Когато през 2011 година Нова Зеландия прие световната купа и спечели втората титла в историята си, през цялото време имаше напрежение. All Blacks, както са известни по света, бяха най-силният отбор, но превъзходството им не беше утвърдено все още. Само четири години по-късно в Англия, почти никой не се съмняваше в успеха им и въпросът бе с колко ще спечелят мачовете си, но не и дали това ще стане. Днес положението е малко по-различно. Напускането на основни играчи като Дан Картър, Ричи Маккоу, Маа Нону, Пири Уиипу маркира смяна на поколенията.

Треньорът Стив Хансен отново сглоби състав, който е фаворит, но също така показва и стряскащо непостоянство, губейки в подготовката си мачове, които изглеждаха решени още преди да започнат.
Голямото притеснение за „черните“ ще е изборът на шутьор. В ръгби фаловете и допълнителните удари след всяко есе (носещи съответно по три и по две точки) не се възпрепятствани от противникови играчи, но често се изпълняват от 40-метрова, та дори и по-голяма дистанция. Това изисква прецизност, която и двамата избрани за длъжността Боудън Барет и Ричи Моунга не могат да предложат, а тя се оказва решаваща за изхода на поне две световни първенства.

Другото за което трябва да се внимава, е дисциплината. Ръгбистите на Нова Зеландия толкова свикнаха с доминацията си, че вече пренебрегват съдийските наказания, а и самите рефери се притесняват да санкционират някои от нарушенията им. Когато това се случи, често се стига до директен червен картон и ако съперникът е отбор от първата петица на световната ранклиста, загубата не закъснява.

Оставяйки настрана All Blacks със тяхното непостоянство, най-сериозното предизвикателство за доминацията им идва от Южното Полукълбо в лицето на Южна Африка. Годините на болезнени опити да се създаде расово и етнически разнообразен отбор вече почти бяха отчаяли феновете на „Спрингбокс“. Проблемът не бе, че чернокожите атлети са дискриминирани. Просто корените на южноафриканското ръгби са дълбоко в училищната система, а гимназиите с най-силни отбори са частни и скъпоплатени.

Натоварени от Нелсън Мандела с мисията да обединява разлините етноси, „Спрингбокс“ вече 25 години балансират между амбициите си на терена и стремежа да вдъхновяват непривилегированите, че могат да постигнат по-добър живот. По този път съставът възприе второ лого и днес антилопата Спрингбок, символ на спорта от времето на апартейда, се носи заедно с цветето Протеа. През последните години приобщаването започна дава резултати и това лято отборът измъкна равен срещу Нова Зеландия, което даде надежда, че може да се постигне нещо повече за първи път от 2007 година насам. Добра новина, е че Спрингбокс ще срещнат All Blacks още в предварителната група (утре от 12:45 българско време), и следващото им противопоставяне може да е чак на финала (ръгбистът Радослав Дамянов, който поддържа и най-добрия блог на тема ръгби в България е публикувал инструкции как това мега дерби, както и останалите мачове могат да се гледат по интернет, която може да се прочете тук).

Третият отбор от Южното полукълбо с по-сериозни Шансове е Австралия. Те са съставът, който влиза в шампионата, изживявайки истинска екзистенциална криза. Изгонили Израел Фолау, най-добрия фулбек в света, заради религиозно изказване в инстаграм („Атеисти, идолопоклонници, прелюбодейци, пияници и хомосексуалисти, покайте се или адът ви очаква“ – бел. ред.) „Уолабис“ изглежда са поставили всичко на една карта. Само преди месец, Нова Зеландия ги разгроми с 36:0, а преди две седмици жълтите се измъчиха за побеата си с 34:15 срещу Самоа.

Под натиск на своя главен спонсор – авиопревозвача Qantas, австралийскта федерация все повече говори за политическа коректност и приобщаване на LGTB състезатели, вместо за самата игра. Колективното отрицание на факта, че австралийците заминаха за Япония като най-слаби сред най-силните може да се отрази както на представянето им, така и на финансовто им състояние. А съдебният иск, който Израел Фолау заведе срещу федерацията и който ще се гледа прз февруари, може ефективно да фалира австралийското ръгби.

