Коментарът на Филип Буров

В големите международни медии отдавна са описани схемите за движение на бойци, оръжия, пари, петрол, наркотици и др. през Турция към ИДИЛ, Ал Кайда и прочее. Ердоган нареди страната сред най-големите спонсори на салафитския екстремизъм наред Катар и Саудитска Арабия. През последната година всички кюрдски градове в югоизточната част на страната, благодарение на които про-кюрдската партия HDP влезе в парламента, бяха изравнени със земята и обезлюдени. Независимите и опозиционни медии биват безпардонно ликвидирани, хиляди журналисти и опозиционери са хвърлени в затворите, присъди се раздават и за “обида на президента” в интернет.

Повечето коментатори даже не споменават, че вълната от атентати в Турция не започна през тази, а през миналата година – с две нападения над събирания на кюрди и леви организации, които все още водят по брой на жертвите. Който и да бива обвинен за атентатите, в крайна смета те работят в полза на Ердоган. Ако са кюрдски организации, стават оправдание за геноцида. Ако е ИДИЛ, това оправдава попълозновенията за окупиране на части от Сирия и Ирак като част от “борбата срещу тероризма”. И в двата случая се оправдават полицейщината, репресиите и затягането на авторитарната власт. Ердоган отдавана е задминал по грехове Асад и Кадафи, когато те бяха обявени за врагове на международната общност.

Макар да успя да ядоса всички “големи”, не се чува и дума за санкции или “смяна на режима”. Имаше вял опит да бъде сменен с по-сговорчивия Давутоглу, но той се провали. След половин година в Белия Дом ще има администрация, която вероятно бързо ще оправи отношенията със всички близкоизточни сатрапи, включително Ердоган. Дипломатическите муабети от последните седмици показват, че Москва и Тел Авив в крайна сметка също ще го преглътнат в името на икономическата далавера. ЕС клякаше пред изнудването му още преди да тръгне да се разпада. Така че ако Ердоган се задържи на власт и “международното положение” му развърже ръцете, тежко им на нормалните турци, на кюрдите, на сирийците, и не на последно място – тежко ни на нас. Защото тук дори няма разбиране какво точно имаме като съсед…

Най-голямата отговорност на така наречените „велики сили“ е, че възприеха пропагандната терминология като изходна база за своя подход и превърнаха един вътрешен конфликт в измерител за успеха на своята политиката в региона. Така залогът се повиши до състояние, в което никой няма полезен път назад, а населението на Сирия губи при всяка развръзка.

Когато някой конфликт се проточи с години и десетилетия, в медиите често се налагат странни формулировки, обикновено използвани по отношение на някой не съвсем удобен представител на „нашия отбор”. Например за религиозните фундаменталисти, имащи голяма тежест в политическия живот на Израел, отдавна е наложено странното словосъчетание „ултра ортодоксални”.  По подобен начин за мъглявото многообразие от групировки в течащият от 2011 г. конфликт в Сирия бе наложено оксиморонното определение „умерени ислямисти”. Постепенно в медийната му употреба то еволюира в „умерени бунтовници” и „умерена опозиция”, което също са словесни безсмислици,  особено в контекста на гражданска война. И точно както религиозните фундаменталистите могат да са „ултра ортодоксални” само в контекста на Израел, така и джихадистите могат да са „умерени” само в границите на Сирия.

След като в късното лято на 2013 г. стана ясно, че в Сирия няма да има директна интервенция за „налагане на демокрация” от страна на САЩ, войната там се превърна в част от фона на световните новинарски емисии. В последствие основен фокус стана възходът на ИДИЛ, на чийто фон образът на останалите групировки остана размит, а самите те – до голяма степен анонимни и поставени под неясния общ знаменател „умерена опозиция” – макар да се радват на международна подкрепа на най-високо равнище.

В центъра на вниманието

След като обаче в края на септември миналата година  друг от „големите” играчи започна директна интервенция на терен, Сирия отново се превърна в епицентър на геополитическите противоборства, които движат международните отношения. Намесата на Русия предизвика по-силни размествания на дипломатическия и пропаганден фронт, отколкото на военния. На дневен ред  изведнъж излезе дефинирането и класификацията на многобройните въоръжени групировки в Сирия, особено в съчетание с бежанската криза в Европа. Това обаче не е лека задача, тъй като объркващата картина от групировки е резултат от отчайващо сложния възел от регионални и глобални интереси, движещи събитията в Близкия Изток. Както воюващите страни, така и гледните точки са много повече от две, дори ако „Ислямска държава” бъде изведена като отделен проблем.

