Преди години се надявах на възможност да задам въпрос на Волен Сидеров по време на пресконференция в национален ефир. Щях да го попитам, след като той самият се излага по самолети, улици и университети, а в организацията му имаше педофил и човек замесен с лъжесвидетелстване, „Атака“ партия ли е, или сган. Времето мина и белият бродник сам се остави на забвението, напомняйки какъв идиот е със сцени като тази в „Референдум“ на БНТ.
Допреди две години исках да интервюирам и Бойко Борисов, но вече не. Първо, защото не желая да се наредя до плеядата блюдолизци. Моето интервю щеше да е далеч по-адекватно в сравнение с въпросите на Хекимян, Ризова, Цолова, Марчева, Николаев или Беновска, но щеше да бъде заглушено и ефектът загубен. Днес не ми трябва да интервюирам Борисов и защото смисълът изчезна. Човекът залязва под натиска на личната и партийна деградация и нищо не може да спре този залез. Жанрът на интервюто е средство да се държи сметка на някой, който управлява. Днес Борисов не управлява нищо, а се носи по течението и опитва да оцелява в хаоса.
Нека влачи със себе си онези „колеги“, които щипваха от славата му, а днес трябва да се изпотят в опитите си да го реанимират.
А и едва ли някой би ми позволил да му задам въпроси от сорта:
Господин премиер, през годините в правителствата ви имаше фашисти, лобисти на чужди държави, хора, които съзнателно затриват екологията на страната. Днес назначавате, за министър на екологията човек, който е доказал управленската си некометентност в Агенция „Митници“, а в следващите 17 години не е управлявал нищо. Но е лобирал за частни интереси. Как живеете с такъв компромис?
Забележете, че при представянето на Емил Димитров „Ревизоро“ премиерът отсъстваше. Какъв по-ясен сигнал, че той е приел каквото му поднесат коалиционните партньори. Не го харесва, не му вярва, не иска да го асоциират с него, но все пак го е приел, защото иначе може коалицията да се разпадне.
Как само преди десет години си играеше с джуджетата, които си мислеха, че са му коалиционни партньори. А някой надигнеше глас, и парламентарната му група се разпадаше. Питайте Яне Янев и Марио Тагарински. Настрои „Атака“ срещу себе си, но после ги прилъга да му се подчинят отново, само за да ги изрита пак. Подигра се с Христо Иванов и Радан Кънев. Напазарува с постове и останките от СДС, белким Александър Йорданов „Ранната демокрация“ най-после се облажи с евродепутатска заплата. Прогнозирам, че следващата му стъпка ще е да потърси помощта на инфлуенсъри и влогъри, за да си повиши популярността.
Винаги, когато в държавата има проблем, премиерът се покрива. В първите месеци на втория си мандат, той не даваше интервюта. Покри се и през есента на 2015 година, когато финансовият министър Владислав Горанов реши да „реформира“ силовите министерства и изкара полицаи и военни на протести из страната. Преди да се превърне във влогър и сам да се записва и излъчва през социалните мрежи, министър-председателят се доказа като страхливец и лъжец.
Странно как, но четири дни след като стана ясно, че премиерът окончателно е признат за клеветник от съда, сайтовете на двете водещи частни телевизии и Българската национална телевизия не съобщават за делото, спечелено от Елена Йончева. Или поне търсачките им не поднасят новината.
В развитите държави, министри подават оставка, когато се докаже, че са казали истината, без да цитират източника, формулирал истината, тоест, когато са пагиатствали. А в България премиерът може да е доказан лъжец и клеветник, но остава на власт. Има ли смисъл да се интервюира такъв човек?
Дори въпреки лоботомията, на която са подложени националните телевизии, въпреки неговите частни канали за комуникация директно с публиката, пренебрегвайки критичността на медиите, този човек си отива.
към цялата статия