Темата накратко:
Русия, Иран и Турция намират поле за сътрудничество по нарастващ брой въпроси и това трябва да се следи с внимание.
Китай, също като Русия, Иран и Турция се изправя пред все по-дъбок разрив в отношенията със САЩ.
Бъдещ съюз между четирите държави е по-малко вероятен, но далеч не и невъзможен.
Не е сигурно дали Европа ще устои пред изкушенията на Изтока, както и дали дали това не е в неин интерес.
„Руските олигарси сами ще премахнат Владимир Путин, когато им стане твърде скъпо да го търпят“. Първия път, когато чух тази реплика беше преди пет години, но въреки това нищо подобно все още не се е случило.
„Санкциите и поевтиняването на петрола ще отслабят Русия и ще повторят краха на Съветския съюз“. Това изказване е по-ново, датира някъде от 2015 година и макар все още да не намира потвърждение, мнозина вярват, че в дългосрочен план ще проработи. Но докато оптимистите и бардове на евроатлантичското единство мислят каква да е следващата мантра, с която да борят нарастващия скептицизъм, злодеите на изтока сякаш решиха да се обединят в общ фронт срещу демократичния запад.
С две тристранни срещи само в рамките на пет месеца Русия, Иран и Турция очевидно търсят допирни точки, с които да формират общ фронт срещу нарастващото международно напрежение. Засега всичко се ограничава до съгласувани действия с цел да се придобие надмощие в Сирия. Бракът по сметка все още изглежда крехък. И Русия и Иран очакват Турция да не предприема трайна окупация над районите в Северна Сирия, а това може да предизвика бъдещи спорове и разкол.
Водещ принцип в международните отношения е стремежът към превъзходство, но той винаги води до балансиране на силите.
Възможните последствия от логиката, която води тримата лидери обаче може да отведат света към напълно нов световен ред. Всъщност, отговорът на въпроса „какво може да се случи“ не се крие в това какво събира Путин, Ердоган и Рохани на една маса. Вместо това въпросът е кой отсъства от тези срещи. Отговорът може да се намери в лицето на лидер, чиято държава има нарастващо влияние в международните отношения. Държава, която чувства, че надмощието на САЩ и Великобритания в стратегически за нея области я тормози в степен наподобяваща раздразнението на Русия, Иран и Турция. Точно това би направило естествен процеса по задълбочаване на сътрудничеството с тях, а заподозряната страна е Китай.
Дори без търговската война, която е на път да избухне между народната република и САЩ, Китай показва, че времето на неоспоримото американско надмощие в Тихоокеанския регион започва да тежи все повече. Инвестициите във въоръжение, строителството на изкуствени острови, а върху тях на военни бази в Китайско море, споровете с Виетнам, незабравеният стремеж да си върне Тайван и инвестициите в Пакистан и Африка са само индикации за амбициите на Си Дзинпин.
Към това може да се добави нарастващото желание на Русия да изнася природен газ и въоръжение към Китай, както и решението да построи газопровод на стойност 55 милиарда долара до поднебесната империя. В същото време Иран е сред основните доставчици на Петрол за Китай, което също прави партньорството стратегически важно поне за персийската държава.
Какво пречи на съюза
Разбира се, създаването на подобен род обединение между Китай, Русия, Иран и Турция изглежда повече от тежкка задача. Първо, защото тези държави имат множество противоречащи си интереси, които може по всяко време да ескалират. Второ, Китай и Турция имат пресни спомени за позитивите от сътрудничеството със Запада.
И Китай и Турция помнят, че сътрудничеството със Запада носи ползи.
Успехът на Хенри Кисинджър, тогава държавен на САЩ при президента Никсън, да измъкне Китай от сътрудничеството със Съветския съюз положи основата на 40 годишно партньорство между двете държави. Стокообменът между тях и насрещните инвестиции, са насъщно важни за икономиките и на двете държави, но бяха жизнено необходими за трансформацията на Китай в модерна държава. Това не е забравено, също както и в Турция се помни, че военната помощ на САЩ и икономическите връзки с Европа дълго време са били и продължавата да са предпоставка за модернизацията и икономичесото замогване на Турция.
Двете държави, които могат да продължат според сегашните си виждания само, ако спечелят противопоставянето си на САЩ, са Русия и Иран. Те трябва да предоставят повече ползи на евентуалните си стратегически съюзници, ако искат да задълбочат партньорството до нещо повече от ограничени във времето тактичски действия.
Къде са възможностите
Опцията пред Русия е да убеди лидерите на Европейския съюз – Франция и Германия, че потенциалното обединение не крие опасности за източната част от евроатлантическия блок. В това има логика, защото и Русия и Иран, също като Турция и Китай се нуждаят от богата и спокойна Европа, която да осигурява пазар за техния износ. Така че атака и окупация са почти изключени. Това, което липсва, е доказателство че Русия няма повече да предявява териториални претенции и да се меси във вътрешните работи на източноевропейски държави.