От различните страни на конфликта се сражават буквално стотици групировки, чиито членове наброяват от няколко десетки до няколко десетки хиляди. До есента на 2013 г. всички действаха под шапката на „Свободна сирийска армия” (ССА). След като стана ясно, че няма да бъде повторен сценарият от Либия и да има директна западна намеса, сирийската опозиция започна да се дезинтегрира на съставните си части – дезертирали военни части, многобройни милиции, образувани на местен, политически или религиозен принцип, както и постоянно увеличаващ се брой чуждестранни муджахидини.

Отделните групи влизат в коалиции на местен, религиозен или друг принцип, като има постоянно движение на групи между различните коалиции и бойци между различните групировки. Много често тези размествания са в зависимост от финансирането и военната помощ, идващо предимно от сунитските държави, заинтересувани от свалянето на приеманата за проиранска власт на Башар Асад.

С времето Сирия се превърна в основа дестинация за десетки хиляди чуждестранни джихадисти, които постепенно си осигуриха напълно доминиращата роля, абсорбирайки или налагайки се със сила над останалите. Днес „светски настроените”  бунтовници са до голяма степен маргинализирани и значителна част от тях действат в сянката и в територии под контрола на ислямистите.  

Много от групировките продължават да са брандирани като част от Свободната сирийска армия, която обаче не е единна организация или дори коалиция, а до голяма степен просто шапка. Най-силни и сравнително хомогенни позииции има „Южният Фронт” на ССА, действаш около йорданската граница и град Дараа, където и започнаха сблъсъците през 2011 г. В останалата част на страната обаче не е рядкост  групи, водещи се от ССА, да попадат от различни страни на някои от въоръжените сблъсъци.

Още в края на 2013 г. от ССА се отделиха някои от най-мощните и открито ислямистки групировки, които създадоха коалицията „Ислямски фронт”. Една от най-изявените групировки под тази шапка е “Джаиш Ал Ислам”, която действа в териториите около столицата Дамаск и е подкрепяна активно от Саудитска Арабия.

Друг член на коалицията е свързаната с Турция и Катар „Ахрар аш Шам”, която е основен фактор и в друг съюз – „Армия на завоеванието”. Там Ахрар си партнира с няколко издънки на “Ал Кайда”, най-вече официалното крило на джихадистката мрежа в Сирия – фронтът „Ан Нусра”. „Ан Нусра” е и една от най-многобройните и ефективни военни сили сред опозицията. След успешната офанзива в провинция Идлиб през пролетта на 2015 г., Нусра и Ахрар оперират основно в Северна Сирия, но имат представители във всички части на страната. Специално за борба с руската намеса в края на миналата година  създадено още едно обединение – „Джунд ал Малахим“ . То включва „Ан Нусра“,  „Ахрар аш Шам“ и „Аджнад аш Шам“.

Макар често да действат заедно, между ислямистките групировки има и конфликти, дължащи се на конкуренция между ръководители, сектантски различия, или просто  борба за контрол над важни пътища или петролни и газови кладенци. Тези вътрешни сблъсъци изиграха съществена роля при възхода на „Ислямска държава”. Както и „Ан-Нусра”, „Ислямска държава в Ирак и Леванта”, първоначално бе просто едно от крилата на „Ал Кайда”. Двете групи действаха заедно в по-ранния етап на конфликта като част от опозицията срещу Асад, но съперничеството между тях – и най-вече между лидерите им ал-Багдади и ал-Жулани, доведе до разделение и военна конфронтация.

Да си създадеш опозиция

Много показателно за степента на хаос в Сирия е това, че въпреки всички заявления на Вашингтон в защита на „умерената опозиция”,  доскоро никоя група не бе припозната официално. Вместо това миналата година Пентагона  направи опит  да създаде от нулата военна сила, чрез която да действа в Сирия срещу ИДИЛ. Плановете предвиждаха обучение и въоръжаване на 5400 бойци в Турция. Този експеримент обаче се провали с гръм и трясък – при изслушване пред Сената през септември 2015 г. военните трябваше да признаят, че едва „четири-пет” души от първите пратени в Сирия групи продължават да се бият срещу ИДИЛ. Само няколко дни по-късно стана ясно, че нова група от 60 души веднага е преминала на страната на Ан-Нусра, или най-малкото бойците са предали на джихадистите осигуреното им от САЩ въоръжение. След това фиаско програмата на Пентагона бе прекратена.

