Реакционерство, или как новият лидер на английските лейбъристи уплаши десните елити в България

В теорията на хаоса, „Ефектът на пеперудата“ е чувствителната зависимост от началните условия, където една малка промяна на параметър в нелинейна система може да доведе до големи разлики в по-късните състояния. Името на ефекта, дадено от Едуард Лоренц, е извлечено от теорията за образуването на урагана, която се основава на това дали дадена далечна пеперуда е размахала или не крилата си няколко седмици преди това. Горе долу същата заплаха почувства десният елит в България, когато Джеръми Корбин спечели изборите за лидер на лейбъристката партия в Обединеното кралство.
Феноменът Корбин накара британския премиер Дейвид Камерън да го нарече заплаха за националната сигурност, а десният сайт „Дневник“ побърза да нарече поддръжниците му „неомарксисти“. Това нямаше да бъде голяма работа, ако същата тази медия, с години не опитва да налага език на толерантността и дори в редакционната й политика заляга правилото, че хората с хомосексуална ориентация не трябва да бъдат наричани „хомосексуалисти“, поради негативната конотация, която носи окончанието „исти“. Вместо това, правилната дума е „хомосексуални“.

Днес същата толерантна медия пришива окончанието „ист“ върху изначално неправилния етикет, за неомарксистки идеи сред поддръжниците на Джеръми Корбин.

Дори да се приеме, че това е случайност, изминалия месец от избирането на Корбин, показва достатъчно ясно, че десният елит в България се притеснява от смяната на лидерството в лейбъристката партия на Англия. След като британският премиер Дейвид Камерън нарече Джеръми Корбин „заплаха за националната сигурност“ интелектуалецът мигрант и бивш служебен министър Юлиан Попов се упражни и поразсъждава, че Корбин може да се окаже заплаха и за Българската национална сигурност.

И без да се разсъждава дали водената от САЩ и Британия коалиция срещу Башар Асад е повишила нивото на сигурност в регион, непосредствено близък до България (респективно – дали случващото се до момента не е заплаха), преглед на вижданията на Джеръми Корбин показва, че той не е по-голяма опасност от който и да е модерен премиер на Обединеното кралство. Нещо повече, докато Дейвид Камерън се огъва пред националистическия сантимент, именно лейбъристите защитават най-категорично членството на Великобритания в Европейския съюз и свободата на придвижване на работна ръка, което е ключово от гледна точка на българския национален интерес.

Това обаче се подминава от елитите на дясното в България. Макар и напълно лишени от интелектуална почва, реакционерските им послания имат своята логика. Джеръми Корбин не е хайверен социалист, подкрепящ статуквото. И от платформата, с която оглави лейбъристката партия, ясно показва, че в опитите да се пребори бедността и неравенството държавата ще увеличи преразпределителната си роля, ако избирателите го подкрепят да стане и премиер.

Основният грях на Корбин е, че отива по-далеч от традиционното схващане, че бедността се бори най-успешно, когато се насърчава натрупването на благосъстояние сред бизнес класата, или казано с други думи – „бедност и неравенство, но при по-висока база“. Това схващане е удобно скривалище на редица социалистически лидери на статуквото, включително и на българските ментета от рода на Сергей Станишев и Михаил Миков.

Между другото, такова поведение е типично не само за десните елити в България. Редица английски медии стигнаха до точката на профанизиране в опитите си да уязвят лебъристкия лидер. Последният пример е двойният стандарт на водещия от SKY Иймън Холмс, който първо се провали в опита да уязви Корбин, задавайки глупави, но провокативни въпроси. Но за да направи резила си пълен, трябваше само седмица по-късно да се подмаже на Дейвид Камърън, като води предаването си в абсолютно фамилиарен стил.

Каквото и да се случи при следващите избори във Великобритания, или пък в България, последните седмици показаха няколко истини, пред които не може да си затваряме очите. В България, както и в по-развития свят има класи на богатите и бедните. И е естествено интересите на тези класи да влизат в противоречие, също както е естествено и да се търси баланс между противоречивите интереси на обществените групи.

Не е естествено и по-важно – не е почтено десните елити да отричат наличието на класово деление и да сатанизират всеки, който опитва да посочи проблема и да търси решения за него. Така се прикриват проблеми като крайната бедност, младежката безработица и социалното изключване. А контрареволюционните напъни на десните елити само създават нов спорт, с който да се занимава десният пролетариат. Проблемите обаче не се решават, а отлагането им най-вероятно само ще ги задълбочи.