Още не мога да забравя онози предиобед на 2008-ма, когато началникът на Дирекция „Данъчна политика“ към Министерство на финансите се зарадва при решението на депутатите държавата да приспада инвестициите в земеделска техника от облагаемата печалба на фирмите.

Това стана при гласуването на пакета от данъчни закони и бюджета за 2009 година. Мярката противоречеше напълно на следваната до момента политика – държавата да е равноотдалечена от който и да е икономически отрасъл и да насърчава всички по еднакъв начин – чрез унифициран нисък данък върху печалбите. Затова привидната сговорчивост на „финансите“ беше изненадваща. Но това бе игра – управляващите се похвалиха, че водят антикризисна политика и насърчават бизнеса, знаейки, че бюджетът няма да изгуби приходи, защото Европейската комисия щеше да го забрани. Така и стана.

По същия начин изглежда и заявеното съгласие от министъра на финансите Владислав Горанов (според червения депутат Петър Кънев), работодателите да могат да плащат част от трудовите доходи на служителите си под формата на ваучери за почивка на морето.

Ако той наистина е казал „да“, може да изглежда сговорчив и конструктивен, но да разчита на „лошите“ европейски чиновници да отрежат мярката.

Последното може и да не се случи, ако с ваучерите може да се плащат сметки и в хотелите от други държави на Европейския съюз. Логиката е, че не може една държава, като членка на общността, да стимулира само своите производители.

Затова или държавата трябва да измисли начин тези ваучери да се приемат в хотелите на всички държави на ЕС, или да не ги признава като разход за данъчни цели на фирмите. Възможен е и трети вариант – конкретна компания да се договори с хотел и да му изпраща на преференциални цени свои служители, но условието ще е това да става доброволно, и който работник не желае да почива в приятелският хотел, да получава пълното си възнаграждение в левове, а не във ваучери.

Правилата са такива и са за всички. Неслучайно, през 2009 година германското правителство разработи програма за стимулиране на автоиндустрията, по силата на която подпомагаше с до няколко хиляди евро всеки германец, който реши да остави старата си кола и да купи нова, с по-малко замърсяващ двигател. За да не наруши европейските регламенти – Германското правителство подпомагаше германците, дори когато новата им кола бе Шкода, Рено, или Дачия. Сиреч, пари се даваха и за купуването на не-германски автомобили.

Какви точно са намеренията на Владислав Горанов, ще разберем в близките месеци. Но е факт, че апетитите за стимулиране на икономиката с държавни средства стават все по-големи. След като през 2014 година правителството на Пламен Орешарски лансира програма за публични инвестиции с обем половин милиард лева, тази година кабинетът „Борисов“ 2 предприе програма за енергийна ефективност с мащаб един милиард лева, и дава изгледи, че може да я увеличи. Така само в рамките на една година, дозата на фискалната инжекция в икономиката се удвоява, макар програмата на ГЕРБ да не се отразява в разходите на тазгодишния бюджет.

Това е коренна промяна в отношението на политическия елит към бюджета и икономическите стимули. Освен това се наблюдава и приемственост. След като подходът бе възприет първо от партии със социален уклон, сега се прилага и от ГЕРБ, които не се смущаваха да бавят икономическото развитие на държавата в преследване на балансирани бюджети по време на първия си мандат.

За нас като данъкоплатци е добре да поискаме от управляващите да докажат, че упражняват новия подход, движени не от криминалните си апетити за присвояване, а от усещането, че може икономиката по-бързо да се върне към своя потенциал. За измерването на полезността от една или друга мярка са разработени фискалните мултипликатори, които измерват и правяг сравнима ползата от това държавата да направи конкретен разход, вместо друг, или вместо да намали определен данък, като остави парите на частния сектор.

До вземем за пример правителствената програма за саниране. Инвестициите в енергийна ефективност без изключение създават работни места. Това е заетост, изискваща ръчен труд и предлагаща доходи на хора с ниско образование, както и на хора, попадащи в така наречената „циклична безработица“. Те са изтеглили късата клечка да имат компетентността на зидари, водопроводчици, бояджии и кофражисти, но икономиката се развива по такъв начин, че за техните умения няма търсене. Тези хора със сигурност ще получат работа и доходи, с които след това ще потребяват и мултиплициращият ефект от тяхното „включване“ си струва да се остойности.

