българската икономика и колко несправедливо е да сме извън ERM 2. Самото усилие обаче ще се обезсмисли, ако подобна акция по формиране на обществено мнение зад граница не се съпроводи и с дипломатичски натиск, за какъвто научаваме от откъслечни изказвания на премиера Бойко Борисов.

Така налице са три обстоятелства – подготвено е позитивно отношение, форматът на предстоящите срещи включва всички страни, имащи думата (държавите от еврозоната, Дания, която е в ERM2 и Европейската централна банка), а форумът е неформален и ако българска кандидатура бъде отхвърлена, затова дори няма да се научи. Последното е много важно и за българското правителство, тъй като подобен акт може както да създаде политическа нестабилност и вълна от евроскептицизъм, така и да се отрази неблагоприятно на капиталовите пазари.

„Само като видим колко дупки има по пътищата, проблемите в енергетиката и стачките на различни съсловия, които се наблюдават всяка седмица, не мога да си обясня как биха ни приели в ERM 2. Причината е, че не трябва просто да покриваме формалните критерии от Маастрихт, но да убедим еврогрупата и ЕЦБ, че ги покриваме устойчиво“, коментира шансовете на България бивш финансов министър. Според него все пак е възможно да се направи и компромис, но той изглежда малко вероятен.

През миналата седмица влиятелната изследователска организация „Жак Делор Институт“ публикува анализ, според който страната ни не трябва да става част от ERM 2 поне още няколко години. Причината, е че това би ограничило възможностите за икономически политики, които насърчават повишаването на доходите, а също така има риск страната ни да внесе нестабилност във валутния съюз.

Според експерти е много вероятно публикацията да отразява и вижданията на германското правителство, което е сред основните противници на българското присъединяване към валутния мехънизъм, а след това и към еврозоната.

Досега България два пъти е изявявала официално желание да стане част от еврозоната – след приемането ни в ЕС през 2007 година и след сформиране на първото правителство на ГЕРБ в края на 2009 година. И двата пъти обаче на управляващите ни е обяснявано тактично, че България не е готова.

Провалът на медиите също е налице. Ако в студиото на Нова Телевизия, или БТВ влезе представител на левицата по традиция бива разпъван на кръст. Ако обаче пред камерите застане някой от ГЕРБ, „Да, България“, или „Нова Републрика“ плонжовете започват, а неудобните въпроси всъщност са четки. Когато генерал-майор Румен Радев подаде оставка от поста си командващ на Военно въздушните сили, медиите се конкурираха коя от коя по-цветущо ще отрази обвиненията на премиера, че политизира военния си чин. Днес, когато неговият началник – генерал Константин Попов също е извън системата на отбраната и се кандидатира за депутат от ГЕРБ, Нова Телевизия му отдели 20 минути ефирно време.

Този двоен стандарт е благоприятната почва, в която могат да избуяват  и други буренливи аномалии. Когато се заговори, че кандидатът за председател на ООН – Ирина Бокова може да бъде сменена с Кристалина Георгиева – интелектуалният лилипут Методи Андреев си късаше ризата в ефира на Милен Цветков обяснявайки как не може номенклатурно чедо да е лицето на България пред света и лидер на ООН. Няколко месеца по-късно същият застана редом до племенника на Пеко Таков – Кристиан Таков, участник в поредното дясно обединение. Разбира се, когато си притеснен дали още няколко години ще получаваш по 3 бона заплата, само за да топлиш едно място и да сипеш заклинания по  миналото, няма никакъв проблем да се сродяваш със същите номенклатурни чеда. Оцеляването е по-важно от принципите. Особено, ако те са глупави. Но най-важното е да не си признаваме.

До ден днешен медиите се възбуждат да разпитват деца на социалисти, които поемат в политиката какво мислят за деянията на предците си, но не и ако номенклатурните издънки са в дясна партия. Само че тук има поне две сбъркани конструкции. Първата е двойният стандарт, който спестява на „десните“ червени отрочета, въпроса как гледат на родовото си минало. Втората засяга самата социалистическа партия, защото приравняват принадлежността към нея с асоцииране и подкрепа за някогашните престъпления на комунистическия режим.

Интересно е какво биха правили днешните десни, ако утре се основе една напълно нова левица. Такава, в която да няма нито един наследник на комунистите от 20-век. Десните ще са най-прецакани от всички в таз ситуация, защото няма да имат нищо друго, за което да се хванат освен следите от миналото. Превърнали антикомунистическия сантимент в стока, те продължавата да я препакетират и предлагат на избирателната сергия 27 години, след като този режим си е отишъл. Претоплят манджи за всемогъществото на Държавна сигурност и я обвиняват за проблемите на държавата днес.

В това време НДСВ освободи от данък печалбите на фондовата борса. Намали ДДС за туризма. БСП и ДПС въведоха плоския данък, намалиха осигурителната тежест, предпазиха държавата от поне две банкови кризи и не позволиха едната, заложена от ГЕРБ да срине държавата. Дори ГЕРБ, възродиха строителството като антикризисна мярка и създадоха програмата за саниране. Само псевдодесните седят, пушат цигара и обясняват, че без съдебна реформа нищо няма да стане. Прави, или грешни БСП и ДПС въведоха и необлагаемия минимум, който след това ГЕРБ премахнаха. Случаят, когато някакви претенциозни десни се включиха с цел да управляват, те показваха едновременно некадърност и алчност за разпределяне на порции . Нали така? Лукчо? Кунева?