Какво ново на Север?

Големите претенденти от Северното полукълбо са Англия. Те са и единственият северен тим, печелил някога световната купа – през 2003 година. „Розите“ започват шампионата като трети в световната ранклиста. След продължителен лагер в Италия, където влажността и жегите са сравними с климата в Япония, съставът за първи път от години комбинира синхрон и маневреност, съпоставими с тези на тимовете от Южното Полукълбо. Еди Джоунс, който бе треньор на Австралия в злополучния финал срещу Англия от 2003 година и помощник-треньор на Южна Африка през 2007 година, днес отговаря „Розите“ да си възвърнат честта, загубена при унизителното отпадане в групите преди четири години.

Въреки, че Ирландия са временни първенци в световната ранклиста, а Уелс спечелиха тазгодишното издание на „Шестте нации“ (неофициално европейско първенство), двата състава се посрещат с резерви заради непостоянството им. Въпреки това шансовете им не са за изпускане. „Детелините“ победиха Нова Зеландия два пъти в последните две години, а „Драконите“ се стягат за лебедова песен на едно от най-великите поколения в историята си, както и за последните мачове на един от най-добрите треньори в света. След Япония Уорън Гатланд напуска и Уелс ще градят състав с нови лидери и нова философия, което ще отнеме години. А постигнатото в идните седмици може да е най-доброто наследство, с което да продължат.

По-малко пари

Въпреки, че световното ще привлече милиони на стадионите в Япония и милиарди пред екраните, ръгби изостава сериозно във финансово отношение спрямо футбола, баскетбола, голфа и други популярни спортове. Причина за това отчасти е и консерватизмът, граничещ с надменност, на хората управляващи световното ръгби.

Забраната играчи да получават заплащане отпадна едва през 1995 година, което означава, че ръгби е професионален спорт от само 24 години. През 2016 година в Рио ръгби се завърна в олимпийското семейство след като в продължние на 92 години не участваше на най-големия спортен форум.
Пътят обаче е дълъг. На световното първенство преди четири години в Англия средната посещаемост на мач стигна 51621 души при 95% запълване на капацитета на стадионите, а общите генерирани приходи бяха само 326 млн. долара. Товаобаче е почти пет пъти по-малко от приходите, които генерира световното по футбол миналата година.

Въпреки, че на национално ниво Южното Полукълбо доминира тотално, най-големите пари са в Европа. Някои от южните нации като Австралия и Нова Зеландия задържат играчите си, с правилото, че ако подпишат с Европейски клуб, няма да играят за националните формации. По-малките тихоокеански нации – Фиджи, Тонга, Самоа обаче нямат такава забрана. За трите островни държави това е единственият начин да бъдат конкурентни на глобално ниво, макар че много от играчите им отказват да играят за националния отбор, заради клубни ангажименти в Европа.

Най-скъпоплатените играчи получават заплати от рода на 1.4 милиона долара годишно (Дан Картър и Израел Фолау преди уволнението му), което е десетки пъти по-малко в сравнение със заплащането на Лео Меси, Кристиано Роналдо и другите суперзвезди на футбола.

Въпрос на ценности

За сметка на изоставането си във финансово отношение, ръгби компенсира с атмосфера и ценности. Мачовете са пример за добри отношения между феновете на противниковите отбори. Те не се настаняват в отделни сектори на стадиона. Седят едни до други, имат право да консумират алкохол на самия стадион, включително и в стъклени бутилки. Неписаните правила за поведение на терена и извън него постановяват, че всяка изцепка може да доведе до доживотно отлъчване. Това е наказанието за удар на съдия. Обидата се наказва с между шест месеца и две години извън терена.

