И докато Ангела Меркел гледа на света с лещи в цветовете на дъгата, държави като България са натискани да не строят огради по границата си с Турция. Принуден все пак да направи нещо, но внимавайки да не раздразни своя германски ментор, премиерът, или хората от екипа му възприемат една стара тактика на замаскираните действия.

Първо полицаите по границата бяха инструктирани да отпращат мигрантите с ритници обратно в Турция, но се появи запис с практическото приложение на тези инструкции и правозащитните организации скокнаха. След това се случи и инцидентът, при който полицейски изстрел рани смъртоносно чуждестранен гражданин, а друг почина от хипотермия, след като е бил върнат в турските гъсталаци и държавата трябваше да повиши дискретността на провежданата политика. Как? Като възложи мръсната работа на доброволци като Динко от Ямбол и патрулите  със свински опашки. Така държавата преминава от категорията „лоша“ в категорията „безсилна“. Враждебното отношение поне привидно не е държавна политика.

Просто държавата е слаба, и вакуумът се запълва от нейни граждани, които понякога се изсилват в иначе справедливия си порив да пазят  родината. Проблемът е, че ако тези самодейци бъдат оставени твърде дълго на воля, накрая придобиват достатъчно сили за да станат заплаха и за българите. Докато в бивша Югославия вършееха паравоенни сръбски организации, прочистващи етническия състав на провинциите, чрез прогонване на хървати и бошнаци, у нас се даваше старт на държавно отгледаните милионери. В резултат Сърбия се сдоби с герои като Желко Разнатович – Аркан, а ние с олигарси и мутри.

Хубавото на ретроспекциите е, че показват какви последствия може да доведе повтарянето на една и съща грешка. След изчерпването на сегашните олигарси и изчезването на ренесансовите бандити от силовите групировки, Динко от Ямбол и другите като него могат да се превърнат във втора смяна силоваци, сложили костюми. Нещо като новите Васил Илиев, Георги Илиев, Иво Карамански, Маймуняка. Само че ще са окичени с медалите на герои и защитници на родината, а това ще затрудни всеки опит да бъдат неутрализирани като  обществена опасност.

Всичко това може да се окаже и една антиутопия. Възможно  е държавата просто да е слаба и да не може да противодейства на Динковците, или пък те да се маскират като пазители на границата, а реално да събират транзитни такси от преминаващите. Добре е обаче да се забележи, че с действията си те изразяват нещо, което държавата не смее да каже. А то е, че европейският модел за мултикултурализъм изглежда твърде рисков за мнозинството от българите. Динко се ползва с подкрепата на много българи и тези българи заслужават да бъдат чути. Волята им е да не се допуска засилване на миграционните потоци и след като правителството споделя тяхното мнение (поне на думи), по-правилно ще бъде открито да си свърши работата, вместо да възлага задачите на частни изпълнители.

Ако пък някой кандидат премиер иска България да стане гостоприемна за бежанците, мултикултурна държава, може да разпространи подобен манифест в предизборната си кампания. Преди това, хиляда пъти по-честно ще бъде да завършим оградата с Турция и да построим такава по браздата ни с Гърция, след което да си ги охраняваме съвестно. Но за разлика от Дейвид Камерън и Виктор Орбан, Бойко Борисов няма кураж да се опълчи на Ангела Меркел и розовите в обкръжението й. Затова Динковци ще има, както ще има и „свински опашки“ и тяхната власт ще расте, докато управляващите ги признават за по-малка заплаха от тази, която миграционните потоци носят.

А общото между Меглена Кунева и Динко и „свинските опашки“ е, че са част от една и съща машина. Вицепремиерът е част от нейното лице и опитва да замазва гафовете на Борисов пред западното общество, а Динко и „свинските опашки“ са ударниците. Не най-достойната политика, но това се случва, когато лидерите на Европейския съюз са неспособни да проумеят магнитуда на случващото се и оставят малките  държави да се оправят сами. Случва  се и когато премиерът на България мисли само за усвояването на средства и не иска магистралите му да станат заложници на една открита и последователна политика по отношение на мигрантите.