Само най-претенциозната прослойка, наричаща себе си дясно крило си самоналожи изключване от реалния политически живот. Това даде оправдание на Радан Кънев да привиди „кражбата на десетилетието“ в едномилиардния заем на правителството „Орешарски“ и в същото време да подкрепя разрешителното за теглене на други 16 милиарда от ГЕРБ.Кънев, както и Христо Иванов повтарят едни и същи заклинания, че без съдебна реформа нищо не може да стане и обещават борба с корупцията, но мълчат като малоумни, когато бъдат попитани какво биха вършили междувременно, преди да се постигнат големите цели на политическите им манифести. Или казано с други думи – докато убежават другите в моралната си непогрешимост, губят доверието, че въобще са способни да свършат нещо.

Коалират се с партии недоносчета като ДЕОС, които са поредната креатура, мечтаеща за див капитализъм и зарязване на социалната държава, а нейни лидери публично наричат полицията мафиотска структура. Също като останалите мейнстрийм ширпотреба партии пълнят листите си с екзотични кандидат депутати, които не че нямат право да участват в управлението, но не са известни с нито една политическа позиция и логично дава повод за подозрение, че веднъж попаднали в парламента ще бъдат нещо между послушковци, или неуправляеми снаряди, чието поведение никой не може да предвиди. Не липсват също така и грандажии, които цял живот са прекарали в отстояване на позиции, за което им се плаща от чужбина. Вярно, има и руски агенти, сред БСП и АБВ, има и турски сред ДОСТ. Но с какво са по-различни „Да, България“.

В такава среда на очевиден идеен дефицит тези десни не могат освен интелектуалните им глашатаи да продължат да насаждат на все по стесняващия се електорат, че който не е с нас е тъп, или продажен, или най-малкото пораженец, който капитулира пред мафията и задкулисието. Тирадите в казионни издания като Клубз и Терминал3  неуморно внушават за човешката непълноценност на разномислещите без да си дават сметка, че утре тези разномислещи формират 90% от обществото.

Най-страшна обаче е слепотата за непоследователността и безпринципносстта на собствените им лидери. Това за обикновения електорат е нормално – нарича се „да обичаш на инат“. Проявява се при привържениците на всички политически сили, но при водачите на обществено мнение и медиите, най-често любовта на инат върви, подкрепена с финансови стимули.

Потрисащото е желанието им да забранят на левицата да се развива и да търси новите граници на левичарството. Псевдодесните мечтаят най-много от всички България да се върне в 1988-ма година червената партия да е единствена политическа сила. Белким търговията им с миналото и антикомунистическия сантимент пак ще им осигурят някой и друг глас, защото в малоумието и безидейността си не могат да родят нищо друго освен оправданието, че без „съдебна реформа“ нищо друго не става и поради това е оправдано да седят на по цигара, или на бутилка мента с едно козче и да не вършат нищо освен да протестират и да мислят, че някой друг освен тях самите (тези на площада) споделя мнението им. Може би затова пратиха делегация на протестите в Букурещ. С надежда един ден румънците да им върнат жеста и да създадат усещане за легитимност.

Такива псевдодесни не се налага дъ бъдат борени. Те сами отблъскват от себе си и наливат гласове на така нареченото статукво.

В сутрешния блок на Нова Телевизия министър-председателят направи преглед на отношенията ни с Турция, Русия и рисковете, които крие евентуална бежанска вълна и за разлика от минали случаи, този път анализът му съдържаше много интересни неща, на които си струва да се обърне внимание.

Този блог има отявлена позиция против настоящия премиер, но този път трябва да се отчете, че в позицията си на държавник, Борисов е принуден да взима решения, имайки предвид много повече съображения, отколкото биха имали правозащитните организации. Дори и ако това означава понякога да поема върху себе си и доза исторически срам.

Такова би било и допускането, че откажем ли да предадем Бююк на Турция. В резултат, Ердоган може тотално да свали контрола върху трафика на мигранти и ограниченията на пътя им към България. От това следват няколко варианта. България да ги спираме по границата, включително с отречени от днешните социални норми методи, или да ги допусне  на територията си. Ако някой не знае, в момента през село Резово в България навлизат хиляди мигранти и ако това продължи до края на годината, с тях ще можем да се запълни два пъти капацитетът на националния стадион „Васил Левски“. Дори и малка част от тях да останат у нас, България няма институционален капацитет и финансов ресурс да ги интегрира.

Рискът е да си създадем фрустрирани и консолидирани малцинствени групи, потенциални инкубатори на престъпност, а радикалният ислям освен риск да се зароди при социалната им изолация, може да се окаже привнесен от тях самите, ако вече някои от тях изпитват подобни настроения. В момента, когато се случи първото изнасилване, или убийство, или поредица от въоръжени грабежи, извършени от тези хора, ще стане логично да поставим на везната – един живот на дисидент като Бююк, или един живот на българин, който е бил жертва на радикален ислям, или престъпност на неинтегрирани мигранти.

Ако за миг допуснем трети вариант – в охраната на границите ни да  се въведат отново практиките, прилагани по времето на комунизма, почти сигурно е, че след като бъдат застреляни пет до десет мигранти на границата, потокът към България ще секне. Това обаче също е неприемливо според мнозина и какво тогава ни остава?

