Произведените в Русия изтребители на Военновъздушните ни сили остаряват и трябва да се сменят. Проучвания за техен наследник се правят още от 2007 година. По това време на светло излизат и двата основни конкурента за доставчик – шведската СААБ, която произвежда „Грипен“ и американската „Локхийд Мартин“, притежаваща от 15 години производителя на изтребителите F 16. Всъщност, при F 16 никога не е стоял въпросът да бъдат доставяни чисто нови самолети. Възможната сделка е била за летателни апарати втора ръка, плюс модерно въоръжение. Настъпилата глобална финансова криза и последвалата глобална рецесия значително свиват ресурса на държавния бюджет и България замразява плановете си за модернизация на въоръжените сили.

Кой самолет е по-добър

На страната  на американските самолети има няколко сериозни предимства. Произведени са хиляди бройки. Доказани са в бойни действия при двете войни в Персийския залив, в Афганистан и на още редица мисии. Офертата за втора ръка F 16 обаче от днешна перспектива изглежда меко казано странна. Днес тези изтребители не са на 25 години, а на 33-34 години. Те са на възрастта на руските самолети, които опитваме да сменим и периодът  им на експлоатация е с 10 години по-малък в сравнение с проучванията правени преди кризата.

На другия край на везната са СААБ. Те са произвели едва около 250 Грипен-а. Въпреки тестовете, които издържат шведските машини, те все още не са участвали в бойни действия и следователно ефективността им не е проверена от най-доброто изпитание. Опитът им, близък до боен, е участието в коалицията срещу Муамар Кадафи от 2011 година, когато Грипени под шведски флаг, реализират 1000 летателни часа на разузнавателни мисии, но със забрана да нанасят удари по наземни цели.

Освен това, те си вършат работата по осъществяване на военни патрули и ще могат да се експлоатират поне 30 години по-дълго отколкото F16, на които ще трябва да търсим заместник след точно 10 години. На този фон, ако приемем, че и за двете алтернативи цената е еднаква (такива  са слуховете), изниква въпросът колко тъп, или безотговорен, или корумпиран трябва да е политик, одобрил купуването на F16.

Има ли корупция в избора?

Категоричен отговор не може да се даде. Въпреки това, има някои поведенчески модели от  страна на известни публични фигури, които  показват, че проблемът не е в корупцията, а че по-скоро корупцията този път губи.

Единственото що годе разумно съмнение се повдига от припомнянето, че някога косвени представители на СААБ са опитвали да подкупят политици в държави, които вече са въвели на въоръжение „Грипен“. Премълчаната фактология е, че физическите лица, обвинени в предлагане на подкупи, са работили за британска компания (ВАЕ Systems), която беше миноритарен акционер в „Грипен“. В действителност британците  признават за нарушения на законите и приемат да платят голяма глоба за тях, но случилото се касае миналото десетилетие. Освен това ВАЕ вече не са акционери в производителя на Грипен-ите.

За сметка на това американската компания „Локхийд“ също е замесвана в корупционни скандали,чиято фактологическа сигурност е отдавна потвърдена. Вярно, става въпрос за първите десетилетия след създаването на НАТО, но фактът, че корупцията присъства в историята на компанията, не може да се оспори. Крайният резултат  е, че имаме два кандидата, чието име е до някаква степен накърнено. Трябва да се държи сметка и затова, че бизнесът с доставки на въоръжение винаги е пораждал съмнения за корупция.

Кой бие камбаната за корупция

Всички лица, които изразяват „загриженост“, че изборът на „Грипен“ може да е мотивиран от корупционен елемент, по един или друг начин имат или финансова зависимост, или пристрастие към Съединените американски щати и техния бизнес.

На първо място това са лицата спонсорирани от фондация „Америка за България“. Сайтът „Медиапул“ е организацията, която обръща най-голямо внимание и странно за претенциите си тиражира неверните твърдения на лица, директно лобиращи за F 16. Въпреки, че медията получи финансиране именно за проект, който се бори с фалшивите новини, тя не възрази да публикува неверните твърдения на бившия военен министър Бойко Ноев, че самолетът, който смятаме да купим, вече нямало да се произвежда. Медията цитира и „доклад“ на „международна организация, занимаваща се с анализи на търговията с оръжия и свързаната с нея корупция“.