Русия трябва да предложи на Европа нещо повече от това, което САЩ постигнаха преди изтеглянето си от Виетнам.
Бързото прекратяване на украинския и сирийския конфликт, както и успокояване на миграционния натиск, ще са глътка въздух и шанс Европа да се подготви за миграционното цунами, което ще я връхлети след някое друго десетилетие, когато значими територии в Африка и Азия станат невъзможни за обитаване заради климатичните промени. Последното обаче си остава академичен въпрос, който политиците едва ли обмислят засега.
За да се получи помирението, е необходимо да се предложи на европейските лидери решение, в което да не изглеждат като обикновени търговци, а конфликтите в Украйна и Сирия да приключат като победа за западните ценности. Или поне да се създаде усещане за пат, при който няма унизени. Едно такова развитие ще е добре дошло от гледна точка на интересите на европейските държави, които нито имат военния ресурс за провеждане глобална политика, с размаха на Русия, САЩ и Китай, нито имат лидери с кураж и визия за такива действия, а още по-малко консенсус сред обществата си.
Сепаративен мир в името на осъзнатия интерес
Изходът от това е Русия да отстъпи на някой от фронтовете и дори да направи жертви, като главата на Асад например. Друга възможност е по някакъв начин да се стигне до осъзнаване, че международното право се пренаписва и новите му норми допускат противопоставяне на месианската намеса, която САЩ практикуват. Или поне да се приеме, че когато тя се случва в региони от стратегическа важност за другите глобални играчи, те могат да отговорят и да получат своето, дори ако това означава компромис със човешките права и демокрацията в оспорваните територии. Нещо като доктрината на сдържането, която САЩ следваха през студената война, но обърната и в условията на разменени роли.
Последното навярно ще изглежда приемливо за Европа и няма да противоречи на интересчийския мироглед, с който се подхождаше преди първата световна война. При евентуален успех на такава стратегия ще е възможно бариерите за търговия между Европейския съюз от една страна и Русия, Китай, Турция и Иран от друга да се намалят. Така Европа няма да е противник на САЩ, но ще се отдалечи по въпросите как да се подхожда спрямо недодяланите, но незаобиколими сили на Изтока. И това ще е достатъчно за Изтока.
Възможното развитие
Подобен международен ред крие възможността Иран да придобие достатъчна степен на икономическа свобода и сътрудничество, че държавите, с които търгува да не се притесняват от американски санкции. Изобщо, четирите азиатски гиганта ще получат възможност за икономически просперитет без притеснения от международен натиск и икономически санкции.
Сигурното в това уравнение е, че САЩ трябва да намерят средства за възстановяване на мостовете си с Китай и Турция и да не допуснат задълбочаване на сътрудничството им с Русия и Иран. Противното ще означава дългосрочен ангажимент и инвестиции във формирането на обществено мнение, което не търпи случващото се в Украйна и Близкия изток у европейските общества. Само така САЩ ще могат да си гарантират че Франция и Германия няма да смекчат позицията си спрямо Русия. Евентуално спиране на Брексит също би помогнало, но успехът няма да е гарантиран.
Поддържане на разделение между Европейския съюз и Русия в продължение на десетилетия ще е скъпо начинание за САЩ и ще изисква сериозни инвестиции в граждански движения и групи за натиск, но крие риска Америка да се окичи с онзи образ, който вменява на Русия. Възможните пълни победи са две – САЩ използват комбинация от съблазън и принуда за да удържат Китай и Турция извън стратегическо обвързване с Русия и Иран.
Много е вероятно Западът да спечели война на изтощение с Русия и да постигне сепаративен мир с Турция след като Ердоган си замине, или поне след като си постигне целите в Сирия и Иракски Кюрдистан. Ако обаче Владимир Путин и Хасан Рохани успеят в създаването на азиатска версия на СИВ и Варшавския договор, то ще е много вероятно Европа да потърси сепаративния мир и да заеме позицията на неутралитет между Америка и Азия.
При този сценарий Америка рискува да се превърне в провинциялна сила от вида си преди първата световна война. Лошата новина е, че развитието на тези процеси може да отнеме десетилетия. В техните условия малки бедни държави като България, където всеки сектор на управлението е изпълнен с продажни политици, обрича страната на мрачната перспектива да застане на губещата позиция много пъти и положнието да стане далеч по-неприятно преди да започне да се подобрява.
ПС
Ако някой се чуди защо животът на обикновените хора в Сирия и другите споменати държави не се взима предвид, нека погледне геноцида срещу мюсюлмнското малцинство Рохинджа в Мианмар и реакциите на Запада действията на официалната власт.