Да очакваме Ангела Меркел да осъзнае, че Европейският съюз държавно обединение и като такова действа като вид клуб? Да осъзнае, че свободата на придвижване е за членовете на този клуб, а не за целия свят? По-скоро ще загуби изборите и на власт ще дойде някой с националистически идеи, отколкото тя да осъзнае, че на източната си граница има бедни държави, които нямат силата да интегрират бежанците и е по-вероятно България да се превърне във втори Ирак, отколкото микстурата от Иракчани, Афганистанци, Пакистанци и мигранти от още десетки държави да станат българи. И то българи не по вяра и себеусещане, но българи които поне признават местните норми и закони за върховни норми на поведение.

Казуси като експулсирането на Абдулах Бююк ще покажат дали Борисов успява да запази българия като относително сигурно място при по-ниска, или по-висока цена от тази, която някога предците ни платиха при управлението на Борис трети и втората световна война. Разбира се, трябва да се отчита и сложността на „международното положение“. Днес нямаме война, но такава не ни е нужна за да изпаднем в хуманитарна катастрофа.

Едно  е сигурно – предавайки Абдулах Бююк на турските власти, правителството води външна политика. Грозна, срамна, но външна политика, с която си откупихме известно време на относителна сигурност и ако не отслабване, то поне на задържане на миграционния натиск в сегашния му интензитет.

Това, което липсва е пробуждането на Обама, Меркел, Оланд. Този път не е много сигурно, че Борисов е за оплюване. По много подобни съображения преди 70-75 години великите сили на запада допускат Хитлер да изживее възхода си. В него те виждат буфер срещу комунистическа Русия и след това цената се плаща от милиони. Днес Ердоган е буферът, който набира сили и България е на първа линия, сама, без подкрепа от евроатлантическите си партньори.

Днешните действия на Бойко Борисов на международната сцена могат да се окачествят като Realpolitk. Само дето България е от страната на булката.

Едновременно длъжна на тези народи за това, че ги е експлоатирала и неподготвена да интегрира представителите им на своя територия, Петата република, както е известна формата на днешната френска държава, е в безизходица. Да приеме ли нов тип функциониране от типа на израелското, при което атентатите се считат за даденост и който оцелее, просто продължава напред, или да направи огромен завой спрямо нещата, които до днес е прокламирала.

Англичаните някак си са се справили по-добре. Индийци, пакистанци, ямайци, тези хора или имат западна култура, или най-малкото знаят за нея и лесно превключват, когато стъпят на британска територия. Затова и английското общество е по-склонно да приеме пакистански и индийски граждани, вместо българи, румънци и поляци. Историците и социалните антрополози трябва да отговорят защо интеграцията на хора от бившите колонии протича по-ефективно в Англия и се проваля във Франция, но е факт, че две държави които си отстоят само на 30 километра една от друга изживяват миграцията по съвсем различен начин.

Друг факт е, че в момента България се възползва от статута си на бивша османска колония и загубила страна в първата световна война. Територията ни е сбита, но населението е компактно. Имаме си мюсюлмани, но те си живеят спокойно, не защото им дължим толерантност, а защото признаваме правата им. Същото важи за турците, евреите, арменците и всички, които са приели да живеят съгласно законите.

Българите не сме били робовладелци и поради това не ни се налага да се срамуваме и да си затваряме очите за расовите различия. Думата „негър“ не е натоварена с нотки на обида в България, и е глупаво сами да я натоварваме с онова бреме, което тя носи в англо-саксонския свят.
В момента тероризмът се случва заради сблъсъка на различията. Обществата на континентална Западна Европа отхвърлят различните чисто социално и икономически, но не могат да ги отритнат от териториите си. Маргиналите им отвръщат с капсулация и радикализация.

Българите като общество не сме длъжни да си затваряме очите за тези различия и за болезнените конфликти, които пораждат. Напротив, имаме пълното право да оценим вътрешния мир, на който се радваме и да го използваме като база за решаване на други проблеми, вместо да го съсипем. Днес е модерно да се присмиваме на англичаните, новото им правителство и изолационизма, към който поемат. Ние да не сме по-глупави, че да не видим избуяващия тероризъм в Централна и Западна Европа, както и в Турция и да стоим безучастни, отваряйки границите си за безконтролен приток на мигранти.

Етническият мир в България е постижение и не сме длъжни на нито една бивша колониална империя да експериментираме, градейки обществен строй, за който не сме подготвени, изоставяйки друг, който ни служи толкова добре. Не, благодаря.

Когато в средата на 80-те години съветският съюз дава сигнали на сателитите си в Източна Европа, че вече няма капацитет да поддържа системите на Варшавския договор и Съюза за  икономическа взаимопомощ, комунистическият лидер Тодор Живков променя посланията си коренно. Част от тях могат да се видят в архивите, друга част са популярни и са залегнали дори в рап творчеството на Ъпсурт. Днес  отново имаме лидер, който посети централата на икономическия съюз, в който участваме,  но можем само да се притесняваме какво е чул там, съдейки по изказванията, които прави.

По тези въпроси премиерът не може да получи забележка. Миналия петък Европейският съюз се събуди с тежка диагноза и всяка страна има право  да посочи проблемите такива, каквито ги вижда, за да се намери най-добрия баланс в новата нормалност. Нищо по-нормално  от това да се договорят нови правила и предоговарянето да придобие формата на пазарлък. Думите на премиера обаче показват незаинтересованост по въпроса за новите отношения на Европейския съюз и Обединеното кралство.

Ако Англия активира прословутия член 50 и започне преговори за новите правила за партньорство с Европейския съюз , под въпрос ще се поставят правата  на българите да работят в Обединеното кралство, както и равнопоставеността на българските студенти с английските, когато става дума за обучение в университети на острова. Това са теми, по които страната ни трябва да има категорична позиция като в същото време трябва  да настоява за максимални улеснения и на инвестициите, които английският бизнес и граждани биха направили в България.