По-неясна е ситуацията с отделните програми на ЦРУ, от които се подразбира от изказвания като това на сенатор Маккейн, че ударите на Русия засягат обучавани и въоръжавани от САЩ групи. Разкритията за оръжейните доставки от страни като България, организирани чрез американски фирми и държави като Саудитска Арабия и Катар към Сирия, също дават известна яснота по тази тема.

Развитието на събитията в крайна сметка накара политическото и военно ръководство на САЩ да приеме, че единствената  хомогенна и ефективна  сила на терен, на която могат да разчитат, остават кюрдите. Използването им срещу ИДИЛ обаче среща яростна съпротива от страна на Турция, поради което дълго време бе ограничено. Желанието на Вашингтон с техни сили да се организира настъпление към „столицата” на ИДИЛ Ракка също е проблемно, защото става въпрос за територии, които не са населени с кюрди, и военното им присъствие там може да създаде проблеми с местните жители. Сега решението се търси чрез създаването под патронажа на САЩ на още една коалиция  – „Сирийски демократични сили”, в която към кюрдите са прикрепени няколко по-маргинални арабски и асирийски организации, което им дава по-приемлив и широк профил.  

След няколко години на война, картината на правителствените сили също е меко казано шарена. Заедно с официалната армия действат различни сили за самозащита и доброволчески милиции – най-вече от малцинства, застрашени от сунитския фундаментализъм – алауити, християни, друзи, но и много светски настроени сунити. На страната на правителството се сражават и милиции сформирани на политически принцип от партиите БААС и „Сирийска социална националистическа партия”. Като най-полезен съюзник за Дамаск обаче се доказа ливанското шиитско движение „Хизбула”, което води война със сунитските групировки на територията и на двете държави.

Чуждестранното участие включва и шиитски милиции и наемници, най-вече от Ирак, които са ръководени от ирански офицери. Те имат ключова роля за скорошните военните успехи на правителството на някои фронтове, но също така допринасят допълнително за религиозната радикализация на конфликта и задълбочават зависимостта на Дамаск от Техеран.

Реалност и политика

Наскоро публикуван доклад на британският тинк танк Centre on Religion and Geopolitics дава оценка, че поне 60% от около 100 хил. сирийски опозиционни бойци са приели идеологията на салафирския ислямски екстремизъм, а една трета от тях напълно споделят идеите и целите на „Ислямска държава”. Идеологическата ориентация на тези групи е ясно заявена, а нерядко и подкрепена с брутални действия срещу шиити и други малцинства. Въпреки очевидността си, тези факти все още остават до голяма степен извън политическото говорене и официалните държавнически позиции. Много показателни за това са изявленията на британския премиер Камерън, който по време на дебатите за включване на страната във военните действия заяви, че в Сирия има 70 хил. „умерени бунтовници”, които имат нужда от подкрепа. Това твърдение бе посрещнато критично дори самата Великобритания.  

Поддържането на наратива за умерената опозиция и свалянето на Башар Асад като приоритет наравно с борбата с ИДИЛ, на практика постави Запада в нелепа ситуация, в която волно или неволно подпомага свързани с Ал Кайда групировки като Ан Нусра. Същата Ал-Кайда, поела отговорност за атентатите на 11 септември 2001 г., която бе основна цел на „войната срещу тероризма”, и която стана оправдание  за пагубните военни авантюри в Ирак и Афганистан, извънредното законодателство, „Гуантанамо” и прочее. Заменянето на Ал Кайда с ИДИЛ като образ на основния враг на цивилизования свят направи този преход почти приемлив – до степен, че бившият директор на ЦРУ и ръководител на военните операции в Афганистан и Ирак ген. Дейвид Петреъс открито предложи Ал-Кайда да бъде използвана срещу ИДИЛ.

