Само за половин година, след като отстъпи поста си доброволно, без да води кампания за втори мандат, държавният глава вече е дал десетки интервюта и в тях може да се проследи един основен рефрен. Той се повтаря постоянно, по няколко пъти и до втръсване. Това е изтъкването на неговите лични заслуги за едно или друго събитие, както и постоянното натякване за широкото международно признание, което получавал, когато е пътувал зад граница.

Стигна се дотам, че в едно интервю дори обясни как представлявал България на някакъв международен форум. Може и така да е било – да е бил упълномощен от Народното събрание или от правителството. Но този факт не е публично известен. Известно е единствено, че бившият държавен глава сякаш е забравил, че от януари насам друг изпълнява тези функции.

Поведението на Росен Плевнелиев със сигурност ще влезе в учебниците, най-малкото като отрицателен пример как един политик не трябва да се държи, след като напусне сцената. Ако той имаше визия, редно беше да се кандидатира и да води борба за мнението си. Вместо това сам се отказа от надпреварата, но днес присъства в медиите като някаква тетка, постоянно даваща мнение по всички въпроси. И резултатът не е нищо друго освен системни усилия да подкопае авторитета на новия президент, а това е последното, което се очаква от човек, който е бил държавен глава и сам се е отказал от позицията.

Не, че няма право на изразяване. То му е гарантирано от конституцията. Но обаждайки се по всеки въпрос, президентът от 2012 до 2017 г. кара хората да се чудят дали наистина е на себе си. Осъзнава ли, че вече е напуснал офиса на „Дондуков“, или нещо в главата му е хлопнало и го е оставило да си живее в отрицание за реалността с мисъл, че още има неща, които зависят от него.

Всъщност, едно стана ясно. Ако си спомним онази среща на премиера Борисов, финансовия министър Владислав Горанов и подуправителя на БНБ Калин Христов с германския финансов министър Волфганг Шойбле, ще видим, че на срещата присъстваше и Росен Плевнелиев. Той присъстваше и в Скопие, където Борисов подписа договора за добросъседство с Македония.

Росен Плевнелиев е на първа линия в лобизма за американските изтребители F-16 и дори си позволи да профанизира темата, заявявайки, че както той цял живот е карал автомобили втора ръка, не трябва да има проблеми и в изтребителите втора употреба.

Общо взето – Росен Плевнелиев е дворцовият шут на Бойко Борисов. Воден на каишка като маймунка в цигански цирк, Росен Плевнелиев върши и говори това, което иска Бойко Борисов. Плевнелиев е неговият клин, пазещ отворена вратата към жълтопаветниците и тези, които една пиарка преди време нерече „умните и красивите“. Няма да е учудващо и ако един ден Росен Плевнелиев стане лице на следващ десен проект, който подобно на реформаторския блок да бъде смокинов лист за следващо управление на Борисов.

Патологията на ГЕРБ-ерите е да мислят за себе си като нова ера в историята на България. Поредният пример за това е коментарът на Росен Плевнелиев за договора за добросъседство с Македония.

„Аз изиграх ролята на катализатор, на човека, който хвърли бомбата, той (подразбира се Бойко Борисов) успешно завърши делото“, каза бившият президент. Той добави, и че се гордее, че е изиграл роля за това отношенията с Македония да бъдат поставени на различна основа. Според него е трябвало да се промени подходът на България към съседната страна – „от романтичната фаза към прагматична фаза“, визирайки отказа си да посети запдната ни съседка, докато е бил действащ президент.

Интересно, кое е изиграло по-голяма роля – загубените от ВМРО ДПМН избори, новите искания на албанското малцинство и заплахата от сепаратизъм, или домогванията на Русия към Западните Балкани. На тях САЩ и Европейският съюз решиха да отговорят с ускорена евроинтеграция на Западните Балкани. Процесът е особено видим в последните месеци и не е ясно какъв точно принос към него има Росен Плевнелиев, освен ако не се чувства повече част от германския и американския политически апарат, отколкото от българския.

Между другото, това може би обяснява и защо се хвали толкова много с топлия прием, който получавал в чужбина. Не би ли било показателно за успеха на мандата му, ако например Плевнелиев получаваше топъл прием в България. Както каза един друг президент: „Аз не съм ваш приятел, аз съм държавен глава на моята страна“. Най-вероятно човекът е работилза чуждите интереси, вместо за българските.

Само след няколко седмици един уважаван генерал Румен Радев предстои да стане президент на България, а един популист Станислав Трифонов и неговия екип от сценаристи унижиха парламента без дори да са се явили на избори и започнаха да се изживяват, сякаш са глава на държавата и единствен легитимен изразител на единодушна народна воля. Липсваха им само кафявите ризи, за да бъде пълен аналога с предхитлерова Германия. Сега, разликата е, че Румен Радев има възможност да посече популистките домогвания на Трифонов и антуража му, защото иначе историята заплашва да се повтори.