Много правилно „Медиапул“ не споменават името на тази организация. Всъщност това не е организация. Името на сайта, като заглавие след отварянето му е „Обобщение на корупцията при търговията с оръжия“. Това обаче е по-скоро блог на един средно популярен американски университет – „Тъфтс“, отколкото самостоятелна организация. За този факт говори и самият домейн на който е публикуван „докладът“ (https://sites.tufts.edu/corruptarmsdeals/%20lockheed). Интересно е и съдържанието на доклада – обзор на събития, случили се преди повече от десетилетие, с референции към статии от международния печат. Никаква добавена стойност, никаквъв разследващ елемент.

Интересното в публикацията на този университетски блог е, че тя излиза седмици, след като комисия на българското правителство избира „Грипен“, а десетилетия след корупционните скандали на Локхийд още не е поместено нищо.

Или казано от по друг начин – имаме съвпадение по време на самоподхранващи се публикации от организации, базирани в САЩ, или финансирани от САЩ, насочени срещу конкурент на  американски доставчик на въоръжение. Странно ли е това съвпадение, или естествено?
Освен „Медиапул“ в полза на американските изтребители се изказват и други видни подмазвачи на САЩ, известни с това, че техни начинания получават пари от  „Америка за България“, или с това, че раболепничат безплатно. За тези хора, избрали да са „комсомолци“ като житейска стратегия, тук има специална статия.

Преди това обаче трябва се обърне внимание и на повтарящите се поведенчески модели в ГЕРБ. Въпреки, че в управленската програма, изпълнена с правописни грешки и подписана в насипното си състояние от Бойко Борисов, Красимир Каракачанов, Валери Симеонов и Волен Сидеров пише, че въоръжените сили трябва да получат нови изтребители, министър-председателят се оплаква, че заради тях не може да вдигне заплатите на полицаите.

След като той сам е обещал нови самолети, дали проблемът не е в това, че ще се купуват самолети, а в това, че Борисов не е могъл лично да ги избере?  И защо е тази битка кой да ги избира? За да се купят старите американски машини и да се угоди на САЩ? Така, както преди близо една година угодихме, сваляйки подкрепата за Ирина Бокова като председател на ООН? До момента Борисов не е направил  нито едно изказване каква би била логиката да се купят американски самолети на над 30-годишна възраст. Дали това е разумно. Дали това няма да води до покупката на нови след само 10 години? Дали тогава ще има пари и съответно дали стратегически подобна стъпка може да се оправдае.

Борисов не е направил нито едно политически ангажиращо изказване, в което да показва визията си за развитие на военновъздушните сили. Вместо това активира другия властови център в ГЕРБ – Цветан Цветанов да изнася борбата. Тактика, която е меко казано странна, като имаме предвид колко от обвинените и арестуваните по времето му на вътрешен министър след това бяха оправдани и осъдиха държавата за полицейщина. Това ли е нивото на дебат за това кой е най-добрият самолет?

Моля ви, вдигнете летвата. Нелепи сте.

Спирането на обществените поръчки е опит за демонстрация на честност и принципност, както и непреклонност пред олигархията в борба срещу корупцията. Причината – очевидният факт, че България се проваля като държава не само пред българското общество, но и пред Европейските институции. За тях става все по-трудно да подкрепят Бойко Борисов като евентуална опора срещу руските домогвания, защото почват да приличат на колониални сили в епохата между Бисмарк и първата световна война.

Евентуално решение да сменят техния „негодник в България“ с друг е най-лошият сценарий за Бойко Борисов,а може би точно това става. Навярно вече е трудно за Ангела Меркел да обяснява защо стои зад държавник като сегашния ни премиер. В САЩ пък, където по традиция не се държи сметка за проамериканските сатрапи на местно ниво, притеснението е, че подкрепата за Бойко Борисов дискредитира водещата сила в НАТО така, че да приличат на Китай, когато подкрепя Северна Корея.