Обединеното кралство е четвъртият най-голям инвеститор у нас, като между 1996 година и 2014 година преките чуждестранни инвестиции от Англия в България са на стойност 2.6 милиарда евро. Много вероятно е те да са дори по-големи, защото първенецът Холандия е само номинален първенец. Причината е, че има законодателство, благоприятстващо международните инвестиции и много компании предпочитат да регистрират  там правните субекти, които  след това влагат средства по света, и не липсват примери, в които този модел се прилага и от английския бизнес .

За момента обаче Бойко Борисов вижда като приоритет исканията на България от самия Европейски съюз, а някъде назад остава интереса от новите ни отношения с Брюксел. Такова поведение може и да има резон, доколкото малка България е никоя, ако тръгне да преговаря с Англия. Ако обаче позицията ни не се отстоява, ще е много вероятно новият Европейски съюз да пренебрегне интересите на бедните малки държави от изтока, когато договаря новите правила за партньорство  с Англия.

В групата попадат и другите малки източноевропейски държави, доскорошни сателити на Съветския съюз, още помнещи руското потисничество. Те съзнават шанса си да придадат легитимност на мисията в Ирак, която не открива оръжия за масово унищожение, но отстранява иракския диктатор. С малки контингенти, дали ограничени жертви, те плащат сравнително ниска цена за включването си в системата за колективна сигурност НАТО. Това поне на теория би трябвало гарантира, че повече няма да бъдем окупирани от Русия, а резултатът е, че България извлича полза от втория разкол в НАТО и става държава членка на блока.

Цената е практическото унищожаване на голяма част от отбранителния капацитет, придружено от трансформиране на войските от армейски групи за конвенционална война към малки мобилни сили, предназначени за ограничени и асиметрични конфликти.

През изминалия уикенд германският външен министър Франк Валтер Щайнмайер даде повод за трети разкол в НАТО, който поставя България на кръстопът как да постъпи вече като член на северноатлантическия алианс. „Това, което не трябва да правим е да нажежаваме обстановката с точене на ножове и подстрекаване към война“, каза дипломатът пред вестник Билд и допълни, че всяка демонстрация на военна мощ по в Източна Европа влошава сигурността.

Явното противопоставяне на дипломата срещу ястребските настроения в САЩ, Турция и Румъния може да е начало на най-сериозното вътрешно блоково разединение след втората война в Персийския залив, но този път изборът, който държавата ни трябва да направи далеч не е толкова лесен.
Това е най-сериозното външнополитическо предизвикателство, пред което се изправя премиерът Бойко Борисов, опитвайки едновременно да угоди както на германските си поддръжници, така и на Съединените щати, като в същото време внимава да не ядоса Владимир Путин. Опитите да сме приятели с всички биха успели изключително трудно в такива времена, а „флотилиягейт“ ясно показа, че държавата ни вече е станала обект на натиск за припознаване на някоя от всички позиции.

Какви са интересите на партньорите ни

Русия и Германия имат икономически връзки, които нито Владиир Путин, нито Ангела Меркел желаят да разкъсат и поради това гледат проблемите да се решат с мир в името на общата изгода. Това важи също за Франция и почти всички богати държави от групата на Стара Европа, по смисъла, който влагаше държавният секретар на САЩ Колин Пауъл.

От друга страна САЩ, движени в добрия случай от усещането си за изключителност и натовареност с месианска мисия, желаят да разширяват зоната на сигурност, на изток в Европа и Азия, което дава всички основания да се вижда и прагматичен интерес, надвишаващ претенцията им да са пазители на морала в международните отношения.
Това притеснява не само Русия, но и Стара Европа, защото военните операции на САЩ в Афганистан и по периферията на НАТО – в Украйна и Сирия (индиректно) създават бежански потоци и проблеми, които иначе едва ли биха възникнали.

Русия пък има пълното право да се притеснява, че дори и по своя вина, заради отношението към съседите си в миналото, днес те имат мотив и се включват в доминирани от САЩ коалиции. В това положение България трябва да запази добрите си отношения с Германия и Европейския съюз като цяло, защото това са основните пазари за износа ни. Русия е важна и незаобиколима, защото все още е безалтернативен доставчик на част от енергийните ресурси, а туристите й спасяват както курортите ни, така и пазара на недвижими имоти. Съединените щати пък са единственият сигурен гарант, че руски войски няма да дебаркират на Черноморското ни крайбрежие (освен едностранното ни обявяване за руски васал) и поради това необходимостта от закрилата им остава безалтеративна.

Има един проблем

Износът на демокрация и сигурност два пъти удари на камък – в Грузия и в Украйна, където райони с компактно руско население се отцепиха. Това бе удар по външната политика на Съединените щати, които създадоха проблем за малките източноевропейски съюзници. Партнирайки си по съвместни учения и подкрепяйки „демократични“ политически сили в Грузия и Украйна, САЩ дадоха имплицитни гаранции за териториалната цялост на тези държави, които не бяха спазени.

Тук аналогията е с финансите и икономиката, където имплицитните и експлицитните гаранции са по-разпространени като терминология. За имплицитна гаранция например се приема одобрението на държавата като акционер, „Кремиковци“ да изтегли заем за 325 милиона евро, като кредиторите смятат, че щом фирмата произвежда два процента от брутния вътрешен продукт, то е много вероятно управляващите да спасят дружеството от фалит и да поемат дълговете му към частните кредитори. Имплицитната гаранция не сработи, „Кремиковци“ фалира, а кредиторите  отписаха 90% от номинала на облигационния заем.