В безпрецедентен акт на самоунижение, по-малките популисти от българската политическа система отидоха на среща със сценаристите на Слави Трифонов, която, ако се съди по излъчените записи, е приличала повече на трибунал. Сценаристите питат политическите партии дали ще уважат „волята на народа“ и да приведат в действие незабавно резултатите от последния референдум. При обяснението, че партиите не смятат да следват дословно и незабавно повелята на резултатите от референдума, така наречените сценаристи започват тиради, с които унижават гостите си.

Опитите да се изрази различно мнение са предадени от записите, но последвалите коментари в ефира на предаването, когато водещият няма опозиция, обезличиха казаното от разномислещите на срещата.

Това принизяване на българския парламент, при което първата, втората, четвъртата и петата най-големи политически сили отидоха на крака пред екипа на един популист, да засвидетелстват уважение, е най-голямата легитимация на Станислав Тодоров Трифонов като политическо явление. Ако до вчера той бе талантливо телевизионно лице, вече е политическа фигура, която няма партия, не се явява в парламента, но претендира да участва в управлението на държавата, уж от името на народа.

Желанието на Жельо Бойчев от БСП, Рубен Петков  от АБВ, Цветан Цветанов от ГЕРБ и Радан Кънев от вече не знам какво, да се покажат и да демонстрират някакви мускули, доведе до изказвания, които бяха подложени на тенденциозни тълкувания впоследствие. И тези тълкувания бяха в отсъствие на иначе осмелилите се да присъстват и да се изкажат политици. Така гафът им е нещо много повече от комуникационен провал. Неспособни да изложат позиция в среда, която няма да обезцени думите им, те направиха една грешка. Последствията от тази грешка обаче ще са много по-големи, защото утвърдиха Станислав Трифонов до ранг на кукловод.

Струва си да се отбележи, кои партии решиха да не удостоят телевизионните популисти с присъствието си. Това бяха ДПС и Патриотичния фронт и каквито и други грехове може да им се приписват, изборът да не сторят поклон на псевдоинтелектуалните сценаристи, е постъпка заслужаваща уважение.

Иначе, интересни бяха и последващите изказвания на сценаристите. Значи, желанието на народа за реформа в избирателната система трябвало да се случи от сегашното Народно събрание, а не от следващо. Народът не се нуждаел от избори до дупка.

Също, както така наречените умни и красиви, които искаха предсрочни избори за да може Орешарски да си отиде, но след това запяха, че повече предсрочни избори ще са вредни. „Важно е да се проведе изборът в наша полза, след това наистина не е хубаво да има повече избори“ е посланието на всеки популист от Росен Плевнелиев до кафяворизците на Слави Трифонов.

Сега остава да видим дали политическите партии наистина са водени от нищожества или от хора, които имат поне малко съзнание за отговорността, която носят, пребивавайки в Народното събрание. Демокрация не се прави, прилагайки диктатурата на малцинството. Доколкото резултатите от ЦИК говорят нещо референдумът няма задължителен характер и политическите сили трябва да отчитат и волята на по-голямата половина от обществото, която реши да не гласува на референдума, или да гласува против.

Ако Трифонов и сценарната му шпиц команда искат да направят нещо, може да се явят на избори, да започнат да отговарят за действията си и да зарежат студиото, от което излъчват пропаганда цяла вечер. Иначе, паралелите с Хитлер, Сталин и други исторически батки все повече ще се засилват. Работата е там, че ако една трагедия се повтаря, най-често това е като фарс. Само си представете – Русия имаше Сталин. Германия Хитлер, а ние ще имаме един намръщен самовлюбен чичак , който смята, че най-силен аргумент е повишеният тон. Той и псевдоинтелектуалната шайка сценаристи, които изведнъж се видяха в обувките на политици.

„Нека винаги помним и следваме Апостола на свободата, който искаше да се освободим сами, а не някой друг да идва да ни освобождава, защото „който ни освободи, той ще ни пороби“.

В думите му прозира типичната за Български политици склонност да говорят с намеци, вместо да изкажат идеята си ясно. Последното може да бъде оправдано, предвид че намекът касае Русия, и не е хубаво да се предизвикват дипломатически скандали без специална причина. Провалът на Плевнелиев бе, че опитвайки да придаде излишна тежест на думите си и да представи противопоставянето на Русия като вековна мисия на българската външна политика, той компрометира идеята си.

Тук не става дума за това дали цитатът е смислен от философска гледна точка, а за това, че държавният глава отново изглежда нелепо, изричайки нещо, което не е вярно.