Докато Бойко Борисов бърза да оправи имиджа си в едно с този на евроатлантическите му покровители, може да се окаже пометен от трус с много по-голям магнитуд, идващ от съвсем различна посока. Става дума за миграционната вълна от изток, за която България става все по-вероятно трасе по пътя на запад.

Миграционният натиск

Нестабилността в Турция и блъфовете на Ердоган, че може да пусне свободно милионите азиатски мигранти да влязат в Европа вече имат проявление в България. Неизвестен до миналата седмица ATV любител от Ямбол – Динко Вълев, арестувал/пленил група нелегални мигранти и се гордее, че го направил, заплашвайки живота на един от тримата им приятели, които вече е проснал на земята.

Безкритичното отношение на медията към посланията, които отправи Динко, включително и за убиване, може да се обясни единствено с две неща. Или България се е разпаднала дотам, че да няма институция, която да санкционира пропускането на език на омразата, или че разпад има, но подобни „лъчетерапии“ са плод на някоя от задкулисните лаборатории, действащи в България. Нещо като: ако няма държава да пази границите, Динко и други национално отговорни люде щ е изземат нейните функции. Няма да убиват мигрантите, но може да ги понатупват и след това, те ще обясняват на роднините си, да избягват България.

Тревожното всъщност е, че двете обяснения не се изключват взаимно. Държавата може едновременно да се разпада до степен, че медийният регулатор е безсилен, а по същото време негласно да се насърчават местни опълчения, които да помагат на полицията и армията.
Това не е хубаво, но какво друго остава на България?

Ударното харчене за инфраструктура, за което управляващите искат дори да разхлабят фискалните правила иззе ресурс от други сектори, в които държавата все по-осезаемо се проваля. Такива са сигурността и отбраната, а най-безспорното доказателство е мизерията, в която работят командированите полицаи и вероятността в тяхна подкрепа да се изпратят военни.

Когато премиерът е фокусиран върху обществените поръчки, изливането на асфалт, някак си му идва удобно да повтаря, че е за европейско решение на миграционната криза. Тоест липса на комплексно решение за изграждане на оградителни съоръжения. Обществото обаче има собствен разсъдък и има право да се притеснява, дори след като чуе опорните точки на министър-председателя си.

Решението на Европейския съюз да отвори границите си за хора от Северна Африка , Близкия и Средния изток вече подкопава устоите на силни държави като Германия и Франция. На този фон България все по-отчаяно се нуждае от собствена доктрина за реакция на миграционната вълна, а ако предвид се вземе ограничеността на ресурсите, най-евтин и сигурен вариант остава да се засили контрола по границите, включително и ако се изградят огради по границата не само с Турция, но и по тази с Гърция и Македония.

Може да се окаже, че недопускането ни в Шенген е дори полезно, защото ограда по границата с Гърция е ограда с Шенген. Просто времената са такива, но очевидно ступорът, в който е изпаднал управленският център, е доста сериозен.

Държавата няма капацитет да осигури на мигрантите достойни условия на живот, но зависимостите на премиера не позволяват категорични мерки като затваряне на границите, каквито предприемат Сърбия, Унгария и може би Македония.

Идеята на всичко, казано дотук е, че Бойко Борисов може да си отиде не заради корупцията, а заради отказа да противодейства решително на миграционните процеси. Колкото и могъщи да са покровителите му в Берлин и Вашингтон, те не могат да го предпазят, ако му бъде поискана сметка защо е допуснал България да се превърне в задънена улица за мигранти с вход от изток и липсващ път на запад.

Мигрантите, каквато и да е причината да потърсят живот в Европа, носят свои културни различия. Тези различия водят до сексуални посегателства, бракове на малолетни и genital mutilations (това нарочно не го превеждам) и дори пет процента от тях да смятат изброеното за нормално, България има сериозен проблем, защото не може да си позволи да ги превъзпитава и интегрира.

Последното е задача, с която се провалят Белгия, Германия и Франция, и идеята, че ние можем да се справим по-успешно може да се роди само в главата на президента Росен Плевнелиев. Същият, който през 2013 и 2014 година се противопоставяше на изграждането на ограда по границата с Турция, както и на последващата идея полицията да бъде подкрепяна от формирования на военните.