Един от най-добрите играчи в историята на Уелс Гарет Томас, както и най-добрият действащ рефер – Найджъл Оуенс (също от Уелс) са открито хомосексуални, но това по никакъв начин не се отразява на респекта, който им оказват съперници и публика. За съжаление, през последните години, играта стана бойно поле за активизъм на различни политичски послания и както в много други сфери, стана изкушаващо хората да се фокусират върху неща, които нямат общо с спорта.

Традицията в ръгби повелява след всеки мач победителите да се строят за шпалир пред загубилия състав, но джентълменските прояви не се ограничават само до вековните неписани правила. През 2015 година, веднага след финала срещу Австралия, Сони Бил Уилямс спаси дете нахлуло на терена от охраната, която щеше да го арестува и дори му подари златния си медал, който бе получил минути по-рано. Ако спортът има нещо, с което се гордее най-много, то е че в играта място намират хора с всякакъв размер, форма и цвят. Единствените изисквания са отдаденост и уважение и точно това очакват феновтеда видят в Япония.

Тъжната вест за Джона Лому не е изненада. Още преди 19 години той е диагностициран с рядко заболяване на  бъбреците, а през 2004 година му е присаден нов бъбрек, дарен от новозелндския радиоводещ Грант Кереама.

Седем години по-късно трансплантираният орган спира да функционира, а през 2013 г. слух за смъртта на Джона Лому обиколи света на ръгби. Макар да последва облекчение, остана притеснението, че този момент все някога ще настъпи.

Последното напомняне дойде през август, когато в серия от изяви за реклама на предстоящото световно първенство, Джона Лому даде интервю, в което заяви, че би се чувствал късметлия, ако доживее да види децата си как навършват 21-годишна възраст.

От днес името на Джона Лому отново ще се свързва само със спорта.

Той е роден на 12 май 1975 г. в Оукланд, Нова Зеландия, но предците му са от Тонга.

Първоначално Лому играе в схватката, но всички ще го запомнят с мощните си пробиви по крилото. Самият той нарича преквалифицирането си „най-добрия ход, който съм правил“, а в клиповете в youtube обясняват защо.

По този повод крилото на „Тулон“ Дрю Мичъл заяви: Джона Лому е и ще остане най-великото крило в историята на ръгби“.

Кариера му започва в Оукланд Блуус, а през 1994 година поставя рекорд за най-млад играч в редиците на All Blacks. Дебютът му е срещу Франция в Крайстчърч, а с възрастта си от 19 години и 45 дни Джона Лому подобрява рекорда на Едгар Ригли, поставен през 1905 година.

Макар кариерата му за All Blacks да е кратка и да приключва на 27 годишна възраст за това време Лому отбелязва 37 есета в 63 мача. Той прави няколко завръщания в професионалния ръгби спорт, включително и за отбори в Европа, като за последно играе в Marseille Vitrolles Rugby в сезона 2009-2010.

Съвсем наскоро светът на спорта бе разтърсен от една постъпка, която издигна на съвсем ново ниво разбирането за благородство и уважение към публиката. Само минути, след като отборът по ръгби на Нова Зеландия спечели световната купа, по време на почетната обиколка едно дете нахлу на терена за да докосне някой от любимците си. И след като първо бе смачкано от охраната, детето бе прегърнато от звездите на Нова Зеландия, а Сони Бил Уилямс го изпрати до трибуната при неговите родители. Там ръгбистът му подари златния си медал.

Онзи морален и материален израз на победата, за която той се бе трудил със съотборниците си в продължение на четири години, отиде на раменете на 14-годишно хлапе, което просто обича All Blacks. С очите си видях как хора, които дори не се интересуват от спорт, изпадат в сълзи, гледайки постъпка на видеозапис.

А сега не си представяйте, защото е самата истина – Сони Бил Уилямс е мюсюлманин. Резнак, ислямист и какъвто още обиден епитет може да се сетите за мюсюлманите, може да го адресирате и към този великодушен спортист.