След като преди почти година и половина обясни, че при падането на Тодор Живков е бил на митинг и е направил два плаката за издигане, а се оказа, че на 10-ти не е имало митинг, Росен Плевнелиев влезе в обяснителен режим. За него датата била абстрактно понятие, което маркира развиващия се процес по смяна на държавното устройство, а не конкретен отрязък от време.

Както казват адвокатите: „не е важно да повярват на версията ти, а да не могат да я оборят“. Само че това не е съдебен процес а е общественото мнение. И Държавният глава Росен Плевнелиев, който, който по Конституция е върховен главнокомандващ на въоръжените сили, не помни ясно дати, говори с неверни неща с категоричност, и в официални обръщения допуска да бъде подведен за автентичността на думи, които цитира.

Щеше да е заяждане на дребно, ако няколко лапсуса се преекспонират до претенцията за цялостна оценка за работата на президента, но не е само това. Държавният глава заслужава всеобщо уважение за последователността, с която се злепоставя и демонстрира непрозорливост и некомпетентност по важни за държавата въпроси.

Той бе против изграждането на ограда по границата с Турция, а след това се противопостави и на идеята българската армия да се включи в отбраната на националните граници. Все неща, които никой сериозен политик не смее да отрече като необходимост за опазване на националната сигурност. Ето и пълния цитат от едно такова изказване, в което потвърди неспособността си да бъде пълноценен държавен глава:

На фона на тези думи всички дребни грешки губят съизмеримост, а на обществото му остава да се надява, че в оставащите 10 месеца до клетвата на следващия президент няма да се случи нещо извънредно, което да наложи Росен Плевнелиев да упражнява други освен представителните си функции.

Целият речитатив на президента цели да каже, че в момента заплаха за България е Русия и трябва да сме предпазливи към великата сила, с която имаме морска граница. Това бе смисълът на посланието, че освободителите стават поробители. Изказването му от петък бе индиректен отговор към призива на вицепрезидента Маргарита Попова, че България се нуждае от ясна доктрина за националния интерес.

Очевидно страхувайки се, че може да се прокрадне идея за твърда позиция пред големите държави на ЕС и ограничени ангажименти в експанзионистичните действия на НАТО, Росен Плевнелиев опитва да убие дебата още в зародиш.

В отровената среда на поддържани от вън политически лидери и медии, такъв дебат наистина крие заплахата от неочаквани и вредни последствия за държавата. Като например, че може противопоставянето на скъпи и опасни кампании извън територия та на НАТО да се обърка с напускане на НАТО. Или че, отстояването на Националния интерес може да оправдае дори напускане на Европейския съюз. По същество това са идеи, които на този етап изглеждат опасни и криещи много повече рискове, отколкото ползи за България. Заради токсичността на политическа среда обаче те могат да хванат почва и в платформите на сериозни партии, а не само на движения, които се водят от престъпници като „Атака“ на Волен Сидеров.

С очевидно ограничения си капацитет държавният глава се проваля в няколко свои задачи. Първата е да обясни, че като част от един политически, или военен съюз трябва да спазваме ангажиментите си към него. Втората е, че като част от такива съюзи, трябва да влияем на тяхната политика и да не искаме доверието в тях да се разклати, от нагърбването с непосилни задачи (3:17 минута от видеозаписа).  Такива може да са както допускането на милиони мигранти, така и военните мисии в държави, които не членуват в НАТО и не са показали, намерения за агресия. Още по-опасни са кампаниите, без ясна цел и стратегия за изтегляне след постигането на целта. Провал по всяка от изброените точки може да подкопае и доверието в самите обединения – ЕС и НАТО, но въпреки това президентът Росен Плевнелиев зове за сляпо и безропотно споделяне на всички рискове, без да се държи сметка за измеренията на националния интерес.

Може би затова в много хора днес е налице притеснението дали държавният глава и върховен главнокомандващ би бил толкова ревнив към използването на армията, ако става дума за изпращането й в подкрепа на съюзническа мисия в Украйна, или Сирия, както и при изпращането й на границата с Турция?

Това са думите на чиновник от държавната администрация, с който си говорихме през лятото на 2013 година, ден след като президентът Росен Плевнелиев наложи вето върху актуализацията на бюджет 2013.

Репликата на икономиста бе предизвикана от отговора, който държавният глава даде на мой въпрос от 7 август 2013 година. Тогава на пресконференция президентът изброи мотивите си да наложи вето. Аз го попитах “каква е разликата между актуализацията на бюджет 2013, която спира и актуализацията на бюджет 2010, която одобри в качеството си на министър и която има същите характеристики като новата”. След като помълча 5.5 секунди за размисъл и преглътна два пъти, президентът отговори: „Редно е да се учим от грешките, дори, когато са наши“.