Между другото, държавният глава в момента се намира в много странна позиция – от една страна призовава за интеграция и толерантност, а от друга да мълчи пред намеренията на кабинета, да прави това, което правеше и правителството на Пламен Орешарски. Не първият случай, в който проявява двоен стандарт, но може би поредният, заради който първият мандат, ще се окаже и последен.

Само в рамките на един месец българското общество получи няколко повода да се замисли какво е състоянието на медиите, от които трябва да се информира. Първо един министър си призна, че поема разноските за скъпо струващо пътуване на журналисти, които са му приятели, а след това частен съдебен изпълнител с помощта полицаи, чиято бройка е достатъчна да се сформира една моторизирана рота, опита да затвори телевизия, под предлог, че финансовият й модел се е провалил.

Но това не е всичко. Веднага се намериха представители на професията, които да заявят, че са повече журналисти от другите и да ги обидят, като ги нарекат „наемници“.

Породената дискусия е полезна, защото издига въпроса как да пазим не само свободата на словото, но и правото да се информираме. Това е дискусия за несвободата на журналистите и за зависимостите на издателите и главните редактори. Те могат да се прикриват по много изтънчен начин, но не означава, че не съществуват. И тук не става дума за продажност на журналистите. Продажни, или обяздени са собствениците, а журналистите са просто хора, които опитват да си изкарват прехраната.

Според набора си от лични качества, журналистите успяват да заработят в повече, или по-малко престижна медия, но в края на деня всеки вижда неща, които нямат общо с идеала за журналистика.

Моделът е ясен. По-евтино е да се подкупи един журналист, но това се разбира бързо и ако издателят и главният редактор са си на мястото, го уволняват. По-скъпо, но далеч по-сигурно е да си купиш издател. Това става задължително с посвещаване и на главния редактор и се случва по няколко начина:
– рекламиране
– кредитиране и спонсориране
– ползи и възможности за друг бизнес на издателя

Разбира се, невинаги рекламирането е тъждествено равно на подкупването. Подкуп става, когато рекламите се отпускат в замяна на хвалене на рекламодателя и неглижиране на компрометиращата информация за него.

При кредитирането и спонсорирането всъщност, едва ли може да се говори за подкупване. Тогава самото съществуване на една медия се подпомага от някой с пари и неговата задоволеност от създаденото съдържание често е определяща затова дали медията ще получи следващия кредитен транш или друга форма на спомоществувателство.

Най-удобно е, когато издателят обвързва редакционната политика на медията си с някой, който му предлага възможности за печалба в друга бизнес сфера – строителство, индустрия, или каквото си изберете.
В този случай няма директни парични потоци, които да се проследят и всички връзки са косвени.

За този модел се налага само да намериш млади наивни журналисти с определен идеологически уклон, пред които да маскираш нещата като налагане на ценности. И над тях да сложиш главен редактор, който да се успокоява, че може да има и бизнес интерес, но той съвпада с ценността, която се приписва на медията.

Не вярвате, че е така ли? Ако искате, отделете 20 минути от ценното си време и проверете сред водещите „десни сайтове“ дали няма един, който тотално пренебрегна новината, че Радан Кънев нарушава закона и пуши на закрито в ресторант. След това отворете по-скорошните му статии, от времето, когато Кънев публично се покая за пушенето и ще откриете новина, в която организация на противници на пушенето е възхитена от достойното покаяние на политикът-реформатор.

Същият този сайт онзи ден цитира доклад на една про-американска неправителствена организация, която описва ползите от трансатлантическото търговско споразумение (между ЕС и САЩ), но тотално игнорира алтернативен доклад, който показва рисковете за България. И двата документа бяха оповестени в един и същи ден, но отражение намери само единият, този който защитава инициативата на Съединените щати.

С аргументите, които приведох дотук, не искам да кажа „всички са маскари“. Досега не съм видял българска медия, която да се издържа изцяло на пазарен принцип и затова смятам, че е оправдано на медиите да се помага – от фондации, или с държавни субсидии. Това се случва и във Франция, която е дала едно от двете главни течения в модерната журналистика.

