Либертариански настроените мислители, които доминират общественото мнение в България (или поне публичното говорене) няма да се зарадват от факта, че още един левичарски настроен икономист печели нобеловата награда (преди него наградата е печелена от Джоузеф Стиглиц, Пол Кругман и може би още много) и така на пръв поглед социалистически идеи получават международно признание за адекватност и уместност.

Първата (и повърхностна) критика, която биха могли да извадят е, че високите доходи и богатството, които маркират успеха на едни да се измъкнат от бедността, не са причинител на бедността и неравенството, в които живее голяма част от човечеството, но Дийтън подлага на съмнение и това схващане.

Най-голямата му дързост се крие в твърдението, че не е достатъчно дадена икономическа политика да се определя като успешна, ако средната класа и ниските слоеве на обществото запазват благосъстоянието си, докато богатите стават още по-богати. А най-големият му успех е, че успява да аргументира това твърдение.

Разбира се, това е икономическа теория и всеки може да я предизвика (най-малкото не е аксиома), но всеки желаещ да противопостави мнението си, ще трябва доста да се постарае и да събере същата маса от аргументи. Трудът на Дийтън е интердисциплинарен и включва както икономически проучвания, така и демографски и социологически изследвания за период от поне четири века.

Пазете се от подаръците на данайците

Едно от най-спорните му и интригуващи твърдения е, че чуждестранната помощ от развитите постиндустриални икономики за развиващите се страни може да е вредна. То вече среща сериозна съпротива и самият автор признава, че е трудно да се направи количествена съпоставка на очевидните ползи и вредите от нея. Въпреки това, негативните ефекти съществуват и той ги доказва по безспорен начин. Точно в тази област от изложението му може да се намерят и редица съпоставки с Българския модел на икономически растеж. Някои от пасажите, макар и писани абстрактно, или с адресат бедни африкански и азиатски държави, могат да уплашат българския читател с актуалността и приложимостта им към днешното ни развитие.

В седмата глава от книгата си той пише, че получавайки международна помощ правителствата си спестяват необходимостта да искат пари от обществата, които управляват. Така не се сключва обществен договор за мисията на управляващите, за сметката, която обществата трябва да платят и за контрола, който ще могат да упражняват върху правителствата си.

Когато тази помощ е малка, тоест под процент от общите правителствени разходи, Дийтън смята, че няма проблеми. Като антипод той описва държави, където помощта съставлява до три четвърти от общите правителствени разходи и поради това, че парите не са на избирателите управляващите ги харчат както преценят. Негативният ефект се крие във възможността управляващите изцяло да забравят ангажиментите си към обществото и да се фокусират върху усвояването на средствата от донорските програми.

Държавите донори пък могат да си затворят очите за злоупотребите с техните средства, когато корумпираните лидери и кроникапиталистите около тях поддържат външна политика, която ги устройва. Накрая – условността на чуждестранната помощ може да доведе и до жертване на национален суверенитет в името на усвояването на тези средства.

Ето и най-интересният цитат от глава седма. Макар той да представлява само фрагмент от цялото изложение, претендираме, че той се намира в достатъчно ясен контекст и поднасянето му не може да се смята за манипулация:

Звучи ли познато? Дали не сме свидетели на точно това явление и в България. Ако вместо европейските фондове, инфраструктурата се строеше с обществени средства, може би обществото щеше да бъде по критично към факта, че малък брой фирми печелят обществените поръчки в областта на строителството. Кой знае, може би строителната ни олигархия, щеше да бъде натирена, а желанието да се строи качествено и изгодно, щеше да доведе в България чуждестранни изпълнители.

Дали срещу нечестната концентрация на обществени поръчки, не избираме да недоволстваме само устно, без да прибягваме до по-категорични протести, които биха блокирали държавната машина. Дали сегашното статукво на „недоволно мърморене“ не отразява опитите на низвергнатата олигархия, да предизвика обществено недоволство, но само с цел да измести доминиращата олигархия, а не да се изгради система за безпристрастно класиране на победителите в обществените търгове.

Подобен риск описва и самият Дийтън, твърдейки, че домогването до ресурсите на чуждестранни донори или приходите от износ на природни ресурси, може да доведе до обществени сблъсъци и граждански войни.

По-важно – привилегированите класи имат ясен интерес и склонност да ограничават достъпа до образование, чрез ограничаване на бюджетните разходи, като по този начин не допускат конвенционалното познание да се развива и обществото да осъществява по-зрял контрол над парвителствата си.

Не на последно място се натрапва и примерът със спирането на част от европейските средства през пролетта на 2014 година. Това се случи заради явни злоупотреби с изразходването им при първия мандат на ГЕРБ, но спирането на плащанията се стовари върху кабинета на Пламен Орешарски, който опита да води външна политика по сближаване с Русия.

И отново, въпреки, че злоупотребите бяха налице, плащанията се възстановиха, след като на власт дойде второто правителство на Бойко Борисов.

„Когато сме в един отбор, трябва да изповядваме общи ценности и цели“, ще каже някой и ще бъде прав. Но какво ще стане ако потоците от еврофондове се обвържат с евентуална подкрепа на България за Трансатлантическото търговско споразумение. Подкрепата на германския канцлер Ангела Меркел за това споразумение изкара стотици хиляди германци на протест между бундестага и правителствения комплекс по бреговете на река Спрее, но какво гарантира, че докато се гъне под натиска на собствените си избиратели, фрау Меркел няма да наложи на Бойко Борисов да се подпише категорично в подкрепа на трансатлантическото споразумение, преди от него да отпаднат неизгодните и опасни за България клаузи.

Примерът е образен, но достатъчно показателен за рисковете, които поемаме, като общество, обвързвайки публичните инвестици (и практически самият растеж след кризата) с европейските структурни фондове. Всъщност, напълно възможно е този риск да бъде оправдан, но тук не става дума дали този избор е правилен или грешен, а за стремеж към зрялост и отговорност при взимането на решения.
А точно тези качества се явяват дефицит в правителствата, когато икономическото неравенство започне да изкривява и резултатите от политическите избори.