Още помня есента на 2000 година и първото предаване „Шоуто на Слави“. Той единствен отмени излъчване заради трагедията пред клуб „Индиго“. Дори заложи стандарт как да се реагира на трагичните събития тогава, когато шоу просто не може да няма. Станислав Трифонов не е просто чалгаджия. Той създаде среда, в която екипът му да сътвори красива музика с прочувствени текстове, които са докоснали не една човешка душа. Дори и моята. С неговите песни съм се влюбвал, преживявал съм раздели и дори съм се надъхвал преди и по време на казармата. Без неговото предаване ефирът със сигурност ще загуби, но ако искаме да бъдем честни, трябва да обърнем внимание и на нещо друго.
Най-голямата заблуда е, че неговият екип е правил публицистика. Едностранчивостта, усещането за непогрешимост и претенцията да наставлява аудиторията си и обществото са всичко, но не и форма на журналистика. На този блог също са изразявани крайни позиции, граничещи с активизъм. И въпреки, че поне в 95% от случаите съм готов да изрека същото, което някога съм написал, не намирам всички публикации за израз на класичски тип журналистика. И в това няма нищо лошо, все пак е личен блог.
Защо тогава Слави Трифонов говори толкова за медийната среда в прощалната си декларация? Както сам казва, той преживя спирането на „Куку“, на „Каналето“, на „Хъшове“. Предаването му оцеля при най-репресивните години на ГЕРБ. Самият той невинаги е бил ренегат. Историята помни подмазването му пред Бойко Борисов, хвалебствията за Ахмед Доган, подкрепата за президентската кандидатура на Меглена Кунева. Помни също, че не смееше да осмива президента от 2002 до 2012 Георги Първанов. Накрая започна да прокламира резултатите от референдума, който инициира с подписка, сякаш беше прехвърлен законов праг за тяхното задължително нанасяне в законодателството.
Така наречената редколегия, или сценаристите му, уволняваха държавници, късаха снимки, обиждаха и лепяха етикети (едва ли не) на всеки, който не им допадне. Когато Бойко Борисов във качеството си на премиер ги посети, обаче всички създадоха условия той да излезе като победител. Онази сцена с листчето направи всичко да смърди като предварително уговорена постановка.
През годините шоуто на Станислав Трифонов се застъпваше за различни каузи – освобождаване на медиците в Либия, спасяване на български граждани от екстрадиране в САЩ, подкрепа за деца с увлеждания. Стана трибуна и за най-вероятния проект за наследник на Бойко Борисов – Мая Манолова. И макар в много случаи каузите му да бяха благородни, има случаи, в които вредата му бе по-голяма от полезността. Най-вече, когато претендираше да прави журналистика, да обижда професионалните журналисти и да претендира, че е нещо специално и уникално.
Да, предаването на Слави Трифонов е нещо уникално – разполага с 60 минути ефирно време всяка делнична вечер. В тях може да каже толкова много неща и всеки журналист в България мечтае за трибуна като неговата. И той я използва така, че човек, който към днешна дата е с доживотна присъда, разви защитната си теза в неговия ефир.
Може да продължавам още много, но ако има извод от всичко, казано до тук, той е че Слави Трифонов не работеше по журналистически стандарти. Той не търсеше истината, а налагаше своите виждания за истина. Правеше това с невиждана твърдост и упоритост. Атакуваше опонентите си, кога с реч, кога със сатира. Той изключваше алтернативните тези далеч преди да е открил доказателства за тяхната погрешност.
Въобще няма да говоря за артистичната стойност на продукцията му. От това не разбирам. Но Слави Трифонов и хората му не правеха журналистика. Затова и продукцията им няма да липсва на българската журналистика. Може да липсва на музиката, на комедията, на телевизионната есеистика. Няма обаче да остави дупка в полето, където хора ежедневно орат, четейки, информирайки се и стараейки се да зададат правилните въпроси, да намират отговорите и да ги поднасят с доказателства и аргументи.
към цялата статия