Ако дарителят-спонсор на една медия приема тези принципи, дори и те да доведат до критики към него самия, няма да има никакъв проблем. Но ако очаква ниформацията да се изкривява, когато се отразяват неща, които го касаят, това си е корумпиране. Корумпиране не по смисъла на Наказателния кодекс, а корумпиране на идеята за журналистика. И ако някой издател се хване на такова хоро, той също се корумпира без значение дали го прави по изтънчен начин, който да не дразни хората.
Но това означава ли автоматично, че и журналистите във въпросната медия са корумпирани? Ако тръгнем да търсим обобщаващ отговор може и да го намерим и е много вероятно той да не ни хареса.

Освен това всички хора имаме пристрастия. И сме склонни не просто да простим, когато някоя медия споделя пристрастието ни. Ние я харесваме, потребяваме съдържанието й и насърчаваме издигането на нашето пристрастие в ранг на ценност, която може да оправдае един или дуг компромис със други наши схващания. Няма значение дали това е икономически принцип, политическа идеология, или футболна запалянковщина – моделът е еднакъв.

Но това не променя факта, че в България НЯМА МЕДИЯ без своя политика, която да изкривява реалността в дадена посока. Разликата е само в посоката и в мащаба на изкривяването. И потенциални жертви на тази болест са всички журналисти.

ПС
Затварянето на ТV7 няма нито да изкачи България в касациите за медийна свобода, нито ще спре поръчковата журналистика. Можем само да чакаме и да видим следващата платформа, към която ще се насочат ресурсите на така нареченото „задкулисие“. А то се превърна в нарицателно, зад което се крием, когато не искаме да назовем някого поименно.

В текста от 24 февруари посочих какви са механизмите да се ощети държавата при теглене на облигационни заеми. Това става като новоемитираните държавни облигации се продадат на инвеститори, които искат по-висока доходност от най-изгодните оферти (на какъв принцип са устроени облигационните заеми, можете да прочететe тук).

Пласирането на облигации под номинала не е необичайна практика и далеч не означава корупция. Често се случва инвеститорите да подават поръчки за дадена облигация и те да варират около нейния номинал, както над него, така и под него.

Давам пример с облигациите, които бяха емитирани на 2 юли 2012 година от тогавашния финансов министър Симен Дянков (не твърдя, че той е корумпиран, но твърдя, че той беше слаб министър, който често бъркаше в действията си).

Та Дянков умишлено и съзнателно изключи българските инвеститори – банки, пенсионни фондове, застрахователи и управляващи дружества от аукциона за облигациите. Техните поръчки не бяха удовлетворени и нито едно местно българско лице, не получи от облигации при първичното им предлагане, макар българските инвеститори да подадоха поръчки и в голяма част, те бяха по-изгодни от тези на чуждестранните.

Като се осреднят одобрените поръчки излиза, че облигационната емисия на стойност 950 милиона евро е пласирана при цена 99.182% от номинала. Или казано с други думи, държавата пое задължение за 950 милиона евро, върху което ще плаща и фиксираната лихва, но реално кредиторите ни дадоха 942.2 милиона евро.

Веднага след емитирането на дълга българските инвеститори възроптаха, че са били изключени и коментираха, че ще купят от облигациите, като така ще създадат печалби за привилегированите инвеститори, вместо тази печалба да остане в държавата.

И точно така стана

Два дни след като бяха пласирани, облигациите се търгуваха на вторичния пазар при цена от 101% от номинала си. Два месеца по-късно – в края на август – вече се търгуваха при равнище 106% от номинала, което прави 6.8% по-висока цена.

В този период от време не настъпи нито едно сериозно събитие от национален, или глобален мащаб, което да промени настроенията на финансовите пазари към българския дълг. Просто средната оценка за българския дълг се оказа много по-висока, от тази, която той получи при първичното публично предлагане. А в края на август облигации с номинална стойност 246 милиона евро вече бяха в ръцете на български инвеститори – банки и други финансови институции, което означава, че една четвърт от заема е била изтъргувана на вторичен пазар само за два месеца.

