Коментарът на Филип Буров

В големите международни медии отдавна са описани схемите за движение на бойци, оръжия, пари, петрол, наркотици и др. през Турция към ИДИЛ, Ал Кайда и прочее. Ердоган нареди страната сред най-големите спонсори на салафитския екстремизъм наред Катар и Саудитска Арабия. През последната година всички кюрдски градове в югоизточната част на страната, благодарение на които про-кюрдската партия HDP влезе в парламента, бяха изравнени със земята и обезлюдени. Независимите и опозиционни медии биват безпардонно ликвидирани, хиляди журналисти и опозиционери са хвърлени в затворите, присъди се раздават и за “обида на президента” в интернет.

Повечето коментатори даже не споменават, че вълната от атентати в Турция не започна през тази, а през миналата година – с две нападения над събирания на кюрди и леви организации, които все още водят по брой на жертвите. Който и да бива обвинен за атентатите, в крайна смета те работят в полза на Ердоган. Ако са кюрдски организации, стават оправдание за геноцида. Ако е ИДИЛ, това оправдава попълозновенията за окупиране на части от Сирия и Ирак като част от “борбата срещу тероризма”. И в двата случая се оправдават полицейщината, репресиите и затягането на авторитарната власт. Ердоган отдавана е задминал по грехове Асад и Кадафи, когато те бяха обявени за врагове на международната общност.

Макар да успя да ядоса всички “големи”, не се чува и дума за санкции или “смяна на режима”. Имаше вял опит да бъде сменен с по-сговорчивия Давутоглу, но той се провали. След половин година в Белия Дом ще има администрация, която вероятно бързо ще оправи отношенията със всички близкоизточни сатрапи, включително Ердоган. Дипломатическите муабети от последните седмици показват, че Москва и Тел Авив в крайна сметка също ще го преглътнат в името на икономическата далавера. ЕС клякаше пред изнудването му още преди да тръгне да се разпада. Така че ако Ердоган се задържи на власт и “международното положение” му развърже ръцете, тежко им на нормалните турци, на кюрдите, на сирийците, и не на последно място – тежко ни на нас. Защото тук дори няма разбиране какво точно имаме като съсед…

Съвсем наскоро светът на спорта бе разтърсен от една постъпка, която издигна на съвсем ново ниво разбирането за благородство и уважение към публиката. Само минути, след като отборът по ръгби на Нова Зеландия спечели световната купа, по време на почетната обиколка едно дете нахлу на терена за да докосне някой от любимците си. И след като първо бе смачкано от охраната, детето бе прегърнато от звездите на Нова Зеландия, а Сони Бил Уилямс го изпрати до трибуната при неговите родители. Там ръгбистът му подари златния си медал.

Онзи морален и материален израз на победата, за която той се бе трудил със съотборниците си в продължение на четири години, отиде на раменете на 14-годишно хлапе, което просто обича All Blacks. С очите си видях как хора, които дори не се интересуват от спорт, изпадат в сълзи, гледайки постъпка на видеозапис.

А сега не си представяйте, защото е самата истина – Сони Бил Уилямс е мюсюлманин. Резнак, ислямист и какъвто още обиден епитет може да се сетите за мюсюлманите, може да го адресирате и към този великодушен спортист.

Но как тогава е възможно да има такъв контраст между този най-видим пример за доброта в исляма и хората, които са готови да пожертват живота си докато отнемат този на неверниците.

Може би Сони Бил Уилямс е такъв, защото е израснал в богато и миролюбиво общество, което се стреми да дава равен шанс на маорското и бялото население.

Тук генерализациите са възможни, но грешни

От справките за миналото на атентаторите в Шарли Ебдо през януари, научихме, че това са хора с не лек живот, приемани за утайка на обществото, намерили усещане за мисия в джихада. Такива младежи напускат домовете си в развитите западноевропейски държави, за да отидат в горещините и пясъците на Сирия и северен Ирак. Или просто да направят атентат в Западна Европа. Социолозите и психолозите обясняват поведението им с тяхната изолация от социалния живот в държавите, в които са израсли. Тоест, че и развитите западни общества сами си създават джихадисти, като тъпчат мюсюлманските си малцинства да бъдат на дъното.

На този фон, да се твърди, че с повече толерантност и по-голяма отвореност западните общества могат ще пресушат почвата за радикалния ислямизъм, е изкушаващо. Но колко ще е вярно?
Осама Бин Ладен произхождаше от една от най-богатите фамилии в Саудитска Арабия, а строителната компания „Бин Ладен Груп“ се оценява на седем милиарда долара. В началото той е популярен, защото помага на афганистанските муджахидини да се бият срещу съветските окупатори. Неговата радикализация не може да се отдаде на бедност и социално изключване, а той далеч не е единственият богат саудитец, подкрепящ войнстващия ислям. Износът на ислямизъм е въпрос на държавна политика за Саудитска Арабия и отварянето на ислямски училища в България също се свързва с финансиране от близкоизточната държава.

Може ли да се търси обща формула за зараждането на джихадизма?

Социална изолация + финансиране от богата ислямска държава ?= тероризъм

Отговорът е не – тази злина може да има много източници. Социалното изключване е причина, но когато една от най-богатите държави спонсорира разпространението на радикалния ислям тесногръдието на западните общества не може да се сочи като единствена причина, най-малкото, защото, то е израз на страх и капсулиране в рамките на познатото, от което не се страхуваме.

Децата на имигрантите мюсюлмани във Франция и Белгия може да не са лоши, но не са лоши и белите християнски семейства, които се притесняват, че техните деца може да попаднат под вредни влияния. Само за да се допълни списъка с причините за радикалния ислям, припомням и мнението на руския генерал Александър Лебед, което той описва в мемоарите си:

Всъщност, това, което се проваляме да разберем е, че проблемите на са възникнали само по една изолирана причина и по същият начин не може на тях да се търси само едно решение. Точно колкото западните общества са длъжни да подадат ръка на маргинализираните мюсюлмански общности в бедняшките си квартали, поне толкова са длъжни и да налагат безкомпромисно върховенството на закона и светския характер на управлението, дори и това да изисква ограничаването на някои религиозни права.

Когато преди няколко години на централния площад в Брюксел бе поставена зелена кула с разклонения вместо коледно дърво, за да не се дразнят представителите на други религии, това беше опит за намеса в културата и историята на едно общество. И без значение дали бе поискано, или не от мюсюлманската общност, показва отстъплението на светските принципи, в които честването на религиозен празник се изживява като културно събитие. И това отстъпление, ако не да оправдае, поне може да обясни защо белите християнски общности се капсулират, недопускайки чернокожите (и не само тях) мюсюлмани в редците си.

Дали това е тесногръдо? По-скоро е инстинкт за самосъхранение, в който социалното изключване се явява защитен механизъм, срещу гласовитата вярност на бедните имигранти към исляма. Тук каквато и да било отстъпка, от която и да било страна, ще е като някой първи да остави пистолета.

А защо не и нов подход към международните отношения, в които наблюдаваме партньорство между богатия запад и мракобесни близкоизточни режими като Саудитска Арабия и Катар?