Доколкото жизненият цикъл на държавата е далеч по-голям от средната продължителност на човешкия живот, онези неизбежни проблеми, които не убиват, но правят отделните страни по-силни, означават дълги периоди на несигурност и страдание за народите им. Точно жертвите, които населението полага в отделни отрязъци от историята, стават причина една държава да се гордее с миналото си. Или най-малкото да се поучи от грешките, за да не ги повтаря отново. Точно тази логика показва, че е напълно в националния интерес на България външният министър Даниел Митов да стане служебен министър председател. И то като компромис със обективната невъзможност да стане премиер, или държавен глава.
Действайки като пълномощен министър на великата задокеанска сила, Даниел Митов отдавна щеше да е анатемосан, ако зад него не се простираше чадърът на премиера Бойко Борисов. С всичките си зависимости министър-председателят и да иска, не може да отстрани Даниел Митов, а най-жалкото е че безобразията му се пишат като негатив на цялото правителство и външният министър така и не понася отговорност за действията си.
Последният чутовен гаф е решението на България да се откаже от възможността да стане непостоянен член на Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации (ООН), отстъпвайки по този начин място на Полша. Подобно решение може да намери логично обяснение само в едно – някой се притеснява, че следващото правителство може да замени сляпата агресивност по адрес на Русия с балансиран подход към международните отношения.
И обратното също важи – логика България да приеме такова неприлично предложение, би имало само ако насреща стои някаква очевидна полза, с която управляващите скоро да могат да се похвалят.
Такава в момента не е видима, но за сметка на това новината за отказа ни да попаднем в Съвета за сигурност върви с поредната доза слухове за трудоустрояване на Кристалина Георгиева на някакъв пост, или пък на Стефан Тафров. Между другото Тафров бе представител на България в ООН именно последния път, когато страната ни членуваше в Съвета за сигурност. Тогава именно се обсъждаше и военната операция срещу Ирак под предлог, че се поддържа арсенал с оръжия за масово поразяване. Е, такива нямаше, но България одобри операцията, и тя се случи въпреки ветото, което Русия наложи. Страната ни бе наречена „Нова Европа“ от тогавашния държавен секретар Колин Пауъл и две години по-късно станахме членове на НАТО.
Какво обаче ще получим този път е енигма. Тогава приемането в отбранителния блок и Европейския съюз бяха приоритет и последователна цел на няколко правителства, а днес такива липсват и е много вероятно мястото в Съвета за сигурност да е изтъргувано евтино, може би дори за лични облаги. И то ако въобще е имало сделка. Основание за такива подозрения дава фактът, че Митов промени подхода към международните отношения от прагматизъм към идеологизиране. Днес е възможно под предлога „евроатлантически ценности“ да се пробутват всякакви глупости. Не е далеч моментът, в който страната ни ще прибегне до същото сляпо следване на задграничните директиви и възхваляване на големия брат, което проявявахме към Съветският съюз.
И точно затова е важно Даниел Митов да стане министър-председател. Подобна стъпка може да се окаже пагубна за поколения българи, но веднъж опарили се от сляпото обвързване със запада по подобие на това, което проявявахме към Съветския съюз, в страната ни най-после ще се изгради колективната памет. Ще разберем, че лашкането от една крайност в друга е вредно, а най-добре е да се търси балансирана позиция.
Затова, господин Плевнелиев, господин Президент, моля Ви, направете Даниел Митов служебен премиер. Много жалко, че ще е такъв само за няколко седмици, но и това е начало. Очевидно е, че животът на няколко поколения ще мине в поклонничество пред евроатлантическите партньори без да се държи сметка за националния ни интерес. Нека поне това се прави видимо и да донесе познание на някое от следващите поколения.
към цялата статия