Печалбата за привилегированите инвеститори, които бяха допуснати на първичното предлагане и след това продадоха книжата си на вторичния пазар е между 2 и 16.7 милиона евро. Това се получава, като сравним интервала на поскъпване и го отнесем към обема на изтъргуваните количества облигации в тези първи два месеца. Някъде между 1% и 6.8% печалба върху направената инвестиция само за два месеца, благодарение на далновидното решение на Симеон Дянков да не допусне български инвеститори до първичното предлагане.

За да не звучи този текст едностранчив и пристрастен, трябва да се признае, че понякога има причина да се приемат и по-неизгодни оферти при първичното предлагане на облигации. Това е оправдано, когато емитентът, тоест държавата, иска да стимулира дългосрочните инвеститори, които смятат да купят облигациите и да ги държат до падеж.
Причината е облигациите да не попаднат в ръцете на инвеститори със слаби нерви, които са готови да разпродават панически при първите негативни сигнали. Такъв случай имаше в края на 2008-ма и в началото на 2009 година, когато финансовата криза бе в своята стихия. Разпродажбата на български облигации свали цената им под номинала, а в очите на международните пазари това означаваше, че държавата се възприема като рисков длъжник. Намесата на финансовото министерство обаче бе адекватна и веднага започна обратно изкупуване на облигациите по цени под номинала им и инвеститорите получиха сигнал, че правителството има резерви, с които да изкупи обратно дълга си. Котировките на облигациите се покачиха и доходността по тях спадна, което беше положително за бъдещите емисии.

А сега да се пренесем в един бъдещ момент, когато отново се емитира държавен дълг.
Ако си представим, че правителството емитира облигации за един милиард евро и от тях продаде 20% на инвеститори, които подават оферта на ниво 95% от номинала. Това означава, че за дълг с номинал от 200 милиона евро, ще постъпят 190 милиона. Ако останалите облигации от емисията се пласират по номинал, държавата ще получи за тях 800 милиона евро, а общо във фискалния резерв ще постъпят 990 милиона евро. Така средната цена на пласиране на емисията ще бъде 99% от номинала.

Ако приемем, че моментът за пласиране на дълг е изгоден като сегашния и инвеститорите се редят на опашка за надеждни книжа, поради което лихвите по германски дълг например са дори отрицателни, то може да се очаква, че предложеното количество облигации от правителството ни ще бъде презаписано. Това означава подадените поръчки да надвишат предложеното количество облигации и да останат неудовлетворени поръчки.

В този момент привилегированите инвеститори, които са получили книжата по 95% от номинала, могат веднага да ги продадат някой инвеститор, който не е бил класиран при първичното предлагане. Заради успеха на емисията, цената на книжата ще е по номинална стойност и онези привилегировани инвеститори ще могат да продадат книжата си за 200 милиона евро, като само дни по-рано са ги купили за 190 милиона. Печалбата ще бъде 5% за нула време. Щетата за държавата ще бъде 10 милиона евро или 1% на номинален дълг от 1 милиард.

Този пример цели да покаже, че при описаната теоретична корупционна схема, загубата за държавата е почти незабележима, но в печалбата за привилегирования инвеститор е огромна. Тези 5% са сравними с висока лихва по банков влог за период от една година, но ще са постигнати само за дни. Това е възможно като се създаде огромна печалба за много малка част от привилегированите облигационери и това да се скрие в осредняването на цената, по която се пласира цялата емисия.
Ето затова правилният дебат в парламента щеше да бъде не „за“, или „против“ определен обем на дълга. Полезността за обществото щеше да бъде в това удовлетворените поръчки при първично предлагане на дълг да станат публични.

Може и да не се казват имената на класираните инвеститори. Но да се даде информация при какви нива всеки от тях е получил облигации и що за инвеститор е той – хедж фонд ли е, банка ли е, пенсионен фонд ли е. Независим външен надзорник пък могже да се запознае с данните и да ги потвърдят, преди документът да бъде публикуван.

Ето такава публичност ще направи трудно защитима както долнопробната корупция, така и обикновената некомпетентност на държавниците.

По този начин те изложиха на риск потенциалната маса на несъстоятелността да се намали с около един милиард лева (такава е сумата на прихващанията според оценки на квесторите) и от това да загубят големите кредитори и държавата, в лицето на фонда за гарантиране на влоговете.

