Може би първата причина за това са спомените на мнозинството бивши наборни войници, които считат времето прекарано в казармата за загубено. Безплатен труд, често безсмислен и задължението да се подчиняваш безпрекословно на старшинки и офицери, които понякога нямат и половината на твоя интелект са достатъчна причина човек да презре войниклъка. Извращенията, крадливостта и мързела са допълнителни отвратителни черти, които едва ли някой е пропуснал да види.

Но трябва ли това  да е причина да отричаме необходимостта от поддържане на въоръжени сили. Трябва ли да ги закрием, вместо да се положат усилия, така че по-голям дял от българските военни да се издигнат до нивото и уважението, което са будили преди комунизма например. Повечето от приятелите ми във фейсбук вярват, че армията е анахронизъм, дисциплината потисничество, военните невинни жертви, или мазохисти, жертващи свободата на духа си, за да носят пагон и фуражка.

Днес в България всеки говори за свобода и смята, че тя най-добре се защитава през тотален егоизъм и пренебрегване на общността. Но да си военен, без значение дали си избрал това доброволно, или си бил призован със заповед за наборна служба е нещо много повече. Това е отказ от свобода за период от време – 9 месеца, година, две, или 40 години. Това е заживяване с мисълта, че животът ти може да бъде отнет, или да се наложи ти да отнемеш живот, за да могат близките ти да живеят сигурно.

Ако един военен има късмет да прекара цялата си кариера в мир и да стреля само на ученията, той ще е изтеглил „дългата клечка“ в жребия на живота. Всеки, който смята, че парите за издръжката на такъв военен са хвърлени на вятъра, е човек, отказващ да прозре , че 70 години мир не гарантират още 70 години мир. Мирът не винаги е по-добър от войната и преследването на мир на всяка цена, може да бъде историческа грешка с последици за десетилетия напред. Доказателства могат да се видят в случващото се в Централна Европа преди Германия да нападне Полша, могат да се видят и в Близкия изток, в районите, окупирани от ислямска държава.

Погрешно е да се мисли и че ако настъпи нужда  от затягане на редиците, България ще има достатъчно време да окомплектова боеспособна армия от младежи, които преди това не са помирисвали военна подготовка. Работа на хора, които са изучавали тази професия, е да преценяват какви въоръжени сили са нужни на България във всеки един етап от развитието й като държава. А тези, които живеят в песента на Джон Ленън Imagine е добре да се замислят, дали в другите държави хората живеят в тази песен, или смятаме да посрещаме евентуалният бъдещ агресор с цветя.

Хората, които хвърлят кал по военните отказват да разберат, че светът, в който живеем, е свят от огради и тези огради се охраняват от хора с огнестрелни оръжия, с военна авиация, с модерен флот, с ракети. Може да не е хубаво, но това е реалността и който не се адаптира към реалността е заплашен да изчезне.

Най-често, необходимостта от въоръжени сили се отрича от  хора, които в живота си не са видели трудност, и никога не са изпитвали усещането за физическа заплаха. Част от тези хора имат свободолюбив дух и се опасяват, че философията на военните, противоречи на техните собствени възприятия за света. Най-опасни са хората, които нямат морал, характер и смелост. Такива хора могат да се чувстват значими единствено, ако принизят останалите до собственото  си ниво и тихите пазители на държавата са най-удобното съсловие, по което да хвърлят камъни.

Българската армия може да е съставена от интелектуално непълноценни хора, а може да бъде и пример за елит. Била е пример и за двете крайности и може би един ден махалото отново ще се върне в точката, в която да се служи на държавата е въпрос на чест, освен на дълг.

До тогава нека си спомним за всички загинали, ранени и осакатени военослужещи. Във всички войни, по време на мисии в далечни страни. Поне тези, които са принесли себе си в жертва, нека получат заслужено отношение.

НОВОТО ГРОБИЩЕ НАД СЛИВНИЦА

„Нека винаги помним и следваме Апостола на свободата, който искаше да се освободим сами, а не някой друг да идва да ни освобождава, защото „който ни освободи, той ще ни пороби“.

В думите му прозира типичната за Български политици склонност да говорят с намеци, вместо да изкажат идеята си ясно. Последното може да бъде оправдано, предвид че намекът касае Русия, и не е хубаво да се предизвикват дипломатически скандали без специална причина. Провалът на Плевнелиев бе, че опитвайки да придаде излишна тежест на думите си и да представи противопоставянето на Русия като вековна мисия на българската външна политика, той компрометира идеята си.