Експлицитна пък е гаранцията, при която Народното събрание изрично одобрява издаването на държавна гаранция по дълга на конкретно дружество. Това вече със сигурност показва, че ако то не плати дълга си, правителството ще го направи, или държавата ще се приеме за фалирала.

Геополитическият паралел на този пример е в това, че без разполагането на сериозни военни мощности на САЩ в Балтийските републики, Полша, Румъния и България, ангажиментът на Америка вече изглежда имплицитен, също като в Украйна и Грузия. Превръщането му в експлицитна гаранция за сигурността минава през разполагането на бойни кораби в Черно море, сухопътни сили и техника и съвместни учения в същите държави.

Това обаче е ескалация на напрежението, която дава основание на Русия да привежда в бойна готовност въоръжените си сили. Германия и Франция от своя страна виждат как икономическият им растеж и връзките с Русия се превръща в заложник на опитите САЩ да възстанови доверието в себе си като гарант на сигурността, поради което Германия вече демонстрира несъгласие с допълнителното дислоциране на сили на алианса на изток.

Така България попада в групата на очевидните губещи, защото доверието в имплицитната гаранция на САЩ бе разклатено след непремерени ангажименти в страни извън северноатлантическия пакт, а възстановяването й минава, чрез разполагане на сили на наша, Румънска и Полска територия, както и в балтийските държави. Това обаче само по себе си е повод за повишаване на напрежението и създава рискове от ответни действия от страна на Русия.

Още повече, далеч не е сигурно, че общественото мнение в САЩ би подкрепило конфронтация с Русия и в крайна сметка едно изпускане на нервите от страна на Владимир Путин (или премерен ход в същата посока) може да доведе до ограничено настъпление в Източна Европа, което да предизвика разпад на НАТО, вместо до адекватна наказателна операция.

В такъв сценарий дори Германия и Франция ще се усетят застрашени като през студената война, но намесата им по-скоро би приличала на „смешната война“, която повеждат срещу Хитлер, когато окупира Полша, вместо да предприемат изтощителна кампания за защита на бедни малки държави, като България.

Това, което би донесло нобелова награда за мир в момента, е отговорът на въпроса как едновременно гаранцията на САЩ и НАТО в Източна Европа отново да се възприеме от Русия като експлицитна, и в същото време напрежението да се понижи. Въпрос, на който българската външна политика не дава сигнали, че може да намери отговор, но от който отчаяно се нуждае.

Да видим фактите в ретроспекция.

Лютви Местан отново се срещна с премиера на Турция Ахмет Давутоглу. „Булгартабак“ затвори софийската си фабрика, след като загуби свои ключови клиенти в Близкия изток. Оказа се, че въпросните клиенти (след серия от документални препродажби) са били кюрдски контрабандисти, които законно купували цигари на „Булгартабак“, но ги вкарвали незаконно в Турция за да спечелят от продажбата им без да се оскъпяват с акцизи и ДДС. Преди това да се случи обаче единственият истински лидер на ДПС – Ахмед Доган изрита Лютви Местан от партията, а турският премиер Ахмет Давутоглу се е застъпи за Лютви Местан с лично обаждане до нашия министър председател Бойко Борисов. Седмици преди това Лютви Местан прочете от парламентарната трибуна декларация, с която подкрепи Турция за сваления руски самолет. Още по-рано миналата година пък нашият премиер Бойко Борисов е допуснал Лютви Местан на двустранната си си среща с турския премиер Ахмет Давутоглу и дори се е доверил на Лютви Местан да превежда разговора му с Давутоглу. Именно на тази среща Бойко, както сам обясни в интервюто  си за Нова Телевизия, е бил „насърчен“ да се коалира с  Движението за права и свободи, но отказал с претекста, че такава коалиция е невъзможна, докато сред лидерите на партията е Делян Пеевски.

Изреденото до тук, показва много ясна причинно следствена връзка между опитите на Турското правителство да влияе върху политическите процеси в България и катаклизмите, които регистрираме, когато ислямистите в Анкара ударят на камък. След като българският премиер отпраща официалните държавни преводачи, единствен свидетел на щенията на Ахмет Давутоглу се оказва Лютви Местан. Фактът, че Бойко Борисов е изразил нежелание да работи публично с ДПС, докато част от  нея е Делян Пеевски, показва две неща. Първо, че Лютви Местан е бил фаворит на турските власти за техен наместник в България, и второ, че Бойко Борисов е бил склонен да допусне турската марионетка до себе си, на върха на държавното управление. Единственото му условие да е било нещата да станат така, че да не се дразни общественото мнение, но това си е чиста проба създаване на турско задкулисие в България. И когато се оказа, че защитните механизми на Движението за права и свободи сработиха до там, че Лютви Местан бе оостракиран, структуроопределящото предприятие „Булгартабак“, започна да изпитва затруднения.

Съвпадението между пресичането на кюрдската контрабанда и опита на Местан да разцепи ДПС показва, че Турското правителство със сигурност е било наясно с контрабандата, която кюрди правят с цигарите на „Булгартабак“ и не е възразявало срещу нея. Когато обаче в ДПС надмощие взима крилото, което не е свързано с фаворита на Анкара – Лютви Местан, „Булгартабак“ губят кюрдските си клиенти. В тази последователност от събития дали цигареният производител трябва да бъде обвиняван, че изнася стоката си законно, макар и към клиенти, които след това вършат с нея незаконни неща, е второстепенен въпрос. И макар либералните медии, борещи „задкулисието“, да представят това като най-голям проблем на обществото, трезвият гледащият българин трябва да си зададат няколко странични на пръв поглед въпроси, за да долови голямата картина на протичащите процеси.