Е, това не се случи. Но е показателно, че квесторите заговориха за това с месеци закъснение и стана очевидно, че държавата е допуснала законова празнота, която може да и струва загуби за стотици милиони.

Точно такива моменти, в които осъзнаваме колко късогледи и невнимателни сме били като общество и как това може да ни струва скъпо, дават повод да се замислим не е ли възможно и как държавата (тоест данъкоплатците) да загубят от корупционни практики в емитирането на държавен дълг.

Трябва да се направи важното уточнение, че същите действия, които ще представя като възможности за корупция, може да са плод и на обикновена недалновидност и глупост от страна на държавниците. Дали те са били почерпени да се объркат, или просто толкова си могат, евентуално ще е работа на службите да следят и доказват. В този текст ще посоча няколко начина подобно ощетяване да се случи.

1 Да се тегли заем във валута, която предстои силно да поскъпва. Това се отнася до валути, които могат да се използват за спекулативни операции спрямо българския лев. Неговият курс е вързан към еврото, което означава, че емитирането на заеми в каквато и да било валута различна от еврото трябва да се разглежда като рискова операция за държавния бюджет. Ако валутата поскъпне, спрямо еврото, тя ще поскъпне със същия темп и спрямо българския лев и така ще натовари допълнително обслужването на конкретния заем, в сравнение със сценарий, заемът да се емитира в евро, или в левове.*

2 При първичното публично предлагане селективно да се одобряват поръчките на инвеститори, които търсят по-висока доходност от новоемитираните книжа, за сметка на поръчки, търсещи по-ниска доходност. Това ще означава държавата да приеме да дължи на инвеститорите по-висока цена за заетите пари, и така да наложи на данъкоплатците да плащат по-високи разходи по обслужването на дълга .
Тънкият момент в случая е, че има честа практика инвеститорите да пускат поръчки за закупуването на облигации под номиналната им стойност и поради това е трудно да се определи дали една емисия е с по-висока доходност, заради корумпционни и некомпетентни действия на управляващите, или заради нормална пазарна оценка.
Повишаването на доходността е типична за по-рисковите длъжници като държави и фирми от нововъзникващите пазари.

Висока, или ниска е доходността

Обикновено за решаването на подобни спорове се гледа доходността по облигационни емисии на длъжници със сходни характеристики – например за български дълг, добра база за сравнение може да е дългът на Румъния, Хърватия, Унгария, или други източноевропейски икономики, членуващи в Европейския съюз
Ако има поръчки с по-ниска доходност, и те се пренебрегнат за сметка на такива, търсещи по-висока доходност, ще означава, че конкретният министър на финансите, или банката посредник натоварва данъкоплатците да плащат по-висока цена по дълга, който поемат, въпреки, че е имало кандидати за кредитори, които предлагат същата сума назаем, но при по-ниска цена.
Възможностите от това да се спечели са две:

2.1 Инвеститорът да купи облигациите с извънреден отбив под номинала и след това на вторичния пазар да ги продаде по обективна пазарна оценка, което да му донесе бърза печалба.

2.2 Инвеститорът да задържи облигациите до падеж и по тях да си получава лихва за целия им срок, но тя да е по-висока в сравнение със сценарий, при който министърът на финансите и банките посредници са одобрили най-изгодните поръчки.

*В сценарий, при който доларът може да поскъпне спрямо еврото, а облигацията е емитирана в евро, правителството не трябва по подразбиране да става обект на обвинение. Причината е, че Две трети от износа на България са ориентирани към Европейския съюз и поради това огромна част от доходите на частния сектор и приходите на бюджета са в левове и евро. В този смисъл, издаването на облигации в евро не носи валутен риск спрямо българския лев, ако валутният борд е стабилен. А рисковете от обезценка спрямо други валути, с които икономиката ни не е силно обвързана, винаги са възможни, но са обект на голяма неопределеност и какъвто и ход да се предприеме, ще дава повод за подозрения.
Обратното също важи – въздържането от подобни рискови ходове ще е признак за благоразумие.