Спирането на обществените поръчки е опит за демонстрация на честност и принципност, както и непреклонност пред олигархията в борба срещу корупцията. Причината – очевидният факт, че България се проваля като държава не само пред българското общество, но и пред Европейските институции. За тях става все по-трудно да подкрепят Бойко Борисов като евентуална опора срещу руските домогвания, защото почват да приличат на колониални сили в епохата между Бисмарк и първата световна война.

Евентуално решение да сменят техния „негодник в България“ с друг е най-лошият сценарий за Бойко Борисов,а може би точно това става. Навярно вече е трудно за Ангела Меркел да обяснява защо стои зад държавник като сегашния ни премиер. В САЩ пък, където по традиция не се държи сметка за проамериканските сатрапи на местно ниво, притеснението е, че подкрепата за Бойко Борисов дискредитира водещата сила в НАТО така, че да приличат на Китай, когато подкрепя Северна Корея.

Докато Бойко Борисов бърза да оправи имиджа си в едно с този на евроатлантическите му покровители, може да се окаже пометен от трус с много по-голям магнитуд, идващ от съвсем различна посока. Става дума за миграционната вълна от изток, за която България става все по-вероятно трасе по пътя на запад.

Миграционният натиск

Нестабилността в Турция и блъфовете на Ердоган, че може да пусне свободно милионите азиатски мигранти да влязат в Европа вече имат проявление в България. Неизвестен до миналата седмица ATV любител от Ямбол – Динко Вълев, арестувал/пленил група нелегални мигранти и се гордее, че го направил, заплашвайки живота на един от тримата им приятели, които вече е проснал на земята.

Безкритичното отношение на медията към посланията, които отправи Динко, включително и за убиване, може да се обясни единствено с две неща. Или България се е разпаднала дотам, че да няма институция, която да санкционира пропускането на език на омразата, или че разпад има, но подобни „лъчетерапии“ са плод на някоя от задкулисните лаборатории, действащи в България. Нещо като: ако няма държава да пази границите, Динко и други национално отговорни люде щ е изземат нейните функции. Няма да убиват мигрантите, но може да ги понатупват и след това, те ще обясняват на роднините си, да избягват България.

Тревожното всъщност е, че двете обяснения не се изключват взаимно. Държавата може едновременно да се разпада до степен, че медийният регулатор е безсилен, а по същото време негласно да се насърчават местни опълчения, които да помагат на полицията и армията.
Това не е хубаво, но какво друго остава на България?

Ударното харчене за инфраструктура, за което управляващите искат дори да разхлабят фискалните правила иззе ресурс от други сектори, в които държавата все по-осезаемо се проваля. Такива са сигурността и отбраната, а най-безспорното доказателство е мизерията, в която работят командированите полицаи и вероятността в тяхна подкрепа да се изпратят военни.

Когато премиерът е фокусиран върху обществените поръчки, изливането на асфалт, някак си му идва удобно да повтаря, че е за европейско решение на миграционната криза. Тоест липса на комплексно решение за изграждане на оградителни съоръжения. Обществото обаче има собствен разсъдък и има право да се притеснява, дори след като чуе опорните точки на министър-председателя си.

Решението на Европейския съюз да отвори границите си за хора от Северна Африка , Близкия и Средния изток вече подкопава устоите на силни държави като Германия и Франция. На този фон България все по-отчаяно се нуждае от собствена доктрина за реакция на миграционната вълна, а ако предвид се вземе ограничеността на ресурсите, най-евтин и сигурен вариант остава да се засили контрола по границите, включително и ако се изградят огради по границата не само с Турция, но и по тази с Гърция и Македония.

Може да се окаже, че недопускането ни в Шенген е дори полезно, защото ограда по границата с Гърция е ограда с Шенген. Просто времената са такива, но очевидно ступорът, в който е изпаднал управленският център, е доста сериозен.