Ако Турция има пряко, или косвено влияние върху бизнеса на „Булгартабак“ и опитва да отслаби политическите кръгове зад него, защо в синхрон Бойко Борисов също опитва да ги отслаби, като отнема и другите им източници на приходи – обществените поръчки. Не става въпрос да се защитят ДПС, „Водстрой“ и „Булгартабак“, а за това какви са политическите мотиви, накарали Борисов да тръгне срещу ДПС. Може би борба с корупцията, но едва ли. Основание да се съмняваме в желанието на премиера да изкорени корупцията, ни дава формата, по която ще се организира новата обществена поръчка за Магистрала „Хемус“.Тя ще включва по-малко тунели и виадукти, което означава, че няма да се понижи цената на бетона и асфалта, а ще се намали количеството бетон и асфалт. Тоест корупцията може да се запази, и то в същия си дял спрямо стойността на поръчката. Разликата е, че евентуалната кражба може би ще намалее пропорционално, заедно с новия размер на проекта. Също като намалението на цената  за спортната зала в София, което стана за сметка на дължината й и етажите с подземни паркинги. В резултат на това „Арена Армеец“ не може да става терен за лекоатлетически състезания, а улицата пред нея се задръства преди всяко събитие, заради автомобилите, които се паркират в бус лентата.

Посланията на Запада

Вместо за борба с корупцията, развитието, което наблюдаваме напомня много за пролетта на 2014 година. Тогава Европейската комисия замрази плащания по еврофондовете, основно в земеделските мерки. И колкото и да бяха гласовити Бойко Борисов и Мирослав Найденов, никой не може да отрече, че проблемните проекти са договаряни и изпълнявани по времето на първото правителство на ГЕРБ. Разминаването между момента на спиране на плащанията и правителството, което  е допуснало опорочаването им, сработи много изгодно за ГЕРБ, защото още веднъж стана възможно Борисов да обвини Пламен Орешарски за нещо, за което самите ГЕРБ носят отговорност. Възстановяването на трансферите след като Пламен Орешарски бе подал оставка, дава всички основания да се смята, че Брюксел няма против европейските средства да се крадат, но държи тази дейност да се упражнява от про-западно настроени правителства. Все пак ние сме поискали да бъдем част от Европейския съюз и НАТО, и докато сме там ще трябва да играем като  част от този отбор.

Именно като двоен стандарт от страна на Брюксел може да се разглежда сегашното пренареждане на обществените поръчки. Ако най-засегнат от  тяхното спиране е кръгът около “Водстрой“, и ако фирми около ДПС са печелили от корумпционно разпределяне на обществени поръчки, резонно изниква въпросът защо Бойко Борисов се обръща срещу ДПС и обръчите му от фирми след  като пет години работеше в относителен мир с тях (това е общото време, през което са управлявали двете правителства на ГЕРБ, без да броим служебните)? „По-добре късно, отколкото никога“, ще е добро предположение, но също така твърде клиширано и повърхностно. Много по-вероятно е Борисов да е получил предупреждение, че не може да разпределя европейските средства към фирми, свързани с партия, която „борците със задкулисието“  определят като про-руска. Но това ще е проява на двоен стандарт, защото за правителството на Пламен Орешарски спирането на европейските средства бе публично огласено и имаше ефекта на шамар, докато при Бойко Борисов по-скоро има потупване по рамото, при което ръката защипва болезнено раменния мускул, но околните не виждат, че нещо се случва.

Допускането, че Брюксел или Вашингтон са предупредили Бойко Борисов да промени модела си на управление, е основателно. Но ако човек иска да види, дали България успява да запази националния си интерес, ще трябва да проследи дали след намесата на нашите европейски, и атлантически партньори, корупцията в обществените поръчки намалява. Защото ситуация, при която кражбите на еврофондове се толерират, при условие, че крадците задават про-западен курс на външната политика, е нищо друго освен международна форма на корупция. И не е нужно човек да бъде рубладжия, или фен на евразийския съюз, за да поиска от европейските лидери да прилагат еднакъв аршин спрямо всяко правителство и начина, по който то управлява предоставените му средства.

Вместо заключение

Казаното дотук беше опит да се представи контекст, в който да се разглеждат събитията от последната половин година. А синтезираният им обзор ще звучи така.

Турция опитва да влияе на политическия живот в България, ДПС им оказа съпротива, каквато самият Бойко Борисов не посмя да окаже. За наказание, Анкара отрязва достъпа на Булгартабак до турския пазар. Лоши ли са Булгартабак? Толкова, колкото и производителите на оръжие. Тоест, правят законни сделки, но след това някой друг изкривява употребата на доставката. Напълно вероятно е контрабандата на цигари, произведени от Булгартабак, в Турция да е корумпирала самия Ердоган, Давутоглу и неговото правителство. От гледна точка на българския национален интерес обаче няма нищо лошо в това законното производство на една стока и законният й износ да създават заетост в България.

Спирането на обществените поръчки, най-вероятно се случва също под влиянието на външнополитически фактори – натиск от Съединените щати и Германия, но не е задължително да означава по-малко кражби и задължително да е в полза на обществото. Много по-вероятно е нашите евроатлантически партньори да преследват своя интерес, в което няма нищо лошо, но е необходимо българите като общество, също да разработим обективен инструментариум, за дефиниране на собствените ни национални интереси. И да ги защитаваме не само спрямо Русия, или Турция, а когато се налага, да проявяваме твърдост и спрямо така наречения запад.