Идеята за стимулиране на туристическия бранш също може да сработи, ако се реализира правилно, и ако има смисъл от това. Не е тайна, че Черноморието ни е парцелирано между няколко големи фамилии и икономически групировки от една страна и множество малки туристически предприемачи, които развиват хотели за средната класа. Общественото доверие в първата група граничи с нулата и подпомагането им би изглеждало като поредният подарък за олигархията, който да се плати от данъкоплатците. Стимулирането на онези средняшките хотелчета също изглежда несправедливо в очите на хората, които са били пренебрегвани за сметка на някой чуждестранен турист.

За да може това недоволство да се преодолее, далеч по-удачно ще е ако държавата покрива част от разходите за труд на наетия персонал. Така средствата ще постъпват директно в работещите и няма да се създава усещането за незаслужено обогатяване на онези, които презастроиха морето. В допълнение – няма да има риск от изтичане на средства от програмата в чужбина и това ще направи мярката лесна за защитаване и пред европейските институции. Все пак англичани, германци и французи ще имат същите права да кандидатстват за субсидираните работни места, друг е въпросът, че няма и да си го помислят.

В допълнение, добре е инициативите за държавна намеса в икономиката (и още повече, ако е от кейнсиански тип) да се съпровождат с анализ за мултиплициращия ефект, който ще осигурят.

Планът на правителството е тревожен защото дефицитите, които залага, са дефицити на статуквото. Вместо да са дефицити на инвестициите, растежа и реформите, те ще бъдат дефицити на неефективната държава, притискана от демографски фактори и нежеланието на едрия капитал да проумее, че политика се води чрез разходите.

Ако това се проумее, ще можем да дебатираме по същество – да искаме ограничаване на сивата икономика и реформиране на публичния сектор, преди да прибегнем към вдигането на данъците. Но и това не трябва да се изключва като вариант.

Всъщност бюджетният дефицит и държавният дълг не са мръсни думи. Това са инструменти, посредством които държавата може да влияе на икономиката. Дори и заклетият либертарианец Калин Христов призна, че държавата се нуждае от инвестиции, които да създават мултиплициращ ефект (докато беше служебен министър на финансите). А той застъпи на поста си само три месеца, след като 2012 година приключи с най-ниския дефицит от началото на кризата и спестяванията бяха осигурени от държавните инвестиции.

В графиката, която прилагам под този абзац, се вижда оценката на Министерство на финансите затова как фискалната политика е влияела на икономиката. Правена е от експерти, за експертите на Европейската комисия в началото на 2014 година и показва, че годините, в които дефицитите са се свивали, всъщност правителството е вредило на икономиката. И обратно, през 2009 година, за която Бойко Борисов и първият му финансов министър Симеон Дянков се спукаха да се оплакват, че държавата е водена на съсипия, и харчовете са били като за последно, експертите твърдят, че е водена антикризисна бюджетна политика.
За да разсея съмненията, че програмата е минала през евентуална партийна цензура на Петър Чобанов, като пример цитирам и коментар от програмата за 2010 година, която бе изготвена по времето на Симеон Дянков:

Тогава защо да се притесняваме от плановете на кабинета?

Проблемът е, че едва през 2014 година започна да се говори за инвестиционна програма на правителството, която да ускори икономическия растеж. Година след инициативата на Петър Чобанов, и ГЕРБ решиха да работят в тази насока. Но вместо да заложат инвестициите в бюджета, те ги отстъпиха на банката за развитие и общините с програмата за саниране на жилищни блокове.

През 2014 година като журналист в „Капитал“ попитах тогавашния министър на финансите защо инвестиционната програма на правителството му не е съпроводена с анализ за мултиплициращия ефект, който тя ще окаже върху икономиката. Такъв документ щеше да направи от инвестиционната програма нещо оправдамо и защитимо от всякакви политически нападки.

Днес неговият приемник Владислав Горанов, също не намира за необходимо да защити програмата за саниране с подобен доклад. И така дори и тя да е правилна, атаките към програмата създават усещане за недоверие.

И докато правителствата правят инвестиции с недоказан ефект, застаряването на населението и нереформираните държавни служби също въвличат държавата в излишни разходи. А успоредно с дефицитите държавата увеличава и своята задлъжнялост и ако продължава в същия дух, през следващите 20 години може да стигне опасни за икономиката равнища на държавния дълг.

Днес България не е заплашена от гръцки сценарий, и всеки който твърди обратното, лъже. Но е напълно възможно в даден бъдещ момент дълговите пазари отново да пресъхнат, и ако в този момент българската икономика не е подготвена да изплаща задълженията си, катастрофата ще е налице.