Тук не става дума за това дали цитатът е смислен от философска гледна точка, а за това, че държавният глава отново изглежда нелепо, изричайки нещо, което не е вярно.

След като преди почти година и половина обясни, че при падането на Тодор Живков е бил на митинг и е направил два плаката за издигане, а се оказа, че на 10-ти не е имало митинг, Росен Плевнелиев влезе в обяснителен режим. За него датата била абстрактно понятие, което маркира развиващия се процес по смяна на държавното устройство, а не конкретен отрязък от време.

Както казват адвокатите: „не е важно да повярват на версията ти, а да не могат да я оборят“. Само че това не е съдебен процес а е общественото мнение. И Държавният глава Росен Плевнелиев, който, който по Конституция е върховен главнокомандващ на въоръжените сили, не помни ясно дати, говори с неверни неща с категоричност, и в официални обръщения допуска да бъде подведен за автентичността на думи, които цитира.

Щеше да е заяждане на дребно, ако няколко лапсуса се преекспонират до претенцията за цялостна оценка за работата на президента, но не е само това. Държавният глава заслужава всеобщо уважение за последователността, с която се злепоставя и демонстрира непрозорливост и некомпетентност по важни за държавата въпроси.

Той бе против изграждането на ограда по границата с Турция, а след това се противопостави и на идеята българската армия да се включи в отбраната на националните граници. Все неща, които никой сериозен политик не смее да отрече като необходимост за опазване на националната сигурност. Ето и пълния цитат от едно такова изказване, в което потвърди неспособността си да бъде пълноценен държавен глава:

На фона на тези думи всички дребни грешки губят съизмеримост, а на обществото му остава да се надява, че в оставащите 10 месеца до клетвата на следващия президент няма да се случи нещо извънредно, което да наложи Росен Плевнелиев да упражнява други освен представителните си функции.

Целият речитатив на президента цели да каже, че в момента заплаха за България е Русия и трябва да сме предпазливи към великата сила, с която имаме морска граница. Това бе смисълът на посланието, че освободителите стават поробители. Изказването му от петък бе индиректен отговор към призива на вицепрезидента Маргарита Попова, че България се нуждае от ясна доктрина за националния интерес.

Очевидно страхувайки се, че може да се прокрадне идея за твърда позиция пред големите държави на ЕС и ограничени ангажименти в експанзионистичните действия на НАТО, Росен Плевнелиев опитва да убие дебата още в зародиш.

В отровената среда на поддържани от вън политически лидери и медии, такъв дебат наистина крие заплахата от неочаквани и вредни последствия за държавата. Като например, че може противопоставянето на скъпи и опасни кампании извън територия та на НАТО да се обърка с напускане на НАТО. Или че, отстояването на Националния интерес може да оправдае дори напускане на Европейския съюз. По същество това са идеи, които на този етап изглеждат опасни и криещи много повече рискове, отколкото ползи за България. Заради токсичността на политическа среда обаче те могат да хванат почва и в платформите на сериозни партии, а не само на движения, които се водят от престъпници като „Атака“ на Волен Сидеров.

С очевидно ограничения си капацитет държавният глава се проваля в няколко свои задачи. Първата е да обясни, че като част от един политически, или военен съюз трябва да спазваме ангажиментите си към него. Втората е, че като част от такива съюзи, трябва да влияем на тяхната политика и да не искаме доверието в тях да се разклати, от нагърбването с непосилни задачи (3:17 минута от видеозаписа).  Такива може да са както допускането на милиони мигранти, така и военните мисии в държави, които не членуват в НАТО и не са показали, намерения за агресия. Още по-опасни са кампаниите, без ясна цел и стратегия за изтегляне след постигането на целта. Провал по всяка от изброените точки може да подкопае и доверието в самите обединения – ЕС и НАТО, но въпреки това президентът Росен Плевнелиев зове за сляпо и безропотно споделяне на всички рискове, без да се държи сметка за измеренията на националния интерес.

Може би затова в много хора днес е налице притеснението дали държавният глава и върховен главнокомандващ би бил толкова ревнив към използването на армията, ако става дума за изпращането й в подкрепа на съюзническа мисия в Украйна, или Сирия, както и при изпращането й на границата с Турция?