В началото на кризата, през есента на 2008 година, българските банки не бяха изложени на слабостите, които разтърсиха финансовия свят. Те бяха активни в кредитирането на български фирми и домакинства, вместо да придобиват ипотечни облигации и деривати върху тях.

Затова и нашите банки не бяха подложени на шок, който да изисква капитализиране с държавни средства, добил популярност като „национализиране“ (апропо, всеки който смята, че национализацията е прерогатив на комунистите, нека погледне към банковите системи на Великобритания и САЩ).

Рискът за българските банки бе, тъй като са предимно притежавани от чуждестранни банкови групи, да не пострадат заради лошите инвестиции на своите собственици. Например централата на банка „Х“, която е базирана в Западна Европа, да се е нагрухала с токсични активи и да компенсира обезценката им, като изтегли депозитите и краткосрочните заеми, които е отпуснала на дъщерната си банка в България.
Такива апетити е имало, но те са били отклонени по категоричен начин, или поне така разказа Иван Искров по време на една кръгла маса през септември 2009 година.

През есента на 2008 година обаче рискът западните и южни централи да теглят ликвидност от дъщерните си банки в България, се отричаше от БНБ.

И ако трябва да резюмираме – опасенията от подобни действия бяха основателни и потвърдени, но чак когато проблемът отмина.

Въобще, потайността е една от основните характеристики на централната ни банка. И донякъде съм склонен да я разбера (макар да не съм сигурен че такъв подход е оправдан) – все пак сме държава, чието население има ниска финансова култура, минала през сериозна банкова криза в средата на 90-те.

Затова и през 2008 година БНБ и правителството предпочетоха да спасят една от търговските банки, като класифицират информацията до 2016 година.

Дали това е най-добрият начин може да се спори, но е факт, че централната банка си свърши работата към онзи момент и с това получи някакъв кредит на доверие. И тя продължи да управлява специфичните проблеми на банковата ни система дискретно. Проблемите бяха свързани с кредитирането на бизнеси, които са циклични – имоти, строителство и туризъм, и които след началото на кризата се затрудняваха в това да изплащат получените заеми.

Влошаването на кредитните портфейли рядко налагаше банки да повишават капитала си за да не позволят на загубите да засегнат спестяванията на хората, но и това се случваше.

Нередното в случая е, че платежоспособните длъжници не носят отговорност за провала на тези, които не могат да обслужват задълженията си и не са длъжни да ги покриват. Нито пък трябва да плащат за грешните преценки на банките, които освен тях са кредитирали и неплатежоспособни длъжници. Но централната банка предпочете да толерира тази практика, вместо да потърси друго решение, с което да не се мачкат бизнеса и домакинствата.

Но такова решение имаше и минаваше през справедлива преоценка на кредитните портфейли на търговските банки, която да се нанесе във финансовите им резултати, и ако трябва да се рекапитализират. При липсата на възможности евентуална рекапитализация да се направи от банките майки, тя можеше да стане с предпазно споразумение с Международния валутен фонд. По негова линия правителството щеше да има бърз достъп до евтин ресурс, с който евентуално да подкрепя капитала на банки със значително влошени кредитни портфейли. За такова споразумение е работено през пролетта на 2009 година, но от МВФ са поискали да финализират преговорите с новото правителство, ГЕРБ се отказват от него.

Със сигурност програмата на МВФ като подход е имала минуси, но е имала и плюсове, и сигурно в БНБ са имали причина да убедят правителството на Бойко Борисов да откаже програмата на МВФ. Но обществото имаше право да знае и да избере дали да плаща с обедняване и депресирана икономика за стабилността на банковата система, или да поиска преструктуриране на банковия сектор, включително и с държавно участие. Тази алтернатива обаче, въобще не стана предмет на обсъждане в предизборните дебати от 2009 година.

А претоварването на частния сектор бе неделима страна на медала наречен „банкова стабилност“. Всяка от годините след 2009 бе съпътствана от свити държавни инвестиции и разходи, които потискаха икономиката и караха хората да спестяват, вместо да потребяват, или инвестират. В резултат банките се напълниха с ликвиден ресурс, който ползваха за изплащане на задълженията си към своите централи.
Или казано с други думи – синхронизираната политика по потискане на икономиката и здравите кредитополучатели доведе до ребалансиране на банковата система и намаляване на зависимостта й от външни капиталови потоци.

И в това БНБ отбеляза втори успех. За проблеми в банковата система не се говореше, а хората, които смятахме, че официалните отчети на търговските банки са напудрени, се успокоявахме, че поне БНБ знае, къде са проблемите и може да ги решава тихомълком.

Да, ама не

Фалитът на КТБ показа, че централната банка се провали в мисията си на надзорник. И този провал е провал не от 2014 година, а от поне пет години по-рано. И понеже е провал с толкова ранна дата, може да се съмняваме дали банката, на която е оказана помощ през 2008 година, е променила нещо. Също можем да се съмняваме и дали няма други банки с криминални кредитни практики. А нашите съмнения се споделят и от Европейската Комисия и това е показателно за провала на БНБ в рискованата игра да действа тихо и задкулисно, без да дава отчет на обществото.

Затова е добре преди да се избере ново ръководство на БНБ, потенциалните кандидати за управител и подуправители да покажат и някаква концепция как смятат да изпълняват мандатите си по – поддържане на валутния курс и гарантиране на стабилността на банковата система.

В следващите дни ще споделя и някои мисли за конкретните качества, с които трябва да разполага бъдещият мениджмънт на БНБ, както и за някои неписани задължения, които ще трябва да припознаят новите управители и подуправители.