Всеки, наблюдавал поведението на БСП, като опозиция на първия кабинет „Борисов“, може да потвърди, че днес партията е бледа сянка на това, което беше. Ако в периода 2009 – 2013 социалистите бяха остра опозиция и източник на алтернативни идеи, днес те обиждат интелекта на всеки, комуто заявяват, че са адекватна опозиция. Затова и опитите на Манолова да намери друга реализация могат да се обяснят. Не че Мая Манолова не е участвала в мръсни политически игри, напротив. Но тя е много над нивото на лидерите си, които уверено превръщат партията във второстепенна политическа сила.
Примерите затова са навсякъде. От въпросите в парламентарния контрол, до активността на народните й представители извън парламента – всичко показва отчаяна борба за симпатиите на хората, в която не се дава отговор на най-важния въпрос „Защо хората да харесват социалистите“.
Питанията в парламентарния контрол често приличат на спаринг по тенис – депутат от БСП праща топка на министър на ГЕРБ, а той му я връща майсторски и изглежда като човек на място.
За да се компенсира общата безхаберност на социалистическата партия депутатите с по-малка важност са натоварени с всякакви видове извънпарламентарна активност.
В този модел на поведение могат да се поставят няколко двойки – Дора Янкова и регионалната министърка Лиляна Павлова, Кристян Вигенин и външният министър Даниел Митов, а защо не и самият премиер Борисов.
Напомняне за истински двубой оставят питанията на Георги Кадиев към транспортния министър Ивайло Московски, но проявите на адекватно поведение от страна на Кадиев по-скоро го правят аутсайдер в партията и изключение в генералната линия партията да бъде умряло куче.
За да се компенсира общата безхаберност на социалистическата партия депутатите с по-малка важност са натоварени с всякакви видове извънпарламентарна активност. Те няма да бъдат видяни в пленарната зала, когато е препълнена, защото седят на задните редици и някак си не изпъкват. Това са представители от по задните места на избирателните листи, които рядко взимат думата от парламентарната трибуна и лесно могат да бъдат сменени на следващите парламентарни избори. За тях в Англия има специален термин – backbenchers (от задните редове). Те обаче са натоварени с всякакви инициативи извън Народното събрание.
Борис Цветков например се погрижи за поправянето на пейките в междублоковите пространства на столичния квартал „Дружба“ 2. Или поне така изглеждаше, защото новите летвички, върху които хората сядат, бяха изписани с със слогани на социалистическата партия и неговото име (преди някой да ги боядиса в синьо). Освен това Цветков пое и инициативата да се осигури безплатен и редовен отвеждащ транспорт от неудобните станции на метрото до местата, където живеят хората. За който не знае, столичното метро има две спирки в полето преди да стигне до летището, които са на половин километър от най-близкия жилищен блок.
Бургаският народен представител Атанас Зафиров пък оглави българската федерация по ръгби и на този етап изглежда да я е измъкнал от тежкото финансово положение, в което се намираше след изреждането начело на Росен Чолов и Васил Иванов – „Лучано“. Днес играчите от националните формации не са принудени да финансират пътуванията си със собствени средства, защото Лучано не е направил обещаните преводи. Дали Зафиров е довел спонсори, или е приложил мениджърски умения за да повиши стойността на българското ръгби като маркетингов инструмент, това си е негова работа, но регионалните медии и малка част от централните започнаха да отразяват неговите постижения и амбиции.
Факт е, че така наречените бекбенчъри опитват да създават някаква полезност за обществото. Интересно е обаче какви бяха техните задачи в миналото. През 2012 и 2013 г. те първо събираха подписи за да се насрочи референдума за АЕЦ „Белене“, а след това бяха натоварени да агитират избирателите си. На пръв поглед стандартни депутатски задачи. Само дето днес липсват инициативи, с които да се противопоставят на управляващите. А опозицията на съдебната реформа може да се отдаде на факта, че зад нея стои Реформаторския блок, докато Бойко Борисов далеч не я е приел като приоритет.
Разбира се, такава трансформация трябва да има и своя мотив, иначе всеки ще може да обясни, че в условия на оскъден финансов ресурс ходовете на държавата не са много и който и да управлява, би правил едно и също.
Каква би могла да е сделката
През изминалите месеци социалистите предложиха няколко неща, първото от които е международна подкрепа. Сергей Станишев, напълно необяснимо на фона на личностните си качества, успя да стане председател на Партията на европейските социалисти и то два пъти. Подобна позиция му позволява да обещава безкритично отношение към действията на Бойко Борисов и правителството му в Европейския парламент. А ако социалистите не скачат, много вероятно е и никой да не скочи, имайки предвид, че другата голяма партия – Европейската народна партия е съюзник на Борисов.
Намек за такава сделка е и оставянето на един от фаворитите на социалистическата партия на ключова длъжност в банковата система. В тази игра на вземане и даване няма да има нищо чудно, ако социалистите се окажат конкуренти на Реформаторския блок за коалиране с ГЕРБ след евентуални предсрочни парламентарни избори.
Докато Реформаторският блок се представя за непримирим враг на ДПС, които изглеждат все по-вероятен партньор на Борисов, социалистите нямат проблем отново да се сдобрят с партията на Доган. Все пак два пъти са сформирали правителство и нещата са вървяли.
А какво губи обществото
Стремежът към тази сделка обаче е пагубен за обществото. Подлагайки се на ГЕРБ, социалистите още веднъж показват, че да са на власт за тях е по-важно, отколкото да защитават интересите на електората си.
Накрая социалистите си остават с вербалните атаки срещу неолиберализма и така имитират истинска лява политика. Колко още обаче ще хващат вяра, не е много сигурно.