„Кербала“ е един напълно приличен екшън, разказващ история за отбраната на кметството в иракския град Кербала. През пролетта на 2004 година то бе нападнато и в продължение на три нощи и три дни обкръжените полски и български войници даваха отпор на иракските бунтовници (може и да има по-точна дума, за врага, но не се сещам). Това, което можем да научим е, че официално тази отбрана не се е случила, а водачите на коалицията – САЩ са представили инцидента като междуособици, в които са участвали само иракчани (нещо доста смешно, като се има предвид, че още през 2004-та година научихме за тази обсада, може би дори още преди тя да приключи, в новините вече се говореше за нея).

Но да се върнем на филма. Начинът, по който започва, е класически – идват новобранците, следват лафове и шеги на старите войници, изведнъж лошите нападат, добрите показват героизъм и се стига до щастлив край. Само дето нападенията са няколко. Колкото и да ми хареса видяното, не мога да отрека, че финалът също беше класически. Завръщане на доблестните победители, презрели суетата, забравили гордостта и стремежа да се окичат с медали, доволни, че просто адът е свършил.
Но какво друго може да ни представи, продукцията, ако отразява истински случай и той е бил точно такъв. Това, с което режисьорът Кшищов Лукашевич се е справил най-добре, е да създаде усещане за отвратителността на ситуацията и достойнството на героите без да вкарва в устите им пропагандни реплики. Лъжичките катран, които отровиха „Пъръл Харбър“ и Black Hawk Down, липсват в „Кербала“. Не се говори за бой до последно, а за капитулация. Вместо да мислят как да се обърнат ситуацията, когато е най-тежко, героите коментират дали няма да бъдат изклани, ако се предадат. Развръзката настъпва, когато решават да освободят цивилните заложници, разположени около минохвъргачката, с която ще започне следващата атака.

„Кербала“, както повечето руски филми и в контраст с американските, показва страха и неговото преодоляване. Митичните офицери, които стоят дистанцирани от войниците за да поддържат респекта им, каквито познаваме в американското кино, липсват. Полският капитан Калицки (изигран от Бартоломей Топа) пие водка със сержанта, само минута, след като го е видял как „действа“ малкия си брат. И пак същият полски капитан защитава войниците от опитите на един амбициозен поручик да ги юрка.

Българският капитан Гетов пък „говори“ с войниците си, да освободят заложниците, вместо просто да им заповяда, или да им постави задача. Това размиване на дистанцията между офицер и войник е характерно за две ситуации – на най-сплотените екипи и на най-слабите подразделения, където низшестоящите не спазват дисциплина, а командващите са загубили авторитета си. Може би заради сложността на този тип отношения американското кино ни ги спестява в повечето си филми. Идеята обаче е друга. Макар и като сюжет филмът да напомня много, вече екранизирани битки, той впечатлява с реалистичността си. Разкриват се истинските емоции, а не на героизирани характери.

Не на последно място, филмът е опит да се демонстрира уважение към хората, които служат на националния интерес. Правилна или грешна, една военна мисия в чужда държава се случва по волята на правителство и парламент. И ако някой е виновен за нея, това са управляващите и избирателите им. Войниците просто си вършат работата.

Много бих се радвал, ако този филм бъде изгледан от една адвокатка, бивш депутат от БСП, с афинитет към създаването на нови политически проекти. Не казвам името на въпросната особа, защото възнамерявам да припомня колко тъпа е беше тя, когато преди близо 15 години в парламента се обсъждаше дали България да изпрати свой контингент в Ирак и тя обясняваше, че българските войници няма какво да се правят на рамбовци. Тази гъска не беше първата, хвърлила кал по въоръжените сили, но беше част от тълпата, създала условията за интелектуалното осакатяване и унижението на, което се подлага системата на отбраната.

На пръв поглед събитията може и да не изглеждат свързани, но именно мисиите на България в Ирак и Афганистан станаха причина за приемането ни в НАТО и за отмяната на наборната военна служба. И въпреки това, освен тържествените погребения на загиналите също в Кербала герои, като общество не сме показали с нищо, че ценим приноса на тези хора за нашата сигурност.

„Мога да се оправя с куршумите, с бомбите, с кръвта. Не искам пари, не искам медали. Просто очаквам да покажеш малко уважение“, каза героят на един американски филм. Но ако в Съединените щати махалото е в онази крайност, където военните филми пропагандират войнската саможертва като най-висша ценност, у нас хората с униформа трябва да гледат полски филм, за да видят някаква форма на признателност, за труда си.