Първото систематично изследване на българската олигархия – как тя постига целите си, с какво е вредна за обществото и как може да се ограничи властта й бе публикувано от Института за изследване на журналистиката „Ройтерс“ към Университета в Оксфорд. Трудът, озаглавен „Ерата на олигарсите“, чийто автор съм аз, разделя държавното управление на четири типологични групи – „свободна пазарна икономика“, „държавен капитализъм“, „корумпирано управление“ и „управление на олигархията“. Основна теза, която застъпвам и аргументирам е, че през 2009 година политическата ни система претърпява промяна и от „корумпирано управление“ завършва преходът към „управление на олигархията“. Сигналите за това са видни и по-рано, но първото правителство на ГЕРБ ускорява прехода и маркира достигането до завършения му вид.
Не очертавам подробна карта на олигархията и не споменавам всички олигарси в България. Вместо това описвам модела, по който те се възползват от слабата държава и отправям препоръки как влиянието й да се ограничи. Обхванатият период на изследване е от 2009 до началото на 2014 година, поради което за разрива между Делян Пеевски и Цветан Василев се казва малко.
За какво става въпрос
В труда си разглеждам три олигархични групи – на Цветан Василев, на Делян Пеевски и още една, включваща банка и множество бизнес дейности с общ управленски център. Примерът, с който вярвам, че повишавам обществената информираност е за така нареченото „поръчково законодателство.
Когато през 2009 година парламентът започва да приема закони, облагодетелстващи конкретни компании, а не цели браншове, в пресата явлението се описва като „лобистки закони“. Това би било вярно, ако законите наистина даваха предимства на конкретни сектори, но в рамките на тези сектори имаше конкуренция. Тогава рискът би бил дали не се нарушава обществения интерес в името на група частни компании.
Поръчковото законодателство облагодетелства само една компания, или малък брой фирми с общ собственик, а това е много по-лошо от лобизма.
Вместо това, през 2009 година управляващите спряха да мислят за този, или онзи сектор, а започнаха да уреждат със специални закони монопола на отделни компании и да отстраняват конкурентите им. Пример за това е новият Закон за управление на отпадъците, който щеше да остави на пазара една голяма компания за скрап, притежавана от олигархична групировка, имаща в портфейла си банка и компания за претопяване на метали.
Друг подобен пример е уреждането със закон на интересите на компании с единен олигархичен център в сектора на ски туризма. Макар тези опити да не постигнаха пълен успех, те са показателни за сътрудничеството между политическата класа и олигархията и готовността на управляващите да решат какъвто и да било проблем на олигарсите в ущърб на обществения интерес.
Същото нещо щеше да се случи през 2013 година и с отсяването на търговците на цигари, когато един политик от ДПС опита да прокара закон забраняващ търговията с цигари в малки търговски обекти, ако не покриват конкретни характеристики. Описанието им обаче бе така подготвено, че накрая на пазара цигари щяха да се продават само във хипермаркетите и във вериги като „Лафка“.
Законопроектът не бе приет, защото срещу него се противопостави Министерство на финансите.
Защо това стана възможно
Като причина за наглите домогвания на олигархията може да се откроят няколко фактора – кастрирането на съдебната власт, овладяването на службите за сигурност и колонизацията на медиите. И докато първите два фактора са само маркирани с подходящата аргументация (доколкото са предмет на широк интерес и без моя труд), сериозно внимание оръщам на колонизацията на медиите.
В среда, когато приходите им от реклами и аудитория рязко спадат след настъпването на световната финансова криза и последвалата рецесия, множесто чужедстранни медийни групи продават дъщерните си дружества в България, и на тяхно място идват олигархичните групировки, които предпочитат да развиват медиите като платформи за защита на корпоративните си интереси (този процес е характерен като цяло за източноевропейския регион).
Ако службите за сигурност и съдебната система се контролират от олигархията, това създава недоволство от обществото. Когато и медиите се овладеят, проблемът и неговите мащаби ще започнат да се крият от обществото.
Освен чрез консолидацията на медийна власт в ръцете на семейството на Делян Пеевски, моделът се потвърждава от навлизането в медийния сектор на Цветан Василев, Огнян Донев и Любомир Павлов и други. Вижда се и първата медийна война, при която дуото Цветан Василев и Делян Пеевски (преди да се разделят) надделя над опитите на Огнян Донев и Любомир Павлов да управляват най-голямата вестникарска група в България.
Липсата на пари в медийния бизнес позволява и на правителствата да изискват сервилност от идателите, като насочват средствата на Европейския съюз за комуникационни кампании, които популяризират оперативните програми. Описвам конкретните пи-ар агенции, които дистрибутират парите при две отделни правителства. Освен официалните данни, като най-силен аргумент посочвам изтеклия в afera.bg разговор на бившия по това време премиер Бойко Борисов с Николай Кокинов и Мирослав Найденов. В него Борисов лично посочва, че парите се разпределят така че да спестят на медиите фалит, а Мирослав Найденов признава фрустрацията си от факта, че след оставката на кабинета медии, които коленичили пред него, сега „го правят на маймуна“.
Не по-малко разрушителен фактор е и политическата култура на българите, които предпочитат да оценяват политиците по това как те стоят пред камера, вместо да преценяват обещанията им за бъдещи действия и да контролират дали тези обещания се изппълняват. “В това отношение България може да се причисли към групата на южноевропейските нации, където явлението се наблядава масово и е описано от политиеския теоретик Бърнард Манин като „зрителска демокрация“.
Пътят към нормалността
Макар с труда ми основно да преследвам създаването на убеденост, че олигрхията наистина владее България, в заключителната част посочвам и няколко средства за ограничаване на симбиотичното сътрудничество между олигархия и политическа класа, както и факта че границите между тях все по-често се размиват.
На първо място важно е законодателните инициативи да минават през задължителна оценка на въздействието и ясни заключения до какви изменения ще доведат те, кои обществени групи ще бъдат засегнати, как и колко големи ще бъдат вредите, които се причиняват в името на някакво хипотетично бъдещо обществено благо.
Крайно време е политическата класа да се съди по действията й, а не по това как отделните й представители изглеждат по телевизията.
Препоръчвам също държавата да разработи обективни критерии, чрез които да субсидира медиите и да контролира отговорното отношение към парите на данъкоплатците – да се спазван етични стандарти, да не се публикуват клевети и да се защитава обществения интерес, макар и да е допустимо конкретно идеологическо пристрастие. Разбира се, субсидиите може и да не са задължителни, но при ограничените средства, които се влагат в медиен бизнес към момента, първо за тях ще е трудно да вървят самостоятелно и второ, ще бъде ясно, че медията, отказваща публични средства, може би защитава някакъв друг частен интерес, но не и обществения. Между другото, субсидии за медиите има и в по-развити западноевропейски демокрации, така че в това отношение няма да открием топлата вода.
Най-важният извод, който искам да изведа от труда си е, че обществото не трябва да се движи от ирационалните сантименти, когато избира своите управници. Също така трябва да следи дали те спазват поетите си ангажименти. Ситуация, при която движещи са симпатиите, не може да предизвика нищо друго освен един политик с олигархични амбиции, или зависимости да се замени от друг, но качеството на управлението да остане същото. Между другото точно това наблюдаваме в момента.
към цялата статия