Но как тогава е възможно да има такъв контраст между този най-видим пример за доброта в исляма и хората, които са готови да пожертват живота си докато отнемат този на неверниците.

Може би Сони Бил Уилямс е такъв, защото е израснал в богато и миролюбиво общество, което се стреми да дава равен шанс на маорското и бялото население.

Тук генерализациите са възможни, но грешни

От справките за миналото на атентаторите в Шарли Ебдо през януари, научихме, че това са хора с не лек живот, приемани за утайка на обществото, намерили усещане за мисия в джихада. Такива младежи напускат домовете си в развитите западноевропейски държави, за да отидат в горещините и пясъците на Сирия и северен Ирак. Или просто да направят атентат в Западна Европа. Социолозите и психолозите обясняват поведението им с тяхната изолация от социалния живот в държавите, в които са израсли. Тоест, че и развитите западни общества сами си създават джихадисти, като тъпчат мюсюлманските си малцинства да бъдат на дъното.

На този фон, да се твърди, че с повече толерантност и по-голяма отвореност западните общества могат ще пресушат почвата за радикалния ислямизъм, е изкушаващо. Но колко ще е вярно?
Осама Бин Ладен произхождаше от една от най-богатите фамилии в Саудитска Арабия, а строителната компания „Бин Ладен Груп“ се оценява на седем милиарда долара. В началото той е популярен, защото помага на афганистанските муджахидини да се бият срещу съветските окупатори. Неговата радикализация не може да се отдаде на бедност и социално изключване, а той далеч не е единственият богат саудитец, подкрепящ войнстващия ислям. Износът на ислямизъм е въпрос на държавна политика за Саудитска Арабия и отварянето на ислямски училища в България също се свързва с финансиране от близкоизточната държава.

Може ли да се търси обща формула за зараждането на джихадизма?

Социална изолация + финансиране от богата ислямска държава ?= тероризъм

Отговорът е не – тази злина може да има много източници. Социалното изключване е причина, но когато една от най-богатите държави спонсорира разпространението на радикалния ислям тесногръдието на западните общества не може да се сочи като единствена причина, най-малкото, защото, то е израз на страх и капсулиране в рамките на познатото, от което не се страхуваме.

Децата на имигрантите мюсюлмани във Франция и Белгия може да не са лоши, но не са лоши и белите християнски семейства, които се притесняват, че техните деца може да попаднат под вредни влияния. Само за да се допълни списъка с причините за радикалния ислям, припомням и мнението на руския генерал Александър Лебед, което той описва в мемоарите си:

Всъщност, това, което се проваляме да разберем е, че проблемите на са възникнали само по една изолирана причина и по същият начин не може на тях да се търси само едно решение. Точно колкото западните общества са длъжни да подадат ръка на маргинализираните мюсюлмански общности в бедняшките си квартали, поне толкова са длъжни и да налагат безкомпромисно върховенството на закона и светския характер на управлението, дори и това да изисква ограничаването на някои религиозни права.

Когато преди няколко години на централния площад в Брюксел бе поставена зелена кула с разклонения вместо коледно дърво, за да не се дразнят представителите на други религии, това беше опит за намеса в културата и историята на едно общество. И без значение дали бе поискано, или не от мюсюлманската общност, показва отстъплението на светските принципи, в които честването на религиозен празник се изживява като културно събитие. И това отстъпление, ако не да оправдае, поне може да обясни защо белите християнски общности се капсулират, недопускайки чернокожите (и не само тях) мюсюлмани в редците си.

Дали това е тесногръдо? По-скоро е инстинкт за самосъхранение, в който социалното изключване се явява защитен механизъм, срещу гласовитата вярност на бедните имигранти към исляма. Тук каквато и да било отстъпка, от която и да било страна, ще е като някой първи да остави пистолета.

А защо не и нов подход към международните отношения, в които наблюдаваме партньорство между богатия запад и мракобесни близкоизточни режими като Саудитска Арабия и Катар?