Западните политици все още се държат за тази формулировка не толкова, защото са се оказали в капана на собствената си пропаганда – поредният завой на 180 градуса не би направил впечатление на никого. Западът обаче изглежда има трудности в дефинирането на точния си интерес в Сирия, въпреки неистовото желание да се меси и да не оставя други фактори са се окажат решаващи.

Организациите, претендиращи да са политически представители на опозицията, като „Националната коалиция на революционните и опозиционни сили” и базираният в Турция „Сирийски национален съвет” практически нямат влияние в самата страна, което ги изключва като реални фактори при търсенето на решение за прекратяване на войната и постигане някакво политическо споразумение. Това оставя големите световни сили без избор, освен да се опитат да изградят нещо конструктивно от кошера с групировки, действащи в Сирия.

В търсене на легитимност

Поради това дипломатическата игра през последните месеци се фокусира около дефинирането и разграничаването на различните групировки. В наддаването участват всички, включително и Русия, която още преди започване на военната операция  заговори за „здравословна” опозиция, която може и трябва да е част от политическия компромис. Проведените във Виена срещи на високо равнище нямаха никакви реални резултати, освен официалното приравняване на Ан Нусра и ИДИЛ като терористични организации. В перспектива това поставя под въпрос легитимността на голяма част от опозиционните групировки. Освен официалните съюзници на „Ан Нусра” като „Ахрар аш Шам”, голяма част от групировките от ССА също в един или друг момент са действали заедно с представители на групи, свързани с „Ал Кайда”.

Това накара основните спонсори на сунитските опозиционни групи – Саудитска Арабия, Катар и Турция, да подемат кампания за легитимиране на подкрепяните от тях групировки, включително открито ислямистките „Ахрар аш Шам” и „Джаиш ал Ислам”. В началото на годината Риад организира среща на сирийската опозиция в опит да я консолидира и легитимира на международната сцена. Тази инициатива обаче само подчерта разделението, тъй като не бяха поканени кюрдските и свързаните с тях организации. Турция отиде още по-далеч в защитата на “своите” групировки, действащи в Северна Сирия, и рискува сериозна военна ескалация, като свали руски бомбардировач.

Стремежът за изчистване на имиджа и разграничаване от крайните ислямисти доведе до разместване и в самите групировки. Групировката “Джунд Ал Акса”, която е сред открито свързаните с “Ал Кайда”, напусна коалицията “Армия на завоеванието”, макар че продължи да действа заедно с нея. Появиха се слухове, че същото ще направи и “Ан Нусра”. Това би могло да послужи за изчистване на имиджа на „Ахрар аш Шам”, която на свой ред също се разцепи. В резултат на това бе създадена “Джаиш аш Шам”, която вероятно ще се опита да се лансира като “по-умерена”.  

Единствената група, радваща се на признание от всички големи външнополитически фактори, са кюрдите и свързаните с тях “Сирийски демократични сили”. Те получават открито подкрепа от САЩ и Западна Европа, а в последно време дори от Русия. Те обаче не могат да са фактор за военно и политическо разрешаване на конфликта, нито пък основа за по-широко обединение. Доказателство за това са военните сблъсъци между членове на тази коалиция и други “бунтовнически” групировки на север от град Алепо. Това е и ясен сигнал за нарастващо разминаване между Запада и интересите на регионалните сили, замесени в конфликта.

Дори повърхностният поглед върху ситуацията в Сирия показва, че окончателно решение чрез военна сила е невъзможно. Дипломатическият изход също изглежда невъзможно сложен, а дори да бъде постигнат на високо ниво, няма инструменти за налагането му на практика. Сирия се превърна в заложник на твърде много фактори – регионалният конфликт между Риад и Техеран, прерастващ в сунитско-шиитска религиозна война, нарастващите амбиции на ердоганова Турция, които се сблъскват със стремежа за еманципация на кюрдите, съображенията на ключовият играч Израел, желанието на Русия да възстанови влиянието си в региона и на САЩ – да го запази. Сирия вероятно е обречена да остане арена на перманентна война, подобно на Афганистан, Ирак, Либия и голяма част от Централна Африка. Дори да се намери някакъв политически баланс за контрола над сирийските територии, това няма да реши основният проблем, който носи рискове не само за този регион. Това са десетките хиляди религиозни екстремисти, за които войната се е превърнала в единствен начин на живот, и които ще я носят със себе си навсякъде, където отидат.