Първата възможност да проверим дали разполагаме с такъв инструментариум е отношението към партията на Лютви Местан. „Разговорът е бил в правителствената резиденция „Чанкая“. В него Местан запознал премиера Давутоглу с развитието на политическите процеси в България и анализирал събитията, породили необходимостта от учредяването на новата политическа формация ДОСТ“, написа по този повод „Дневник. Въпросът е, в качеството си на какъв Лютви Местан провожда хабер на Ахмет Давутоглу за случващото се в България, а също така, дали партията му ще разглежда Анкара като метрополия за политиката, която ще отстоява в управлението на България, към което се стреми. Друг интересен въпрос ще е на какво  основание представители на други политически партия в България търсят близост с ДОСТ, след като е ясно, че за съществуването си разчитат на диктаторския ислямистки режим в Турция.

„Кербала“ е един напълно приличен екшън, разказващ история за отбраната на кметството в иракския град Кербала. През пролетта на 2004 година то бе нападнато и в продължение на три нощи и три дни обкръжените полски и български войници даваха отпор на иракските бунтовници (може и да има по-точна дума, за врага, но не се сещам). Това, което можем да научим е, че официално тази отбрана не се е случила, а водачите на коалицията – САЩ са представили инцидента като междуособици, в които са участвали само иракчани (нещо доста смешно, като се има предвид, че още през 2004-та година научихме за тази обсада, може би дори още преди тя да приключи, в новините вече се говореше за нея).

Но да се върнем на филма. Начинът, по който започва, е класически – идват новобранците, следват лафове и шеги на старите войници, изведнъж лошите нападат, добрите показват героизъм и се стига до щастлив край. Само дето нападенията са няколко. Колкото и да ми хареса видяното, не мога да отрека, че финалът също беше класически. Завръщане на доблестните победители, презрели суетата, забравили гордостта и стремежа да се окичат с медали, доволни, че просто адът е свършил.
Но какво друго може да ни представи, продукцията, ако отразява истински случай и той е бил точно такъв. Това, с което режисьорът Кшищов Лукашевич се е справил най-добре, е да създаде усещане за отвратителността на ситуацията и достойнството на героите без да вкарва в устите им пропагандни реплики. Лъжичките катран, които отровиха „Пъръл Харбър“ и Black Hawk Down, липсват в „Кербала“. Не се говори за бой до последно, а за капитулация. Вместо да мислят как да се обърнат ситуацията, когато е най-тежко, героите коментират дали няма да бъдат изклани, ако се предадат. Развръзката настъпва, когато решават да освободят цивилните заложници, разположени около минохвъргачката, с която ще започне следващата атака.

„Кербала“, както повечето руски филми и в контраст с американските, показва страха и неговото преодоляване. Митичните офицери, които стоят дистанцирани от войниците за да поддържат респекта им, каквито познаваме в американското кино, липсват. Полският капитан Калицки (изигран от Бартоломей Топа) пие водка със сержанта, само минута, след като го е видял как „действа“ малкия си брат. И пак същият полски капитан защитава войниците от опитите на един амбициозен поручик да ги юрка.

Българският капитан Гетов пък „говори“ с войниците си, да освободят заложниците, вместо просто да им заповяда, или да им постави задача. Това размиване на дистанцията между офицер и войник е характерно за две ситуации – на най-сплотените екипи и на най-слабите подразделения, където низшестоящите не спазват дисциплина, а командващите са загубили авторитета си. Може би заради сложността на този тип отношения американското кино ни ги спестява в повечето си филми. Идеята обаче е друга. Макар и като сюжет филмът да напомня много, вече екранизирани битки, той впечатлява с реалистичността си. Разкриват се истинските емоции, а не на героизирани характери.

Не на последно място, филмът е опит да се демонстрира уважение към хората, които служат на националния интерес. Правилна или грешна, една военна мисия в чужда държава се случва по волята на правителство и парламент. И ако някой е виновен за нея, това са управляващите и избирателите им. Войниците просто си вършат работата.

Много бих се радвал, ако този филм бъде изгледан от една адвокатка, бивш депутат от БСП, с афинитет към създаването на нови политически проекти. Не казвам името на въпросната особа, защото възнамерявам да припомня колко тъпа е беше тя, когато преди близо 15 години в парламента се обсъждаше дали България да изпрати свой контингент в Ирак и тя обясняваше, че българските войници няма какво да се правят на рамбовци. Тази гъска не беше първата, хвърлила кал по въоръжените сили, но беше част от тълпата, създала условията за интелектуалното осакатяване и унижението на, което се подлага системата на отбраната.

На пръв поглед събитията може и да не изглеждат свързани, но именно мисиите на България в Ирак и Афганистан станаха причина за приемането ни в НАТО и за отмяната на наборната военна служба. И въпреки това, освен тържествените погребения на загиналите също в Кербала герои, като общество не сме показали с нищо, че ценим приноса на тези хора за нашата сигурност.

„Мога да се оправя с куршумите, с бомбите, с кръвта. Не искам пари, не искам медали. Просто очаквам да покажеш малко уважение“, каза героят на един американски филм. Но ако в Съединените щати махалото е в онази крайност, където военните филми пропагандират войнската саможертва като най-висша ценност, у нас хората с униформа трябва да гледат полски филм, за да видят някаква форма на признателност, за труда си.