Това вбеси чиновника, защото от увеличението на разходите с повече от милиард лева, регионалното министерство взе близо половината средства, и ако не беше министерството на Плевнелиев.
Всъщност, това бе искрата. Гориво за пламъка бе, че президентът е способен с лека ръка да отрече нещо смислено, само и само за да постигне тактическата си задача да накълве кабинета „Орешарски“ и да го изкара дори по-лош, отколкото е, след очевидното компрометиране с номинирането на Делян Пеевски за шеф на ДАНС.

Актуализацията на бюджета наистина доведе до плащането на просрочени стари дългове, както бе обявено. Това е видно от нотификациите на Европейската комисия (тук има малко повече информация). Те доказват, че президентът Росен Плевнелиев използваше конституционната си власт да налага вето не за да защити обществения интерес, а с цел да усложни и без това напрегнатата политическа обстановка. Това не е злоупотреба с власт, квалифицирана от Наказателния кодекс. Това е злоупотреба с властта, която народът очаква да се използва по предназначение, от един истински държавен глава.

Това са моите лични преживявания от отразяването на президентската институция по времето на Росен Плевнелиев. А сега ще поразсъждавам малко за силните страни и слабостите на държавния ни глава.

Да видим плюсовете

Росен Плевнелиев е твърд поддръжник на прозападната външна политика на България. Да бъде лоялен член на Европейския съюз, и надежден съюзник в отбранителния блок НАТО. Моята убеденост е, че това е правилната външнополитическа ориентация за държавата ни на този етап от историята и затова подкрепям всеки президент, когато защитава тази постановка.

Също така бях респектиран от силните му думи, с които коментира назначаването на Делян Пеевски начело на ДАНС. Тогава президентът заяви буквално: „Свалям доверието си от това правителство“ и призна за съществуването на дълбок разрив между държавния глава и изпълнителната власт. Толкова дълбок, че всички да се замислят, че това е проблем за държавата, и чието решаване не трябва да се отлага.

Президентът показа морал и когато трябваше да уважи встъпването на Венета Марковска в длъжност като конституционен съдия. Последните положителни изяви на Росен Плевнелиев са свързани с призива му за адекватно финансиране на отбранителния сектор. Ако някой не знае, общата численост на въоръжените ни сили е по-малка от тази на московския гарнизон, който парадираше на червения площад по случай денят на победата – 9 май. Ако някой смята, че държавата ни не се нуждае от собствен отбранителен капацитет и не трябва да влага средства в изграждането му, той няма да срещне съмишленици сред авторите в този блог. Но поне президентът показа правилно мислене и отстояване на правилните принципи.

Това сякаш изчерпва ползите от него като президент 

Точно по въпросите за отбраната може да се види колко непоследователен и мек всъщност президентът. Той наистина заговори, че отбраната се нуждае от повече средства, но го направи, след като бе посетен от генералния секретар на НАТО – Йенс Столтенберг. Очевидно дипломатът е свършил доста добра работа, за да накара държавния глава да заговори за проблемите на отбранителния ни капацитет. Речитативът на президента се промени точно заради Йенс Столтенберг, а не заради собствено прозрение. Вече е ясно, че Плевнелиев има склонност да се бърка в бюджетната процедура на правителството, и затова остава неразбираемо защо не каза нищо по отношение на бюджет 2015, докато се гласуваше в парламента миналата есен.

Този казус показа както двойния стандарт на президента, така и сервилността му пред партията, която го издигна. А този недостатък в държавния глава задава риска от дезинтеграция на обществото – поляризиране на позициите, подкопаване на доверието в самата държава като абстрактно понятие и дефиниция за суверенитета на територията, която населяваме.

Другото възмутително нещо в личността и действията на държавния ни глава са лъжите, с които от време на време опитва да се изкара като добър държавник. Все пак далеч по-достойно е да кажеш истината за действията си в студените дни на ноември и декември 1989-а година, вместо да лъжеш, че си бил борец за демокрация и си присъствал на митинги, на които документирано със снимки липсваш.

Кой би осъдил един човек, че на 25-ата година от живота си в строй подобен на комикс, е бил аполитично настроен, и не е знаел каква политическа позиция да заеме. Но, той трябваше да се изкара рушител на комунизма и плати затова с излагация дори в очите на хора, които споделят неговите възгледи. Вярно, не се стигна до оставка, но липсата на уважение понякога е дори по-сериозно наказание за държавен глава. Ако не за него, то за гражданите на държавата му.

Безбройните гафове и лапсуси дори няма да ги споменавам. И дори въпреки тях смятам, че качествата му, или по-точно про-западната позиция на президента е достатъчно тежък фактор, за да го предпочитам пред Георги Първанов. Но си мисля дали не може да се намери държавен глава, който да комбинира в себе си както правилни външнополитически възгледи, така и малко повече зрялост, улегналост и твърдост, присъщи за високия пост, който заема.