Държавата няма капацитет да осигури на мигрантите достойни условия на живот, но зависимостите на премиера не позволяват категорични мерки като затваряне на границите, каквито предприемат Сърбия, Унгария и може би Македония.

Идеята на всичко, казано дотук е, че Бойко Борисов може да си отиде не заради корупцията, а заради отказа да противодейства решително на миграционните процеси. Колкото и могъщи да са покровителите му в Берлин и Вашингтон, те не могат да го предпазят, ако му бъде поискана сметка защо е допуснал България да се превърне в задънена улица за мигранти с вход от изток и липсващ път на запад.

Мигрантите, каквато и да е причината да потърсят живот в Европа, носят свои културни различия. Тези различия водят до сексуални посегателства, бракове на малолетни и genital mutilations (това нарочно не го превеждам) и дори пет процента от тях да смятат изброеното за нормално, България има сериозен проблем, защото не може да си позволи да ги превъзпитава и интегрира.

Последното е задача, с която се провалят Белгия, Германия и Франция, и идеята, че ние можем да се справим по-успешно може да се роди само в главата на президента Росен Плевнелиев. Същият, който през 2013 и 2014 година се противопоставяше на изграждането на ограда по границата с Турция, както и на последващата идея полицията да бъде подкрепяна от формирования на военните.

Между другото, държавният глава в момента се намира в много странна позиция – от една страна призовава за интеграция и толерантност, а от друга да мълчи пред намеренията на кабинета, да прави това, което правеше и правителството на Пламен Орешарски. Не първият случай, в който проявява двоен стандарт, но може би поредният, заради който първият мандат, ще се окаже и последен.

И дори принудиха главния редактор Волфганг Крах да се извини.
Донякъде гневът на стожерите на стерилната и беззъба журналистика бе подсилен и от цитата под илюстрацията: „Мнозина млади мюсюлмани не могат да се държат спокойно при среща с другия пол. Всеки път това са ситуации с висок сексуален заряд. И това също създава почва за ексцесии като тези от Кьолн“. Казва го Ахмад Мансур (р. 1976 г.), психолог от палестинско-израелски произход, който живее в Берлин и се занимава с проекти срещу радикализацията.

Врявата срещу „Зюддойче“ придойде със страшна сила и зарад една друга челна страница от Бавария – корицата на мюнхенското седмично списание „Фокус“ (издание на Х. Бурда, тираж от малко над 500 000):

Отпечатъците от черни длани върху голо женско тяло може и да подразнят разни феминистки кръгове, но целият вой и псевдоморалното възмущение в крайна сметка само налива вода в мелницата на критиците на европейския порядък, които отдавна чакат повод истерично да възвестят края на т.нар. западна либерална демокрация.

Погледнете двете корици. Действително ли толкоз брутално са прекрачени граници в свободата на словото? Ако се обиждаме от „черните“ ръце, то тогаз хайде да забраним всякакви черно-бели изображения – понеже винаги някой може да се засегне заради цвета? И кое е по-възмутително: свободата в творческата интерпретация (целяща преди всичко остро да извади наяве един премълчаван и досега замитан под килима проблем) или самият повод – ексцесиите в новогодишната нощ (и многобройните сходни случаи не само в Германия)?

*Текстът е на журналиста Драгомир Иванов, публикуван в личния му фейсбук профил.

Това е заключението на статия от август 2013 година „Не е 1999, Костов го няма, а бежанците идват“ и показва, че може би българската политика по отношение на бежанците не е била лишена от прагматизъм. Самият факт, че тези послания звучат еднакво актуално и днес, е доказателство, че Европейският съюз се проваля да реши проблема с миграцията от Близкия изток и Северна Африка.

На фона на всеобщия провал на Германия, Франция и Обединеното кралство да наложат общо европейско решение на миграционната криза, действията на държави като България и Унгария отразяват схващането „сами сме и ще се оправяме както сами решим“. Проекция на това мислене е, че сме твърде малки за да посрещнем такъв проблем сами и за това е по-добре да отклоним прeдизвикателството, като изградим огради по границите ни и спрем миграционния поток. Не изглежда много хуманно, но със сигурност отразява стремежа към стабилност, докато големите страни не измислят нещо и не поемат отговорността си.