Някои традиционни десни медии, както и няколко радикални сайта публикуваха редица текстове, обясняващи, че трети март не може да служи като маркер за възстановяване на българската държава, по ред причини от сорта, че освобждението е процес, траещ години, до факта, че мотивацията на Русия не била да освобождава България, но да се доближи до Константинопол.

Всички тези публикации призоваваха Българите да потърсят друга дата като символ за национална гордост и опитваха да внушат, че България не е задължена на Русия. Подобен намек се съдържаше и в речта на президента Росен Плевнелиев, заради когото гражданите бяха държани на рекордна дистанция от площад „Цар Освободител“, може би за да не чуят камерите, ако някой тръгне да освирква държавния глава, както стана при почитането на Васил Левски две седмици по-рано.

Претоплените интелектуални буламачи, макар и плод на свещената свобода на словото са вредни, защото опитват да пренапишат историята и подкопават националното единство, когато и на североизток и на югоизток от нас бушуват граждански войни и сепаратизъм.

Руската империя не искала да има независима българска държава, както и да поддържа окупационен корпус в обявените за български земи в Санстефанския договор, който не бил договор, а само примирие. Русия не искала да подкрепи България след акта на Съединението е усвоила изцяло нов подход към княз Батенберг и България.

Колкото и верни да са тези твърдения, безспорно остава, че Русия е започнала война срещу Османската империя, в следствие на която България се връща на картата. Безспорни, но премълчани са фактите, че това се случва въпреки волята на велики сили като Британската империя и Германия. Пишман историците не казват нищо за факта, че британският премиер по това време Бенджамин Дизраели и Кралица Виктория ненавиждали лидера на либералите Уилям Гладстоун, описал турските зверства в памфлета „Българскияте ужаси и въпроса за Изтока“. За тях стабилността на османската империя като предмостие по пътя към Индия била по-важна от стремежите на славянските народи за независимост.

Същите тези менте историци, които селектират писмени документи, подхождащи на тяхната визия, но не на обективната реалност, пропускат и факта, че на берлинския конгрес през 1878-ма година германският канцлер има основна заслуга за раздробяването на България, притеснен, че про-руският сантимент, комбиниран с монолитността на обединена Българска държава ще нарушат баланса на силите в Източна Европа.
Техните призиви да не празнуваме трети март може и да отразяват историческата реалност, че започвайки руско-турската война през 1877-ма година Руската империя не е имала благородни мотиви, но не отговарят на въпроса какво би станало, ако такава война не се беше случила.

Можем ли да сме сигурни, че някое от предходните поколения би се преборило за независимост без чужда помощ в десетилетията сле даприлското възстание, или напротив, днес щяхме да водим борба за независимост по подобие на кюрдите в Диарбекир?

Историците обичат да казват, че в историята няма „ако“. И каквото и да опитват да ни убеждават различни „интелектуалци“, безспорен остава фактът, че не друга велика сила, а Русия е водила войната с Турция, в следствие на която се стига до възстановяване на Българска държава.
Манипулациите, макар да прилягат на линията, че руската външна политика е задължително лоша и вредна, имат един вторичен ефект и той е, че разединяват българите. През изминалите почивни дни настроих фейсбук профила си така че да не виждам статусите на двама „приятели“ именно заради глупостите, на които отдават внимание, вместо да празнуват деня, след който българите си връщат възможността за териториално и политическо самоопределение.

Когато, човек бъде подтикнат от група псевдоинтелектуалци да интерпретира фактите по преднамерено изопачен начин, той губи уважението на онези свои приятели и познати, които имат трезв поглед върху реалността.

Загубата на това уважение и рискът да се разрушат такива приятелства е скритият страничен ефект на манипулациите, които ражда хибридната война в България. И този път залпът на нелепици, пораждащи разделение идва от фронта на евроатлантическите ни партньори. Не от платените рубладжии.

Давам си сметка, че  подобни манипулации хващат почва предимно в главите на хората, със съмнителен интелект, ниско образование, както и в онези семейства, чиито предци са репресирани от комунистическия режим. Тоест, разделението, ако такова може да бъде породено, ще засегне само част от обществото.

Но това ли е уважението към обществения интегритет,  което демонстрират евроатлантическите ни партньори? Днес предимно про-западните активисти правят списъци с рубладжийски медии и журналисти. Този „десен болшевизъм“  не трябва да се разраства в насрещен огън и поради това ще се въздържа от съставянето на списък с подлагащите се на запада манипулатори, но е добре явлението да се отбележи.

Във време, когато велики сили от калибъра на Германия, Франция и Съединените щати оценяват миграционните процеси като заплаха за националната си сигурност, а обединението наречено Европейски съюз, видимо не знае какво да стори, група интелектуалци в малка България, подхранват антагонизъм. Вместо да насърчават обединение около безспорни факти и ценности – акта на освобождението, неговото празнуване, и трезвия анализ каква е ролята на всички велики сили в оформянето на съвременна България, тези хора поднасят на обществото полуистини и поводи за разединение.

В Англия например една от формите на деление в обществото е на роялисти и такива, които смятат монархията за отживелица. Втората група се присмива на първата, но когато гледаме сватбата на принци Уилям с Кейт Мидълтън, или вълненията, които предизвиква раждането на малките Джордж и Шарлот, не можем да не забележим обединението на английското общество.

Оказва се, че две дечица, чиято заслуга е, че са изскочили от кралска вагина, могат да обединят цялата английска нация, а у нас една дата, маркираща възстановяването на държавата ни, може да породи разединение. Не е ли тъпо?