И в тази област политическите сили показват изненадващо единство и приемственост, като се почне от Иван Костов, през Пламен Орешарски и се стигне до Бойко Борисов. Колкото и да звучи грозно, но на тяхната аргументация, че пазят националния интерес и ограничения ресурс на държавата, активистите противопоставят лозунги, които далеч по-развити държави също отказват да следват (интересно е да се припомни, че „лошят“ Костов все пак отдели бюджетни средства за изграждане на лагери върху територията на Македония, което бе форма на загриженост).

Основание да твърдя, че водещите европейски икономики търпят крах пред миграционната вълна, дава фактът, че квотите за разпределение на 45 000 мигранти / бежанци са нищо на фона на милионите, приети от държави като Ливан и Турция.

А провалът на великите сили идва от затварянето на очите пред реалността, че трябва да се гледа по нов начин на миграционните процеси.

Основен рефрен на активистите е, че развитите европейски държави имат цивилизационен дълг да подадат ръка на хората, които бягат от войни и преследвания.

Доминиращото схващане на прагматиците е, че се овладява поток от икономически мигранти, които идват от държави, където животът им не е заплашен, но качеството на живот е катастрофално ниско, а за институционална среда не може да става и дума. Ако са бежанци, трябва да си стоят в Ливан и Турция. Тръгнат ли по-на запад, спират да са бежанци и стават мигранти.

Това, което и двете страни правят е да си заравят главите в пясъка за противоположната гледна точка. Опитът тя да се проумее, може да доведе до решения, които са им трудни за преглъщане. Като например, че има ново трето явление – бежанци от мизерията и безперспективността. Това са хора, които не са задължително преследвани като дисиденти, но държавите им са провалени и те не виждат възможност да отглеждат семействата си в условия на хронична гражданска война, липса на публични услуги и перспектива да постигнат добруване.

Тези хора със сигурност ще струват скъпо на бюджета на всяка европейска държава, а на всичко отгоре може и да откраднат работни места на местните граждани, което подхранва националистическите сантименти. Това явление вече подкопава устоите на Европейския съюз, като кара Обединеното кралство да иска предоговаряне на европейските принципи за свобода на движението.

И все пак, проблемът съществува и развитието му може да придобие неочаквани измерения

През 1938-ма година в Германия е било държавна политика евреите да се дискриминират и тормозят. Поради факта, че все още не е имало концентрационни лагери и геноцидът не е стартирал, части от обществата на съседните държави са разглеждали еврейската миграция като риск. И късогледството им косвено е стимулирало ужасите на холокоста (снимката над този абзац отразява именно недоволството на англичани срещу пристигащите германски евреи).

И макар да е трудно да се прогнозира бъдещето, когато милиони оценяват живота си като скапан и търсят спасение в миграцията, миналото е добър източник на хипотези какво може да се случи, когато силните и развити общества неглижират проблем, който не трябва да се пренебрегва.

Без да призовавам и да твърдя, че съм пророк, започвам да допускам, че в главите на някои западни (а може и източни) лидери ще се роди идеята за създаване на международни протекторати върху териториите на Ирак, Либия и може би Сирия. Финансирани с постъпленията от продажба на петрол, с наложена светска власт и върховенство на закона, тези зони ще осигуряват възможност за нормален живот на хората, които днес опитват да се преселят в Западна Европа.

В това действие ще има логика. Държавите, чиито територии може да послужат за основаване на протекторати са провалени. Суверенитетът им е източник на нестабилност и трагедии. Проблемът е, че трудно развитите западни общества ще приемат идеята да се намесят включително и с военна сила в един подобен проект. Дали активистите, милеещи за мигрантите, ще одобрят проливането на кръв в името на мигрантите? Още по-важно, дали на по-късен етап развитите нации няма да бъдат принудени да сторят това, вместо сега да го направят от позиция на силата? Историята пази доста примери, най-вече за цената на бездействието.